Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260197
08.03.2022 година, град Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XIV
граждански състав, в публично заседание на осми февруари две хиляди двадесет и
втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОСКО АНГЕЛОВ
при
участието на секретаря Росица Марджева, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 4320 по описа на съда за 2020г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на Д.И.М. срещу И.И.К., с която е предявен иск с правна квалификация чл.
74, ал. 2 във вр. чл. 72 ЗС за плащане на подобрения в чужд имот и признаването
на право на задържане до плащането.
Ищцата твърди, че ответникът е неин
баща и собственик на апартамент *****, като
съществувало учредено право на ползване по отношение на Р. Н., нейна баба. В
имота дълго време живяла само баба й, като през 2010г. баща й, който живеел и
работел в гр. С., й предоставил жилището като я поканил да се премести да живее
в него със семейството си. Тъй като имотът бил в лошо състояние, тя започнала
извършването на ремонт. Ремонтните работи били извършвани поетапно в периода от
септември 2013г. до юли 2019г. Ответникът знаел за извършваните дейности и дори
бил съгласен с тях. Твърди, че за периода била сменена дограма, врати и
инсталации в апартамента, било извършено вътрешно преустройство на помещенията,
поставени нови настилки и др. През 2019г. ответникът започнал да отправя
претенции ищцата да напусне имота. Направените от нея подобрения били на
значителна стойност и нямало как да бъдат премахнати, поради което ответникът
се е обогатил за нейна сметка. Иска се осъждането му да заплати сумата от
25 000 лева и признаване на право на задържане. Претендират се разноски.
С определение от 01.06.2020г.
исковата молба е върната в частта относно направеното искане за признаване на
право на задържане.
В срока
по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът установява следното:
Твърденията
в исковата молба, обуславят приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС- ищцата
твърди, че имотът е бил предоставен във владение, с воля за неговото даряване,
като единствено дете на ответника. Ищцата е знаела, че имотът е собственост на
ответника, но това не изключва задължението на съда да изхожда от презумпцията-
до доказване на противното, този който държи вещта я държи като своя и
следователно я владее. В този смисъл т. 2 на Постановление № 6 от 27.XII.1974
г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС и Решение № 108 от 8.07.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 415/2015 г., I г. о., ГК.
От
събраните гласни доказателствени средства се установява, че към 2010 г. ищцата
е била поканена от ответника да живее заедно с нейната баба в процесния имот, с
изявление, че апартаментът е за нея. Няма категорични данни за това фактическата
власт да е възникнала като държане. В тази насока дори ответникът не взема
становище, че е предоставил имота само временно. Към извод за владение навежда
неговото поведение, като в продължения на 12 години от нанасянето, ответникът
не е предприел действия за освобождаването на имота. Същевременно, ремонтите
извършвани от ищцата не са дребни поправки, а са на значителна стойност и през големи
периоди от време, което е характерно за лица, имащи собственическо отношение
към подобряваната вещ. Никой от разпитаните свидетели не дава конкретни показания
за съществуването на съглашение за временно ползване на имота, като освен
самите страни не се установява друго лице да е било пряк свидетел на
разговорите в тази насока. Категорично се установява единствено отправената от
ответника покана ищцата да живее в имота, която самостоятелно (без данни за
други уговорки) не опровергава презумпцията на чл. 69 ЗС. Следователно
подобренията в имота са извършени от ищцата в качеството й на владелец, а
липсата на правно основание за нейното владение я определя като недобросъвестна.
Ищцата
признава, че от 2019г. е канена многократно да освободи жилището, но това не
прекъсва владението, нито го превръща в държане. Владението се прекъсва при
изразена воля за това на владелеца или ако се изгуби фактическата власт, при
превръщането му в държане или от момента, когато бъде смутено от собственика с
предявяването на иск. По делото не се установява някое от тези обстоятелства да
се е реализирало.
Владението
не се прекъсва и от знанието на ищцата, че имотът е чужд, тъй като
недобросъвестното владение по същество винаги е свързано със съзнание у
владелеца, че владяната вещ е чужда. Направеното с исковата молба признание на
това кой е собственикът на имота през периода на фактическата власт не изключва
владението на ищцата, най- малкото защото се прави след извършването на самите
подобрения.
Извършените
в имота подобрения се установяват от свидетелите на ищцата. Те описват
състоянието на жилището преди ремонта и извършените от нея дейности като подмяна
на инсталации, смяна на дограма, врати, поставяне на плочки и други.
Показанията на свидетелите са конкретни, последователни и непротиворечиви,
подкрепят се от останалите приети по делото доказателства и преценени съгласно
чл. 172 ГПК следва да бъдат кредитирани. По видове дейностите са констатирани
при огледа на място от вещото лице и оценени в приетата СТЕ, която съдът
кредитира.
Всички
подобрения са извършени през време, когато ответникът е притежавал правото на
собственост върху имота, поради което той се явява материално правно
легитимиран да отговаря по иска. Принципното положение е, че при извършване на
подобрения в чужд имот, за собственика възниква задължение към подобрителя, ако
в резултат от извършеното имотът е увеличил стойността си. Задълженията за
заплащане на подобренията възникват в тежест на лицето, което притежава
собствеността върху имота по времето, когато те са били извършени. В този
смисъл Решение № 79 от 5.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5723/2007 г., III г. о.
Дължимото
обезщетение следва да бъде определено по реда на чл. 74, ал. 2 във вр. с чл. 72
ЗС, като от събраните по делото гласни доказателствени средства се установява,
че ответникът е знаел за извършваните в имота подобрения. Знанието съдът
намира, че се установява от показанията на свидетелката Р. И., която посочва,
че ищцата е разговаряла с ответника по този въпрос, както и че е имало срещу в
дома на свидетелката, където се коментирал ремонтът. Доказателства за
противопоставяне не са ангажирани. В тази насока следва да се посочи, че
противопоставяне от страна ответника не е направено и по време на настоящото
производство, предвид липсата на писмен отговор.
Обезщетението
следва да се присъди в размер на увеличената стойност на имота от общо 18831
лева, съгласно приетата СТЕ.
Възражението
на ответника относно начина на определяне на стойността на СМР не може да бъде
споделен, защото съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 2 във вр. с чл. 72 ЗС се
дължи увеличената стойност на вещта, а не направените разходи.
Неоснователно
е и възражението относно движими вещи. В приетото заключение са описани
подобрения, които се явяват трайно прикрепени, включително посоченото кухненско
обзавеждане. Видно
от приложените писмени доказателства за материали и показания на свидетелката И.,
същото е изработено по поръчка, от което следва, че е за конкретното място и
частите му са прикрепени към стените на сградата. Поради горното при демонтажа
ще останат следи по стените и ще е необходим ремонт и боядисване на стените, евентуално
и на свързаните инсталации. След като тези вещи са прикрепени към имота по
начин, че отделянето им съществено ще го увреди, следва да се приеме, че те
представляват подобрение- в този смисъл Решение № 93 от 25.06.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 1358/2015 г., I г. о., ГК.
В заключение следва да се посочи, че дори да се приеме, наличието
на противопоставяне, в полза на ищцата отново следва да се присъди същата сума,
тъй като в случая тя е по-малката от двете по чл. 74, ал. 1 ЗС. Установяването
на противопоставяне не би могло да доведе до отхвърляне на претенцията. Основанието
на претенцията за пресъждане на вземане за стойност от извършени подобрения в
чужд имот е забраната за неоснователно обогатяване като общ принцип на
облигационното право. Законодателят провежда принципа чрез източниците на
облигационни отношения, предвидени в чл. 72
и чл. 74 ЗС,
чл. 60
- 62 ЗЗД
и чл. 59 ЗЗД.
Съставите задават правната рамка на отношенията между подобрителя и собственика
на имота, но определянето на действителното правно основание на облигационните
отношения, които са възникнали от подобряването на чуждия имот, е дейност на
съда по приложението на материалния закон. Съдът я извършва въз основа на
фактическите твърдения и петитума на исковата молба, но и в съответствие с
установеното по делото. Следователно въведените в исковата молба твърдения за
качеството, в което ищецът е извършил подобренията в чуждия имот (владелец,
гестор или държател) или зададеният в исковата молба начин, по който е
определен размерът на съдебно предявеното вземане ("увеличената стойност
на вещта", "по-малката от двете суми", "до размера на
обедняването", "до размера на обогатяването") не ограничават
съдът да даде защитата според действително осъщественото правно основание. Чрез
тях ищецът въвежда факти, които индивидуализират съдебно предявеното вземане,
но представляват и предложена от него квалификация на предявения иск, която не
е обвързваща за съда. Изложеното представлява обобщение на практиката,
формирана с решения на ВКС по чл. 290 ГПК
(решение № 108 от 8.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 415/2015 г., I г. о., ГК решение №
129/13.07.2011 г. по гр. д. № 72/2010 г. I-во отд, решение №
131/10.07.2013 г. по гр. д. № 913/2012 г, I-во отд, решение №
159/14.06.2013 г. по гр. д. № 1492/2013 г, II-ро ГО, решение №
180/25.04.2012 г. по гр. д. № 198/2011 г, I-во ГО, решение №
820/20.09.2011 г. по гр. д. № 20.09.2011 г, I-во ГО, решение №
912/02.02.2010 г. по гр. д. № 4713/2008 г. IV-то ГО, решение №
134/31.07.2014 г. по гр. д. № 6535/2013 г).
Неоснователно е възражението за погасяване на вземането поради
изтичане на абсолютна давност. Погасителната давност за вземането на
недобросъвестния владелец за подобрения в чужд имот започва да тече от момента
на прекъсването на владението, от превръщането му в държане или от момента, в
който бъде смутено от собственика с предявяването на иск, което не се
установява да е настъпило към края на съдебното дирене.
Ето защо претенцията следва да бъде уважена за сумата от 18831 лева
за обезщетение за извършени подобрения.
За разликата над тази сума до претендираните 25000 лева,
претенцията е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Относно разноските:
Предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ищцата има право на разноски в размер на 2055.06 лева по настоящото и
обезпечителното производство, съразмерно на уважената част от иска.
Не следва да се присъждат разноски за обезпечителна заповед
и за вписване на възбрана, защото не са представени доказателства за тяхното
извършване.
Неоснователно е и искането за разноски за подадените частни
жалби, защото се отнасят до върната част от исковата молба.
Неоснователно е възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, защото същото е в минималния размер определен от НМРАВ с
включен ДДС.
По
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА И.И.К., ЕГН **********, да заплати на Д.И.М., ЕГН **********, сумата от 18 831.00 лева, представляваща обезщетение за подобренията, извършени на
апартамент ****, ведно със законната лихва
върху сумата от подаването на исковата молба на 26.03.2020 г. до окончателното
погасяване, като ОТХВЪРЛЯ претенцията
за разликата НАД сумата от 18 831.00
лева ДО сумата от 25 000.00 лева.
ОСЪЖДА И.И.К., ЕГН **********, да заплати на Д.И.М., ЕГН **********, сумата от 2055.06 лева- разноски
в производството по делото и за обезпечаване на иска.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ:
/п/
/Тоско Ангелов/
Вярно
с оригинала.
Р.М.