Р Е Ш Е Н И Е №
12.07.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на тринадесети април две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИРИНА СТОЕВА
при секретаря
Надежда Масова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
5104 по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20028487 от 01.02.2021 г. по гр.д. № 64011/2019 г. Софийски
районен съд, 157 състав отхвърлил предявения от Т.Н.Н., ЕГН **********, срещу П.Н.Н.,
ЕГН **********, иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждане на
ответника да заплати на ищцата сумата 7 202 лв. за периода 05.11.2014 г. –
12.04.2019 г., и сумата 1 694 лв. - за периода 12.04.2019 г. – 05.11.2019 г.,
представляващи обезщетение за лишаване от правото на ползване на съсобствен
имот, представляващ първи етаж с площ от 73 кв. м от източната половина на
къщата – близнак, построена в парцел VI-142 от квартал 280, местността „Левски”
по плана на гр. София, целият парцел от 613 кв. м, при съседи: ул. „Княгиня
Косара“, държавно място и П.Р.. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена
да заплати на ответника сумата 680 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата Т.Н.Н., която го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
За да отхвърли предявения иск районният съд приел, че по същество между
страните е установено фактическо разпределение на ползването на двата
съсобствени между тях, при еднакви квоти, етажи от къщата, двете жилища не
могат да бъдат използвани общо от съсобствениците, а отделно от това са
равностойни, поради което всеки ползвайки етаж от къщата по същество ползва
изцяло съсобствения имот съобразно правата си в съсобствеността; При така
установеното фактическо разпределение ищецът няма право на обезщетение за
ползване, тъй като ползва частта на ответника в другия съсобствен равностоен
обект, с което е компенсирано лишаването от ползването на жилището, ползвано от
ответника. До този извод районният съд стигнал, без да сочи на кое
доказателство по делото основава извода си за притежавано от страните при равни
квоти право на собственост върху втория етаж от източната къща - близнак.
Въпросът за правото на собственост върху втория етаж и съответно квотите на
страните не бил навеждан като предмет на спора, поради което и не били събирани
доказателства в тази връзка. Поради това изводът на СРС бил напълно произволен,
а също и неверен, тъй като ищцата придобила от майка си с договор за
покупко-продажба от 08.02.2011 г. правото на собственост върху притежаваните от
нея 2/3 идеални части от втория етаж, като по този начин и по наследствено
правоприемство от баща й ищцата притежавала 5/6 идеални части от втория етаж, а
ответникът – 1/6 идеална част по наследствено правоприемство от бащата на
страните. За това се съдържали данни и в свидетелските показания. Ответникът,
чиято била доказателствената тежест, не установил да е заплащал на ищцата
обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, още по-малко – да притежава в съсобственост
при равни квоти равностоен недвижим имот, ползването на който да е предоставил
като компенсация на ищцата за лишаването й от ползването на процесния имот. Неправилен
бил и изводът на първоинстанционния съд, че ползването на съсобствените между
страните имоти било разпределено още от баща им Н., като това фактическо
състояние било установено след смъртта на родителите им. От показанията на
свидетелите се установила липсата на съгласие между страните относно
разпределение ползването на процесния имот – в този смисъл били показанията и
на двамата свидетели на ответника. Съдът приел за доказано разпределението на
ползването въпреки установения по делото факт, че ищцата е изпращала покани до
ответника, с които претендирала обезщетение за ползване на собствената й част.
Изводът, че бащата на страните разпределил ползването на къщата бил в явно
противоречие с нормите на чл. 30 и сл. ЗС, тъй като по делото било установено,
че считано от 27.06.1975 г. бащата Н. Н. не притежавал право на собственост
върху първия етаж от къщата, за да може да разпределя ползването му. Изцяло
необоснован бил и изводът, че фактическото ползване на първия етаж от къщата от
П. и на втория етаж от Т. било установено след смъртта на родителите им, нито
един от свидетелите не установил такива факти. Поради това моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения
иск. Претендира разноските по делото, като за тези във въззивното производство
представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна П.Н.Н. с отговор по чл.
263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл.
80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
С исковата молба, и след частично прекратяване на
основание чл. 232 ГПК и допуснато увеличение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК,
съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата
8 896 лв., представляваща обезщетение за лишаване на ищцата от ползването
на съсобствения на страните при равни квоти недвижим имот, представляващ ПЪРВИ
ЕТАЖ с площ от 73 кв. м от източната половина на къщата – близнак, построена в
парцел VI-142 от квартал 280, местността „Левски” по плана на гр. София, целият
парцел от 613 кв. м, при съседи: ул. „Княгиня Косара“, държавно място и П.Р.,
за периода 05.11.2014 г. – 04.11.2019 г. включително, от които 7 202 лв. се
претендират за периода 05.11.2014 г. – 11.04.2019 г. включително, и 1 694 лв. -
за периода 12.04.2019 г. – 04.11.2019 г. включително. Претендирана е и
законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба в съда на
05.11.2019 г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответникът П.Н. е оспорил иска с възражения: Не бил препятствал
достъпа на ищцата до имота; Ищцата винаги била живяла на втория етаж, като
разпределението на ползването между страните се дължало на постигнато между тях
споразумение; Оспорил е да е получавал покана от ищцата преди 12.04.2019 г.,
когато била връчена приложената към исковата молба нотариална покана; Покана
през 2014 г. не била получавана; Навел е твърдения, че във връзка с
нотариалната покана на 24.04.2019 г. била проведена среща между страните, на
която били обсъдени варианти за доброволно уреждане на споровете за ползването
на наследствената къща – близнак, тъй като ищцата ползвала целия втори етаж от
двуетажната къща, мазето и тавана, върху които между страните също била налице
съсобственост на основание наследствено правоприемство; Ищцата не била лишена
от ползване на общата вещ, същата отказвала да приеме предоставената й
възможност да ползва вещта, поради което нямала право на обезщетение. Искал е
от съда да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо, но въззивният
съд го намира за частично неправилно.
Съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС, всеки от съсобствениците може да си служи изцяло
с общата вещ по предназначението й и по начин да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се
използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите
за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване - ал. 2 на същия
член. За да се ангажира отговорността на съсобственик по тази разпоредба, е необходимо
да се установи: 1. че вещта е съсобствена с ответника; 2. че се ползва от
съсобственик за лични нужди; 3. че неползващият съсобственик е поискал писмено
обезщетение за ползите, от които е лишен; 4. ползите, които е пропуснал след
поканата, които обикновено се определят в размер на дължимия пазарен наем за
съответната идеална част. Тъй като се касае за правопораждащи факти, ищецът е
този, който носи тежестта за доказването им – чл. 154, ал. 1 ГПК.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 7/02.11.2012 г. по тълк.д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС, „лично ползване” по смисъла на чл. 31 ЗС е всяко поведение на
съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да
ползват общата вещ съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Веднъж отправено, писменото
поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността
или се прекрати ползването от съсобственика. Претенцията за обезщетение
по чл. 31, ал. 2 ЗС ще е основателна когато
неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия
съсобственик и въпреки това: той или член на неговото семейство продължава
пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно
предназначението й, за задоволяване на свои (лични или на семейството си)
потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; той или
член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща
вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея
(например като държи ключа); ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно
основание (с договор за заем за послужване) трето за собствеността лице, което
само или заедно с него ползва общата вещ.
Според практиката на ВКС (решение 269/18.10.2013 г. по гр.д. №
1282/2012 г. на ВКС, Четвърто ГО, определение № 594 от 30.11.2018
г. по гр. д. № 1403/2018 г. на ВКС, ІІ ГО и др.), разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва
задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия
съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият
съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва,
че не е допускан до нея. Неползващият вещта не е длъжен да изяви желание
за лично ползване, за да може да претендира обезщетението, тъй като причина за
разместването на блага в имуществените сфери на двамата съсобственици е осъщественото
само от един от тях ползване на цялата съсобствена вещ, а не липсата на
изразена воля от другия съсобственик да ползва вещта според правата си. За
да се освободи от отговорност, ползващият съсобственик следва да
докаже, че е предложил на неползващия съсобственик да ползва вещта
лично според правата му в съсобствеността и му е осигурил възможността реално
да упражнява това свое право.
С решение № 241 от 10.11.2014 г. по гр. д. №
928/2014 г., I ГО на ВКС и решение № 97 от 10.07.2018 г. по гр. д. № 3845/2017
г., І ГО на ВКС се приема, че съсобственикът не се освобождава от отговорността
по чл. 31, ал. 2 ЗС, дори да е отправил покана на неползващия съсобственик да
ползва лично вещта, ако такава възможност обективно не съществува или
поканата е формална и не е осигурена реална възможност за ползване. И
в тези решения е посочено, че за да се освободи от отговорност, съсобственикът следва
да предложи на другия съсобственик да ползва вещта лично според правата му в
съсобствеността и да му осигури възможност реално да упражнява това свое право;
Според решение № 104 от 08.04.2014 г. по гр. д. № 5821/2013 г., І ГО на ВКС, когато обективно е невъзможно всеки
съсобственик да ползва общата вещ съобразно правата си, тогава преченето да се
ползва веща от част от съсобствениците включва както реалното ползване на целия
имот, така и невъзможността той да се ползва от други съсобственици.
Формалното изразяване на съгласие другите също да се ползват от имота,
при обективна невъзможност от реализирането на техните субективни
права, не освобождава ползващия съсобственик от задължението му да заплати
обезщетение за ползата, от който останалите са лишени. Противното би било в
противоречие с принципа, че никой няма право да се обогатява за сметка на друг
без основание, залегнал в чл. 59 ЗЗД, хипотеза на който е уредена в чл. 31,
ал. 2 ЗС.
В случая по делото не е било спорно и от приетия
нотариален акт № 124, том IХ, д. № 11429/1975 г. на нотариус при СРС се
установява, че по силата на договор за дарение от 27.06.1975 г. страните са
съсобственици при равни квоти на процесния имот, представляващ първи етаж с площ от 73 кв. м от източната половина на къщата – близнак, построена в
парцел VI-142 от квартал 280, местността „Левски” по плана на гр. София, целият
парцел от 613 кв. м, при съседи: ул. „Княгиня Косара“, държавно място и П.Р..
Приета по делото е телеграма от 01.02.2014 г., с която ищцата поискала от
ответника и съпругата му да й заплащат обезщетение за лишаването й от
ползването на собствената й 1/2 идеална част от процесния първи етаж. Няма
данни кога и на кого е връчена телеграмата, а съгласно писмо от „Български
пощи“ от 19.11.2020 г., информация за датата на доставка на телеграмата не може
да бъде предоставена поради изтекъл срок за съхранение на документи.
С нотариална покана, връчена на ответника чрез един от домашните му
(съпругата му ЕмилияН.) на 11.04.2019 г., ищцата отново поискала от ответника и
съпругата му да й заплатят обезщетение за лишаване от ползването на собствената
й 1/2 ид. част от имота за минал период, както и да й заплащат такова занапред.
Съгласно приетото в първоинстанционното производство и неоспорено от
страните заключение на СОЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно,
средният пазарен наем за процесния имот за периода 05.11.2014 г. – 05.11.2019
г. е в размер на 17 793.05 лв., за 1/2 - 8 896.53 лв.
Свидетелката И.С.познавала ищцата като съседка от дете, впоследствие й
станала ученичка, а сега били колежки, били приятелки. Ищцата живеела в къща на
ул. „Княгиня Косара“. Къщата била на два етажа и таван, ищцата живеела на
втория етаж. На първия живеел брат й П.Н. със съпругата си след като се оженил,
но със сигурност живеел там от 10 години. Ищцата винаги била живяла на втория
етаж, първоначално живеела с майка си и баща си, впоследствие само с майка си,
която гледала до последния й ден. Т. не искала от П. да ползва първия етаж,
след смъртта на майка им свидетелката мисли, че искала обезщетение. Майка й
„приписала“ на Т. всичко – изцяло и двата етажа, волята й била такава, защото
живяла живота си с Т..
Свидетелят Г.Ф.познавал Т.Н., били приятелско семейство. Т. *** в къща на
два етажа. Тя живеела на втория етаж, първият се обитавал от нейния брат.
Мислел, че Т. искала да има достъп до първия етаж.
Свидетелката П.Г. била приятелка на съпругата на ответника, последните живеели
на ул. „*********. Знаела, че Т. живее на втория етаж. Не знаела дали Т. е
искала да ползва първия етаж; Не знаела дали са се разбирали Т. и П. как да
ползват къщата. Знаела от преди, че те си ползват първия етаж, а Т. – втория,
от бащата на П.. Говорила с Н. (бащата на П. и Т.) и той й казал, че П. да
ползва първия, а Т. втория етаж. Така между тях се били разбрали, открай време
било така. П. живеел в имота откакто се оженил, от сватбата. Бащата на страните
живеел на третия етаж, свидетелката не може да каже кога е починал.
Свидетелят З.И.познавал Т.Н., живеел в къщата – близнак до тях, находяща се
на ул. „********а те били на № 32. С П. отраснали заедно. Той живеел на първия
етаж откакто се оженил през 80-те години. Свидетелят не знаел Т. да е искала да
живее на първия етаж, тя ползвала втория етаж. Свидетелят познавал бащата на
страните – Н., който починал преди 10 години. На свидетеля не му е известно
споразумение между страните за ползване на имота. Бащата на страните му бил
казвал, че оставя на сина си да ползва първия етаж, а за Т. оставя втория, тя
живеела там с родителите си. До брака си П. също живеел на втория етаж, след
като се оженил заживял на първия. Свидетелят не е говорил със страните на тема
ползването на етажите. Не знаел Т. да е искала да ползва първия етаж и дали има
ключ от първия етаж.
При тази фактическа обстановка, въззивният съд намира, че по делото са
установени предпоставките на чл. 31, ал. 2 ЗС за периода 12.04.2019 г. –
04.11.2019 г. включително. Установи се, че процесният първи етаж е съсобствен
на ищцата и ответника по силата на договор за дарение от 1975 г., при квоти от
по 1/2 ид. части; От 80-те години ответникът ползва целия съсобствен имот за
лични нужди, като живее в него заедно със съпругата си; С нотариална покана,
връчена на 11.04.2019 г., ищцата е поискала писмено обезщетение за ползите, от
които е лишена; Средната пазарна наемна цена за 1/2 идеална част от имота за
периода 12.04.2019 г. – 04.11.2019 г. вкл., съобразно заключението на СОЕ и на
основание чл. 162 ГПК съдът определя на 1 298.98 лв. До този размер и за
посочения период искът с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е основателен.
Няма доказателства поканата, отправена с телеграма, да е връчена на
ответника, поради което за периода 05.11.2014 г. – 11.04.2019 г. вкл. не е
налице една от кумулативно изискваните от закона предпоставки, а искът за
посочения период е неоснователен.
С оглед цитираната по-горе практика на ВКС, ирелевантно за основателността
на иска е дали ищцата е искала от ответника да ползва реално съсобствената вещ.
Предвид установеното по делото, че първият етаж е ползван от ответника и
съпругата му като семейно жилище, като същият се състои от спалня, детска,
кухня и баня с тоалетна, реалното ползване на вещта от ищцата заедно с другия
съсобственик е обективно невъзможно предвид броя помещения и ползването на
жилището като семейно, но това не
освобождава ползващия ответник от задължението му да заплати обезщетение за
ползата, от която ищцата е лишена. Отделен въпрос е, че твърдението на
ответника да не препятствал правото на ищцата да ползва имота е напълно
недоказано.
Основателен е доводът във въззивната жалба за необоснованост на решаващия извод
на районния съд за отхвърляне на иска изцяло. При доказателствена тежест за
ответника съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, и въпреки дадените му с доклада
по делото указания, същият не е доказал възражението си, че между страните е
налице споразумение относно ползването на първия и втория етаж от сградата. Това
не се установява от показанията на разпитаните свидетели, които не знаят да е
имало такова споразумение между страните, а твърдяното, че приживе бащата на
страните бил разпределил ползването е ирелевантно, тъй като към момента, когато
ответникът се е настанил със съпругата си в съсобствения имот, бащата на
страните не е бил собственик на първия етаж и не би могъл да разпределя
ползването му. От ответника не са ангажиран и никакви доказателства за
твърденията му, че страните били съсобственици на втория и таванския етаж от
сградата по наследствено правоприемство, още по-малко – при какви квоти, с
оглед на което необосновано районният съд е приел, че между страните било
установено фактическо разпределение на ползването на двата етажа от къщата,
съсобствени на страните при еднакви квоти.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради
което първоинстанционното решение следва да бъде отмеН. в частта, с която искът
с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлен за размера от 1 298.98 лв.
– обезщетение за лишаване от ползване за периода 12.04.2019 г. – 04.11.2019 г. вкл., и вместо това въззивният съд постанови друго, с което
искът се уважи за посочения размер и период, като се присъди и поисканата
законна лихва върху главницата от завеждане на исковата молба в съда на
05.11.2019 г. до окончателното плащане. В частта, с която искът е отхвърлен за
разликата над този размер, решението следва да бъде потвърдено.
При този изход, първоинстанционното решение следва да бъде отмеН. и в
частта, с която ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски над сумата от
580.71 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да й
заплати разноски за първата инстанция съразмерно с уважената част от иска в
размер на 154.17 лв.
По разноските за въззивното производство: При този изход и изричните
претенции, разноски за настоящата инстанция се следват и на двете страни. Направените
от въззивницата разноски възлизат на 177.92 лв. – за държавна такса, и 600 лв.
– заплатено адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС. Съразмерно с уважената част
от жалбата въззиваемият й дължи 113.95 лв.
Доказано направените от въззиваемия разноски са в размер на 700 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение. Съразмерно с отхвърлената част,
въззивницата му дължи разноски в размер на 597.79 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 20028487 от 01.02.2021 г., постановено по гр.д. № 64011/2019 г. на
Софийски районен съд, 157 състав в
частта, с която предявеният от Т.Н.Н., ЕГН **********, срещу П.Н.Н., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлен за сумата от 1 298.98
лв. – обезщетение за лишаване от ползване за периода 12.04.2019 г. – 04.11.2019
г. включително, както и в частта, с
която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Т.Н.Н., ЕГН **********, е осъдена да
заплати на П.Н.Н., ЕГН **********, разноски за първоинстанционното производство
над сумата от 580.71 лв., и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П.Н.Н., ЕГН **********,***, да
заплати на Т.Н.Н., ЕГН **********,***, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата
1 298.98 лв., представляваща
обезщетение за лишаване от ползване за периода от 12.04.2019 г. до 04.11.2019
г. включително на съсобствения недвижим имот, представляващ ПЪРВИ ЕТАЖ с площ
от 73 кв. м от източната половина на къщата – близнак, построена в парцел
VI-142 от квартал 280, местността „Левски” по плана на гр. София, целият парцел
от 613 кв. м, при съседи: ул. „Княгиня Косара“, държавно място и П.Р., ведно
със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба в съда на
05.11.2019 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20028487 от 01.02.2021 г., постановено по гр.д. № 64011/2019 г. на
Софийски районен съд, 157 състав в останалата част.
ОСЪЖДА П.Н.Н., ЕГН **********,***, да
заплати на Т.Н.Н., ЕГН **********,***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
154.17 лв., представляваща разноски
за първоинстанционното производство, и сумата 113.95 лв., представляваща
разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Т.Н.Н., ЕГН **********,***, да
заплати на П.Н.Н., ЕГН **********,***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата 597.79 лв., представляваща
разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.