№ 2140
гр. София, 03.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теменужка С.а
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100515199 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.09.2019 год., постановено по гр.дело №26798/2012 год. по описа на
СРС, ГО, 75 с-в, е поставен в дял на основание чл. 349, ал. 2 ГПК на Р. Р. Х. следния
недвижим имот: АПАРТАМЕНТ №17, **, жилищна сграда-бл.****, построена върху
държавна земя, комплекс „Стрелбище”, състоящ се от една стая, дневна и обслужващи
помещения, със застроена площ от 65.66 кв.м., заедно с избено помещение №17, с площ от
3,39 кв.м. и при съседи на апартамента: от изток – стълбище и ап.16, от запад – ул.„Траянова
врата”, от север – ап.18, от юг – ап.16, при съседи на избеното помещение: от изток –
коридор, от запад – ул.„Траянова врата”, от север – Цолови, от юг – Петкови, заедно с 3.845
% ид.ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху
мястото, който ще придобие правото на собственост при условие, че заплати на Ж. Д. Х. за
уравнение на дела му сумата 71 965 лв. в шестмесечен срок от влизане в сила на настоящето
решение, ведно със законната лихва върху тази сума от влизане в сила на решението до
окончателното изплащане; отхвърлен е предявения от Ж. Д. Х. срещу Р. Р. Х. иск с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 23 340 лв., представляваща обезщетение за лишаване
от ползването на горепосочения недвижим имот за периода от 16.01.2011 год. до 06.06.2017
год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на крайния момент
на исковия период, който е посочен като 27.03.2018 год./ – по 250 лв. месечно; Ж. Д. Х. е
осъден да заплати на Р. Р. Х. по иск с правно основание чл. 30, ал. З ЗС, сумата от 5 751.47
лв., представляваща сторени подобрения в горепосочения недвижим имот, като искът е
1
отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 50 000 лв.; Ж. Д. Х., е осъден
да заплати по сметка на СРС на основание чл. 355 ГПК вр. с чл. 1 и 8 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата сумата от 4 042.26 лв., представляваща
държавна такса, а Р. Р. Х. е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 355 ГПК
вр. с чл. 1 и 8 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата сумата
5 302.82 лв., представляваща държавна такса.
Срещу решението в частта му, в която е отхвърлена претенцията по сметки по чл. 31, ал.
2 ЗС, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
Ж. Д. Х.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че до ответника не била
изпратена писмена покана за заплащане на претендираното обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС.
По делото била представена нотариална покана от 01.06.2012 год., получена от ответника на
12.06.2012 год. – обстоятелство, което същият не бил оспорил. Отделно от това ответникът
следвало да се счита за поканен с получаването на молбата-искане по сметките в откритото
съдебно заседание, проведено на 06.06.2017 год. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС
било едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят бил
регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Поради това не било
необходимо в поканата да се сочи нито квотата на съсобственика, нито размера на
задължението, нито периода, за който се претендира обезщетението. Веднъж отправеното
писмено поискване се разпростирало неограничено във времето докато траела
съсобствеността или се било прекратило ползването. Ето защо моли решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата Р. Р. Х. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част.
Срещу решението в частта му относно дължимото парично уравнение във връзка с
определения способ за извършване на делбата е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Р. Р. Х.. Жалбоподателят поддържа, че
стойността на дела на ищеца била неправилно определена от първоинстанционния съд.
Цената на жилището, което било панелно, в стара сграда, била по-ниска от приетата от СРС,
поради което и делът на Ж.Х. бил силно завишен като парична стойност.
Ответникът по жалбата Ж. Д. Х. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено
в обжалваната от ответника част. Поддържа, че паричната стойност на дяловете на всеки от
съделителите била определена правилно от СРС, който се бил позовал на заключението на
вещото лице по първоначалната съдебно-техническа експертиза, според което процесният
имот бил неподеляем. Заключението било идентично със заключението по повторната
съдебно-техническа експертиза. Установено било, че средната пазарна стойност на
недвижимия имот била 143 930 лв., като вещото лице било определило тази стойност на
базата на сравнителен метод, при който се анализирали подходящи имоти за продажба за
сравнение с конкретния имот, като факторите, въз основа на която била определена цената
били: местоположение, конструкция, година на построяване на сградата, състояние и
2
необходимост от освежителен ремонт, инфраструктура на района, предлагане и търсене на
подобен вид двустайни апартаменти. Същият метод бил използван и при изготвяне на
повторната съдебно-техническа експертиза, като била определена средна пазарна цена от
141 031 лв., но бил използван и още един метод – приходен. Правилно
първоинстанционният съд бил кредитирал заключението по първоначалната съдебно-
техническа експертиза. Следователно оценката на имота не била завишена.
С определение на СРС по горепосоченото дело от 19.07.2021 год. е оставена без
уважение молбата на Р. Р. Х. за изменение на първоинстанционното решение в частта му за
разноските.
Срещу така постановения съдебен акт е подадена частна жалба от съделителя Р. Р. Х.,
който поддържа, че първоинстанционният съд бил определил неправилно размера на
дължимата държавна такса. Не била ясна базата, върху която бил начислен размера на
държавната такса от 4 %.
Ответникът по частната жалба Ж. Д. Х. счита, че първоинстанционният съд бил
определил неправилно размера на дължимата държавна такса от двамата съделители.
По отношение на въззивните жалби:
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на всяка от насрещните страни, намира за установено следното:
Съдебното производство е делбено, втора фаза на процеса – по извършване на делбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваните му части, но е частично неправилно.
По дължимато парично уравнение във връзка с определения способ за извършване на
делбата:
С решение от 21.05.2014 год., постановено по гр.дело №26798/2012 год. по описа на
СРС, ГО, 75 с-в, което е влязло в сила на 27.06.2016 год., процесният недвижим имот е бил
допуснат до делба между страните, при следните квоти: за Ж. Д. Х. – 1/2 ид.ч. и за Р. Р. Х. –
1/2 ид.ч.
СГС приема, че предпоставките, при които е допустимо имот да бъде поставен в дял по
реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, са следните: 1/ имотът да е жилищен по предназначение – т.е. да
служи за задоволяване на жилищни нужди и да отговаря на изискванията на ЗУТ за
самостоятелно жилище; 2/ да е реално неподеляем; 3/ съсобствеността да е възникнала от
наследяване; 4/ съделителят, който е предявил претенцията да е живял в имота към момента
на откриване на наследството и 5/ предявилият претенцията да не притежава друго жилище.
В разглеждания случай е безспорно между страните, че тези предпоставки са налице и
своевременно направеното от ответника Р. Р. Х. искане за възлагане на имота /в писмения
отговор на исковата молба/ е основателно. А и с оглед зададения с въззивната жалба
ограничен предмет на произнасяне, е изключена възможността въззивният съд да приложи
различен способ за извършване на делбата.
3
В хипотезата на извършване на делбата чрез способа по чл. 349, ал. 2 ГПК, дължимото
парично уравнение се определя въз основа на действителната стойност на имота съгласно
разпоредбата на чл. 349, ал. 4, изр. 2 ГПК.
Целта на делбеното производство е прекратяване състоянието на съществуваща
съсобственост, при което всеки съделител има право да получи съответната припадаща му се
част от съсобственото имущество. За да е налице пълно съответствие между получения от
всеки един от съдилителите дял /в имот или пари/ с неговата квота, имуществото, предмет
на поделяне, се остойностява според действителната му пазарна цена към момента на
извършване на делбата и въз основа на тази цена се определя дължимото уравнение.
Стойността на получения от всеки един от съделителите дял се определя към един и същи
момент и това е моментът, в който се извършва разпределянето на делбеното имущество.
Ако стойността на получения от един съделител реален дял се определя към един момент, а
стойността на дължимото от другия съделител парично уравнение – към друг момент и в
изтеклия период от време пазарните цени на имотите са претърпели промяна, състоянието
на неравенство няма да бъде преодоляно. Поради това е необходимо чрез изслушване на
експертиза да се установи стойността на делбеното имущество към момента на извършване
на делбата.
При наведени във въззивната жалба доводи за неправилност на решението на
първоинстанционния съд в частта му относно дължимото парично уравнение, като
последица от уважената възлагателна претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК, въззивният съд е
длъжен при направено искане да установи актуалната пазарна цена на делбения имот и да
постанови уравнението на дяловете да бъде извършено в съответствие с тази цена, а ако от
изслушването на експертизата за пазарната оценка на имота е изминал значителен период от
време и служебно да назначи нова експертиза с цел делбата да се извърши по
действителната пазарна цена на имота – виж Решение № 266 от 17.10.2014 год. на ВКС по
гр. д. № 3333/2014 год., І г. о., ГК, Решение № 67 от 24.03.2016 год. на ВКС по гр. д. №
5264/2015 год., І г. о., ГК и Решение № 120 от 11.10.2019 год. на ВКС по гр. д. № 2763/2018
год., I г. о., ГК.
Видно е от заключението от 31.05.2017 год. на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство първоначална съдебно-техническа експертиза, че
средната пазарна цена на жилището възлиза на 143 930 лв. /определена при използването на
сравнителния метод/метод на пазарните аналози, при който се анализират подходящи имоти
за продажба за сравнение с конкретния имот/.
Видно е от заключението от 06.10.2017 год. на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство повторна съдебно-техническа експертиза, че средната
пазарна цена на жилището възлиза съответно на 141 031 лв. – определена при използването
на сравнителния /пазарен/ метод, на 73 965 лв. – определена при използването на приходния
метод/метод на капитализираните приходи и на 134 325 лв. – определена при използването
на двата от методите за оценка.
4
Установено е от заключението на вещото лице по допусната и изслушана във
въззивното производство допълнителна съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че актуалната пазарна цена
на жилището възлиза съответно на 202 029 лв. – определена при използването на
сравнителния /пазарен/ метод, на 82 841 лв. – определена при използването на приходния
метод/метод на капитализираните приходи и на 178 192 лв. – определена при използването
на двата от методите за оценка /които оценки са в по-висок размер от определените с
предходните заключения, респ. от възприетата такава от СРС/.
Съобразявайки ограничения предмет на произнасяне, както и забраната на чл. 271, ал. 1,
изр. 2 ГПК да не се влошава положението на жалбоподателя /ответника/ и предвид липсата
на въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта му относно
способа за извършване на делбата, въззивният съд не би могъл да определи по-високо
парично уравнение на дела на ищеца /ответник по жалбата/. В тази връзка настоящият
съдебен състав намира, че действителната /пазарна/ стойност на делбения имот към момента
на изтичане на срока за въззивно обжалване, от който момент се преклудира и възможността
пред въззивния съд да бъде отнесен въпроса за способа за извършване на делбата, приложен
с решението на СРС /31.10.2019 год./, не би могла да бъде по-ниска от тази по заключението
на вещото лице по първоначалната съдебно-техническа експертиза от 31.05.2017 год., а
именно 143 930 лв., предвид изтеклия период от време и развитието на пазара на
недвижими имоти в гр.София през 2019 год. – тенденция за ръст както на търсенето, така и
на цените /около 5 %/, поради което и първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в частта му, в която е определено парично уравнение на дела на съделителя
Ж.Х. в размер на 71 965 лв. /1/2 от 143 930 лв./.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ответника следва да се посочи, че
според приетото в т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 год. на ВКС по гр.дело
№ 1/2004 год., ОСГК, „действителната пазарна цена на имота“ е тази стойност, която отчита
не само конкретното техническо състояние на жилището /време на изграждане, материали,
овехтяване и др./, но и икономическите параметри, обусловени от предлагането и търсенето
на регионалния пазар на недвижими имоти. Следователно при определянето на
действителната пазарна цена на процесния имот приходният метод за оценяване не е от
значение /при този метод оценката се определя като се вземат предвид очакваните приходи
от отдаването на имота под наем, както и присъщите за собственика разходи; същият би
могъл да бъде отчетен дотолкова, доколкото има значение за определяне на пазарната цена
на имота, при съпоставянето му с други имоти с подобни характеристики/.
По заявената по реда на чл. 346 ГПК претенция по сметки с правно основание чл. 31, ал.
2 ЗС:
За да се ангажира отговорността на съсобственик по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС, е
необходимо да се установи, че вещта е съсобствена, че се ползва от съсобственик и че
неползващият съсобственик е поискал писмено обезщетение за ползите, от които е лишен.
Понеже се касае за правопораждащи факти, ищецът е този, който носи тежестта за
5
доказването им съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай със сила на пресъдено нещо е установено, че по отношение на
процесния недвижим имот е налице съсобственост, като правата на страните са равни – по
1/2 част. Безспорно е между страните, че през процесния период единствено ответникът е
ползвал процесния имот/имал е достъп до него, доколкото е разполагал с ключ за него.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
7 от 02.11.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 7/2012 год., ОСГК, претенцията по чл. 31, ал. 2
ЗС ще е основателна, когато неползващият съсобственик е отправил писмено искане и то е
получено от ползващия съсобственик и въпреки това: той /респ. член на неговото семейство/
продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно
предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности,
без да зачита конкурентните права на друг съсобственик или той /респ. член на неговото
семейство/ не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до
нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/.
Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД и след
получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и
от този момент започва да тече срокът на общата петгодишна погасителна давност.
Писменото поискване /покана/ е формално адресно волеизявление. Веднъж отправено,
то се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати
ползването от съсобственика. То следва да е извършено в писмена форма за действителност
и да е достигнало до знанието на другата страна.
В частност съделителят Ж. Д. Х. е отправил такова писмено искане с нотариална покана,
представена на 01.06.2012 год. на нотариус К.Б., с рег.№043 на НК, която е била надлежно
връчена на Р. Р. Х. на 12.06.2012 год.
По делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, че ищецът е имал реално
достъп до жилището през периода от 12.06.2012 год. /датата на получаване на писменото
искане/ до 06.06.2017 год. /датата на предявяване на претенцията по сметки/, т.е., че е
разполагал с ключ за него, респ., че на ищеца е било отправено предложение да ползва
общата вещ в съответствие с неговите права, но той да е отказал това предложение, а
доказателствената тежест в тази насока е била на ответника /чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко
с осъщественото само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо
неползващият съсобственик да доказва, че не е допускан до същата – виж например
Решение № 269 от 18.10.2013 год. на ВКС по гр.дело № 1282/2012 год., ІV г. о., ГК.
Следователно, след като за времето от 12.06.2012 год. до 06.06.2017 год. ответникът е
ползвал съсобствената между страните вещ и е бил поканени от другия съсобственик –
ищеца, да заплаща обезщетение, въззивният съд намира, че в патримониума на Ж.Х. е
възникнало правото по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Относно размера на претенциите, настоящият съдебен състав приема, че пропуснатите
6
от ищците ползи, подлежащи на обезщетяване, са в размер на средния пазарен наем, който
би било възможно да се получи при отдаването на процесния апартамент за временно
възмездно ползване за горепосочения период. В този смисъл при съобразяване на
заключенията на вещото лице С.С. по допуснатите и изслушани в първоинстанционното
производство първоначална и допълнителна съдебно-технически експертизи, които при
преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране, както и с оглед правата на
страните в съсобствеността, настоящият съдебен състав намира, че релевираната претенция
се явява основателна до размер на сумата от 12 009.40 лв. /1/2 от средния пазарен наем на
имота за периода от 12.06.2012 год. до 06.06.2017 год. в размер на 24 018.80 лв., определен
при приложение на правилото на чл. 162 ГПК/.
Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта му, в която е
отхвърлена претенцията по сметки по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 12 009.40 лв. –
обезщетение за лишаване от ползването на процесния недвижим имот за периода от
12.06.2012 год. до 06.06.2017 год., която претенция подлежи на уважаване.
В останалите обжалвани части решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на частната жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт и в определения от СРС срок /виж чл. 62, ал. 3 ГПК/, поради което се явява процесуално
допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съобщение за първоинстанционното решение, постановено във втората фаза на
делбеното производство, с което съделителят /ответникът/ Р.Х. е осъден да заплати по
сметка на СРС държавна такса от общо 5 302.82 лв., в т.ч. по чл. 8 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 2 878.60 лв., ведно
със служебно изготвен препис от същото, са били надлежно връчени на посочения
съделител на 30.09.2019 год.
Своевременно – в срока за въззивно обжалване, посоченият съделител е подал молба до
СРС, съдържаща искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта му за
разноските за дължимата държавна такса по делото за делба.
За да постанови обжалваното определение СРС е приел, че размерът на дължимата от
ответника държавна такса е определен в размер на 4 % върху стойността на притежавания
от него дял в съсобствеността, поради което няма основание за изменение на постановеното
решение в частта му за разноските.
Определението е правилно.
Съгласно разпоредбата на чл. 355 ГПК разноските в делбеното производство се
заплащат от страните съобразно стойността на дяловете им.
7
Според приетото в т. 17 от Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело №
6/2012 год., ОСГТК, съдебната делба има за предмет право, което с определен имуществен
интерес. Производството е особено и протича в две фази. С решението, с което се допуска
делба, се подготвя окончателната подялба на имуществото. Към този момент то няма
парична оценка. Стойността на имуществото се определя от съда при извършване на делбата
и въз основа на приетата оценка се изчислява стойността на дяловете. В чл. 8 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е уреден размерът на
държавната такса по делото за делба, която предвид изложената характеристика на
съдебното производство, се определя и събира при ликвидиране на съсобствеността, което и
целта на производството.
В разглеждания случай, с оглед изхода от спора по подадените от страните въззивни
жалби и тъй като делът на съделителя Р. Х., както всъщност и делът на съделителя Ж.Х.,
възлиза на 71 965 лв. /1/2 от действителната пазарна цена на допуснатия до делба недвижим
имот – 143 930 лв./, то дължимата от него към бюджета на съдебната власт държавна такса
възлиза именно на 2 878.60 лв., както законосъобразно е приел и СРС.
Ето защо развитите от частния жалбоподател оплаквания са неоснователни, а частната
жалба следва да се остави без уважение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Р.Х. следва да бъде
осъден да заплати на Ж.Х. направените разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 240.19 лв., за възнаграждение за вещо лице в размер на 250 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 231.97 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 24.09.2019 год., постановено по гр.дело №26798/2012 год. по
описа на СРС, ГО, 75 с-в, в частта му, в която е отхвърлен предявения по реда на чл. 346
ГПК от Ж. Д. Х. срещу Р. Р. Х. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 12 009.40
лв. – обезщетение за лишаване от ползването на процесния съсобствен недвижим имот за
периода от 12.06.2012 год. до 06.06.2017 год., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Р. Р. Х. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“****, да заплати на Ж. Д.
Х. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. П.И., гр.София, ул.“****, офис 5, по
предявения по реда на чл. 346 ГПК иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата от
12 009.40 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения
между страните недвижим имот: АПАРТАМЕНТ №17, **, жилищна сграда – бл.****, със
застроена площ от 65.66 кв.м., заедно с избено помещение №17, с площ от 3,39 кв.м. и
8
заедно с 3.845 % ид.ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на
строеж върху мястото, за периода от 16.01.2011 год. до 06.06.2017 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.09.2019 год., постановено по гр.дело №26798/2012
год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в, в останалите му обжалвани части.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Р. Р. Х. срещу определението от
19.07.2021 год., постановено по гр.дело №26798/2012 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в, с
което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател по чл. 248, ал. 1 ГПК за
изменение на постановеното по делото решение от 24.09.2019 год. в частта му за разноските
за държавна такса по делото за делба.
ОСЪЖДА Р. Р. Х. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“****, да заплати на Ж. Д.
Х. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. П.И., гр.София, ул.“****, офис 5, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за държавна такса в
размер на 240.19 лв., за възнаграждение за вещо лице в размер на 250 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 231.97 лв.
Решението, включително и в частта му с характер на определение, подлежи на
обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 75 с-в, за преценка за провеждане на служебно
производство по реда на чл. 247 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9