Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 02.12.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и шести
октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР В.
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Ирена Апостолова, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 9268 по
описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 463019 от 02.08.2018 г., постановено по
гр.д. № 63344/2016 г. на СРС, III ГО, 150
състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Г.Х.В. искове за
признаване на установено, че Г.Х.В. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 546, 05 лв. –
главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода
м.07.2013 г. – м.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението
по чл.410 ГПК – 23.08.2016 г. до изплащане на сумата, както и сумата от 107, 13
лв., представляваща мораторна лихва за периода 31.08.2013 г. – 17.08.2016 г.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Срещу така постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Счита, че обжалваното решение е неправилно,
тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Излага
съображения за неправилност на изводите на съда, че ответникът няма качеството
потребител на топлинна енергия за битови нужди за процесния имот, доколкото от
представените по делото доказателства се установявало, че същият и титуляр на
вещно право на ползване. Моли съда да отмени обжалваното решение, като вместо
това постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира
направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника Г.Х.В. чрез назначения особен представител адв. Т.С.,
с който оспорва въззивната жалба. Счита, че правилно от страна на
първоинстанционния съд е прието, че по делото не са ангажирани доказателства
ответникът да е собственик или вещен ползвател на процесния имот, което
обстоятелство подлежи на доказване от страна на ищеца. Моли съда да остави
въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение.
Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не е взело становище
по жалбата.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415,
ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че ответникът Г.Х.В. е клиент на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „****“, бл. **********, като му
дължи сумата от общо 653, 18 лв., от която: сумата от 546, 05 лв. – главница,
представляваща стойността на потребената топлинна енергия за периода м.07.2013
г. – м.04.2015 г., и сумата от 107, 13 лв., представляваща мораторна лихва за
периода 31.08.2013 г. – 17.08.2016 г. Във връзка с подадено на 23.08.2016 г.
заявление по ч. гр. д. № 47714/2016 г. по описа на СРС, 150
състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу
която в срока по чл.414 ГПК е постъпило възражение от длъжника. Ищецът
претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за
изпълнение, както и сторените по делото разноски.
В срока
по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника Г.Х.В. чрез
назначения особен представител адв. Т.С., с който оспорва предявените искове,
за което развива подробни съображения. Оспорва ответникът да е собственик,
наемател или ползвател на процесния имот, поради което счита, че същият няма и
качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди за исковия период.
Оспорва ответникът да е потребил топлинна енергия на посочената от ищеца
стойност. Позовава се на изтекла погасителна давност. Моли съда да отхвърли
предявените искове.
На 23.08.2016
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу Г.Х.В. за сумата от 546, 05 лв. – главница,
както и 107, 13 лв. – мораторна лихва за периода 31.08.2013 г. – 17.08.2016 г.
В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна
енергия за периода м.07.2013 г. – м.04.2015 г. за топлоснабден имот: апартамент
№ 60, находящ се в гр. София, ж.к. „************, аб. № *****
С
разпореждане от 07.09.2016 г. по ч. гр. д. № 47714/2016 г. по описа на СРС, 150
състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на
заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 325 лв.,
от които: 25 лв. държавна така и 300 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
В срока
по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва
вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока
по чл.415, ал.1 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си
по исков ред.
По
делото е представена молба от Г.Х.В. с посочен адрес: *** до „Т.С.“ ЕАД с рег. индекс Г-6860/26.04.2016 г. да бъдат
снети от отчет погасени по давност вземания на ищеца.
В
отговор на писмото на ответника от страна на ищеца е изпратено писмо с рег.
индекс Г-6860/17.05.2016 г., в което от молителя е изискано в 7-дневен срок да
представи документ, удостоверяващ собственост на имота.
Видно
от писмо от Столична община с рег. индекс ДЛН17-ВК08-257/07.12.2017 г., имот с
адрес: гр. София, ж.к. „****“, бл. ********** е деклариран от Г.Х.В. с дата на
декларацията – 11606/06.03.1998 г., към която няма приложено копие от акт за
собственост.
Видно
от писмо изх. № 6653/13.12.2017 г. на Агенция по вписванията, за периода
01.11.1990 г. – 05.12.2017 г. не са налични вписвания, отбелязвания и
заличавания по отношение на лицето Г.Х.В., както и за имот с адрес: ***.
Пред
СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
По
делото е изслушана съдебно-техническата експертиза, изготвена от вещото лице
инж. Т.К., от която се установява, че за исковия период м.07.2013 г. –
м.04.2015 г. по прогнозни стойности е фактурирана сума в размер на 563, 81 лв.,
като са изготвени изравнителни сметки, както следва: за периода м.07.2013 г. –
м.04.2014 г. в размер на 152, 97 лв. за доплащане и за периода м.05.2014 г. –
м.04.2015 г. в размер на 158, 24 лв. за възстановяване, като крайният резултат
от изравняването е сума за възстановяване в размер на 5, 27 лв.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице А.Т.,
се установява, че при ищеца е отразено непогасено задължение за главница за
исковия период в размер на 546, 05 лв., която сума не е погасена. Мораторната
лихва за периода 31.08.2013 г. – 17.08.2016 г. е изчислена на сумата от 108, 29
лв.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на
установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила
на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение. В мотивите му е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и
дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за
битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие.
От
страна на ищеца не са ангажирани доказателства през исковия период ответникът
да е имал качеството собственик или вещен ползвател на процесния имот. Такъв
извод не може да се направи от представеното писмо изх. № 6653/13.12.2017 г. на
Агенция по вписванията, тъй като от същото се установи, че за периода
01.11.1990 г. – 05.12.2017 г. не са налични вписвания, отбелязвания и
заличавания по отношение на лицето Г.Х.В., както и за имот с адрес: ***. Такъв
извод не следва и от обстоятелството, че процесният имот е деклариран от Г.Х.В.
с дата на декларацията – 11606/06.03.1998 г., доколкото от представеното писмо
от Столична община с рег. индекс ДЛН17-ВК08-257/07.12.2017 г. се установява, че
към декларацията няма приложено копие от акт за собственост.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че от представените по делото доказателства се
установявало същият да е титуляр на вещно право на ползване за имота. По делото
не са ангажирани доказателства за установяване на соченото обстоятелство.
Същевременно,
не се твърди и установява през исковия период ответникът да е имал качеството трето
лице, което да е ползвало процесния топлоснабден имот със съгласието на
собственика, респ. вещния ползвател и същевременно да е било в облигационни
правоотношения с топлопреносното предприятие.
Горните
изводи не се променят от представената по делото молба от ответника, в която е
посочен адресът на топлоснабдения имот, за отписване на погасени по давност
вземания. Възникването на облигационно правоотношение между топлопреносното
предприятие и ответника се предпоставя от качеството на последния на клиент на
топлинна енергия, доказателства за чието наличие през исковия период не са
ангажирани по делото.
Ето
защо, следва да се приеме, че ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест
да установи при условията на пълно и главно доказване, че през исковия период
ответникът е имал качеството клиент на топлинна енергия, което е и предпоставка
за възникване на облигационно правоотношение между него и ищцовото дружество. Следователно,
ответникът не е материалноправно легитимиран да отговаря по предявения срещу
него иск за главница, представляваща стойността на потребената топлинна енергия,
поради което същият се явява неоснователен. Тъй като претенцията на ищеца не е
установена по своето основание, не се налага обсъждане на доказателствата,
ангажирани за установяване на размера й. С оглед неоснователността на претенцията
за главницата, неоснователна се явява и претенцията за мораторна лихва предвид
акцесорния й характер.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да
се потвърди.
По разноските:
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски.
Ответникът
по жалбата има право на разноски, но доколкото не е заявил искане за присъждане
на такива, нито е ангажирал доказателства да е сторил такива, разноски не
следва да му се присъждат.
Воден от гореизложеното,
съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
463019 от 02.08.2018 г., постановено по гр.д. № 63344/2016 г. на СРС, III ГО, 150 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице
- помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.