Решение по дело №13972/2019 на Софийски градски съд

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ............

 

гр. София, 21.12.2020 г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, впубличното съдебно заседание на двадесет и четвърти  ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                                    М. МАЛОСЕЛСКА

 

при секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 13972 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

         Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

 

         С решение  № 192949 от 15.08.2019 г. по гр. д. № 42979/2018 г. на СРС, 144 състав, е отхвърлен предявеният от Н.А.П.срещу „Ф.д.“ ООД и “Ф.х.“ ЕООД иск с правно основание чл. 216, ал. 1 т.4 и т.6 от ДОПК за обявяване относителната недействителност спрямо ищеца на договор за покупко-продажба от 08.02.2016 г. на ремарке за лек автомобил марка „Хоби“, модел 495, с peг.№ ******и договор за покупко-продажба от 08.02.2016 г. на лек автомобил марка „Ланд Ровър“, модел Дискавъри 3, рег. № ******.

         Недоволна от така постановеното решение е останала ищцовата страна Н.А.П.(НАП), която в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон. Поддържа, че намерението за увреждане у прехвърлителя в хипотезата на т.4 от чл. 216, ал. 1 ДОПК, е изводимо от попълването на декларацията по чл. 264 ДОПК с невярно съдържание, а по т.6 от същия – изобщо не се е произнесъл, въпреки, че е обсъдил свързаността на продавача и купувача. Моли решението да бъде отменено и предявеният отменителен иск – уважен.

         Въззиваемите „Ф.Д.“ ООД и „Ф.Х.“ ЕООД оспорват жалбата по съображения, изложени в депозирания отговор.

         Съдът, като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с инвокираните от страните доводи и възражения в пределите на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намери следното:

         Предявени са искове с правно основание чл. 216 ал. 1, т.4 и т.6 от ДОПК за обявяване относителната недействителност спрямо Държавата, чийто процесуален субституент се явява ищцовата НАП, на два договора от 08.02.2016 г. за покупко-продажба от първия на втория ответник - на лек автомобил марка „Ланд Ровър“, модел Дискавъри 3, рег. № ****** и на ремарке марка „Хоби“, модел 495, с peг. № ******.

От фактическа страна не се спори, а и от събраните по делото доказателства се установява, че на 06.10.2015 г. ответникът „Ф.Д.“ ООД е уведомен за започнала ревизионна проверка на дружеството. На 08.02.2016 г. между двете ответни дружества, чийто управител и представляващ е едно и също физическо лице, са сключени атакуваните два договора за покупко-продажба на МПС, съответно - на ремарке за лек автомобил марка „Хоби“, модел 495, с peг.№ ******за сумата от 2000 лв. и на лек автомобил марка „Ланд Ровър“, модел Дискавъри 3, рег. № ******, за сумата от 6000 лв. Видно от самите договори, продажната цена, на която са извършени сделките, съвпада със застрахователната стойност на превозните средства. На 03.06.2016 г. на ответника „Ф.Д.“ ООД е връчен Ревизионен акт с № 22220415008053-001/03.06.2016 г., с който се установяват задължения на дружеството към държавата в общ  размер на 55 392.85 лева за вноски за здравно осигуряване, данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения, ДОО за осигурители и вноски към УПФ за осигурители, както и лихви за сумата от общо 11 416.14 лева.

При тези данни в правилно приложение на материалния закон първоинстанционният съд е приел, че предпоставките за уважаване на иска по чл. 216, ал. 1, т.4 от ДОПК са процесните сделки  да са извършени след датата на връчване на заповедта за извършване на ревизия и при установени в полза на държавата публични задължения за ответника – праводател, както и те да са извършени с намерение да се увреди публичния взискател, т.е. елемент от фактическия състав на посочената правна норма е намерение за увреждане. В тежест на ищеца е да установи наличието фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, пораждащ правото на иск за обвяване на относителна недействителност спрямо държавата на съответните действия и сделки. Законът санкционира тези действия, които са били предназначени да увредят публичния взискател. Намерението за увреждане трябва да бъде установено. В хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК то не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца (така изрично Решение № 436 от 22.12.2011 г. по гр. д. № 308/2011 г. на ВКС, III г.о.).

В настоящия случай въпреки правилно разпределената доказателствена тежест в процеса ищецът не е ангажирал доказателства относно третата предпоставка, а именно – намерението за увреждане. Действително, както това е посочено и в Решение № 27 от 28.02.2013 г. по т. д. № 410/2012 г. на ВКС, II т.о., самото намерение за увреждане (animus nocendi), бидейки представа и желание като вътрешен мисловно-емоционален процес да се направи нещо във вреда на кредитора, няма самостоятелна изява, но то следва от съответния правен акт, с който най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо принципно за удовлетворяване вземанията на кредиторите съобразно чл. 133 ЗЗД. В тази връзка  доводът на ищеца за невярна декларация по чл. 264 от ДОПК е направен едва с въззивната жалба, а и такива доказателства по делото липсват.

Специалният иск по чл. 216 ДОПК, уреждащ правото на Държавата и общините при разпореждане от страна на техен длъжник на публични вземания със свое имущество с цел да ги увреди, да атакуват тези негови действия, е по своята правна природа вид отменителен иск, което следва и от чл. 216, ал. 3 ДОПК, предвиждащ субсидиарно приложение на чл. 135 ЗЗД. С оглед спецификата на правните субекти, имащи качеството на кредитор /Държавата или Община/, както и вида на вземанията /публични/, чиято събираемост е в обществен интерес, законодателят е дал принципно по-силна защита на тези кредитори в сравнение с кредиторите по общия отменителен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД: в хипотезатата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е без значение знанието на приобретателя за увреждането, а е достатъчно намерението на отчуждителя за това. Както се посочи по-горе, обаче, това намерение подлежи на доказване, то не се предполага. И тъй като в случая това не беше направено, искът за относителна недействителност на двете продажби по чл. 216, ал. , т.4 от ДОПК следва да бъде отхвърлен.

Не може да бъде споделено възражението, че първоинстанционният съд е пропуснал да се произнесе по втория, евентуално предявен иск за относителна недействителност на сделките, а именно - по ч .216, ал. 1, т.6 от ДОПК. Макар и лаконично, съдът е разгледал и този иск, който е сметнал също за неоснователен. Към мотивите следва да бъде добавено още, че основателността на този специален отменителен иск  в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 6 ГПК се обуславя от следните материални предпоставки: 1. наличие на публично вземане на държавата /община/, установено с влязъл в сила акт; 2. сключване на сделка след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчване на заповедта за възлагане на ревизия; 3. сделката да е извършена във вреда на публичния взискател и 4. страни по нея да са длъжникът и свързано с него лице. По първите две предпоставки по делото не се спори, като същите бяха разгледани по-горе. Относно третата предпоставка, необходима за уважаване на иска, а именно - сделката да е извършена във вреда на публичния взискател, настоящият състав намира, че същата не е налице. Разпоредителните сделки с имуществени права на длъжника тогава, когато неговото имущество е достатъчно за удовлетворяване на кредиторите му, не водят до увреждане на техните интереси. От друга страна, увреждане би било налице само в случай, че с тази сделка се намаляват активите на имуществото на длъжника или се увеличава неговия пасив. Такива данни по делото липсват: ответникът не е обявен в несъстоятелност длъжник, а и сделките са извършени на цена, равна на застрахователната стойност на вещта, като сумата за ремаркето е преведена по сметка на кредитора на 21.03.2016 г., видно от представеното с отговора извлечение за движението по сметката на длъжника, а тази за лекия автомобил - на 15.03.2016 г. Обстоятелството, че в диспозитива липсва изрично посочване и на т.6 от ал. 1 на чл. 216 ДОПК, сочи на допусната очевидна фактическа грешка, която може да бъде отстранена безсрочно от районния съд, но тя не налага извод за неправилност или непълнота на решението.

         Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции и в упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.

         С оглед изхода на спора право на разноски пред настоящата инстанция имат въззиваемите страни, като доказателства за реално направени такива във въззивното производство не са представени, поради което не им се следват.

         Воим от горното, съдът

 

                                              Р    Е    Ш    И :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 192949 от 15.08.2019 г. по гр. д. № 42979/2018 г. на СРС, 144 състав.

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните чрез връчване на препис от същото при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                      2.