№ 420
гр. Варна , 25.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и
седми януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско
дело № 20203100503502 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 275191/22.10.2020 г., депозирана от К. Д. К. с ЕГН
********** от село Джулюница, община Лясковец, улица „Стефан Панев" № 24, чрез
адвокат А.С. Ч. от ВТАК, срещу Решение № 260564/07.10.2020 г., постановено по гр. д. №
1271 по описа на РС-Варна за 2019 г., ГО, 8 съдебен състав, с което въззивникът (ответник в
първоинстанционното производство) е ОСЪДЕН да заплати на С. Й. Г. с ЕГН **********,
с адрес: гр. Варна, ул. „Д-р Басанович“, бл. 11, ет. 14, ап. 78, сумата 14 400 лв.
/четиринадесет хиляди и четиристотин лева/, представляваща част от непогасена
главница в общ размер от 19 400 лв., дължима по Договор за заем от 01.09.2015г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
29.01.2019 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
Във въззивната жалба се навеждат подробни доводи за това, че в атакувания съдебен акт
съдът е достигнал до необосновани и неправилни изводи. Въззивникът сочи, че делото е
трябвало да бъде прекратено, защото за същото вземане между същите страни по
гражданско дело № 1940/2019г. по описа на Районен съд Горна Оряховица по искане на С.
Й. Г., съдът е извършил прихващане с исковата сума по делото в размер на 14 400 лева, а С.
Й. Г. се е съгласил с това решение и не го е обжалвал. Намира решението за недопустимо и
поради факта, че ищецът до последното заседание по делото не е уточнил коя точно част от
вземането претендира. Недопустимост според въззивника обуславя и фактът, че така
нареченият договор за заем заобикаля закона, който предвижда, че суми над 10 000 лева
задължително се превеждат по банков път и на основание чл. 26 от ЗЗД е нищожен.
Въззивникът твърди, че решението е незаконосъобразно, като релевира следните
възражения: сочи, че с получаване на исковата молба по гр. дело № 17552/2017г. на ВРС за
пръв път узнава за съществуването на договор за заем от 01.09.2015г., а изводът на съда, че
предаването на сумата се е установило по несъмнен начин от подписания договор, е
тенденциозен и непочиващ на съдържанието на договора. Твърди, че от съдържанието на
1
договора по никакъв начин не може да се изведе извод, че предаването и получаването на
договорената парична сума в размер на 36 400 лева. Предвид това, при липса на реално
предаване на сумата, не е налице и договор за заем.
К.К. поддържа твърдението си, че не е подписвал договор за заем с дата 01.09.2015г. и не е
получавал сумата от 36 400 лева като сочи, че към договора не е било приложено платежно
нареждане за получаване/предаване на сумата, нито е била подписана разписка в тази
насока.
В условията на евентуалност и в случай, че съдът приеме, че договор между страните е бил
сключен, то въззивникът поддържа направеното от него възражение за прихващане на
претендираната от ищеца сума от 14 400 лева с насрещни негови вземания в общ размер на
14 000 лева, представляващи общо преведени по банковата сметка на ищеца суми в периода
07.08.2012г. до 08.11.2013г. при начална липса на основание.
В отговора на въззивната жалба въззиваемият моли атакуваното съдебно решение да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Сочи, че решението е допустимо,
като съдът е съобразил всички процесуални предпоставки, както и това, че предявеният иск
е частичен за сумата от 14 400 лв., представляваща част от непогасена главница в размер на
19 400 лв. Сочи, че РС Варна е изложил подробни и правилни мотиви относно
допустимостта на исковата претенция, като е съобразил, че вече е бил уважен частично
предявеният иск за сумата от 5000 лв. от общия размер на задължението по договора за заем
от 01.09.2015г., а по отношение на претенцията от 14 400 лв. съдът следва да се произнесе,
тъй като същата е предмет на делото, по който няма влязло в сила решение.
Сочи, че първоинстанционният съд правилно е приел, че очевидно РС Горна Оряховица е
възприел погрешно в какъв обем е признато вземането на С.Г. от К.К.. Твърди, че съгласно
разпределената доказателствена тежест в процеса, е доказал основателността на вземането
си, в това число предпоставките, довели до дължимостта, размера на претендираната сума,
както и настъпилата изискуемост.
Сочи, че процесният договор е бил предмет на разглеждане по воденото между страните
гр.д. № 17522/2017г. по описа на РС Варна, с решението по което К.К. е бил осъден да
заплати на С.Г. сумата от 5 000 лв., представляваща част от дължима главница в размер на
19 400 лв. по договор за заем от 01.05.2015г., като това решение е обжалвано пред ОС Варна
и потвърдено от същия. Предвид това сочи, че правоизключващите и правоунищожаващите
възражения срещу правопораждащия факт се преклудират, а на разглеждане подлежат само
правопогасяващи възражения. Въззиваемият намира, че не може в настоящото производство
да се разглеждат възражения за нищожност на договора, както и самото възникване на
правопораждащия факт между страните. При това положение сочи, че ответникът изобщо не
е навел твърдения да е върнал част от претендираната сума, а още по-малко го е доказал.
Счита за правилен извода на съда, че въведеното в условията на евентуалност възражение за
прихващане е неоснователно, тъй като от събраните по делото доказателства се е
установило, че превежданите суми, с които се иска прихващане са били заплатени на
основание погасяване на заем.
Предвид горното, С.Г. моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение, както и да
му бъдат присъдени сторените по делото разноски.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез
процесуалния си представител адвокат Бъчварова поддържа въззивната жалба, моли за
уважаването и присъждане на сторените разноски в хода на производството. Сочи, че
Решение № 1/09.01.2020г. на РС- Горна Оряховица е влязло в законна сила, като
необжалвано, а съгласно същото е извършено прихващане със сумата от 14 400 лв. В
диспозитива на цитираното решение изрично е посочено, че прихващането се извършва със
задължение от страна на Киро К. към С.Г., съгласно влязлото в законна сила решение по
гр.д.№ 17522/2017г. по описа на РС- Варна. Съгласно това решение, К.К. е осъден да
2
заплати на С.Г. сумата от 5000 лева, частичен иск, представляваща част от дължимата
главница в размер на 19 400 лева по Договор за заем от 01.09.2015г. Така че, след влизане в
сила на гр. дело № 1940/2019г., с което е направено това съдебно прихващане с исковата
сума, счита че искът се явява недопустим. Поддържа и направеното в условията на
евентуалност възражение за прихващане. Претендира сторените съдебно-деловодни
разноски пред първата съдебна инстанция. Релевира възражение за прекомерност на
разноските на насрещната страна.
Въззиваемият, чрез процесуалния си представител адвокат Сиракова, моли съда да остави
без уважение въззивната жалба и да потвърди атакувания съдебен акт. Сочи, че в настоящия
момент се прави едно чисто аритметично изчисление от гледна точка получените от
въззивника суми, платените, макар и на друго основание, съобразно влязлото в сила
решение на РС Горна Оряховица. Предвид факта, че настоящото производство се явява
второ частично за сумата 14 400 лева, при наличие на влязло в сила в негова полза решение
за 5 000 лева, при даден заем от 36 400 лева и при невърната по него никаква част от
получената заемна престация. Моли за присъждане на сторените съдебно-деловодни
разноски.
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството пред РС Варна е образувано по предявен от С. Й. Г. срещу К. Д. К., иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
14 400 лв., представляваща част от непогасена главница в общ размер от 19 400 лв.,
дължима по Договор за заем от 01.09.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.01.2019 г. до окончателното й
изплащане.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за заем от 01.09.2015 г., по силата на
който е предоставил на ответника в деня на подписване на договора сумата от 36 400 лв.
Ответникът се задължил да върне заетата сума, съгласно чл. 2 от Договора, както следва: до
31.12.2015 г. – 10 000 лв.; до 31.08.2016 г. – 10 000 лв. и до 31.12.2016 г. – 16 400 лв. За
обезпечаване на задължението ответникът подписал запис на заповед от 01.09.2015 г. за
сумата 36 400 лв. До подаване на исковата молба, ответникът, от името на ЕТ „Епъл – К.К.“,
превел по лична банкова сметка на ищеца следните суми: на 26.12.2016 г. – 2 000 лв.; на
14.11.2016 г. – 10 000 лв. и на 10.08.2017 г. – 5 000 лв. Незаплатена останала сумата от 19
400 лв. За сумата 5 000 лв., представляваща част от общо дължимата сума по договора,
ищецът разполага с влязло в сила осъдително решение срещу ответника, постановено по гр.
д. № 17552/2017 г. по описа на РС Варна.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез адвокат Ч., е депозирал отговор, с който е
възразил по допустимостта и основателността на предявения иск. Ответникът сочи, че е
разбрал за договора за заем с получаването на исковата молба по гр. д. № 17552/2017 г. по
описа на ВРС. Поддържа, че договорът за заем не може да се счита за доказателство за
предаване на сумата, тъй като не съдържа изрични клаузи в този смисъл и няма характер на
разписка. Ето защо счита, че няма договор за заем. Оспорва да е подписвал процесния
договор. Излага, че към договора няма платежно нареждане за сумата, няма и разписка.
Оспорва истинността на подписа, положен за К.К., в договора. Оспорва и съдържанието на
договора. Посочва, че договорът не е деклариран в НАП и С.Г. няма декларирани доходи,
които да му позволяват да дава заеми на търговци. Поддържа, че делото е злоупотреба с
право от страна на ищеца. Излага, че между ЕТ „Епъл – К.К.“ и ищеца е имало договор за
наем на земеделски земи, по който ЕТ е изплатил задължението си с трите броя представени
3
с исковата молба платежни нареждания.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника К.К., подаден и
чрез адв. С.Б. и адв. М.Т., в който се поддържа, че е налице нередовност на исковата молба,
доколкото ищецът не е посочил коя от посочените в договора за заем суми е останала
неиздължена. Оспорва се предявеният иск и като неоснователен. В тази връзка се възразява,
че договорът за заем не е подписан от ответника и записът на заповед не обезпечава договор
за заем между страните. Поддържа се, че между съдържанието на договора за заем и записа
на заповед е налице противоречие доколкото са уговорени различни срокове за плащане.
Излага се, че между страните са съществували и други правоотношения, по които са били
извършвани плащания по банкова сметка на ищеца, като от служителка на ответника и от
ответника са преведени суми в общ размер от 20500 лв., от които 14000 лв. в периода
07.08.2012 г. до 08.11.2013 г. при начална липса на основание. Твърди се, че без основание
по банковата сметка на ищеца е преведена сума в общ размер от 17000 лв. с трите банкови
превода, по договор за наем на земеделска земя, която ищецът не е притежавал. Оспорва се
посочената в договора за заем сума да е била реално предадена на ответника. Поддържа се,
че между страните са съществували близки отношения, които са се влошили и претенцията
на ищеца е злоупотреба с право. Оспорва се ответникът да е изписал ръкописния текст в
договора за заем, както и се сочи, че не е полагал подпис под такъв документ. Оспорва се и
достоверността на датата на договора за заем. Твърди се, че страница първа и втора на
договора за заем не са от един и същи документ. Прави се възражение за изтекла
погасителна давност за вземането. В евентуалност се прави възражение за прихващане със
сумата 14 400 лв., преведена по банковата сметка на ищеца в периода 07.08.2012 г. –
08.11.2013 г. при твърдение сумата да е преведена при начална липса на основание.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по
дело доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал.
2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
Видно от Договор за заем от 01.09.2015г., С. Й. Г., в качеството на заемодател и К. Д. К., в
качеството на заемополучател, са сключили договор, съгласно който заемодателят е
предоставил на заемополучателя сума в размер на 36 400 лв., а заемополучателят се е
задължил да върне сумата на три вноски, както следва: до 31.12.2015г. – сумата от 10 000
лв., до 31.08.2016г. – сумата от 10 000 лв. и до 31.12.2016г. остатъка от 16 400 лв.
На 01.09.2015г. К. Д. К. е подписал и Запис на заповед, съгласно който безусловно и
неотменимо се е задължил в тридневен срок след предявяването на записа, да заплати на С.
Й. Г. сумата от 36 400 лв.
На 26.02.2016г. по сметка на С.Г. са преведени 2 000 лв. от ЕТ Епъл – К.К., като в основание
за паричния превод е посочено „наем по договор“.
На 14.11.2016г. по сметка на С.Г. са преведени 10 000 лв. от ЕТ Епъл – К.К., като в
основание за паричния превод е посочено „наем по договор“.На 10.08.2017г. по сметка на
С.Г. са преведени 5 000 лв. от ЕТ Епъл – К.К., като в основание за паричния превод е
посочено „По договор“.
За част от претендираното вземане на С.Г. към К.К. е било образувано гр.д. № 17552/2017г.
по описа на РС Варна, по което е бил предявен частичен иск в размер на 5 000 лв., като част
от цялата дължима сума от 19 400 лв. По делото е било установено, че договорът за заем е
подписан между страните, в това число лично от заемополучателя К.К..
С Решение № 3200/06.07.2018г. по гр. д. № 17552/2017г. РС Варна, К.К. е бил осъден да
4
заплати на С.Г. сумата от 5 000 лв., представляваща част от дължимата главница в размер на
19 400 лв. по Договор за заем от 01.09.2015г.
Така постановеното решение е влязло в сила, като е било потвърдено от ОС Варна с
Решение № 1915/15.11.2018г. Решението на ОС Варна не е било допуснато до касационно
обжалване.
К. Д. К. е предявил срещу С. Й. Г. иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, за което е
било образувано гр.д. № 1940/2019г. по описа на РС Горна Оряховица. Ищецът е твърдял, че
е платил на ответника Г. сумата от 17 000 лв. по договор за наем на земеделска земя, който
така и не се е сключил между страните, поради което е поискал от съда да осъди ответника
да му върне платената без основание сума. Ответникът е твърдял, че сумата от 17 000 лв. е
получена от него на основание Договор за заем от 01.09.2015г., сключен между страните,
като в условията на евентуалност е направил възражение за съдебно прихващане със сумата
от 17 000 лв., която ако бъде уважен иска ще се окаже неплатена част от дължима сума по
договор за заем.
С Решение № 1 от 09.01.2020г. РС Горна Оряховица е отхвърлил предявения от К.К. срещу
С.Г. иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, поради направено от ответника възражение
за прихващане на сумата от 17 000 лв. с дължима сума в размер на 19 400 лв., съгласно
влязло в сила решение по гр. д. № 17552/2017г. на РС Варна.
Видно от платежни нареждания, приложени от л. 44 до л. 48 по делото, за периода от
07.08.2012г. до 08.11.2013г., лицето М.И.К. е превела на С.Г. суми в общ размер на 14 000
лв., като във всяка вноска бележка като вносител е посочено нейното има, а за основание на
всяко плащане е отразено „превод“.
В производството пред първа инстанция М.И.К. е била разпитана като свидетел на страната
на ответника. В показанията си същата сочи, че е работела в дружеството на К.К. – „Епъл
К.К.“ от 2008г. до 2016г. като пълномощник, с цел да сключва договори за наем на
земеделски земи. К. познава С.Г., като твърди, че той и К.К. били близки приятели и освен
това имали бизнес отношения. Свидетелката сочи, че между К. и Г. имало сключен договор
за наем на земеделска земя, а отделно в периода от 2012г. до 2013г. е нареждала суми в
полза на Г. по поръка на К., който бил казвал, че му дава пари назаем и тя трябва да ги
внесе. На К. всеки път било обяснявано, че парите се дават назаем на Г., защото двамата
били приятели.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни
изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
5
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно.
Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни процесуални
предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част. В тази връзка съдът
намира за неоснователно възражението на въззивника, че решението е недопустимо, тъй
като за същото вземане между същите страни по гражданско дело № 1940/2019г. по описа на
Районен съд Горна Оряховица по искане на С. Й. Г. съдът е извършил прихващане с
исковата сума по делото в размер на 14 400 лева, а С. Й. Г. се е съгласил с това решение и не
го е обжалвал. Предмет на делото по горепосоченото дело на РС Горна Оряховица е бил иск
с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, в отговора на който е било релевирано възражение
за прихващане от страна от ответника. Съдът разгледал възражението за прихващане, като
поради уважаването му е отхвърли предявения иск. Въпреки това, в настоящото
производство не са събрани доказателства относно факта на влизане в сила на Решение № 1
от 09.01.2020г. по гражданско дело № 1940/2019г на РС Горна Оряховица. Представения по
делото препис от посочения съдебен акт не съдържа отбелязване относно влизането му в
сила, а страните не са ангажирали доказателства в тази насока, макар това да е било указано
с определение на съда с № 26/05.01.2021г. Действително в съдебно заседание страните са
посочили, че не спорят относно това, че решението на РС Горна Оряховица е влязло в сила,
но настоящият състав не може да приеме същото като безспорен факт само поради
изричното становище на страните, поради което и да съобрази своето произнасяне с това
становище на страните, без надлежното установяване на влизане в сила на решението.
От друга страна, дори да се приеме, че Решение № 1 от 09.01.2020г. по гражданско дело №
1940/2019г на РС Горна Оряховица е влязло в сила, то следва да се има предвид, че в
диспозитива на същото е посочено, че съдът отхвърля предявения срещу С.Г. иск с правно
основание чл. 55 от ЗЗД за сумата от 17 000 лв., поради направено от него възражение за
прихващане със сума в размер на 19 400 лв., дължима му от К.К., съгласно влязло в сила
Решение по гр. д. № 17552/2017г. на РС Варна. Настоящият състав не би могъл да бъде
обвързан от така постановеното решение на РС Горна Оряховица по смисъла на чл. 297 от
ГПК, доколкото постановеното и влязло в сила осъдително решение на РС Варна (с което е
направено прихващането в диспозитива на Решение № 1 от 09.01.2020г. на РС Горна
Оряховица) е с предмет присъждане на сума в размер на 5 000 лв., като част от цялата
сума от 19 400 лв., а не както РС Горна Оряховица е посочил – за сумата от 19 400 лв.
Предвид това силата на пресъдено нещо на Решение № 3200/06.07.2018г. по гр. д. №
17552/2017г. на РС Варна, е обхванала само предявената частична парична претенция, тъй
като за разликата от 5 000 лв. до пълния размер от 19 400 лв., няма ликвидно и изискуемо
безспорно вземане. Напротив, тази разлика от 14 400 лв., за която сила на пресъдено нещо
не е формирана поради невъзможност да бъде извършено прихващане, е предмет на
настоящото исково производство.
6
Предвид това, доколкото за сумата от 14 400 лв. не е било налице влязло в сила решение
между страните, то няма как и съдът да бъде обвързан от Решение № 1 от 09.01.2020г. на РС
Горна Оряховица и да прекрати производството по настоящото дело, чийто предмет е
присъждането или не на това вземане.
Неоснователно е възражението на въззивника за недопустимост на решението и поради
твърдението му, че така нареченият договор за заем заобикаля закона, който предвижда, че
суми над 10 000 лева задължително се превеждат по банков път и на основание чл. 26 от
ЗЗД е нищожен. Съгласно влязло в сила съдебно Решение по гр.д. № № 17552/2017г. на РС
Варна, договорът за заем между страните е приет за действителен и реално породил
целините с него правни последици от страните. Предвид това и предвид ТР 3/22.04.2019 г.
по т. д. 3/2016 г. ОСГТК на ВКС, след уважаване на частичен иск, (какъвто е бил предявения
по гр.д. 17552/2017 г.) се преклудират правоунищожаващите възражения на ответника.
Предвид това, възражението за недопустимост на решението поради нищожност на договора
не следва да бъде уважено.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от
ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни
норми.
Предявеният иск намира правното си основание в нормата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, като
съгласно правилата за разпределяне на доказателствена тежест в процеса, ищецът следва да
установи в условията на пълно и главно доказване предпоставките, довели до дължимост на
претендираната сума и по-конкретно наличието на валидно договорно правоотношение
между него и ответника по договор за заем от 01.09.2015 г., по силата на който сумата 36
400 лв. е действително предадена от ищеца на ответника и същият се е задължил да я върне
в претендирания размер, както и настъпването на изискуемост на задължението. Тъй като
договорът за заем е реален, за възникването му и настъпване на правните последици от него
е необходимо не само да бъде постигнато съгласие между страните, но и реално да е
предадена заемната сума, като това обстоятелство също следва да бъде установено от
ищеца.
Такова доказване е проведено в производството по гр. д. № 17552/2017 г. по описа на ВРС,
34 състав, с решението по което К.К. е осъден да заплати на С.Г. сумата 5 000 лв.,
представляваща част от дължима главница в размер на 19 400 лв. по договор за заем от
01.09.2015 г. Както беше посочено и по-горе, решението на РС Варна е било обжалвано от
ответника, но същото е потвърдено с влязло в сила Решение № 1915/15.11.2018г.,
постановено по в.гр.д. № 1895/2018г. на ОС Варна, а впоследствие делото не е допуснато до
касационно обжалване.
Предвид това и предвид даденото разрешение в т. 2 от ТР 3/22.04.2019 г. по т. д. 3/2016 г.
7
ОСГТК на ВКС, след уважаване на частичен иск, (какъвто е бил предявения по гр.д.
17552/2017 г.) се преклудират правоизключващите и правоунищожаващите възражения на
ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването
и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право.
След влизане в сила на решението по частичния иск, на разглеждане подлежат само
правопогасяващите възражения на ответника.
Въпреки така посочената преклузия за правоизключващите и правоунищожаващите
възражения, ответникът отново е релевирал такива в отговора на исковата си молба, които
поддържа и пред настоящата инстанция, а именно че е узнал за договора за заем едва с
получаване на исковата молба по гр. дело № 17552/2017г. на ВРС, че от съдържанието на
договора по никакъв начин не може да се изведе извод, че предаването и получаването на
договорената парична сума в размер на 36 400 лева, както и че не е подписвал договор за
заем с дата 01.09.2015г. и не е получавал сумата от 36 400 лева.
Настоящият състав на съда намира така въведените възражения за относими към
правопораждащия правнорелеван факт (Договор за заем от 01.09.2015г.), поради което и
същите не следва да бъдат разгледани, доколкото са преклудирани с влизането в сила на
Решение № 3200/06.07.2018г. по гр. д. № 17552/2017г. на РС Варна. Съдът е обвързан от
така постановеното и влязло в сила решение, съгласно което установено, че в отношенията
между страните е налице валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за
заем от 01.09.2015г., по което С.Г. е предал на К.К. в заем сумата от 36 000 лв., като
последният се е задължил да я върне на конкретно посочени вноски, последната от които на
31.12.2016г. Съгласно горепосоченото влязло в сила решение на РС Варна, К.К. е осъден да
заплати на С.Г. сумата от 5 000 лв., представляваща част от непогасен остатък в размер от
19 400 лв., дължим по договора за заем от 01.09.2015г.
В настоящото производство не са релевирани правопогасяващи или правоотлагащи
възражения относно останалата част от вземането и доколкото по делото не са ангажирани и
събрани доказателства за погасяване на разликата от 14 400 лв., то настоящият състав на
съда намира, че същата е останала дължима от ответника и въззивник в настоящото
производство К.К..
Въззивникът, в условията на евентуалност и в случай, че съдът приеме, че договор между
страните е бил сключен, поддържа направеното от него възражение за прихващане на
претендираната от ищеца сума от 14 400 лева с насрещни негови вземания в общ размер на
14 000 лева, представляващи общо преведени по банковата сметка на ищеца суми в периода
07.08.2012г. до 08.11.2013г., платени при начална липса на основание.
Видно от представените по делото вносни бележки / л. 44 до л. 48/ се установява, че за
периода от 07.08.2012г. до 08.11.2013г., лицето М.И.К. е превела на С.Г. суми в общ размер
на 14 000 лв. Във всяка вноска бележка като вносител е посочено нейното име, а за
основание на всеки превод е отразено „превод“. Действително се установява, че за
8
посочения във възражението за прихващане период, по сметка на въззиваемия С.Г. са били
преведени суми в общ размер на 14 000 лв. Въпреки това, от представените вноски бележки
по никакъв начин не може да се изведе категоричен извод, че тези плащания са правени от
името на К.К.. Както беше посочено по-горе, като наредител на всяка една от преведените
суми е посочена М.И.К..
Дори да се приеме, че доколкото К. е била служител на ЕТ „ЕПЪЛ К.К.“ (за което
обстоятелство също няма ангажирани доказателства по делото), е извършвала плащанията
от името на К., от разпита на същата се установява, че всяко едно от плащанията в периода
от 07.08.2012г. до 08.11.2013г. е било с основание неформален договор за заем между Г. и
К..
Предвид горното, съдът намира, че по делото не се установява сумите в общ размер на
14 000 лв., преведени на С.Г. в периода от 07.08.2012г. до 08.11.2013г., да са заплатени от
името на К.К., както и не се установява, че плащането на същите от М. К. е било без правно
основание. Поради изложеното, релевираното от въззивника в условията на евентуалност
възражение за прихващане със сумата от 14 000 лв., платени от него при начална липса на
основание, е неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение.
Въз основа на всичко изложено дотук, настоящият състав намира предявения осъдителен
иск за основателен и като такъв същият следва да се уважи изцяло.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
първоинстанционно решение следва да се потвърди.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото, претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските,
направени за защита във въззивното производство, следва да бъде уважена. Същият
претендира разноски за производството пред настоящата инстанция в размер на 1 000 лева,
представляващи заплатено в брой адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита
и съдействие от 20.11.2020г. Така претендираните разноски са описани в списък по чл. 80 от
ГПК, приет по делото в проведеното открито съдебно заседание. В същото съдебно
заседание от страна на въззивника е направено възражение за прекомерност на
претендираните разноски на въззиваемата страна.
Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански
дела, при интерес от 14 400 лева (какъвто е интересът по настоящото дело), минималният
размер на уговореното адвокатско възнаграждение е 962 лева. С оглед на действителната
фактическа и правна сложност на делото, въззивният съд счита, че уговореният хонорар в
размер на 1000 лева, надвишаващ едва с 38 лева минималния нормативноустановен размер,
не е прекомерен, което обуславя неоснователността на искането на въззивника по чл. 78, ал.
5 от ГПК.
Воден от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
9
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260564/07.10.2020 г., постановено по гр. д. № 1271 по описа
на РС-Варна за 2019 г., ГО, 8 съдебен състав.
ОСЪЖДА К. Д. К. с ЕГН ********** от село Джулюница, община Лясковец, улица
„Стефан Панев" № 24, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, да заплати на С. Й. Г. с ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „Д-р Басанович“, бл. 11, ет. 14, ап. 78, сумата от 1 000 лв.
/хиляда лева/, представляващи сторените от страната съдебно-деловодни разноски пред
настоящата инстанция инстанции.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението при условие, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Препис от решението да се впише в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10