№ 713
гр. Ловеч, 04.10.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти
октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
Членове:ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като разгледа докладваното от МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА Въззивно частно
гражданско дело № 20224300500437 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, чрез
пълномощника юрисконсулт Р. И. против разпореждане № 1880 от 09.09.2022 г. по ч.гр.д. №
1358/2022 г. на РС Ловеч в частта, с която e отхвърлено заявлението на частния
жалбоподател против Ц. В. Ц. за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
вземанe в размер на 54.54 лв., представляващо дължимо договорно възнаграждение за
периода от 15.10.2021 г. до 15.07.2022 г. по ДПК № 40005305707 от 09.08.2021 г.
В частната жалба са направени оплаквания за неправилност на атакуваното
разпореждане в обжалваната част. Излага съображения, че заповедният съд е превишил
своите правомощия, като се е произнесъл на този етап от производството по валидността на
сделката, от която заявителят черпи права. Тълкувайки разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 от
ГПК в първата хипотеза, счита, че неравноправна клауза следва да се обяви за такава по
предвидения процесуален ред, какъвто не е настоящия случай. Тълкувайки втората
хипотеза на посочената разпоредба изтъква, че заповедният съд е длъжен при преценка за
обоснована вероятност за неравноправна клауза да изследва не само представените
доказателства, но и да ги подведе под нормата на чл. 143 от ЗЗП, предвиждаща няколко
критерия, чрез които може да се установи неравноправния характер на съответните
договорни клаузи, а именно: 1.клауза, сключена във вреда на потребителя, т.е. клауза, чрез
която се злепоставят интересите на потребителя; 2. клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и
равнопоставеността на контрагентите; 3. клауза, която води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Твърди, че
заповедният съд не е направил задълбочен анализ на кумулативните критерии за
неравноправна клауза, тъй като същите не се съдържат в клаузите на договора за
потребителски кредит. Твърди, че районният съд неправилно не е отчел и разпоредбата на
чл.145, ал.2 от ЗЗП, което води до неправилност на съдебния акт.
По отношение на отхвърленото заявление за договорно възнаграждение твърди, че
преди сключването на процесния договор с отправеното искане, на ответника е предоставен
Стандартен европейски формуляр и информация за неговите параметри при подписване на
1
искането за кредит, с което потребителят е бил информиран за общо дължимата сума по
договора за кредит, включително по закупените допълнителни услуги. Счита, че уговорения
годишен лихвен процент отговаря на законовите изисквания и не противоречи на добрите
нрави, като се позовава на свободата на договаряне между страните. Цитира разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК, в който е въведено ограничение за максималния размер на годишния
лихвен процент, който не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва
по просрочени задължения. На следващо място изтъква, че кредиторът няма задължение за
изготвя и посочва методика на формиране на годишния процент на разходите, защото е
уговорен фиксиран лихвен процент в индивидуалния договор в законовите граници, както и
ГПР. В заключение посочва, че не може да е налице недействителност поради противоречие
с добрите нрави за това, което е позволено от закона с императивна правна норма. Затова
счита, че уговореното договорно възнаграждение не противоречи на добрите нрави, тъй
като съответства на принципа за добросъвестност и еквивалентност между предоставения
кредит и неговата цена и е в съответствие със законовите изисквания и ограничения.
Прави искане атакуваното разпореждане в отхвърлителната му част да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено издаване на заповед за изпълнение относно
вземането на „Профи кредит България” ЕООД, претендирано със заявлението, като му се
присъдят направените разноски за заплатена д.т. в размер на 15.00 лв. и 50.00 лв. за
юрисконсултско възнаграждение.
Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в преклузивния едноседмичен срок
за обжалване на разпореждането, с което отхвърлено отчасти заявлението, против подлежащ
на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413,
ал. 2 ГПК).
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Производството за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, по повод на
което е образувано ч.гр.д. № 1358/2022 г. по описа на РС Ловеч, е започнало по постъпило
заявление от „ПРОФИ КРЕДИТ България”ЕООД срещу длъжника Ц. В. Ц. за парично
вземане в размер на сумата 705.04 лв., основана на Договор за потребителски кредит №
40005305707 от 09.08.2021 год.
Районният съд е разпоредил да се издаде заповед за изпълнение срещу Ц. В. Ц. за
следните суми: 277.00 лв., представляваща неплатена главница, ведно със законната лихва,
считано от 31.08.2022 г. до окончателното й изплащане; 63.49 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 16.09.2021 г. до 15.07.2022 г.; 7.60 лв., представляваща законна лихва за
периода от 15.07.2022 г. до 30.08.2022 г. и 36.93 лв., представляваща разноски по делото
съразмерно с уважения размер на заявените суми.
С обжалваното разпореждане № 1880/09.09.2022 г. по ч.гр.д. № 1358/2022 г., РС
Ловеч е отказал издаването на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Ц. В. Ц. за
сумата 54.54 лв., представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от
15.10.2021 г. до 15.07.2022 г.; 81.43 лв., представляваща неплатено възнаграждение за
закупена и използвана услуга „Фаст”; за сумата 190.91 лв., представляваща неплатено
възнаграждение за закупена услуга „Флекси” и 30.00 лв. неплатени такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането, начислени до 30.09.2021 г.
Извършвайки служебно проверка съгласно разпоредбите на чл.411, ал.2, т.2 от
ГПК, в мотивите на обжалваното разпореждане районният съд е приел, че в частта относно
претенциите за неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст” и за
неплатено възнаграждение за закупена услуга „Флекси”, искането противоречи на нормата
на чл.10а, ал.4 от ЗПК, който е приложим в случая, тъй като длъжникът има качеството на
потребител. Направен е извод, че сумите в отхвърлената част на заявлението по своя
характер представляват дейност по усвояване и управление на кредита и с тези
допълнителни услуги се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗЗП. Изтъкнато
2
е, че стойността на тези услуги значително надхвърля лимита, въведен с чл.19, ал.4 от ЗПК и
е нарушено изискването за равновесие между правата и задълженията на страните в
хипотезата на чл.143, т.5 от ЗЗП.
За да отхвърли частично заявлението по чл. 410 ГПК, отказвайки да издаде заповед
за изпълнение за сумата в размер на 54.54 лв. договорно възнаграждение за периода от
15.10.2021 г. до 15.07.2022 г., в мотивите на обжалваното разпореждане заповедният съд е
приел за неясни клаузите, по които е начислен. Изтъкнати са съображения, че за ползвания
кредит се дължи договорно възнаграждение, което е определено предварително в
погасителния план, но то включва и възнаграждението за пакета допълнителни услуги, за
които съдът е приел, че уговорените клаузи са неравноправни, респ. нищожни. Поради
невъзможност за изчисления в това производство, районният съд е отхвърлил подаденото
заявление в тази част.
Настоящата инстанция изцяло споделя направените от районния съд правни изводи.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, заповедният съд е длъжен
служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави,
както и дали се основава на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител или е
налице обоснована вероятност за това. Съдът намира, че с твърденията за въведени с
Договор за потребителски кредит клаузи за начисляване на възнаграждение за закупена и
използвана услуга „Фаст“ и възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, по същество се
цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни
плащания, с които се преследва забранена от закона цел. Поради това те не пораждат права
и задължения за страните, респективно в частта, с която са претендирани произтичащите от
тях вземания, заявлението по чл. 410 от ГПК правилно е отхвърлено от районния съд.
Въззивният състав също намира, че посоченото възнаграждение за закупени услуги „Фаст” и
„Флекси“ противоречи на закона. В заявлението изрично е посочено, че това
възнаграждение е неразделна част от договора, а от начина, по който се претендира е видно,
че плащането на това възнаграждение е включено в общия размер на вноската по кредита.
На следващо място с оглед твърденията на заявителя, тази сума е уговорена като фиксиран
размер, видно от погасителния план към договора. Следва да се отбележи, че тези клаузи
противоречат и на добрите нрави и рри действието на чл. 26, ал.1 от ЗЗД грубото им
нарушаване при сключване на договори е санкционирано от правото – обявени са за
нищожни уговорки. Видно от данните по делото, на длъжника е отпуснат кредит в размер на
300.00 лева, а уговорено възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ също
е в размер на 300.00 лв., което е прекомерно. В този смисъл настоящата инстанция счита, че
е налице нарушение на добрите нрави, още повече, че с приемането на разпоредбата на чл.
19, ал.4 от ЗПК тази морална норма за справедливост е получила и правна санкция, като е
превърната в правна.
В случая искането на заявителя да получи договорно възнаграждение от 54.54 лв.
би било основателно, ако начинът на определяне на размера е посочен съобразно рамката
на закона. От погасителния план към договора за потребителски кредит се установява, че в
общия размер на месечната вноска освен главница и лихва, е включен и размера на вноската
по закупен пакет допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. С оглед изложеното по-горе,
настоящият съдебен състав също приема, че клаузите, с които e уговорено възнаграждение
за закупен пакет допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ са нищожни като противоречащи
на закона и добрите нрави. От това се налага извода, че размерът на вземането за договорно
възнаграждение за периода от 15.10.2021 г. до 15.07.2022 г. е определен, като в неговия
размер е начислено и възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, тъй като от
изложеното в заявлението не става ясен механизмът, по който претендираното договорно
възнаграждение е начислено от страна на заявителя. В това производство съдът не би могъл да
установи размера на претендираното задължение за договорно възнаграждение, тъй като счита, че
той е определен на база неравоправни клаузи и евентуално това би станало в исковото
3
производство. При тези данни правилно районният съд е отказал издаването на заповед за
изпълнение за сумата от 54.54 лв.
Ето защо въззивният съд намира, че направените в частната жалба възражения са
неоснователни. Районен съд Ловеч е постановил в обжалваната част правилен съдебен акт,
който следва да бъде потвърден.
Водим от горното и на основание чл.252 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1880/09.09.2022 г., постановено по ч.гр.дело №
1358/2022 год. по описа на Районен съд Ловеч в частта, с която е отхвърлено подаденото от
„ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: гр.
***** заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу длъжника Ц.
В. Ц., ЕГН **********, за сумата 54.54 лв., представляващо дължимо договорно
възнаграждение за периода от 15.10.2021 г. до 15.07.2022 г. по ДПК № 40005305707 от
09.08.2021 г.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4