Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 22.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Е въззивен
състав, в
публично съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди и oсемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Кирилка Илиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 13537 по описа за 2017 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение №
155812 от 26.06.2017 г.,
постановено по гр.дело № 66037/2015 г. по описа на СРС, ГО, 90 с-в, е отхвърлен предявеният
от Ц.П.Ц. срещу А.А.М. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата
от 1000 евро, представляваща частичен иск от цялата сума в размер на 7883 евро,
представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди вследствие
противоправното и виновно поведение на ответника, изразяващо се невнасяне в
полза на дружеството „М.“ ГМБХ, регистрирано във ФРГ, на сумата от 7883 евро,
след като я е получил от ищеца на 30.10.2010 г., ведно със законната лихва
върху главницата от 1000 евро, считано от 29.10.2015 г. до окончателното
изплащане на задължението.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК ищецът е
подал въззивна жалба срещу решението чрез надлежно упълномощени процесуални
представители адв. А. и адв. А., в която твърди необоснованост на извода на районния съд, че по делото не са
представени доказателства, от които да се установява обстоятелството, че той е
предал на ответника сумата от 7883 евро на 30.10.2010 г., като ответникът е
следвало да я внесе по сметка на дружеството, в което двамата са били
съдружници. В тази връзка посочва, че съдът не е обсъдил съставения от
съдружниците разчет на окончателните им задължения и вземания от 30.10.2010 г.,
от който се установявало, че ищецът е предал на ответника сумата от 7883 евро,
като ответникът не е оспорил нито съдържанието на документа, нито своя подпис
върху него, а единствено е направил възражение за изтекла погасителна давност. Посочва
още, че в решението съдът е приел, че ответникът е получил сумата от 7883 евро
без правно основание, от което следва изводът, че ответникът се е обогатил
неоснователно. Следователно, трябвало е съдът да уважи предявения иск на
основание чл. 59 ЗЗД, а не да го отхвърли на основание чл. 45 ЗЗД. Поддържа и
че районният съд не е обсъдил решението по гр.д. № 29298/2011 г. по описа на
СРС, с което ищецът е осъден да заплати на цесионера
Т.С.сумата от 17 062 лв., равняваща се на 7883 евро,
тъй като ищецът е следвало да я внесе в капитала на дружеството, което е
титуляр на вземането и едва след това да се разпределят суми между
съдружниците, т.е. именно поради разпределянето на процесната сума между
съдружниците вместо внасянето й в капитала на дружеството, ищецът е бил осъден
да заплати същата сума на цесионера. По изложените съображения моли обжалваното
решение да бъде отменено и предявената претенция уважена.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от
ответника А.А.М. чрез надлежно упълномощен процесуален представител адв. Б., с
който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че към
исковата молба не са представени никакви относими доказателства и ищецът не е
представил в оригинал справка с подпис на ответника и разчет от 30.10.2010 г.,
нито доказателства за предаването на процесната сума на 30.10.2010 г. Твърди,
че лично е внесъл целия уставен капитал на дружеството в размер на 25 000
лв. на 15.11.2007 г., във връзка с което е направил възражение за прихващане,
т.е. това е една и съща сума, предадена от ответника на ищеца в качеството му
на управител. Намира за недопустим опитът чрез въззивната жалба да се променя
основанието на иска. С оглед на изложеното моли въззивната жалба да бъде
оставена без уважение, а в случай че въззивният съд я намери за основателна,
моли да бъде уважено евентуалното му възражение за прихващане, направено с
отговора на исковата молба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявеният за разглеждане частичен иск е с правно
основание чл. 45 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение
е валидно и допустимо. С оглед твърденията в исковата молба първоинстанционният
съд е дал правилна правна квалификация на предявения по чл. 45 ЗЗД иск. В
подадената искова молба не се твърди ищецът да е предал сумата на ответника без
правно основание, а се претендират вреди, настъпили с осъждането на ищеца с
цитираните по-горе решения да плати на цесионера продажната цена на автомобила,
настъпили вследствие виновното противоправно поведение на ответника, който не е
отчел сумата на дружеството. Следователно не могат да бъдат споделени доводите
във въззивната жалба, че съдът е следвало да уважи предявения иск на основание
чл. 59 ЗЗД. В исковата молба не се съдържат каквито и да е твърдения за липса
на основание за получаването на сумата и за неоснователно обогатяване на
ответника. Вярно е, че съдът дава правна квалификация на предявените претенции,
но тя се основава на изложените от страната твърдения. При неизлагане в
исковата молба на твърдения от страна на ищеца за липса на основание и за
неоснователно обогатяване няма как съдът да се произнесе по иск за
неоснователно обогатяване, тъй като иск с такова основание не е бил предявен.
По съществото на спора намира следното.
По делото не се спори, че ищецът Ц.Ц., ответникът А.М. и
С.П.са били съдружници в дружеството „М.“ ГМБХ, регистрирано в Германия, като
до 29.03.2010 г. ищецът е бил управител на дружеството, а след това дейността
на дружеството е прекратена, то е обявено в ликвидация и С.П.е избран за
ликвидатор.
Представеният на л. 6 и л. 40 документ-справка съдържа
информация в табличен вид за вложени средства, разходи и обяснение на разходите,
за която не е посочено по еднозначен и несъмнен начин за кой от съдружниците се
отнася, към коя дата и от кого е съставена, не е посочено име на съставителя,
нито е положен негов подпис. В долната част на документа собственоръчно е
записано заявление на А.М. с дата 22.04.2009 г., че същият няма претенции към
дружеството „М.“ Гмбх. Посочена е сумата от 7823, 32 евро като „получени
досега“ без изобщо да е посочено по какъв начин, кога, от кого и на какво
основание е предадена тази сума. По изложените доводи въззивният съд намира, че
този документ е неотносим към процесния спор.
На общо събрание на съдружниците в „М.“ ГмбХ от
18.11.2009 г. (протокол на л. 5 от първоинстанционното дело) е взето единодушно
решение дружеството да бъде прекратено, като за дейностите, свързани с
изпълнение на това решение е упълномощен г-н К.К.. Съдружниците са взели и
решение да поискат становището на г-н К. и неговите колеги относно счетоводното
приключване, включително и относно вземанията от продажбата на лек автомобил
БМВ, като се отчете фактът, че съдружниците са уредили тези два въпроса помежду
си и нямат претенции един към друг.
В представения на л. 7 и л. 41 разчет на окончателните
задължения и вземания на съдружниците в М.GmbH към
дружеството към 30.10.2010 г. е посочена сумата от 7883 евро като дадена на А.М.
от Ц.Ц., като по отношение на ищеца е посочена и сумата от „- 23 150
евро“, платени от дружеството за БМВ и „-1531, 68 евро“ платен ДДС от
дружеството за продажбата на БМВ.
От представеното от ищеца решение от 01.04.2013 г. по
гр.д. № 29298/2011 г. по описа на СРС, 49 състав, потвърдено с решение от
26.03.2014 г. по в.гр.д. № 9898/2013 г. по описа на СГС, II-В въззивен
състав, се установява, че ищецът е бил осъден да заплати на Т.Ц.Стоянов сумата
от 17 062 лв., представляваща продажната цена на л.а. „БМВ“, което вземане
Т.С.е придобил от „М.“ ГмбХ по силата на договор за цесия от 14.03.2011 г.
С оглед събраните по делото доказателства въззивният съд
намира, че ищецът не е доказал наличието на виновно противоправно поведение от
страна на ответника, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилата
вреда, изразяваща се в осъждането му с решение от 01.04.2013 г. по гр.д. №
29298/2011 г. по описа на СРС, 49 състав, потвърдено с решение от 26.03.2014 г.
по в.гр.д. № 9898/2013 г. по описа на СГС, II-В въззивен състав.
Представеният на
л. 7 и л. 41 разчет на окончателните задължения и вземания на съдружниците към
30.10.2010 г. съдържа извънсъдебно признание на ответника, че е получил сумата
от 7883 евро, предадена му от ищеца. Това обстоятелство е отбелязано на две
места в документа, веднъж като получена от А.М. сума и втори път като дадена от
Ц.Ц. на А.М. сума. Документът съдържа подпис на ответника, като в тази връзка
следва да бъде отбелязано, че възражението на ответника, че ищецът не е
представил в оригинал справка с подпис на ответника и разчета от 30.10.2010 г.,
е неоснователно. Съгласно чл. 183 ГПК когато страната представя заверен от нея
препис, при поискване е длъжна да представи оригинала на документа или официално
заверен препис от него. В съдебното заседание на 05.04.2017 г. по искане на
ответника ищецът е представил нотариално заверени преписи от посочените два
документа, с което е изпълнил изискването на чл. 183 ГПК. По изложените
съображения няма причина те да бъдат изключвани от събраните по делото
доказателства. Твърдението на ответника в хода на първоинстанционното
производство, че разчетът представлява проект, който ищецът не е приел и не е
подписал, е неотносимо към обстоятелството, че документът съдържа признание на
ответника, че е получил паричната сума. С полагане на своя подпис същият се е
съгласил, че посочените в документа обстоятелства са верни. В разчета е
посочено още, че ищецът е получил сумата от 23150 евро „платени от фирмата за
БМВ“. След приспадане на сумата от 7883 евро, която Ц. е дал на М. и
задължението към дружеството във връзка с продажбата на автомобила, за ищеца е
отбелязана сумата от 2984, 03 евро, която е трябвало да внесе по сметка на
дружеството. Същевременно по отношение на А.М. сумата от 7883 евро, предадена
от Ц. е взета предвид като получена при изчисляване на неговите задължения за
внасяне към дружеството.
С оглед направения по-горе подробен анализ на разчета от
30.10.2010 г. въззивният съд намира, че от него по несъмнен начин се установява
не само че ищецът е предал на ответника сумата от 7883 евро, но и че
получаването на тази сума от А.М. е взето предвид при изчисляването на сумата,
която той дължи на дружеството. Това личи ясно от извършената калкулация, при
която получената от М. сума е
приспадната от внесения от ответника дялов капитал заедно със съответната част
от разходите. Получената сума за внасяне от ответника в размер на 2271, 57 евро
е резултат от взетото предвид предаване на сумата от 7883 евро в отношенията
спрямо дружеството. Следователно от разчета се установява тъкмо обратното на
твърдяното от ищеца, а именно, че за ответника не е съществувало задължение да
отчита сумата от 7883 евро на дружеството, тъй като тя е взета предвид при изготвянето
на разчета.
Както правилно е указал районният съд с доклада по
делото в тежест на ищеца по предявения иск е да докаже виновно противоправно
поведение от страна на ответника, което е в причинно-следствена връзка с
твърдените настъпили вреди. По изложените по-горе съображения въззивният съд
намира, че ищецът не е доказал виновно и противоправно поведение от страна на
ответника. От представеното решение от 01.04.2013 г. по гр.д. № 29298/2011 г.
по описа на СРС, 49 състав, потвърдено с решение от 26.03.2014 г. по в.гр.д. №
9898/2013 г. по описа на СГС, II-В въззивен състав, действително се установява, че
ищецът е осъден от цесионера Т.С.да плати продажната цена за лекия автомобил в
размер на 17 062 лв., но по делото не са налице доказателства за виновно и
противоправно поведение от страна на ответника, което да е довело до
настъпването на вреда. Представеният от ищеца разчет от 30.10.2010 г. оборва
тезата му, че за ответника е съществувало задължение да отчете процесната сума
в дружеството и че поради неизпълнението на това му задължение за ищеца за
настъпили вреди от осъдителното съдебно решение.
Следователно правилно предявеният иск с правно основание
чл. 45 ЗЗД е бил отхвърлен, тъй като не е доказано наличието на виновно
противоправно поведение от страна на ответника, което да е в
причинно-следствена връзка с настъпилата вреда. С оглед на това не следва да
бъдат разглеждани евентуално направените от ответника възражения за погасителна
давност и за прихващане, като за пълнота следва да бъде посочено, че
възражението за прихващане не е прието за съвместно разглеждане от
първоинстанционния съд.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора въззивникът няма право на
разноски. В проведеното
пред въззивния съд открито съдебно заседание надлежно упълномощеният
процесуален представител на въззиваемата страна адв. Б. е направил изрично
изявление, че страната не претендира разноски за въззивната инстанция.
С оглед цената на предявения частичен иск на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 155812 от 26.06.2017 г.,
постановено по гр.дело № 66037/2015 г. по описа на СРС, ГО, 90 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.