№ 97183
гр. София, 09.07.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 164 СЪСТАВ, в закрито заседание на
девети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА В. НЕДЕВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. НЕДЕВА Частно гражданско
дело № 20241110138516 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2 ГПК.
Образувано е по заявление на „.., за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК срещу В. И. М., с ЕГН **********.
Съдът намира, че искането следва да се отхвърли по следните мотиви:
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК липсата на обичайно местопребиваване или място на
дейност на територията на Република България, са основание за отказ срещу този длъжник
да бъде уважено заявление за издаване на заповед за изпълнение (независимо дали такава по
чл. 410 ГПК или по чл. 417 ГПК). Под „обичайно местопребиваване“ по смисъла на правото
на ЕС следва да се разбира, че това местопребиваване съответства на мястото, което
изразява определена интеграция в социалната и семейната среда, като за тази цел трябва по-
специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за
престоя на територията на държава-членка, както и причините за преместването в тази
държава, гражданството, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните
познания, както и семейните и
социални отношения, поддържани от лицето в посочената държава (Решение на Съда на ЕО,
ІІІ-ти състав от 02.04.2009 г. по дело C-523/07 относно тълкуване на чл. 8, §1 от
Регламент № 2201/2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на
съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност); няма
основания на понятието „обичайно местопребиваване“ да се придава различно значение в
другите актове
на общностното право от даденото от Съда на ЕО тълкуване, а при действието на чл. 48, ал.7
КМЧП („По смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се
разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е
свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или
установяване.За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени
обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни
връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.“). Това
значение е приложимо и в българското право. От дадените с посоченото решение на Съда на
ЕС, насоки при определяне
на обичайното местопребиваване на физическите лица и съгласно дефиницията на чл. 48,
ал.7 КМЧП следва, че то представлява изцяло фактическа връзка на едно лице с територията
1
на съответната държава.
В конкретния случай, от представената по делото справка в НБДН се установява, че
длъжникът е с регистриран постоянен адрес в ... (...) № 01А, актуален към 28.05.2008 г., но
същевременно е посочил през 2012 г., че е с настоящ адрес в ....
Съгласно разпоредбата на чл. 94, ал.1 от ЗГР, настоящ адрес е
адресът, на който лицето живее, а съгл. ал. 2 всяко лице има само един настоящ адрес.
Според ал. 3 настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на живеене е в
чужбина, се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят.
Във връзка с изложеното се налага изводът, че във вътрешното ни право най-близо до
обичайното местопребиваване се намира т.нар. „настоящ адрес“. В случая от
доказателства по делото следва да се направи
извод, че длъжникът няма обичайно местопребиваване в България, а живее в чужбина, в
частност ... от 2012 г., където има и официално регистриран настоящ адрес, който е
актуален към настоящия момент.
Следователно още на този етап се установява, че е налице основание за отказ от
издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника, което изрично е предвидено в закона
чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК. Не може да се изпълнява принудително срещу лице, което няма как
да упражни
правото си да възрази срещу вземането, тъй като не живее на територията на България и
това се установява от представения по делото официален удостоверителен документ.
Целта на заповедното производство е да се провери дали вземането е безспорно.
Когато длъжникът няма обичайно местопребиваване в страната тази проверка не може да
бъде извършена. Издаването на заповед срещу лице, което не живее в България е
недопустимо, тъй като би засегнало правото му на защита, в частност да се уведоми за
заведеното срещу него съдебно производство и правото му да участва в същото.
При настоящ адрес в чужбина лицето следва да се призовава и уведомява именно там,
но това е допустимо само в исково производство, но не и в заповедното /в този смисъл
е Решение № 85 от 04.05.2016 г. по гр.д. № 251/2016 на III г. о. на ВКС/. Поради това
подаденото заявление в частта, с която се иска издаване на заповед срещу В. И. М., с ЕГН
********** следва да се отхвърли като неоснователно.
По изложените мотиви Софийски районен съд,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 208324/25.06.2024г., подадено от „.., с ЕИК ..., с което
се иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу В. И. М., с ЕГН
**********.
ПРЕКРАТЯВА производството по ч.гр.д. № 38516/2024 г. по описа на СРС, 164-ти
състав.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2