№ 198
гр. София, 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20221800500071 по описа за 2022 година
С Решение № 212/30.09.2021г., постановено по гр.дело № 1604 по описа
РС- гр. Самоков за 2017 г., е отхвърлен искът на „Д.“ ЕООД с ЕИК ***,
срещу С.А. Н. с ЕГН ********** за признаване за установена на дължимостта
на сумите по Заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 351/2017 год., по описа на
Районен съд – Самоков, като недоказан.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на „Д.“ ЕООД срещу
горното решение.
Жалбоподателят счита решението за неправилно и необосновано, както
и постановено при липса на достатъчно релевантни доказателства за да се
формират решаващите изводи на съда, а също и в нарушение на процесуалния
и материалния закон. Твърди, че по силата на договор за заем от 28.12.2015г.,
въззиваемият е получил от жалбоподателя заемна сума в размер на 10 000
лева, като за обезпечаване на отпуснатия заем бил издаден процесният запис
на заповед. Позовава се на заключението по ССчЕ, съгласно което тази сума е
осчетоводена и отразена в счетоводните документи на „Д.“ ЕООД, като са
извършени всички необходими счетоводни записвания. Било доказано и
предаването на сумата, вкл. при разпита на вещото лице в открито съдебно
заседание. Навежда довод, че районният съд не бил обосновал, защо
кредитира заключението на в.л. Петров, а не това на в.л. Добрев, което е в
смисъл, че подписите под процесните договор за заем и запис на заповед са
на ответника. Моли съда да отмени обжалваното решение, и вместо него да
постанови решение, с което да уважава предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор, наречен
1
„възражение“ (становище), с който въззиваемият оспорва жалбата. Акцентира
върху факта, че, независимо от осчетоводяването на процесната сума в
счетоводството на жалбоподателя, тя не фигурира в данъчната декларация на
въззиваемия. Оттук прави извод за недоказаност, че е получил твърдения от
дружеството заем. Анализира представения по делото договор за заем и
счита, че не е било постигнато съгласие за сключването му. Намира, че
начинът на формулиране на исковата молба налага изследване на този
договор в качеството му на каузално отношение, свързано с процесния запис
на заповед. Подчертава, че е оспорил както договора, така и записа. Описва
заключенията по двете съдебно- почеркови експертизи и, въз основа на тях,
прави извод, че договорът е нищожен поради липса на съгласие, което води
до нищожност и на записа на заповед. Моли съда да остави въззивната жалба
без уважение, а обжалваното решение – в сила. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се
явява и не се представлява. От негов представител е постъпила молба за
отмяна на обжалваното решение по съображения, изложени във въззивната
жалба.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият не се
явява. Представлява се от адв. И., който оспорва жалбата и поддържа
подаденото от него писмено възражение. Моли съда да потвърдите
решението на първоинстанционния съд като правилно и законосъобразно, по
съображения, изложени във възражението на въззивната жалба. Претендира
разноски. Въз основа на заключенията по двете СПЕ, намира за доказано, че
подписите не принадлежат на доверителя му.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е
ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на
правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявените такива.
2
ІІІ. По същество
По аргумент от т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, в общия случай, предмет на делото при
предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК в хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК е съществуване на
вземането, основано на записа на заповед, като в тежест на ищеца - кредитор е
да докаже съществуването на редовен от външна страна запис на заповед,
подлежащ на изпълнение. Само при въведени от страните твърдения или
възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или
във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и
това правоотношение. В тази хипотеза, всяка от страните доказва фактите, на
които са основани нейните твърдения и възражения, и които са обуславящи за
съществуването, респ. несъществуването, на вземането по записа на заповед.
Следователно, простото посочване на каузално правоотношение между
страните (в случая – договор за заем) не променя нито предмета на делото,
нито предмета на доказване, нито разпределението на доказателствената
тежест. Каузалното правоотношение би имало значение за изхода на делото и
би подлежало на изследване само при своевременно заявени от ответника
релативни възражения (т.е. основани на това правоотношение), и само
доколкото те имат отношение към погасяване на вземането по записа на
заповед.
В случая, обаче:
видно от съдържанието на исковата молба, ищецът не свързва никакви
правни последици с посочения от него договор, а вместо това акцентира
върху абстрактния характер на записа на заповед, и се позовава на
съдебна практика, според която действителността на записа и
породените от него права не са обусловени от съществуване на каузално
правоотношение между страните. Изрично подчертава, че претенцията
му се основава на записа на заповед, а в петитумната част на молбата
претендира процесната сума като „задължение за плащане по запис на
заповед, издаден на 28.12.2015г.“;
в преклузивния срок по чл. 131, вр. чл. 133 от ГПК, ответникът Н. също
не е заявил релативни възражения, основани на посочения от ищеца
договор, а вместо това е навел единствено доводи за негова
неавтентичност и нищожност, т.е. твърди, че такъв договор не
съществува, както и че не е имал никакви отношения с дружеството-
ищец.
Поради това, независимо че в исковата молба и в отговора на исковата
молба се споменава договор за заем между страните, по отношение на който
се твърди, записът на заповед да има обезпечителна функция, предметът на
доказване не се променя: ищецът следва да докаже вземането си, основано на
менителничния ефект, а не на договора. Независимо от процесуалните усилия
на страните, насочени към обосноваване или опровергаване на
съществуването и действителността на последния, в настоящото
производство на проверка подлежи единствено записът на заповед в
качеството му на посочен от ищеца правопораждащ юридически факт за
процесното вземане.
3
Тъй като ответникът е оспорил автентичността на записа, Самоковският
районен съд е открил производство по чл. 193 от ГПК за нейната проверка. За
целта е била назначена СПЕ. Съгласно заключението, изготвено от в.л.
Петров, подписите в долната част на процесния запис на заповед не са
положени от ответника С.Н.. Поради оспорване на това заключение е била
допусната повторна експертиза. Заключението по нея е изготвено от в.л.
Добрев и според него подписите в записа на заповед са положени от С.Н..
Районният съд е ценил първото от двете заключения и е стигнал до извода, че
записът на заповед не е подписан от ответника, а жалбоподателят оспорва
този извод, твърдейки, че няма основание да се предпочете някое от тях.
Настоящият съдебен състав намира, че в тази част жалбата е
основателна поради следните съображения:
1. В производството по чл. 193 от ГПК по оспорване на частен документ,
който е подписан от оспорващата го страна, именно в нейна тежест да
докаже неистинността му (арг. от чл. 193, ал. 1, предл. първо от ГПК, вр.
чл. 180 от ГПК). В същия смисъл са дадените от Самоковския районен
съд изрични указания в първото открито съдебно заседание по делото,
проведено на 12.04.2018г. Следователно, доказването на претендираната
от ответника неавтентичност трябва да бъде пълно, за да постигне целта
си. При наличието на две еднакво добре обосновани (както е приел СРС),
но противоречиви, заключения по поставения въпрос, такова пълно
доказване не е постигнато, поради което оспорването е неуспешно, а
съдът е бил длъжен да приеме, че записът на заповед е издаден именно
от ответника.
2. Отделно от това, не може да бъде споделен аргументът на
първоинстанционния съд за ценене на първото от двете заключения
единствено поради това, че в.л. Петров бил посочил вида и модела на
използваната от него апаратура за изследването, а в.л. Добрев – не.
Настоящият съдебен състав намира, че тези данни, сами по себе си,
нямат никакво отношение към достоверността и аргументираността на
експертните заключения. Евентуално, те биха имали значение, ако
техническите характеристики на апаратурата са решаващи за
възпроизвеждане и анализ на релевантните белези на изследваните
подписи. В случая, обаче, такива съображения не са изложени, а и никое
от вещите лица не е поставило заключението си в зависимост от
качествата на използваното оборудване, нито е заявило, че не може да
даде заключение поради липса на такива качества.
3. На последно място, въззивният съд счита, че в случая следва да се цени
4
заключението на в.л. Добрев, тъй като то е изготвено въз основа на
много по- голям, разнообразен и достоверен сравнителен материал (26
бр. сравнителни образци), отколкото заключението на в.л. Петров (7 бр.
сравнителни образци), като 18 от тях са свободни, а останалите –
условно свободни, докато в.л. Петров е изследвал само 6 условно
свободни образци, както и експериментални такива. Също така, в.л.
Добрев е извършил цялостен анализ на образците по групи, и е посочил
общите и частни графични признаци (и тяхното значение), въз основа на
които е формирал своето заключение – нещо, което отсъства в
заключението на в.л. Петров. Поради това следва да се приеме, че
заключението по повторната експертиза е по- добре обосновано.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че, доколкото има основания да
се предпочете едното от двете заключения, то е заключението по повторната
СПЕ, изготвено от в.л. Добрев, съгласно което процесният запис на заповед е
автентичен и е издаден именно от ответника.
Този извод не би се променил, дори ако се приеме, че двете заключения
са напълно равноценни, тъй като в такъв случай (както се посочи по- горе в т.
1) страната, в чиято тежест е доказването на спорния факт, не е провела
необходимото пълно доказване, поради което този факт следва да се счита за
недоказан, т.е. оспорването на автентичността на записа на заповед е
неуспешно.
Същевременно, този запис е редовен от външна страна и съдържа
всички реквизити по чл. 535 от ТЗ. В него не се откриват поправки,
зачерквания, допълвания и отбелязвания.
При тези данни, съдът намира, че процесният запис на заповед от
28.12.2015г. е валидно правно основание за претендираното в настоящото
производство главно вземане. Главният иск е основателен и следва да бъде
уважен така, както е предявен.
Акцесорният иск е частично основателен. След като записът на заповед
е предявен на 16.12.2016г., на тази дата е настъпила изискуемостта на сумата
по него, и, съответно, лихва за забава следва да се начислява след този
момент. Служебно изчислен, размерът на мораторното обезщетение за период
от 17.12.2016г. до 10.04.2017г. е 319,47лв. За този период и до този размер
акцесорният иск е основателен и следва да бъде уважен, а за разликата до
пълния претендиран размер от 1273,93лв. и за частта от претендирания
период от 01.01.2016г. до 16.12.2016г. – отхвърлен.
По така изложените съображения, въззивната жалба е частично
основателна. Обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено в
частта, с която са отхвърлени искът за главницата от 10000 лв. по запис на
заповед от 28.12.2015г. и искът за мораторната лихва в размер на 319,47 лв. за
период от 17.12.2016г. до 10.04.2017г., и потвърдено – в частта, с която е
отхвърлен искът за мораторната лихва за разликата над 319,47 лв. до 1273,93
лв. и за период от 01.01.2016г. до 16.12.2016г.
5
ІV. По разноските
Разноски не са претендирани от страната, която, с оглед изхода на
делото, има право на такива, поради което съдът не дължи произнасяне по
този въпрос.
Частичната отмяна на обжалваното решение налага преизчисляване на
разноските в първоинстанционното производство. Такива се установяват за
държавна такса в размер на 225,48 лв. и за депозити за изготвяне на
заключения по допуснатите експертизи (л. 40, 80 и 81 от
първоинстанционното дело) съответно в размери от 90, 60 и 300 лв., т.е. общо
450 лв. Пропорционално на уважената част от иска, в полза на ищеца следва
да се присъди част от тези разноски, равна на
((10000+319,47)/(10000+1273,93)) * (450+225,48) = 0,91533919405 * 675,48 =
618,29 лв.
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по
тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство следва да се с
произнесе с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в
заповедното производство, дори когато не изменя разноските по издадената
заповед за изпълнение. По аргумент от по- силното основание, такъв
диспозитив следва да се постанови и при изменение на разноските по
заповедта за изпълнение. Поради това и с оглед изхода на делото, в
настоящия случай следва да се постанови осъдителен диспозитив за частта от
разноските в заповедното производство, съответстваща на уважената част на
исковете. Тъй като присъдените със заповедта за изпълнение разноски са в
общ размер на 225,48 лв. (държавна такса), следва да се постанови осъдителен
диспозитив за частта от тях в размер на 0,91533919405*225,48=206,39лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 212/30.09.2021г., постановено по гр.дело № 1604
по описа РС- гр. Самоков за 2017 г., В ЧАСТИТЕ МУ, с които:
е отхвърлен искът по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 535 от ТЗ на „Д.“ ЕООД с
ЕИК *** за признаване за установено вземането му в размер на 10000
лв. срещу С.А. Н. с ЕГН ********** по запис на заповед от 28.12.2015г.,
ведно със законната лихва от 10.04.2017г. до изплащане на вземането, за
което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 351/2017г. на РС-
Самоков;
е отхвърлен искът по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД на „Д.“
ЕООД с ЕИК *** за признаване за установено, че С.А. Н. с ЕГН
********** му дължи сумата от 319,47 лева - мораторна лихва върху
главницата от 10000 лв. за периода от 17.12.2016 г. до 10.04.2017 г., за
която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 351/2017г. на РС-
Самоков,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че С.А. Н. с ЕГН ********** дължи
на „Д.“ ЕООД с ЕИК ***:
6
сумата 10000 лв. по запис на заповед от 28.12.2015г., ведно със законната
лихва от 10.04.2017г. до изплащане на вземането, за която е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 351/2017г. на РС- Самоков, и
сумата 319,47 лева - мораторна лихва върху главницата от 10000 лв. за
периода от 17.12.2016 г. до 10.04.2017 г., за която е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 351/2017г. на РС- Самоков.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 212/30.09.2021г., постановено по гр.дело
№ 1604 по описа РС- гр. Самоков за 2017 г., в останалата обжалвана част, с
която е отхвърлен искът на „Д.“ ЕООД с ЕИК *** срещу С.А. Н. с ЕГН
********** за признаване за установена дължимостта на мораторна лихва за
разликата над 319,47 лв. до 1273,93лв. и за период от 01.01.2016г. до
16.12.2016г., за която разлика е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
351/2017 год. по описа на Районен съд – Самоков.
ОСЪЖДА С.А. Н. с ЕГН ********** да заплати на „Д.“ ЕООД с ЕИК
*** сумата 618,29 лв. – разноски във първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА С.А. Н. с ЕГН ********** да заплати на „Д.“ ЕООД с ЕИК
*** сумата 206,39 лв. – разноски в заповедното производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7