Р Е Ш Е Н И Е
№ 313
гр. Пловдив, 11.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав, в открито заседание на единадесети декември през две хиляди
двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ШОТЕВА
при секретаря Христина Николова, като разгледа докладваното от председателя
Мариана Шотева адм. дело № 2413 по описа за 2023 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава Единадесета от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 10, ал. 6 от Закона
за семейните помощи за деца (ЗСПД).
Образувано е по жалба на Н.Г., ЛНЧ **********, с посочен адрес гр. Пловдив,
пл. „Антон Чехов“ № 4, ет. 2, ап. 4, чрез пълномощник адв. Ч., против Заповед №
ЗСПД/Д-РВ/20235 от 05.09.2023 г. на Директора на Дирекция „Социално
подпомагане“ – Пловдив, с която е отказано отпускане на еднократна помощ по чл.
10а, ал. 1 от ЗСПД. Жалбоподателката изразява несъгласие с отказа на ответния
административен орган и настоява за отмяната му и връщане на преписката за ново
произнасяне. Претендира се присъждане на разноски на основание чл. 38, т. 2 от
Закона за адвокатурата.
Ответникът по жалбата – Директор на Дирекция „Социално подпомагане” – Пловдив,
чрез процесуален представител юриск. С., е на становище, че жалбата е
неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Поддържа се, че
оспореният административен акт е законосъобразен и съдържа фактическите и
правни основания за неговото постановяване. Допълнителни съображения са
изложени в депозирано по делото становище.
Пловдивският административен съд – II отд., VII състав, след като прецени
поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства,
намира за установено следното.
Жалбата е подадена при наличието на правен интерес и в предвидения
процесуален срок, поради което съдът намира същата за ДОПУСТИМА. Разгледана по
същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения.
От приетата по делото административна преписка се установява, че Н.Г. като
майка на М.К. е поискала отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в
първи, втори, трети и четвърти клас по чл. 10а от ЗСПД със заявление-декларация
вх. № ЗСПД/Д-РВ-20235 от 29.08.2023 г. до Директора на ДСП – Пловдив.
Декларирано е, че Г. е омъжена, съпруг - К.К.. Към заявлението е приложено
Удостоверение № РД-25-895-22/15.06.2023 г., издадено от директора на ОУ „Райна
Княгиня“, от което се установява, че М.К. е записан като ученик за учебната
2023/2024 г. в трети клас (л. 21 и сл.).
Във връзка с това искане, съгласно Лист за извършен предварителен контрол
за законосъобразност преди вземане на решение за предоставяне на социална
подкрепа (л. 20) и частта от заявлението, която се попълва от длъжностното лице
(л. 22-23), социалният работник Б. на 05.09.2023 г., е достигнал до извод, че семейството
няма право на еднократна помощ за покриване на част от разходите в началото на
учебната година на основание чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, като е мотивирано, че на
основание чл. 3, т. 5 от ЗСПД право на семейни помощи за деца имат семействата
на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страна,
ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен
договор, по който РБългария е страна.
Този решаващ извод е възприет изцяло и в атакуваната в това производство заповед
на ответника, който на основание чл. 10, ал. 4 от ЗСПД и чл. 4, ал. 1 от ППЗСПД
във връзка с чл. 10а, ал. 5 и ал. 6 от ЗСПД и въз основа на подадено
заявление-декларация с вх. № ЗСПД/Д-РВ/20235 от 29.08.2023 г., е отказал на Г.
отпускане на еднократна/месечна помощ за 1 дете. Заповедта е редовно връчена на
заявителката на 14.09.2023 г. (л. 19).
В хода на съдебното производство по делото е прието, представено от
жалбоподателката, заверено копие на Регистрационна карта на чужденец с
предоставена временна закрила № *********, издадена от Държавна агенция за
бежанците при Министерския съвет (л. 6-7), видно от която на Г. е предоставена
временна закрила, а като придружаващо дете под 14-годишна възраст е вписан К.М..
Служебно изискано и прието по делото е също така писмо изх. № 9/16.03.2023
г. на Почетен Консул на У., от което се установява, че към 16.03.2023 г. между
България и У. няма сключен договор, който урежда получаването на семейни
помощи/добавки (л. 35).
При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни
изводи.
В случая оспореният административен акт е постановен от материално
компетентен орган, в изискуемата от закона форма, но противоречи на материалния
закон и неговата цел, налице са и допуснати съществени нарушения на
административнопроиводствените правила.
На първо място следва да бъде съобразено, че с нормата на чл. 3 от ЗСПД
законодателят е уредил лицата, които имат право на семейни помощи, а именно: 1.
бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани -
за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от
родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които
отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства -
за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5.
бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които
постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на
такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който
Република България е страна.
Съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, на семействата, чиито деца са записани в
първи клас или са записани или продължават обучението си, във втори, трети и
четвърти клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от
разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в
страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от
Закона за закрила на детето.
Съответно, съгласно § 1, т. 1, б. „а“ от ДР на ЗСПД, „семейството“ включва съпрузите,
ненавършилите пълнолетие деца, както и навършилите пълнолетие, ако продължават
да учат, до завършване на средното им образование, но не по-късно от навършване
на 20-годишна възраст (родени, припознати, осиновени, доведени, заварени, с
изключение на сключилите брак).
И най-сетне, съгласно § 1, т. 4 от ДР на ЗСПД, „лице, живеещо постоянно в
страната“ е лице, което пребивава на територията на страната повече от 183 дни
в рамките на 12 месеца.
Между страните не е спорно, а и това се установява от събраните по делото
доказателства, че Н.Г., К.К. и техният син М.К. са семейство по смисъла на
ЗСПД, съответно М.К. е дете, което е записано в трети клас на ОУ „Райна
Княгиня“, живее постоянно в страната и не е настанено за отглеждане извън
семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето, т.е. налице са
кумулативните предпоставки на чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД.
В конкретния случай, спорно е обстоятелството дали получаването на семейни
помощи от семейството на жалбоподателката (семейство на чужди граждани –
граждани на У., които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната) е
предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България
е страна, като от страна на ответника се твърди, че между Република България и
Република У. няма сключен договор, който да урежда получаването на семейни помощи,
а от страна на жалбоподателката се твърди, че правото на претендираната помощ е
уредено в разпоредбата на чл. 39 от Закона за убежището и бежанците, както и в
чл. 2 и чл. 27 от Конвенцията на ООН за правата на детето.
Действително, в разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището
и бежанците (ЗУБ), е предвидено, че чужденците с предоставена временна закрила
имат право на социално подпомагане.
Изричната разпоредба на чл. 2, ал. 6 във връзка ал. 3 и ал. 5, както и с
ал. 1 от Закона за социално подпомагане (ЗСП) също урежда правото на лица с
хуманитарен статут да получават помощи за задоволяване на основните жизнени
потребности на семейството. ЗСПД обаче се явява специален по отношение на ЗСП,
доколкото ЗСПД урежда конкретно правата на майката при бременност, раждане и
отглеждане на деца, поради което приложение в случая не намират разпоредбите на
ЗСП, уреждащи получаването на социално подпомагане, за което се говори в ЗУБ. Това
обаче не означава, че жалбоподателката няма право на еднократна помощ по чл. 10а,
ал. 1 от ЗСПД за детето М.К..
Следва в тази връзка да бъде съобразено, че съгласно чл. 2 от Конвенцията
на ООН за правата на детето, която по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ е част от
вътрешното право на страната и има предимство спрямо останалите норми от
вътрешното законодателство, които й противоречат, държавите - страни по
Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко
дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо
от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други
възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото
състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите
родители или законни настойници.
Разпоредбата на чл. 3, § 1 от Конвенцията регламентира, че висшите интереси
на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до
децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за
социално подпомагане, от съдилищата, административните и законодателни органи.
Съгласно § 2 на същия текст държавите - страни по Конвенцията, се задължават да
осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото
благосъстояние, като се вземат предвид правата и задълженията на неговите
родители, законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за него,
и за тази цел те предприемат всички необходими законодателни и административни
мерки.
„Най-добрите интереси на детето“ е сложно и динамично понятие и неговото
съдържание трябва да се определя поотделно за всеки случай, като се вземат
предвид конкретното положение на детето, индивидуалната му среда, ситуация и
нужди. Целта на това понятие е да се гарантира пълното и ефективно ползване на
всички признати в Конвенцията права. Ръководещ принцип при неговото прилагане
е, че ако разпоредбата позволява повече от едно тълкуване, следва да се избере
това тълкуване, което най-ефективно обслужва най-добрите интереси на детето.
Правата, прогласени в Конвенцията и факултативните протоколи към нея,
съставляват рамката на тълкуване.
Едно от основните права, признати от Конвенцията, е правото на жизнен
стандарт. В чл. 27, § 1 от Конвенцията е предвидено, че държавите - страни по
Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ
на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално
развитие, а в § 3, че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с
националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите
мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да
осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ,
програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и
жилището.
Съгласно съображение 15 от приложимата Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20
юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в
случай на масово навлизане на разселени лица (Директивата) задълженията на
държавите-членки по тази директива следва да предоставят адекватно ниво на
защита на тези, които се нуждаят от нея. В чл. 3, § 2 от Директивата е
предвидено, че държавите-членки прилагат режима на временна защита при стриктно
спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за
недискриминация, а съгласно чл. 13, § 2, държавите-членки създават разпоредби
за предоставяне на помощи от „Социални грижи“ на лицата, ползващи се с временна
закрила.
Семейните помощи за деца по ЗСПД са особен вид социални помощи по смисъла
на чл. 47, ал. 1 от Конституцията на РБ, които се финансират от държавния
бюджет съгласно чл. 5 от ЗСПД (Решение № 2 от 2006 г. по к. д. № 9 от 2005 г.
на Конституционния съд на РБ). Те се предоставят с оглед на разходите по
издръжката на децата и са израз на социалната функция на държавата, която е
задължена да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите и
от лицата, полагащи грижи за тях, съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗСПД и да осигурява
най-добрия им интерес в съответствие с принципа по чл. 3, т. 3 от Закона за
закрила на детето.
От анализа на приложимата нормативна уредба следва извод, че децата,
ползващи се от временна закрила, не могат да се поставят в по-неблагоприятно
положение от останалите деца (граждани на РБългария, чужденци със статут на
бежанец или хуманитарен статут, чужденци с разрешение за дългосрочно или
постоянно пребиваване в РБългария, чужденци, на които е предоставено убежище,
лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република
България е страна). Семейните помощи са сред основните помощи, гарантиращи
правото им на жизнен стандарт в съответствие с техните висши интереси, поради
което семействата им и/или лицата, полагащи грижи за тях, не могат да бъдат
изключени от кръга на правоимащите по чл. 3, т. 5 от ЗСПД.
С оглед на това, ограниченията, предвидени в чл. 3, т. 5 от ЗСПД и чл. 39,
ал. 1, т. 4 от ЗУБ, според които чужденците с предоставена временна закрила
могат да се ползват само от правото на социални помощи по ЗСП, но не и от
правото на семейни помощи по ЗСПД, не съответстват както на Конституцията на РБ
и Конвенцията, така и на Директивата, поради което и на основание чл. 5, ал. 1
и ал. 4 от КРБ и принципа на примата на общностното право, следва да останат
неприложени. Това налага отмяната на атакуваната заповед на ответника
като незаконосъобразна. На основание чл. 173, ал. 2 от АПК преписката следва да
бъде изпратена на административния орган за ново произнасяне в сроковете по
ЗСПД при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени
в мотивите на настоящото решение.
С оглед изхода на спора, на жалбоподателката се дължат сторените в
производството разноски. В конкретния случай се констатира, че такива не са
претендирани. От адвокат Ч. обаче е претендирано присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, каквото съдът
констатира, че й се следва по силата на чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, определено съгласно чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 8, ал. 3 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и в случая, в размер на 750 лева,
доколкото адв. Ч. е депозирала само жалбата и молба по хода на делото, без
процесуално представителство. С оглед наведените от ответника
възражения в тази връзка е необходимо да се посочи, че същите са наведени за
пръв път след приключване на устните състезания, поради което и по тях съдът не
дължи произнасяне.
Воден от горното, Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д-РВ/20235 от 05.09.2023 г. на Директора на Дирекция
„Социално подпомагане“ – Пловдив, с която на Н.Г., ЛНЧ **********, с посочен
адрес гр. Пловдив, пл. „Антон Чехов“ № 4, ет. 2, ап. 4, е отказано отпускане на
еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД.
ИЗПРАЩА преписката на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив за
ново произнасяне по Заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-РВ-20235 от 29.08.2023 г.,
подадено от Н.Г., ЛНЧ **********, с посочен адрес гр. Пловдив, пл. „Антон
Чехов“ № 4, ет. 2, ап. 4, в сроковете по ЗСПД при спазване на указанията по
тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.
ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане с адрес за призоваване град София, ул. „Триадица“
2, да заплати на адвокат Т.Ж.Ч., с адрес ***, офис 306, с личен № **********,
сумата от 750 (седемстотин и петдесет) лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл. 38,
т. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: