Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 09.02.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, I - 28 състав, в публичното съдебно заседание на тринадесети
ноември през две хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател: И.Д.
при участието на секретаря Нина Светославова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 14594/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е иск с правно основание чл.
4, § 3, вр. чл. 6, § 1 от ДЕС, вр
чл. 48 от ХОПЕС, вр. чл. 6, § 2 ЕКЗПЧОС, вр. чл. 49 от ЗЗД, от ищеца Е.Д.М. срещу Софийски районен
съд, за заплащането на обезщетение в размер на 50 000 лв., ведно със
законната лихва от 27.11.2013 г. до окончателното плащане, дължимо за причинените
му неимуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, допуснато
от публикуването на интернет сайта на Софийски районен съд на 27.11.2013 г. на прессъобщение.
В исковата молба, в уточнителна молба от 17.06.2020 г., както и в проведеното
открито съдебно заседание от 14.04.2022 г. са изложени твърдения, че в
публикуваното прессъобщение на 27.11.2013 г., на
сайта на СРС, ищецът Е.М. е назован с прякора „К.“, както и е представен като
виновно лице, извършило престъпление, с които действия ответникът Софийски
районен съд му е нанесъл обида и е нарушил презумпцията за невиновност по чл.
6, § 2 от Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи
(ЕКЗПЧОС, Конвенцията) и чл. 48 от Хартата на основите права на Европейския
съюз (ХОПЕС, Хартата). Поддържа, че тези обстоятелства са му причинили
неимуществени вреди, изразяващи се в чувство на унижение, оклеветяване и
накърняване на достойнството му.
Ответникът Софийски районен съд не
е депозирал отговор на исковата молба, но в открито съдебно заседание от 14.04.2022
г., е оспорил ищцовата претенция, като е направил и
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на иска за лихва.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото
доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Към исковата молба е приложена
разпечатка от интернет сайта на Софийски районен съд, според която е
публикувано прессъобщение на 27.11.2013 г. със
следното съдържание:
„98-ми състав на Софийски районен
съд, с председател М.Л., днес 27.11.2013 г., уважи искането на Софийска районна
прокуратура за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ на Е.М.
(К.), обвинен в това, че на 21.08.2012 г., 23:50 ч., в гр. Бухово е извършил
грабеж на бензиностанция, отнел 1470 лв. (чл. 198, ал. 1)
Съдът остави М. в ареста с
мотивите, че има обосновано предположение той да е извършил деянието, в което е
обвинен. Обоснованото предположение се подкрепя от показанията на двама
свидетели. Съдът прие, че има опасност М. да извърши друго престъпление, той е
реабилитиран, но осъждан многократно в периода 1984 г. - 1990 г., като
последното му осъждане е от 2006 година. Прие още, че той е личност с висока
обществена опасност. М. има постоянен адрес и лични документи, но според съда
има опасност той да се укрие, тъй като през 2012 година е обявен за
общонационално издирване, а е заловен скоро. Срещу него се водят още четири
досъдебни производства.
При жалба или протест, делото пред
СГС е насрочено за 29.11.2013 г., от 10:00 часа.“
Съдът вече е изложил съображения в
определение от 20.03.2023 г., че, макар искът да се квалифицира по чл. 4, § 3
ДЕС, а не по чл. 2в от ЗОДОВ, редът за разглеждане е по ЗОДОВ.
Съгласно принципа за лоялно
сътрудничество, закрепен в чл. 4, §3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС),
държавите-членки са длъжни да вземат всички общи и специални мерки, необходими
за гарантиране на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат
общността за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки,
които могат да застрашат тези цели.
От този общ принцип произтичат
редица конкретни задължения, някои от които са закрепени в Договорите, а други
са изведени в практиката на Съда на ЕС. От него следва и института на
отговорността на държавите-членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на Общностното право (делото Francovich,
C-6/90, C9/90, § 33). Вредата може да е причинена от всеки държавен орган, а
отговорността е обективна, доколкото се преценява характера на извършеното
нарушение, а не вината на представителя на съответния орган. Съгласно
практиката на Съда на ЕС, за да бъде ангажирана отговорността на държавата по
реда на чл. 4, § 3 от ДЕС, следва да е налице нарушение на норма от правото на
ЕС, която предоставя права на частноправните субекти; нарушението да е
достатъчно сериозно; както и да е налице пряка причинно - следствена връзка
между нарушението и причинените вреди.
Относно правната квалификация е
необходимо да се съобрази, че в исковата молба се съдържат твърденията за
нарушение презумпцията за невиновност чрез позоваване разпоредбите на чл. 6, §
2 ЕКЗПЧОС, както и на чл. 48 от Хартата, еднакви по своя смисъл и съдържание,
цитирането на които норми е уточнено от процесуалния представител на ищеца при
даване ход на делото в първото по делото съдебно заседание от 14.04.2022 г..
Хартата се явява част от правото
на ЕС съгласно изричната разпоредбата на чл. 6, пар.
1 от ДЕС - съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата
на основните права на Европейския съюз от 7 декември 2000 г., адаптирана на 12
декември 2007 г. в Страсбург, която има същата юридическа сила като Договорите.
Във връзка с твърденията на ищеца,
че публикацията го представя като виновно лице и по този начин нарушава презумпцията
за невиновност, следва да се има предвид и, че с чл. 6, § 2 ЕКЗПЧОС, аналогичен
по съдържание на чл. 48 от Хартата, се утвърждава презумпцията за невиновност, по
силата на която всеки обвиняем се счита за невинен до установяване на вината му
в съответствие със закона. Доколкото Хартата съдържа права, съответстващи на
права, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и
основните свободи, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в
посочената Конвенция (чл. 52, § 3 Хартата), поради което тълкуването и
съдебната практика по прилагане на чл. 6 от Конвенцията следва да се съобрази
при прилагане правата по Хартата. ЕКЗПЧОС, макар и да не е част от правото на
ЕС, съдът намира, че няма правна пречка защитата на основните права и свободи,
която тя предоставя, да се осъществява по реда на ЗОДОВ. Аргумент за този извод
е чл. 6, § 3 ДЕС, според който основните права, както са гарантирани от
Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и
както произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част
от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Последните няма спор нито
в правната доктрина, нито в съдебната практика, че са източник на правото на
най-висш правопорядът, т. нар. първично право. Ето
защо настоящият съдебен състав приема, че при твърдения на ищеца за нарушаване
на презумпцията му за невиновност, от което той бил понесъл неимуществени
вреди, правната квалификация е по чл. 4, § 3 ДЕС, вр.
чл. 48 ХОПЕС, вр. чл. 6, § 2 ЕКЗПЧОС, а изцяло въпрос по същество е дали са налице
материалноправните предпоставки за ангажиране
отговорността на ответника (в този смисъл и мотивната
част на определение № 23 от 12.07.2022 г. по гр. д. № 16/2022 Г., 5 чл. с-в на
ВКС и ВАС).
Въпреки че към момента на
публикуване на процесното прессъобщение
не е била действаща Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на
Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на
презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния
процес, то нейните разпоредби следва да бъдат съобразени при преценка
твърденията на Е.М., че е нарушена презумпцията за невиновност, доколкото по
същността си Директивата не отразяват нищо различно от съдържанието на
презумпцията за невиновност, закрепено в Конвенцията и Хартата, а единствено
цели да се укрепи правото на справедлив съдебен процес в наказателното
производство посредством установяване на общи минимални правила във връзка с
някои аспекти на презумпцията за невиновност и правото на лицата да присъстват
на съдебния процес (т. 1 и т. 9 от преамбюла на Директивата). Предвид това с
Директивата по законодателен път не се въвеждат правила и изисквания към спазването
на този принцип, които да са концептуално нови в сравнение със съдържанието му
в Конвенцията и Хартата, а поясняват вложения смисъл в последните два акта. Аргумент
за този извод е и самият текст на разпоредба на чл. 3 от Директивата, според
която държавите членки гарантират, че заподозрените и обвиняемите се считат за
невинни до доказване на вината им в съответствие със закона, която съответства
на чл. 48 ХОПЕС и чл. 6, § 2 ЕКЗПЧОС.
В съображение 16 от Директивата е
посочено, че презумпцията за невиновност би била нарушена, ако в публични
изявления на публични органи или съдебни решения, различни от решенията относно
вината, заподозреният или обвиняемият бъде представен като виновен, докато
вината му не бъде установена в съответствие със закона. Такива изявления и
съдебни решения не следва да създават впечатлението, че това лице е виновно.
Това не следва да засяга актовете на обвинението, които имат за цел да докажат
вината на заподозрения или обвиняемия, като например обвинителния акт, и не
засяга съдебните решения, в резултат на които влиза в сила условна присъда, при
условие че е спазено правото на защита. Това също така не следва да засяга
предварителните решения от процесуално естество, които са взети от съдебни или
други компетентни органи и се основават на подозрения или елементи на уличаващи
доказателства, като например решения за предварително задържане, при условие че
тези решения не представят заподозрения или обвиняемия като виновен.
В решение от 19.09.2018 г., по
дело С-310/18, СЕС, в което страна е бил и настоящият ищец Е.М., е прието, че
член 3 и 4 от Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9
март 2016 година трябва да се тълкуват в смисъл, че не са пречка за приемането
на предварителни решения от процесуално естество каквото е решението за
продължаване на мярка за неотклонение задържане под стража, взето от съдебен
орган - които се основават на подозрения или обвинителни доказателства, при
условие че тези решения не представят задържаното лице като виновно.
Съгласно съдебната практика на
ЕСПЧ (§ 82 от решение от 06.04.2006 г., първо отделение на ЕСПЧ, делото „Р.– П.“
срещу България, по жалби № 45466/99 и № 29903/02) е прието, че презумпцията за
невинност е нарушена в случай че дадено съдебно решение, касаещо
даден обвиняем, оставя впечатлението, че той е виновен, въпреки че неговата
вина не е била предварително и законно установена. Достатъчно е дори, в
отсъствие на формална констатация, да има аргументация, която да навежда на
мисълта, че съдията счита заинтересования за виновен.
Анализът на горепосочените норми и
съдебна практика налагат извод, че постановяването на мярка за неотклонение от
съда по отношение на обвиняем сама по себе си не нарушава презумпцията за
невиновност, щом в съдържанието на съдебния акт лицето не е представено като
виновно.
В процесното
прессъобщение е посочено, че на Е.М. е била наложена
мярка за неотклонение „задържане под стража“, като в краткост са резюмирани
мотивите на наказателния съд да стори това. Липсват каквито и да било изявления
пряко охарактеризиращи или пък внушаващи, че обвиняемият е виновен в
извършването на престъплението, за което е бил задържан и му е била наложена
мярката за неотклонение. Приетото от съда наличие на обосновано предположение,
което е базирано на анализ на доказателствата, а не само на субективно мнение,
в никакъв случай не може да се приравни на извод за виновно поведение на
обвиняемия. Още повече че мярката се постановява и при разглеждането на други
аспекти от поведението на обвиняемия като възможността да се укрие или да
извърши ново престъпление, а не само с оглед вероятната възможност да е деец на
престъплението, за което е обвинен. Ето защо и съдът намира, че прессъобщението не нарушава презумпцията на невиновност на Е.М.
като обвиняем, респ. изключено е да е осъществено твърдяното нарушаване правото
на ЕС.
Неоснователно е и твърдението на
ищеца, че назоваването му в съобщението „К.“ е обидно и унизяващо достойнството
му. Въпросната дума съставлява утвърден прякор на Е.М., с който той е публично
известен в един значително по-ранен момент, предхождащ публикуването на прессъобщението, и с който лицето е назовавано в публичното
пространство и след 27.11.2013 г.. Този извод следва от приетите като
доказателства публикации в различни медийни издания (л. 112-120 от делото) –
две публикации от 2009 г., една публикация от 16.10.2013 г., четири публикации
от 24.11.2013 г., по една публикация от 2020 г. и 2021 г. Видно е от
съдържанието им, че Е.М. е назоваван с прякора „К.“ и като член от групата на
„Крокодилите“. Следва да се отбележи, че нито в тези публикации, нито в прессъобщението на СРС, думата „крокодил“ е използвана в
негативна конотация, а единствено и само с цел обозначаване (идентификация) на
лице с имена Е.М., т.е. това прозвище съставлява единствено и само алтернативно
наименование, без в него да се влага някакъв уронващ достойнството или честта
смисъл. Това е видно и от текста на прессъобщението,
в което думата „К.“ е употребена непосредствено след двете имена на настоящия
ищец и изолирано от останалия текст, посредством ограждането му в скоби, без
каквато и да е алюзия за обида.
По изложените съображения съдът
приема, че не е доказан първия от елементите от фактическия състав на
непозволеното увреждане – противоправно поведение на
служител на ответния съд, с което да е нарушена правна норма на общностното (а и на вътрешното) право. Това обстоятелство е
достатъчно основание за отхвърляне претенцията на ищеца за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв.
Мотивиран от горното, Софийски
градски съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ претенцията на ищеца Е.Д.М. с ЕГН **********, със съдебен адрес ***,
чрез адв. Р.Р., срещу
Софийски районен съд, със съдебен адрес ***, чрез юрк.
Т. Д., с правно основание чл. 4, § 3, вр. чл. 6, § 1
от ДЕС, вр чл. 48 от ХОПЕС, вр.
чл. 6, § 2 ЕКЗПЧОС, вр. чл. 49 от ЗЗД, за осъждането
на ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер на 50 000 лв., ведно със
законната лихва от 27.11.2013 г. до окончателното плащане, дължимо за
причинените на Е.М. неимуществени вреди от нарушение на правото на Европейския
съюз, допуснато от ответника чрез публикуването на интернет сайта на Софийски
районен съд на 27.11.2013 г. на прессъобщение, касаещо уважено искане на СРП за налагане на мярка за
неотклонение „задържане под стража“.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: