Р Е Ш Е Н И Е
Номер
260030 Година 06.06.2022 Град С.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
С. РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На осми април Година
2022
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И.Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 5164 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени са искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „Е.” Е. твърди в поправената си искова молба, че на 16.11.2016
г. в гр.
С. бил
сключен договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение между О.,
в качеството й на кредитор и ответницата, в качеството й на кредитополучател.
По силата му кредиторът й предоставил кредит в размер на 2590 лева за покриване
на потребителски нужди, който й бил преведен по сметка на името й в банката.
Същата се задължила да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в
сроковете и при условията, уговорени в договора. В чл. 4, ал. 1 било
договорено, че усвоената редовна главница по кредита се олихвявала с ГЛП в
размер на БЛП на О. за потребителски кредити в лева, който бил валиден за
съответния период на начисляване, а лихвата и договорна надбавка от 6,1 пункта. Към момента на сключване на
договора, БЛП на О. за потребителски кредити в лева бил в размер на 6,453 %.
Олихвяването се извършвало ежемесечно. ГПР към датата на отпускане на кредита
бил 10. Погасителните вноски за издължаване на кредита се заплащали ежемесечно
на 16-то число, като ответницата се задължила да погасява задължението си общо
на 72 месечни анюитетни вноски, всяка по 43.48 лева,
с краен срок на погасяване на кредита до 16.11.2022 г. Всяка вноска включвала в
себе си част от главницата, възнаградителна лихва и
съответната месечна застрахователна премия. След усвояване на кредита
ответницата извършвала погасявания, поради което размера на дължимата сума по
кредита намалявал. На 31.01.2018 г. бил сключен договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) между О. и ищецът. По силата му задължението на
ответницата, което произтичало от договор за кредит било изкупено от ищеца. В
изпълнение на чл. 99 ЗЗД ответницата била уведомена, че кредитор спрямо нея по
отношение гореописаното парично вземане, бил ищецът. Съгласно изрично
пълномощно последният бил изрично упълномощен от цедента,
да извършел от негово име и за негова сметка уведомяването. Разпоредбата на чл.
99, ал. 3 ЗЗД била осъществена, доколкото реализирането й чрез пълномощник, не
опорочавало изпълнението. Уведомлението за цесия било изпратено на 19.11.2019 г.
на постоянния адрес на ответницата, който съвпадал с този, посочен в договора
за кредит. Писмото се върнало в цялост, като на известието за доставка било
отбелязано „непотърсено“. Въпреки това, моли на основание чл. 235, ал. 3 ГПК,
съдът да приемел, че била надлежно уведомена с връчването на уведомлението,
изходящо от цедента, като приложение към исковата
молба. С връчване на препис от нея с приложенията по делото, кредитополучателят
получавал уведомлението изходящо от стария кредитор за извършеното прехвърляне
на процесните вземания, като ставал надлежно уведомен
за извършената цесия. Ищецът пристъпил към принудително събиране на част от
вземането си по договора в размер на общо 1181.17 лева, от които частично претендирана главница за вноски с настъпил падеж за периода
от 16.09.2017 г. до 16.02.2020 г. включително - 1101.54 лева и мораторна лихва - 79.63 лева за периода от 16.09.2017 г. до
13.03.2020 г., чрез подаване на заявление до Районен съд С. на 29.06.2020 г. за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, като било образувано ч.гр.д. №
2187/2020 г., по което била издадена заповед, срещу която ответницата подала
възражение, за което ищецът бил уведомен със съобщение на 12.11.2020 г. Във
възражението се твърдяло, че не дължала изпълнение по издадената заповед за
изпълнение. Към него момент погасяване на задължението по договора за кредит не
било осъществено. Не било известно на ищеца и основание, на което задължението
за погасяване на получения от нея кредит, да било отпаднало. Горното породило
правния му интерес да предявял процесните искове по договора
за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 16.11.2016 г., за
сумата от 1181.17 лева, от която частично претендирана
главница за вноски с настъпил падеж за периода от 16.09.2017 г. до 16.02.2020 г.
включително - 1101.54 лева и мораторна лихва - 79.63 лева
за периода от 16.09.2017 г. до 13.03.2020 г. за претендираната
главница. Искането е да се признае за установено по отношение на ответницата,
че дължи на ищеца сумата от 1101.54 лева за главница от съдебно предявена част
от вноски с настъпил падеж от 16.09.2017 г. до 16.02.2020 г. включително по
договора за потребителски кредит, със 79.63 лева мораторна
лихва от 16.09.2017 г. до 13.03.2020 г. и законна лихва върху главницата от
подаване на 29.06.2020 г. на заявлението в съда до изплащането й, за изпълнение
на които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 2187 по описа за 2020 г. на С. районен съд. Претендира за сторените
по делото и в заповедното производство разноски.
Ответницата З.И.Б. оспорва
предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и присъди
адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА, с възражения и доводи, изложени подробно от пълномощника й
в представения в срок отговор, а в хода на делото по същество, редовно
призована, не се явява, не изпраща представител и не взема становище по
предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност с исканията, възраженията и
доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете
факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните
вземания ищецът е подал на 29.06.2020 г. заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответницата. За разглеждането му е образувано
приложеното ч.гр.д. № 2187/2020 г. на СтРС, по което
на 01.07.2020 г. е издадена исканата заповед по чл. 410 ГПК, срещу която на 04.11.2020
г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответницата е подала подписана от нея бланка
на възражение по чл. 414а ГПК, в което обаче липсват нейни саморъчни твърдения да
е изпълнила задължението по заповедта в срока по чл. 412, т. 8 ГПК, нито са
представени със същото доказателства за такова изпълнение (л.
77 от ч.гр.д. № 2187/2020 г. на СтРС).
Вероятно поради липсата на обосноваване на това възражение, заповедният съд е
приел същото за такова по чл. 414 ГПК и дал на ищеца указания по чл. 415, ал.
1, т. 1 ГПК за предявяване на процесните искове, които
последният е получил на 13.11.2020 г., а на 11.12.2020 г., в срока по чл. 415,
ал. 4 ГПК, е предявил по делото процесните искове,
които поради това се считат предявени на 29.06.2020 г., когато е подал в съда заявлението
си за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК срещу ответницата (чл. 422, ал. 1 ГПК).
Доколкото в мотивите на
т. 5б и т. 10а от ТР 4-2014-ОСГТК на ВКС са дадени задължителни разяснения, че оспорване
на вземането е налице при всяка изразена от длъжника форма на несъгласие с
вземането по издадената заповед за изпълнение и доколкото не е посочено друго,
ако е попълнен образец на възражение срещу нея, без да е посочено, че същото се
отнася само до част от вземането, следва да се приеме, че е налице именно
възражение срещу цялото вземане, то и в случая следва да се приеме, че доколкото
ответницата е подала в заповедното производство необоснована бланка на
възражение по чл. 414а ГПК срещу издадената в същото заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, в което липсват нейни саморъчни твърдения да е изпълнила
задължението по същата заповед в срока по чл. 412, т. 8 ГПК, нито е представила
доказателства за такова изпълнение, това й възражение следва да се приеме за
форма на несъгласие с вземанията по тази заповед, респективно за такова чл. 414 ГПК, че не дължи тези вземания по нея, което се потвърждава и от подадения след
това по настоящото дело отговор от пълномощника й, с който тя оспорва
предявените от ищеца искове срещу нея за съществуване на тези вземания (т. 5б и т. 10а от мотивите на ТР 4-2014-ОСГТК на ВКС). Поради това съдът
намери тези искове за допустими (т. 10а
ТР 4-2014-ОСГТК на ВКС).
На 16.11.2016 г.
ответницата сключила с О. представения по делото договор за предоставяне на потребителски
кредит без обезпечение по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. По силата му тази банка й предоставила
кредит в размер на 2590 лева, който се
задължила да й преведе по посочената в чл. 3 от договора нейна банкова сметка, ***оворените в него възнаградителни лихви
или общата сума от 3345.53 лева към датата на сключване на договора, в срок до 16.11.2022
г., разсрочено, на 72 броя анюитетни месечни вноски, всяка по 43.48 лева, а с
уговорената застраховка – по 46.64 лева всяка, посочени в погасителния план,
неразделна част от договора, всяка от които дължима до 16-то число на
съответния месец, с падежи и размери, посочени в погасителния план към договора
(л. 7-17). В чл. 16 от същия
договор е уговорена и изрична възможност за банката да цедира
по всяко време вземанията си по този договор на трето лице.
Страните не спорят, а е
видно и от т. 1 на заключението на назначената по делото съдебно - икономическа
експертиза, което съдът възприема поради неоспорването му от страните и липсата
на противоречие с останалите доказателства, че на 16.11.2016 г. О. е изпълнило задължението
си по договора за кредит и е превела на същата дата уговорения кредит от 2590
лева по посочената в договора банкова сметка *** (л. 126).
При това положение
тежестта да докаже по делото, че е изпълнила своето насрещно парично задължение
по този договор и е върнала този кредит с уговорените лихви на уговорените в
същия и погасителния му план разсрочени анюитетни
вноски с настъпил падеж, точно и без забава, лежи върху ответницата (чл. 154,
ал. 1 ГПК). В тази насока от ЗСИЕ се установи по делото обаче, че за погасяване
на задълженията си по този кредит ответницата е извършвала плащания до 05.04.2019
г., до която дата е платила за погасяването му общо 239.92 лева, след което е
преустановила плащанията си по него и не е извършвала такива до приключване на
съдебното дирене (т. 2 от ЗСИЕ). От т. 3.1 и 4.2 на
ЗСИЕ се установява още, че размерът на дължимата главница по вноските с
настъпил падеж за исковия период от 16.07.2017 г. до 16.02.2020 г. е 1006.74
лева, а размерът на дължимата мораторна лихва за
забава в плащането им за исковия период от 16.09.2017 г. до 13.03.2020 г. е
127.54 лева (л. 127).
На 31.01.2018 г. между О.
от една страна, като цедент и от друга страна ищецът,
като цесионер, е сключен в писмена форма представения
по делото договор за прехвърляне на парични вземания (л. 18-50). От
представеното приложение № 1 към него е видно, че О. е цедирала
възмездно със същия договор на ищеца и вземанията си от ответницата по процесния договор за потребителски кредит, които са били към
26.01.2018 г. в общ размер от 2680.50 лева, от които 2500.87 лева главница, със
104.85 лева лихви и такси 74.78 лева (л.
49). Тази цесия е била възможна, защото в чл. 16 от
договора
за кредит е била предвидена такава възможност за цедента
(чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл.
99, ал. 1 ЗЗД).
Доколкото по делото
няма други данни ответницата да е била уведомена за тези цесия преди подаване
на заявлението по приложеното заповедно производство и образуване на настоящото
дело с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се приеме, че същата е
уведомена за нея в хода на настоящото дело на 26.05.2021 г., когато е получила
редовно и лично със съобщението за отговор в хода на делото преписа от исковата
молба и приложенията към нея, сред които и договора за цесия с потвърждението
на цедента за същата и изпратените й от пълномощниците му на посочения в договора неин адрес уведомления
за същата цесия, които са се върнали непотърсени (л. 18-58 и 75). Въпреки
неоснователните възражения и доводи за противното в отговора на пълномощникът й
по делото, така приема и ВКС в задължителната си практика, че доколкото законът
не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението за цесията, то получаването му в рамките на съдебното
производство по предявен иск за прехвърленото вземане, не може да бъде
игнорирано (Р 123-2009-II т.о.).
От т. 2 на ЗСИЕ е видно
още, че от последното плащане, което е извършено на ищеца на 05.04.2019 г., до
приключване на съдебното дирене по делото, ответницата не е извършвала други плащания
за погасяване на задълженията си по договора за кредит, нито на цедента О., нито на ищеца – цесионер,
въпреки настъпване в периода от 16.09.2017 г. до 16.02.2020 г. на падежа на процесните погасителни вноски по погасителния план по
договора за кредит, съществуването на главницата по които, с горепосочената мораторна лихва, е предявена със заявлението за издаване на
процесната заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в
заповедното производство и иска по делото по чл. 422 ГПК на ищеца (л.
127). Други релевантни доказателства, няма представени по
делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК
са доказани в своето основание. По делото се установи, че между О. и ответницата
е сключен в предвидената от чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена форма за действителност процесния договор за потребителски кредит, по който посочената
банка е изпълнила договорното си задължение и е предоставила на ответницата уговореният
горепосочен кредит, а тя не е изпълнила точно в количествено и времево
отношение своето насрещно парично задължение да върне анюитетните
погасителни вноски за погасяването му с настъпил падеж така, както е уговорено
в погасителния му план. По делото се установи, че последното плащане за
погасяване на вноските по този кредит ответницата е извършила на ищеца на
05.04.2019 г., след което е преустановила плащанията си по него и не е
извършвала такива за погасяването му до приключване на съдебното дирене по
делото, въпреки настъпването в исковия период от 16.09.2017 г. до 16.02.2020 г.
на процесните погасителни вноски за връщането му по
погасителния му план (чл. 235, ал. 3 ГПК). На
31.01.2018 г. О. е цедирала вземанията си по този
кредит на ищеца, за която цесия ответницата е уведомена на 26.05.2021 г., в
хода на настоящото дело, от която дата тя има действие и за нея и тя дължи връщането
му на ищеца, който е новият й кредитор по същия договор за кредит (чл.
99, ал. 4 ЗЗД). Тази цесия е била възможна, защото в чл. 16 от договора
за кредит е предвидена такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Към релевантната дата
на приключване на съдебното дирене ответницата остава да дължи на ищеца, по предявените
от него по делото частични искове по този кредит, сумата от 1006.74 лева за главницата
от вноските с настъпил падеж за исковия период от 16.09.2017 г. до 16.02.2020
г., със 127. 54 лева мораторна лихва за исковия
период от 16.09.2017 г. до 13.03.2020 г., за погасяване на които няма данни по
делото да е извършвала и други плащания до приключване на съдебното дирене (чл.
235, ал. 3 ГПК). От тези вземания ищецът претендира със заявлението и
предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК съществуването на по-голяма главница
от 1101.54 лева, поради което този му иск следва да бъде уважен, като
основателен, до дължимата му се според ЗСИЕ сума 1006.74 лева за главницата от
вноските с настъпил падеж за исковия период от 16.09.2017 г. до 16.02.2020 г.,
заедно с акцесорното му искане за съществуване на
негово вземане и за законна лихва за забава в плащането й от подаване на
заявлението в съда и предявяване на този му иск по делото с оглед фикцията на
чл. 422, ал. 1 ГПК на 29.06.2020 г., до изплащането й, с претендираната
с акцесорния му иск 79.63 лева мораторна
лихва за исковия период от 16.09.2017 г. до 13.03.2020 г., от дължимата се за
същия период по-голяма от 127.54 лева според ЗСИЕ, за които парични задължения
е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК в заповедното производство по
ч.гр.д № 2187 описа за 2020 г. на С.
районен съд. По делото няма данни ответницата да е платила тези процесни вземания на ищеца или те да са погасени до
приключване на съдебното дирене чрез някой от другите способи за погасяване на
задължение (прихващане, подновяване, опрощаване, давност и прочие). Ето защо
съдът намери, че до тези им размери претендираните от
ищеца с исковете му горепосочени процесни вземания за
главница и лихви за забава, са възникнали и съществуват към релевантната дата
на приключване на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 ГПК). Поради
това исковете му по делото за признаване на тяхното съществуване по отношение
на ответницата, следва да се уважат до същите размери, като основателни, а
искът му за главница в останалата му част, над сумата от 1006.74 лева до претендираната по-голяма от 1101.54 лева, следва да се
отхвърли, заедно с претендираната върху същата
отхвърлена част законна лихва от заявлението до изплащането й (чл. 422, ал. 1 ГПК).
При този изход на
делото, сторените от ищеца по същото разноски в общ размер от 275 лева (от
които 75 лева внесена държавна такса за производството и 200 лева внесено
възнаграждение на вещото лице) и сторените разноски в
заповедното производство, изчерпващи се в внесената за същото държавна такса от
25 лева, следва да се възложат в тежест на ответницата, съразмерно с уважената
част от исковете по настоящото дело, или съответно сумите от 252.80 лева и от
22.99 лева (чл. 78, ал. 1 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
В случая съдът не следва да се произнася по възражението в отговора на
пълномощника на ответницата за прекомерност на претендирани
от ищеца адвокатски възнаграждения в заповедното и настоящото производство,
защото няма данни за заплатени от него такива в тези производства, нито е
налице негова претенция за присъждането им в същите. При този изход на
настоящото дело, ответницата също има право да й се присъдят сторените от нея в
същото и в заповедното производство разноски, в които обаче производства тя
няма данни да е сторила такива, поради което разноски не й се и присъждат (чл.
78, ал. 3 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК). С отговора пълномощникът й е поискал
да му се присъди само адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА. В представения
договор за правна защита и съдействие е уговорено безплатното й процесуално
представителство от същия пълномощник на основание чл. 38 ЗА (л. 76-77). При
наличието на такъв договор, с който е уговорено процесуалното й
представителство при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА (при
които следва да се приеме уговорена защитата й по делото, макар и в договора да
не е изрично посочена тази точка от чл. 38 ЗА, защото ответницата не е лице по
т. 1, което да има право на издръжка, нито има данни да е роднина или близка на
пълномощникът й, нито да е друг юрист по т. 3), адвокатското
възнаграждение се дължи и следва да се присъди на пълномощника й (Опр. № 257-2018-II т.о.). Според чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗА,
съдът определя това възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в
Наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Според
приложимия в случая чл. 7, ал. 2, т. 2 от ДР на Наредба № 1/2004 г. (ДВ, бр.
64/2004 г.), минималното адвокатско възнаграждение за защита на ответницата по
делото е 312.68 лева, като съразмерно с отхвърлената част от исковете, ищецът
следва да бъде осъден да заплати на този й пълномощник 25.08 лева адвокатското
възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Воден
от горните мотиви, С. районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на З.И.Б., с ЕГН **********, с адрес ***, че дължи на
„Е.” Е., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -,
сумата от 1006.74 лева за главница от съдебно предявена част от неплатени
вноски от главницата с настъпил падеж от 16.09.2017 г. до 16.02.2020 г.
включително по договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение
от 16.11.2016 г., със 79.63 лева мораторна лихва от
16.09.2017 г. до 13.03.2020 г., и законна лихва върху главницата от 29.06.2020
г. до изплащането й, за изпълнение на които парични задължения е издадена
заповед № 976/01.07.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.д. № 2187 по описа за 2020 г. на С. районен съд, КАТО ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен предявения от „Е.” Е., против З.И.Б.,
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземането за главница В ОСТАНАЛАТА
МУ ЧАСТ, над сумата от 1006.74 лева до претендираната
1101.54 лева и законна лихва върху тази отхвърлена част от главницата от
29.06.2020 г. до изплащането й.
ОСЪЖДА
З.И.Б. с п.с., да заплати на „Е.” Е. с п.а., сумата
от 252.80 лева за разноски по настоящото дело и сумата от 22.99 лева за
разноски по заповедното ч.гр.д. № 2187 по описа за 2020 г. на С. районен съд.
ОСЪЖДА
„Е.” Е. с п.а., да заплати на адвокат С.М.Ч., с ЕГН **********,
с адрес на упражняване на дейността -, сумата от 25.08 лева адвокатско възнаграждение
за оказано по делото безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗА на ответницата З.И.Б., съразмерно с отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните
по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: