РЕШЕНИЕ
№
822
гр. Пловдив, 27.04.2020
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на девети
декември, през две хиляди и деветнадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Б.К. и с
участието на прокурор при Окръжна
прокуратура - Пловдив Светлозар Чераджийски, като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 1703 по описа на
съда за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от В.Р.А.
с ЕГН **********, депозирана чрез пълномощника му адв.
В.С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр. София. С исковата молба се иска осъждане на ответника
да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, причинени му по време
на изтърпяване на наказание лишаване от свобода на територията на Затвора гр. Пловдив
в периода от 01.01.2013 г. до 10.06.2019 г. – обида,
възмущение, стрес, притеснение, психологичен дискомфорт
- които се твърди да са настъпили в резултат от нарушение на чл.3 от ЗИНЗС,
както и чл.3 от КПЧОС, изразили се в пренаселеност на килиите - под 3 кв. м.
жилищна площ; лоша хигиена – наличие на дървеници, хлебарки и гризачи; липса на
течаща топла и студена вода в килиите и на санитарен възел; липса на осъществени
контролни прегледи и лечение за заболяване на ищеца Хепатит С; непредоставяне
на работа. Исковата претенция е за сумата от 20 000 лева, ведно със
законова лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата. Претендират се разноските по делото за държавна такса от
10 лева, както и възнаграждение за адвокат при условията на чл.38 от ЗА. В
съдебно заседание от 11.11.2019 г. е направен
частичен отказ от иска по отношение на претенцията за обезщетение за причинени неимуществени
вреди поради непредоставяне на работа в условията на лишаване от свобода, като
производството е частично прекратено в тази му част. По същество ищецът
поддържа исковата молба в останалата й част, като излага подробно становище
относно условията по изтърпяване на наказание лишаване от свобода и моли искът
му да се уважи.
Ответникът ГДИН – София,
представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба
неоснователност и недоказаност на исковата претенция, като се претендира
юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага становище относно
липсата на установено нарушение по чл.3 от ЗИНЗС и се моли за отхвърляне на
иска като неоснователен и недоказан.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор изразява становище за неоснователност и
недоказаност по размер на иска, като моли същият да се отхвърли.
Пловдивският административен съд, на първо
място, намира, че искът е допустим.
С оглед на съдържанието на исковата претенция се касае до иск за неимуществени
вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се претендира
обезщетение за вреди, причинени на задържан от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът А.
претендира вреди от посочените нарушения за период на задържането му в Затвора
Пловдив. Искът е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които
могат да търсят обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни да е бил
задържан в Затвора Пловдив. Същият е предявен и против надлежен ответник,
доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава
11 от АПК, а според чл.281, ал.2 от ЗИНЗС / в редакцията към момента на
предявяване на исковата молба/ искът се предявява срещу органите по чл.284,
ал.1, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите.
Последните, според правилото на чл.205 АПК,
са юридическите лица, представлявани от органа /в случая
от специализираните органи по изпълнение
на наказанията/, от чиито незаконосъобразен
акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът
Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“, със седалище в
гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на
правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата
за лишаване от свобода и пробационните
служби. В случая се
претендира обезщетение от нарушение на специализираната администрация в
резултат от нарушение на чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода, каквото
е Затвора Пловдив, а съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите са териториални
служби на ГДИН. Затова и за вредите,
причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в затвора следва да
отговаря юридическото лице Главна дирекция
„Изпълнение
на наказанията“, което има
както процесуална, така и материалноправна легитимация
да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява, че ищецът В.Р.А. е постъпил в Затвора Пловдив на 04.03.2015
г. по разпореждане на прокурор от
Окръжна прокуратура Пловдив с оглед приключване на воденото срещу него
досъдебно производство № 7/2015 г. по описа на 04 РУП Пловдив, по което спрямо А.
била взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Междувременно, предвид
влизане в сила към 09.06.2015 г. на постановена спрямо А. присъда по НОХД №
2291/2013 г. по описа на Районен съд Пловдив, по което дело за извършени
престъпления против половата неприкосновеност му било наложено общо най-тежко и
увеличено наказание лишаване от свобода за срок от пет години при строг
първоначален режим, както и последвало влизане в сила към 22.12.2015 г. на
присъда по НОХД № 515/2015 г. по описа на Окръжен съд Пловдив с наложено общо и
най-тежко наказание от една година лишаване от свобода при строг режим на
изтърпяване, наказанията били приведени в изпълнение в Затвора Пловдив. След
групирането на наказанията по двете присъди по реда на чл.25, ал.1, вр. с чл.23, ал.1 и чл.24 от НК с определение на Окръжен
съд Пловдив по ЧНД № 636/2016 г., в сила от 18.04.2016 г., било постановено А.
да търпи едно общо най-тежко и увеличено наказание лишаване от свобода за срок
от пет години и шест месеца при строг режим в затвор или затворническо
общежитие от закрит тип. По изпълнение на мярката за неотклонение „Задържане
под стража“ и впоследствие и на наказанието лишаване от свобода, А. бил настанен
в Затвора Пловдив първоначално в стая 52-спално помещение, отделение 5, съгласно
заповед от 10.03.2015 г., където пребивавал и в периода от 16.04.2015 г. до
14.01.2016 г. Площта на стаята, която разполагала и със санитарен възел –
тоалетна и мивка с течаща вода, без площта на санитарния възел, възлизала на
общо 27,92 кв. метра. Помещението било с капацитет за настаняване на 7 бр.
лица, като в периода на задържането на А. този капацитет не бил надхвърлян. В
периода от 15.06.2016 г. до 07.02.2017 г. ищецът бил преместен и изтърпявал
наказанието си в стая 33, отделение 3, която също разполагала със самостоятелен
санитарен възел и била с площ, без площта на санитарния възел, от 29,60 кв.м.
Капацитетът на стая 33 бил за 6 задържани лица, но в периода на задържането на А.
този капацитет често бил надхвърлян, като били настанявани до 10 лица,
включително. Със заповед на Началника на Затвора Пловдив от 08.02.2017 г.
режимът на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода на ищеца бил заменен
от строг на общ, като по този повод А. бил преместен от корпуса на Затвора
Пловдив в затворническо общежитие от открит тип при затвора „Хеброс“. Там в
периода от 08.02.2017 г. до 13.07.2017 г. А. бил настанен в стая № 15, в която
били настанявани до 12 лица и която била с квадратура от 47 кв.м. Предвид
характера на затворническото общежитие, тоалетната и умивалнята били общи за
сградата, като до тях имало свободен достъп.
Със заповед на Началника на Затвора Пловдив от 04.07.2017 г. режимът на
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода отново бил заменен от общ на
строг, като в тази връзка и от 17.07.2017 г. до 05.02.2018 г. А. бил настанен в
стая 26, отделение 3 на Затвора Пловдив, с площ, без площта на санитарния възел
в стаята, от 27,80 кв.м. и капацитет за шест човека. В действителност в периода
на настаняването на А. в тази стая били настанявани включително и до девет
лица. В периода от 06.02.2018 г. до 10.06.2019 г. А. търпял наказанието си в
стая 27, отделение 3 при Затвора Пловдив, която била с площ, без площта на
санитарния възел, от 39,02 кв.
метра и капацитет за 9 човека, но в действителност в рамките на периода този
капацитет бил надхвърлян и били настанявани включително и до 15 лица. Във всяка
от стаите в корпуса на Затвора Пловдив, в които А. бил настаняван в посочените
периоди, имало самостоятелен санитарен възел – тоалетна и умивалник с постоянно
течаща студена вода. Топла вода лишените от свобода можели да ползват в баня,
съгласно утвърдени графици за използването й по два пъти седмично, а в ЗООТ
„Хеброс“ – по три пъти седмично.
В периода на задържането на А.,
във връзка с негови оплаквания от здравословен характер, му били извършвани
прегледи и давани предписания, за които били издадени медицински справки от
11.02.2017 г., 13.06.2018 г., били осъществявани амбулаторни прегледи от лекари
– дерматолог, хирург и уролог с извършване на изследвания и назначаване на
терапия на 09.06.2015 г., 05.07.2016 г., 22.11.2016 г., 12.01.2017 г.,
18.10.2017 г. По време на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по
отношение на А. било осъществено и болнично лечение, като същият бил
хоспитализиран в Клиника по инфекциозни болести при УМБАЛ „Свети Георги“-
Пловдив за периода 10.05.2016 г. до 25.05.2016 г., където бил лекуван по КП 101
с диагноза Остър хепатит С без хепатална кома и
изписан с подобрение. По време на престоя му в Затвора Пловдив на А. бил
осигуряван прием на адекватен медикамент
за лечение на заболяването му от Хепатит С, били му извършени и лабораторни
изследвания на 13.12.2018 г.
В Затвора Пловдив били осигурени
по договор с външна фирма и извършвани периодично дейности по дезинсекция и дератизация - химична обработка на помещенията против
мишки, хлебарки, мравки, дървеници, бълхи и мухи, каквито дейности били
документирани с протоколи от 18.11.2015 г., 10.09.2015 г., 14.04.2015 г.
15.04.2015 г., 17.06.2016 г., 12.08.2016 г., 08.09.2016 г., 20.09.2016 г.,
21.11.2017 г., 19.11.2017 г., 14.05.2018 г., м.09.2018 г., 08.04.2019 г.,
22.05.2019 г. Въпреки наличието на такава обработка обаче, в спалните помещения
продължавало да има хлебарки и дървеници.
Посоченото се установява от
приетите по делото писмени доказателства, както и от разпита на свидетеля Г.С.,
чиито показания в по-голямата им част съдът кредитира като дадени добросъвестно
и достоверни, съпоставяйки ги с писмените доказателства по делото. Съдът
кредитира и заключението на назначената по делото съдебно-медицинска експертиза,
като професионално и обективно изготвено. Съгласно изводите на същата се
установява, че А. действително е бил заболял от вирусен Хепатит С, за което
заболяване е бил лекуван адекватно и по съвременните правила за добра практика
в стационарни условия. Отделно, вещото е лице е установило и че за периода по
исковата молба А. е боледувал освен от хепатит, също и от баланит,
вирусно кожно-венерологично заболяване, както и
възникнало като усложнение или паралелно с Хепатит С стомашно-чревно
заболяване, по отношение на което е имало регистрация на оплаквания, прегледи и
назначаване на симптомно коригиращо лечение, но не е
било извършено уточняване на заболяването от специалист гастроентеролог или
интернист.
На базата на установените факти,
от правна страна, съдът намери следното: Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място
за лишаване от свобода трябва
да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване
на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните
под стража да не бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение, която
пък възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно човешко
право.
Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията й в сила от 07.02.2017
г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето
в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода
или задържането под стража, изразяващи
се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност
за общуване, необоснована употреба на помощни средства,
както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност
или малоценност. Посочените
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода,
респективно задържането под стража,
причинени от действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно
изброени. С оглед на прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от
КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да гарантира, че
задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия, които са
съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът на
изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания,
надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и
независимо от факта, дали в съответното законодателство са въведени конкретни
изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за специализираната
администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при установяване
нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко право, ще са налице
и основания за търсене отговорност от държавата.
Тук следва да се има предвид, на първо място,
установяващото се категорично от доказателствата обстоятелство, включително и
приложеното досие на А. от Затвора Пловдив, че същият е бил настанен в Затвора
Пловдив на 04.03.2015 г., като няма каквито и да било данни да е пребивавал там
преди посочената дата. Поради това и твърденията му, че е търпял неимуществени
вреди в резултат от неблагоприятни условия в Затвора Пловдив, считано от 01.01.2013 г., е напълно недоказано. Установено е, че периодът
на настаняване в Затвора Пловдив е с начало 04.03.2015 г. и че от тази дата до
датата на депозиране на исковата молба 10.06.2019 г. А. действително е бил в
условията на задържане в посоченото място за лишаване от свобода. Поради това и
именно за този период от време съдът следва да прецени наличието на причинени
на ищеца неимуществени вреди, като резултат от действия/бездействия на
администрацията на пенитенциарното заведение.
Съдът в тази насока намира за нужно да обсъди
конкретно и всяко от оплакванията на ищеца, формулирани в исковата молба, като
с оглед установеното по отношение наличието или липсата на всяко от тях, да
осъществи и преценката си за кумулативното въздействие върху ищеца на условията, в които се е изтърпявало
задържането под стража, съответно
наказанието лишаване от свобода, като вземе предвид и продължителността на
престоя му в място за лишаване от свобода, както и други обстоятелства,
които имат значение за правилното
решаване на спора, което пък е предвидено в
чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.
По отношение на оплакването относно условията в помещенията за изтърпяване на
лишаването от свобода, а именно, че същите не отговорят на установените стандарти за площ, както и хигиена,
съдът намери следното: Според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може да бъде
подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В
насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание
лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения
на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев срещу България, както и Нешев и др. срещу
България, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече
нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то
ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра
жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да
доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от
Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на
достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова
сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията,
тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с
други аспекти на условията на задържане – като например липса на уединение при използване на тоалетната, лоша
вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на
подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на
страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani
and Others). От
това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на
чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се
вземат предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има
индивидуално място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко
три квадратни метра жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава
възможност на задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като
липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда сериозно
предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член.
В случая, според съда, независимо от факта, че разпоредбата на чл.43, ал.4
от ЗИНЗС, която сочи, че минималната жилищна
площ в спалното помещение за всеки
лишен от свобода не може
да е по-малка от 4 кв. м., е влязла в сила значително време след постъпването на А. в Затвора Пловдив, а именно едва през февруари
2017 г., то това не
означава, че за държавата в лицето на специализираната
администрация в местата за лишаване от свобода, не е съществувало задължение за
изпълнение на стандартите, касаещи минималната жилищна площ, като в тази
насока, както се каза, пряко приложима по силата на Конституцията е самата КЗПЧОС.
По делото, от страна на ответника, чиято е доказателствената тежест да
установи конкретните условия на задържане, не са представени доказателства за
един кратък период от време от 10.03.2015 г. до 15.04.2015 г. относно това къде
точно в Затвора Пловдив е бил настанен ищецът, но с оглед данните относно
настаняването му със заповед от 10.03.2015 г. в стая 52, както и данните за последващия период от 16.04.2015 г. до 14.01.2016 г., в
който ищецът е бил в същото помещение, съдът приема, че за периода, за който
няма регистрирани конкретни данни, ищецът се е помещавал именно в стая 52. С
оглед представените от ответника становища досежно
капацитета на помещенията, както и тяхната квадратура, размерите на леглата, а
така също и съдържащото се в приложените по делото докладни обяснение, че
разположението на леглата е различно и е в зависимост от броя на хората в
стаята, според съда, категорично може да се направи извод, че в рамките на
целия период от 04.03.2015 г. до 10.06.2019 г., ищецът е бил настанен при
условията на пренаселеност. Установява се, че в стая 52 жилищната площ на човек
при максималното запълване, което е регистрирано по време на престоя на ищеца и
което е в рамките на капацитета на помещението, е 3,98 кв.м.; за стая 33 така
изчислената жизнена площ на човек възлиза на 2,96 кв.м.; за стая 15 в ЗООТ
„Хеброс“ – 3,92 кв.м. на човек, ; за стая 26 – 3,08 кв.м. на човек; за стая 27
– 2,60 кв.м. на човек. Следователно, установено е, че в някои от помещенията
минималната жилищна площ не е съответствала не само на предвидения в ЗИНЗС
законов стандарт, но дори и на международно установения такъв минимум от три
квадратни метра жилищна площ, което само по себе си съставлява особено сериозно
нарушение, не само на чл.3 от ЗИНЗС, но и пряко на чл.3 от КПЧОС. Този извод
съдът прима, независимо от факта, че по отношение на ищеца не се установява да
не е било определено самостоятелно място за спане – отделно легло, в каквато
насока и липсват негови оплаквания. Съгласно чл.21, ал.1 от ППЗИНЗС изискването
спалните помещения да са снабдени със самостоятелни легла, съдът приема за
изпълнено през целия период на задържане на ищеца. Според основните принципи,
възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу България/, при оценката на наличното пространство в
местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид пространството,
заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че жизнената
площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят позата си
и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си
нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на
телевизия, четене на книги и т.н. Посочените по-горе размери на разполагаемото свободно жилищно пространство
в помещенията, в които е бил настаняван ищецът, съдът, поради липса на конкретни
данни, е изчислил, без да приспада заетото от мебели пространство. С оглед
показанията на свидетеля С., който е заявил да е бил настанен заедно с ищеца в
стая 27, а също и че дори разминаването в стаите и достигането до тоалетната е
било затруднено, предвид многото настанени хора и съответно многото легла и
поставени паравани между тях, то като се вземе предвид и фактът, че не са
представени данни от ответника за точния брой на леглата и начина на
разположението им, а също и предвид установяващото се от доказателствата
обстоятелство, че стаите са оборудвани и с други по вид мебели, следва да се
направи извод, че така посоченото жизнено пространство на човек е дори по-малко
от посоченото изчислено по-горе за всяка стая. Поради това и дори и за
помещенията, в които е изчислено то да е над 3 кв.м. – стая 52, стая 15 и стая
26 и дори близо до 4 кв.м. /стая 52 и стая15/, то като се вземе предвид, че не
е приспадната квадратурата на мебелите, а и че по отношение на стая 26 са
настанявани брой лица над нейния капацитет, следва да се приеме, че е установен
престой на ищеца при условията на пренаселеност. По отношение на стаи 33 и 27,
където разполагаемата на всяко лице площ е била дори под 3 кв. метра, при това
без от тази площ да се приспадне квадратурата на мебелите, установеното
нарушение е и особено съществено, само по себе си и без да се преценяват
останалите условия на изтърпяване на лишаването от свобода, а следва да се има
предвид и че най-дълъг период от целия период на задържане, предмет на делото,
ищецът е прекарал именно в стая № 33. В тази връзка и според съда се установява
твърдяното бездействие по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от страна на
специализираната администрация по отношение на това конкретно оплакване на
ищеца. Иначе, както от писмените доказателства, така и гласните такива, се
установява категорично, че в стаите в корпуса на затвора са били изградени и са
съществували санитарни възли с осигурена течаща студена вода, а съответно в
ЗООТ „Хеброс“ е имало свободен достъп до общо такова помещение, като лишените
от свобода са можели да ползват по определен график и баня с осигурена топла
вода поне два пъти седмично. В тази връзка и оплакванията на ищеца досежно липса на санитарен възел и течаща вода през целия
период на неговото задържане, за който претендира обезщетение са недоказани. Установено е според съда пълно съобразяване с изискването, възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на лишените от
свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен
възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите
в затворите ползването на санитарен възел
и течаща вода се осъществява в спалните помещения.
Що се касае до
оплакването за лоша хигиена, обусловено конкретно от твърдението за наличие на
дървеници, хлебарки и гризачи, то от доказателствата по делото се установява,
че са създадени условия
за поддържане на елементарна хигиена в стаите,
като отговорността за това е на
самите лишени от свобода, макар
предвид пренаселеността на помещенията поддържането на хигиената да се е
осъществявало трудно. Установява се, както от приетите писмени
доказателства - протоколи и фактури за
извършена ДДД обработка, а така и от свидетелските показания на свидетеля С.,
че ежегодно по няколко пъти са се
извършвали дейности по
дезинсекция и дератизация на помещенията на Затвора
Пловдив, включително и спалните такива, но въпреки положените в тази насока
усилия видимо количеството конкретно на паразитни насекоми – дървеници и
хлебарки - не е намалявало. Поради това и съдът приема, че за периода от
04.03.2015 г. до 10.06.2019 г. в Затвора Пловдив мероприятията по дезинсекция
не са дали положителен резултат и поради това е и доказано наличието на
посочените паразити.
Досежно оплакването за некачествена
и ненавременна медицинска помощ, съдът намира, че същото е отчасти
доказано. Както се посочи по-горе, установява се, че спрямо ищеца са били
осъществявани прегледи, изследвания, включително и лабораторни такива,
медикаментозно лечение в условията на задържане, а така също и хоспитализация
за провеждане на лечение и то именно по повод на заболяването му от вирусен
хепатит С. Същевременно се установява, както от писмените доказателства –
медицински документи, така и от заключението на СМЕ, а също и от показанията на
свидетеля С., че по повод и на други оплаквания от здравословно естество, различни
от тези, свързани с посоченото му инфекциозно заболяване, ищецът А. е бил
преглеждан и му е била назначавана терапия. В тази насока в експертизата е
отчетено, че провежданите прегледи и лечение на ищеца са били съобразени с
изискванията за добра медицинска практика, като конкретно провежданото лечение
на заболяването Хепатит С, по повод на което е оплакването по исковата молба,
според вещото лице е било адекватно и навременно с оглед и на развитието на
самото заболяване, по отношение на което е било установено, че е благоприятно.
Единственият пропуск, който е отчетен от експерта проф. д-р И., е свързан с
липсата на допълнително уточняване на многократните оплакванията на ищеца от
различни разстройства на храносмилането, чрез преглед и консултация със
съответен в областта специалист – гастроентеролог или интернист, както и
липсата на данни за провеждане на предвидените след хоспитализацията на ищеца
контролни прегледи. Независимо от факта, че ищецът е посочил като основание на
претенцията си липса на лечение и контролни прегледи само досежно
заболяването му от хепатит С, то съдът намира, че следва при преценката си
относно това дали са настъпили неимуществени вреди да вземе предвид всички
обстоятелства, свързани с установените негови оплаквания от здравословно
естество и съответно нивото на оказваната за него помощ. Съгласно цитираните в
пилотното решение на ЕСПЧ Нешков и др. срещу България Европейски
правила за затворите /включени като приложение към Препоръка Rec(2006)2/ на Комитета на министрите към държавите-членки на Съвета на Европа и по - конкретно
Част трета на същите „Здраве и здравни грижи“, са въведени принципи относно
организацията на здравеопазването в затворите. Посочените принципи са възприети
във вътрешното ни законодателство, съответно в регламентацията по глава 10 от
ЗИНЗС, както и издадената на основание чл.128, ал.3 от ЗИНЗС специална Наредба
№ 2 от 2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за
лишаване от свобода, които подробно регламентират тази дейност. Установява се
от доказателствата по делото, че по отношение на А. конкретно досежно заявеното от него заболяване от хепатит С, са били
положени необходими и навременни медицински грижи, съобразно с предвиденото в
чл.5, ал.2 от Наредбата, доколкото извършените дейности са били съобразени с
медицинските стандарти и правилата на добрата медицинска практика, въведени в
страната. Съобразен е бил характерът на заболяването, както и фактът, че в
системата на лечебните заведения към местата за лишаване от свобода няма
инфекциозно отделение и ищецът е бил настанен за лечение на заболяването му в
съответна специализирана клиника извън местата за лишаване от свобода, където е
получил качествена и навременна медицинска помощ. Видно е от затворническото
досие на А., че по отношение на здравословното състояние на ищеца е било
докладвано на Началника на затвора, както и прокурор, като са се обсъждали
становища досежно евентуалната необходимост и от
прекъсване изпълнението на наказанието му по медицински причини. Установява се
от заключението и разясненията на експерта, че провежданото последващо
медикаментозно лечение за Хепатит С е било с адекватен за заболяването на ищеца
медикамент. Установено е от доказателствата по делото оплакването на ищеца, че
не е било осъществено правото му на два контролни прегледа по отношение на това
му заболяване в рамките след хоспитализацията му, а именно предвидените в
издадената му епикриза контролни прегледи на 13.06.2016 г. и 24.06.2016 г.,
като липсват доказателства на тези дати да са провеждани контролни прегледи.
Същевременно обаче е видно, че на 05.07.2016 г. е бил осъществен амбулаторен
преглед на ищеца, като са били фиксирани конкретните му оплаквания, извършено
ултразвуково изследване и назначена съответна на заболяването му медикаментозна
терапия. При това положение и макар да са налице установени пропуски при
осъществяваното медицинско обслужване на ищеца А., включително касателно посочените по-горе оплаквания от смущения на
храносмилателната система, то твърденията му, че не е бил изобщо лекуван по
време на престоя му в Затвора Пловдив не са доказани. Посочените иначе от
вещото лице пропуски при здравното обслужване на ищеца, съдът преценя в рамките
на кумулативната преценка на условията на лишаването от свобода.
Отговорността на
държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение
на наказанията във връзка с нарушение
по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията
на чл.3 от ЗИНЗС, въведена след
2017 г., която вече не съдържа изискване
действията/бездействията по поставяне в неблагоприятни условия на задържаните лица да са
умишлени и това е в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на
умишлено поведение не пречи неблагоприятните
условия на задържане да съставляват
нечовешко или унизително отношение в нарушение на член
3 от КПЧОС, всички посочени като установени условия, свързани
с пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца, наличие на хлебарки
и дървеници, неосигуряване на контролни прегледи след хоспитализация, както и
на преглед от гастроентеролог или интернист във връзка с конкретни здравословни
оплаквания, съдът счита, че съставляват в съвкупността си нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така
установените по-горе неблагоприятни условия, при които ищецът А. е следвало да
търпи мярката си за неотклонение „Задържане под стража“, а след това и
наказание лишаване от свобода, както и при прилагане на подхода на оценка на
кумулативното им въздействие върху психическото и физическото състояние на
задържаното лице, съобразно и с периода, за който се установява да е
осъществено задържането му и е налице и претенция по исковата молба –
04.03.2015 г. до 10.06.2019 г., като взе предвид и възрастта на ищеца, а също и
предвид разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, съдът намери, че в случая
действително е налице доказано причиняване на неимуществени вреди в резултат от
незаконосъобразно бездействие на администрацията на затвора по осигуряване на
благоприятни условия за изтърпяване на мярката за неотклонение и наказанието
лишаване от свобода, което осъществява нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. В
случая, налице е, както се
конкретизира поотделно по всяко оплакване и по-горе поставяне в неблагоприятни
условия на ищеца А., над нормално присъщите на лишаването от свобода, като в тази
връзка и според съда се установява твърдението за причинени неимуществени
вреди, защото посочените по-горе неблагоприятни условия, разгледани в своята
кумулативна съвкупност, а част от тях и самостоятелно, са от естество да
причинят описаните от ищеца възмущение, обида, психологически дискомфорт, стрес и притеснения. Пренаселеността в
помещенията по престояване на ищеца и наличието на хлебарки и дървеници,
въпреки полаганите усилия на специализираната администрация за унищожението
и намаляването им, които очевидно са били ниско резултатни, са такива
обстоятелства, които обективно водят до извод за унизително към човека
отношение, доколкото неминуемо се отразяват върху човешкото достойнство. В тази
връзка и чувството на възмущение и обида, както и психологически дискомфорт според съда са реална последица от посочените
неблагоприятни условия. Липсата на сигурност по отношение на качеството на
здравното обслужване пък е от естество да причини твърдените стрес и
притеснение за ищеца, както и чувство на страх и незащитеност. В тази насока съдът взема предвид и
факта, че съгласно пилотното
решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу България, не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на
нечовешки и/или унизителни условия на живот в ареста, като съгласно чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване
на противното. Установено е с оглед посоченото подробно по-горе при анализа на
отделните оплаквания нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед
съдържанието на същото, съдът намира, че то действително води до неприятните
психически изживявания, посочени от ищеца. В тази насока от страна на ответника
не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Що се
касае до интензитета на търпените неимуществени вреди, то съдът с оглед отново
на кумулативната преценка на неблагоприятните условия по изтърпяване на
лишаването от свобода, както и периода, за който се претендират, а именно за
малко над четири години и три месеца намира, че същият е бил сравнително висок,
доколкото негативните изживявания са се натрупвали във времето, при това
конкретно по отношение на пренаселеността и заразеността
с инсекти на Затвора – Пловдив, без реални изгледи за
подобрение в течение на годините. Иначе, по отношение на оплакванията относно
медицинското обслужване се установяват практически инцидентни пропуски и
напротив, противно на твърденията на ищеца, от показанията на неговия съкилийник С. се установява, че А. винаги, когато е искал,
е бил преглеждан от лекар, но бил смятал, че са му предоставени неправилни
медикаменти. Последното, предвид липсата на данни лишеният от свобода да има
медицинско образование и с оглед категоричното заключение на СМЕ, може да се
цени само като налично субективно усещане и мнение на ищеца, но не и като
обективно наличен фактор, който да влияе пряко върху оценката на психичното му
състояние, тъй като не е обективно установено предписваните на ищеца
медикаменти да са били неадекватни на заболяванията му. При това положение и
съдът намира, че справедливо и отговарящо на действителния интензитет на
търпените от страна на ищеца А. неимуществени вреди като резултат от
незаконосъобразно бездействие, осъществило нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, ще бъде такова в размер на 4 000 лева.
Затова и счете, че следва да уважи иска за неимуществени вреди до посочения
размер, като го отхвърли до пълния предявен такъв от 20 000 лева, като
недоказан. Предвид претендирането на законна лихва от ищеца, такава следва да
се присъди върху размера на обезщетението, както е поискано, считано от датата
на депозиране на исковата молба 10.06.2019 г. до окончателното изплащане на
сумата.
При този
изход от производството и съобразно разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът
следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от
10 лева – държавна такса за образуване
на производството, както и
възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената част от иска. Ищецът претендира разноски за адвокатско
възнаграждение, което да бъде присъдено
съобразно с чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
От приложения договор за правна
защита и съдействие се установява, че адвокатът В.С., упълномощен от ищеца за представителство
по делото, е следвало да представлява последния безплатно като лице, което е материално
затруднено, сиреч на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Поради това
и според съда са налице основанията
на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
на адв. В.С. да се присъди
адвокатско възнаграждение в
размер, определен съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и в случая, съобразно с нормата на чл.8, ал.1, т.4 от Наредбата, което
с оглед на това, че следва
да се присъди
съразмерно на уважената част на иска, така
изчислено възлиза на 226 лева.
С оглед нормата на чл.285, ал.3 от ЗИНЗС и предвид
направените по делото разноски за възнаграждение на вещо лице от 419,45 лева от
бюджета на съда, ще следва ответникът да бъде осъден да ги заплати по сметката
на съда.
Що се касае до
искането на ответника за присъждане
юрисконсултско възнаграждение, то
същото не може да бъде
уважено, доколкото, независимо от това,
че е налице частично отхвърляне на исковата претенция, то нормите на
чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно
което ответникът също има право
да иска заплащане
на направените от него разноски,
съразмерно с отхвърлената част от иска.
Ето защо, въпреки само
частичната основателност на исковата претенция, искането
на ответника за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна Дирекция
„Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на
В.Р.А. с ЕГН ********** и адрес ***,
сумата от 4 000 лв. /четири хиляди лева/, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода
04.03.2015 г. до 10.06.2019 г. включително, в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 10.06.2019 г. до окончателното й
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ претенцията до пълния ѝ предявен размер от
20
000 лева, както и за частта на исковия период от 01.01.2013 г. до 03.03.2015 г., като недоказана.
ОСЪЖДА Главна Дирекция
„Изпълнение на
наказанията“ гр.
София да
заплати на ищеца В.Р.А. с ЕГН ********** и адрес ***, сумата от 10 лв. /десет лева/, съставляваща заплатената от ищеца държавна такса за образуване на делото.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София да заплати на адв.В.С.С.,***, сумата от
226 лв. /двеста двадесет и шест лева/, съставляваща адвокатско възнаграждение
на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата, съразмерно на уважената част
от иска.
ОСЪЖДА Главна Дирекция
„Изпълнение на
наказанията“ гр.
София да заплати по сметка на Административен съд Пловдив – сумата от 419,45 лв. /четиристотин и деветнадесет лева,
четиридесет и пет стотинки/, направени разноски
по делото.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в
14-дневен срок от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: