Р Е Ш Е
Н И Е №
207
град Шумен, 26.10.2018 г.
Шуменският
окръжен съд, в закрито заседание на двадесет и седми септември, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Свилен Станчев
Членове:1.Йордан Димов
2.Ненка Цветанкова
като разгледа докладваното от съдия Йордан Димов в. гр. д. №239 по описа за 2018 г., при участието на секретаря Т. Кавърджикова, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №384/25.04.2018 г. постановено по гр. д. №3419/2017 г. по описа на Районен съд – Ш. (ШРС) е бил отхвърлен изцяло предявеният от „Уникредит булбанк” АД, ЕИК-..., гр. С., пл. „..., да бъде установено, че ответникът Д.С.Д., ЕГН-**********,*** дължи на банката ищец сумата от 2378.42 лв. – главница по договор за банков кредит с №CCIR-322-00369-2016/07.09.2016 г., сумата от 179.81 лв. – просрочена лихва по посоченият договор за периода от 21.12.2016 г. до 26.07.2017 г., присъдени със Заповед №1335/27.07.2017 г. за изпълнение на парично задължение по ЧГД №2200/2017 г. по описа на ШРС, ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на заявлението – 27.07.2017 г. до окончателното изплащане на вземането. С решението ответникът Д.С.Д. е бил осъден да запалти на ищеца „Уникредит булбанк” АД горепосочението суми, а именно сумата от 2378.42 лв. – главница по договор за банков кредит с №CCIR-322-00369-2016/07.09.2016 г., сумата от 179.81 лв. – просрочена лихва по посоченият договор за периода от 21.12.2016 г. до 26.07.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.11.2017 г. до окончателното изплащане на дължимите суми, както и сумата от 112.38 лв., лихва върху просрочената главница за период от 27.07.2017 г. до 08.11.2017 г. с решението ответника е бил осъден да заплати и общо 784.98 лв. – разноски и 51.16 лв. – дължима държавна такса за разглеждане на производството.
Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът Д.С.Д., който е подал и процесната въззивна жалба. В нея се сочи, че постановеното от първоинстанционният съд решение е неправилно. Твърди, че оспорва предявеният иск по основание и размер. Твърди, че в решението се повтарят числа, съвпадащи с тези на банката твърди, че „двете прословути числа са взети по усмотрение”. Намира, че липсва аритметична логика калко са получените средства, колко са погасените суми и при какви изчислителни операции се получават твърдените суми. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът не оспорва приетата ССЕ. Сочи, че я отхвърля и я намира за неизползваема за каквито и да е цели. Твърди, че е погасил сумата от 3351.48 лв., като в експертизата няма такова число. Моли да бъдат взети предвид резултатите по две други дела ч.гр.д. №2202/2017 г. и гр.д. №218/2018 г. на ШРС моли изцяло да бъде отменено решение №384/25.04.2018 г. по гр. д. №3419/2017 г. по описа на ШРС.
От страна на ищеца в първоинстанционното производство е депозиран отговор на така подадената въззивна жалба. В него се сочи, че жалбата е неоснователна. Намира, че с жалбата се оспорва решението, в частта, в която съдът е уважил предявеният в условията на евентуалност осъдителен иск да бъде осъден ответника да заплати на банката-ищец сумите 2378.42 лв., представляващи главница по процесният договор за банков кредит, сумата от 179.81 лв. – просрочена лихва за периода от 21.12.2016 г. до 26.07.2017 г., както и 112.38 лв. – просрочена лихва върху главницата по договора за кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.11.2017 г. до изплащане на задължението. Твърди, че оспорването в жалбата касае само заключенията по ССЕ, но намира подобно оплакване за неоснователно. Твърди, че ССЕ не е била оспорена и е приета в рамките на производството. Намира изложеното в жалбата, че ответника е заплатил сумата от 3 351.48 лв. за голословно твърдение, тъй като за това няма доказателства. Намира, че въззивната жалба е неоснователна. Моли да ъде оставена без уважение. Моли да бъде потвърдено обжалваното първоинстанционно решение.
Преди съдебното заседание проведено на 27.09.2018 г. – на 26.09.2018 г. е постъпила молба от страна на жалбоподателят с искане за отвод на съэдията-докладчик на основание чл.22, ял.1, т.5 и т.6 от ГПК. Твърди, че „съдия Йордан Димов е посочен за престъпник с конкретно „престъпно обстоятелства” описано в Установителен иск с №2297/13.08.2018 г. при ШРС”, а също така били предприето и „наказателно процесуални действия за следните престъпления ...”, като са последователно цитирани норми на текстовете на чл.311 от НК, чл.286, ал.1 от НК, чл.288 от НК, чл.294, ал.1 и ал.4 от НК, чл.143, ал.1 от НК. Сочи, че правното положение на ъсдия Йордан Димов не може да бъде – съдия по в.гр.д. №239/2018 г. на ШОС. Освен това моли производството по делото да бъде спряно на основание чл.306, ал.4 от ТЗ.
Така направените искания за отвод и спиране на производството са били оставени без уважение с определение четено в съдебно заседание. Основни мотиви за това са: 1).Не са налице основанията за отвод на докладчика по смисъла на чл.22, ал.1, т.5, предвид обстоятелството, че съдията-докладчик не е взел участие в решаването на делото при гледането му в друга инстанция няма качеството на свидетел или на вещо лице по делото. 2).Не са налице предпоставките за отвод по реда на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК предвид обстоятелството, че нито съществуват, нито са посочени други обстоятелства, които да обосноват основателно съмнение в безпристрастието на съдията – докладчик. Няма данни за твърденията на ищеца, че съдията-докладчик е извършил престъпление. Твърдението, че съдията-докладчик е престъпник е клеветническо, ако не почива на доказателства. Такива данни няма. Следва да се има предвид, че е налице презумпция за невиновност, прогласена от Конституцията на РБ според която „Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.” Към момента съдията-докладчик не е бил осъждан и срещу него няма възбуждано наказателно преследване, както и никога не му е било повдигано обвинение. Твърденията в тази насока са голословни и е абсурдно да бъдат обсъждани. Всеки може недобросъвестно да направи подобно твърдение преди съдебно заседание, ако целта му е да отведе определен съдия от разглеждане на делото. Ето защо исканията за отвод са неоснователни.
Неоснователно е и искането за спиране на делото на основание чл.306, ал.4 от ТЗ, доколкото това е материално правна норма, касаеща спиране на изпълнението по сделка, а не разглеждането на дело в съд.
В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и по същество поддържа жалбата си. Твърди, че ССЕ не е отговорила на поставени от жалбоподателя и ответник въпроси, както и не е удовлетворила искането му да бъде отговорено на това колко е платил, какви са дължимите такси по договора за кредит, както и какви са лихвите. Твърди, че вещото лице е признало, че не е допуснато до документите на банката, за да отговори на въпросите на ответника. Твърди, че подъдржа жалбата в цялата и част. Дадена е възможност на жалбоподателят да представиписмени бележки, но такива не са постъпили в даденият от съда срок.
Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
След извършената проверка на постановеното от първоинстанционния съд решение съдът прие следното от фактическа страна: В настоящото производство са били предявени два иска при условията на евентуалност. Първият от тях е установителен такъв по реда на чл.422, ал.1 от ГПК да бъде прието за установено, че ответникът дължи суми като главница и договорни и мораторни лихви по силата на договор за банков кредит – договор за кредитна карта, която претенция е свързана с преди това протекло заповедно производство по ч.гр.д. №2200/2017 г. по описа на ШРС, в рамките на което е издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417 от ГПК №1335/27.07.2017 г. Евентуалният съединен иск е осъдителен – отново за същите суми, претендирани и уважени в рамките на заповедното производство. Както е коментирано по-горе установителният иск е бил отхвърлен, вследствие на което е разгледан и уважен осъдителният иск.
Доколкото няма правен интерес да обжалва отхвърленият установителен иск следва да се приеме, че ответникът обжалва осъдителната част на решението, с която е осъден да заплати сумата от 2378.42 лв. главница по договора за кредит, сумата от 179.81 лв. – просрочена договорна лихва, сумата от 112.38 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата за период от 27.07.2017 г. до 08.11.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 09.11.2018 г. до окончателното присъждане на дължимите като главница суми.
В рамките на производството се установява, че страните по делото са сключили договор №1129/27.07.2012 г. за Кредитна карта на физически лица, като за кредитор договорът е подписан от представител на банката ищеца, а за оправомощен държател на картата от ответника и жалбоподател. Към този договор е сключен Анекс №1 от 10.02.2014 г., отново подписан от ответника в качеството му на оправомощен държател, а впоследстиве е сключен и нов Договор за кредитна карта на физически лица № CCIR-322-00369-2016/07.09.2016 г. Този договор е предвиждал размер на разрешени якнредитен лимит от 2600 лв., месечен лихвен процент за всеки отделен месец от 1.35%. Дължимите лихви, съобразно чл.7 от договора се определят по силата на общи условия ,включително и тези за надвишен кредитен лимит. Посочените договори и анекси са издадени от банката ищец вследствие на заявления от страна на ответника.
Горните обстоятелства, че между страните има договор за кредит, че по него са усвоявани суми – не са оспорени от ответника. В подаден от него документ озаглавен „молба”, който като подаден в законовия срок следва да се разгледа като писмен отговор по чл.131 от ГПК се сочи, че „ ... е изпълнил изцяло задълженията си по договорите ...”
Т.е. ответника е оспорил единствено обстоятелството, че не е заплатил дължимите суми, като твърди точно обратното.
Приетата по делото ССЕ назначена по искане на ищеца е установила, че размерът на кредитният лимит по договора е 2 600 лв. Установено е, че размерът на погасената главница е 2378.42 лв., както и че дължимата договорна лихва е 179.81 лв. за период от 21.12.2016 г. до 26.07.2017 г., а мораторната лихва за период от 27.07.2017 г. до 08.11.2017 г. е 112.38 лв. Други задачи на експерта не са били поставяни. В това отношение не са обосновани възраженията в жалбата, че не е отговорено на въпроси на ответника. Такива не са били поставени с отговора на ИМ (молба на ответника от 10.01.2018 г.), такива не са били искани и впоследствие, макар ответника да е задавал въпроси на експерта при приемането на експертизата и да е искал отговор на определени въпроси. Ответника не е искал и е пропуснал процесуални меродавните моменти за това да постави въпроси за отговор от експертно заключение. Предвид поставените и въпроси приетата от първоинстанционният съд ССЕ е обоснована и пълна и правилно е била приета. Твърдението, че същата е непълна е невярно. Доколкото с оглед твърденията му, че е заплатил сумите – ответника е имал възможност да отстрани тази непълнота в доказателствата или като представи документи за извършени плащания или като ангажира съответни задачи към експерт. Такива задачи не са били поставяни и за това експертът не е могъл да им отговори. Не само това ответникът макар да е изразил недоволство от експертизата не е поискал назначаването на нова с искани от него задачи. Той, независимо от твърденията си, не е ангажирал доказателства, които да установят, че е извършвал плащания. Такива може да са платежни нареждания банкови бордера и т.н. Ето защо голословно е твърдението във въззивната жалба, например, че е погасил сумата от 3351.48 лв. За това не са представени доказателства.
С оглед на така установената фактическа обстановка и предвид нормативно заложените предели на въззивната проверка – чл.269 от ГПК съдът направи следните правни изводи: В рамките на производството се установява, че е сключен договор за кредитна карта между страните, установява се, че са заплатени претендираните суми, както и не се установява същите да са били върнати. Предвид изложеното предявената в условията на евентуалност въззивна претенция се явява основателна и доказана и като я е уважил първоинстанционният съд е процедирал правилно и законосъобразно. Предвид на това следва да бъде потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част.
Въззиваемият не е претендирал разноски и няма данни такива да са били направени във въззивното производство.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №384/25.04.2018 г. постановено по гр. д. №3419/2017 г. по описа на ШРС в обжалваната осъдителна част.
В останалата необжалвана част решението влязло в законна сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване по силата на чл.280, ал.3, предл.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.