№ 1090
гр. * , 18.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – *, III СЪСТАВ в публично заседание на деветнадесети
май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Даниела Ил. Писарова
Членове:Светлана Тодорова
Цветелина Г. Хекимова
при участието на секретаря Нели П. Катрикова Добрева
като разгледа докладваното от Даниела Ил. Писарова Въззивно гражданско
дело № 20213100500980 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Образувано е по ВЖ вх.№641/10.02.2021г., подадена от ЕЛ. Д. Ф., ЕГН
**********, чрез адв.Д.А. срещу решение №24/27.01.2021г., постановено по
ГД №10312/2020г. на 53 състав на ВРС, с което съдът е уважил предявеният
от БАНКА ДСК ЕАД срещу ответника ЕЛ. Д. Ф. иск като приема за
установено, че ответницата ЕЛ. Д. Ф., ЕГН **********, с адрес: *****, дължи
на „Банка ДСК"АД, ЕИК *********, град София, ул. „Московска" № 19,
следните суми: 3 253,49 (три хиляди двеста петдесет и три лева и
четиридесет и девет стотинки) лева, представляваща главница по Договор
за кредит „Експресо"№401499/20.03.2015г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението - 25.02.2020г. до
окончателното му изплащане; 215,81 (двеста и петнадесет лева и осемдесет
и една стотинки) лева - договорна лихва, начислена за периода от
05.01.2017г. до 05.04.2018г.; 408,31 (четиристотин и осем лева и тридесет и
една стотинки) лева - обезщетение за забава за периода от 05.01.2017г. до
05.04.2018г.; 624,49 (шестстотин двадесет и четири лева и четиридесет и
девет стотинки) лева - обезщетение за забава за периода от 06.04.2018г. до
25.02.2020г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК с №1133/26.02.2020г. по
ЧГД №2685/2020г. по описа на Районен съд - *, 53 състав.
В жалбата се излага, че постановеното решение е неправилно,
необосновано и незаконосъобразно. Твърди се, че решаващият състав
неправилно е възприел събраните доказателства. Без да са приети като
доказателство по делото и без да са връчени на въззивника ОУ към договора
за кредит, същите са обсъдени в решението. Твърди се, че тези ОУ не са
подписани от ответницата, както и приложения по делото погасителен план.
1
В мотивите на решението в трети пасаж на стр.4 е обсъдено заключението на
вещо лице, прието в о.с.з., като е прието, че вноски по кредита, освен от
кредитополучателя Д.М., са правени и от ответницата Е.Ф.. Доказателства в
тази връзка липсват по делото както и липсват такива изявления на вещото
лице в заключението. Поддържа се довод, че въпроси на вещото лице в
откритото съдебно заседание могат да бъдат поставяни единствено по повод
изготвеното заключение. Ако ищцовата страна е възнамерявала да събира
доказателства в тази връзка е следвало да наведе твърдения още в исковата
молба, да представи доказателства и да постави въпросите си своевременно.
Въззивникът оспорва приетото в обжалвания акт, че по отношение
неизпълнението като отрицателен факт от действителността е достатъчно
твърдението на ищеца, а ответната страна носи доказателствената тежест да
установи положителния факт, който го изключва, а именно изпълнението по
договора. Това показва, че въпреки изреждането в решението на направените
от ответницата възражения, същото е бланкетно и липсва обсъждане
наведените твърдения и събраните по делото доказателства. Пропуснато е, че
т.нар. „неразделна част от договора" - погасителния план, не е подписан от
ответницата. В исковата молба на стр.5 са подробно описани представените
писмени доказателства и те са: договор, извлечение от счетоводни книги от
25.02.20г., заявление по чл.417 ГПК, заповед за изпълнение, молба до ЧСИ от
07.04.20г. и справки - извлечения от кредитна сметка. От представените
извлечения трудно може да се установи дали кореспондират с процесния
договор, тъй като в тях не е посочено нито име на лицето, от чиято партида са
направени, нито номер на договор за кредит, нито чии са сметки с номера
С127036614 и С127036613. От представените разпечатки е видно, че са
събирани суми за застраховка, но по делото не е представена застрахователна
полица, за да се види какъв вид е покритият риск нито са ангажирани
доказателства, че ищецът не се е удовлетворил от застрахователя, страна по
полицата. Въпреки, че в решението е посочено, че съдът следи служебно за
спазване на материалноправните разпоредби на специалния закон ЗПК, тъй
като са императивни, се твърди, че фактически липсва каквато и да било
проверка на договора за съответствие със закона или приложимите
Директиви. Въззивникът излага още, че не е ясно въз основа на какво съдът е
приел, че ОУ са подписани от ответницата, като такива липсват по делото.
При договор сключен при ОУ е редно това да е отбелязано в него.
Твърди се, че още в отговора на исковата молба ответникът е застъпил
становище, че не е съдлъжник по договора, както и че предявените против
нея претенции са погасени, тъй като са предявени извън преклузивния срок.
Липсват мотиви в решението на какво основание решаващият състав приема,
че е възникнала солидарност между кредитополучателя и ответницата, като
по делото са налице доказателства, че отпуснатата по кредита сума е
преведена по сметка на кредитополучателя Д.М., както и че последното
плащане по кредита е било на 22.08.2017г. Твърди се, че по делото липсват
доказателства от кого са правени вноски и изявлението на вещото лице в
съдебната зала, че „има спомен" да е правила вноски и ответницата, не
представляват доказателство за това обстоятелство. Твърди се, че ответницата
не е давала съгласие за сключване на договора, не се е задължавала по него,
което е установено от разпита на водените свидетели. Последната приела да
представлява кредитополучателя М. само като лице за контакт. Поддържа се,
че ответницата не е давала съгласие за подписване на процесния договор,
както и че същата никога не се е запознавала със съдържанието му. Твърди се,
че ответницата не е сключвала договор с „Експресбанк" АД /което дружество
е преобразувано чрез вливане в "Банка ДСК" АД/, не е подавала заявление за
предоставяне на каквато и да било финансова услуга. Въпреки изрично
посоченото в решението, че е подписала искане за отпускане на кредит,
такова липсва по делото - не е посочено за представено с исковата молба и не
2
е връчено на страната. Фактът, че е заведена в Банката от Д.М., който я
помолил да приеме да бъде лице за контакт с банката, тъй като пътува по
корабите, се твърди, че е установено от свидетелите. Служител на банката я
уведомил, че полагането на подпис като лице за контакт по договора е
единствено поради често отсъствие на кредитоискателя. Екземпляр от
договора не бил предоставян на ответника нито преди, нито след
подписването му, съотв. същата не разполага и с погасителния план към
договора. Не е предоставяла на банката никакви доказателства за доходи и
към момента на теглене на кредита същата е била безработно лице, студент;
не е разкривала на свое име сметка в банка нито е получавала каквато и да
било част от отпуснатите на М. средства. Поради липса на какъвто и да било
доход към него момент не би могла да връща или да гарантира връщане по
какъвто и да било начин на задълженията.
В тази връзка, въззивникът излага, че спрямо банките са
регламентирани редица рестриктивни правила за дейността им с цел
постигане на предвидената в чл.1, ал.1 ЗКИ нормативна цел: „да се осигури
стабилна, надеждна и сигурна банкова система и защита интересите на
вложителите". Един от способите за постигане на тези цели е свързан както с
правно задължение на банката да оценява кредитоспособността на
кредитополучателя, така и да гарантира връщане на предоставения кредит,
ведно с уговорената възнаградителна лихва, такси, комисиони (т. нар. Общ
разход по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 17 от ДР на ЗКНИП,
респ. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК) чрез неговото обезпечение с ликвидни (бързо
превръщащи се в парични средства) имуществени права. Задължението на
кредитните и финансовите институции да извършват преценка относно
кредитоспособността на кредитополучателя преди сключване на договора за
потребителски кредит е уредено в чл.8 от Директива 2008/48/ЕО от 23 април
2008г., като достатъчността на обезпечението не е съществен критерий за
оценка на кредитоспособността чл.18 от Директива 2014/17/ЕС от 4 февруари
2014г. Цитирани са постановките на Решение № 213/6.01.2017 г. на ВКС по
гр. д. № 5864/2015 г., IV г. о., ГК както и на Определение № 130/15.02.2017 г.
на ВКС по гр. д. № 60195/2016 r., III г. о., ГК и Определение № 146/4.03.2020
г. на ВКС по гр. д. № 3499/2019 г., IV г. о., ГК в подкрепа на доводите, че при
липса на конкретни задължения за „солидарния длъжник" в договора, съдът
приема, че волята на страните е била съответното лице да отговаря не като
съдлъжник - на собствено основание, а да осигури допълнително обезпечение
по предоставения кредит, освен учредената от главния длъжник, ипотека на
недвижим имот. В тази връзка въззивникът твърди, че в хода на съдебното
производство се установила липса на уговорена солидарна отговорност за
ответника. Солидарно съзадължени са лицата, които са получили паричната
сума общо, без разграничение каква част поема всяко едно от тях и
независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически сумата като
кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения кредит от
всеки един от длъжниците, но настоящият казус не е такъв. В представеният
по делото договор изрично се сочи, че сумата ще бъде преведена по
разплащателна сметка на клиента, че кредитът ще се погасява от
кредитополучателя съгласно погасителен план, който не е подписван от
ответницата, че средствата за погасяване ще бъдат осигурявани чрез превод
на работна заплата по разплащателна сметка на кредитополучателя. Видно е,
че кредитът е получен от Д.М. и същият се задължава да го върне. Или,
въззивникът претендира ако съдът не възприеме, че ответницата е подписала
договора като лице за контакт, то евентуално би могло да приеме нейното
поръчителстване по договора. Както нейното поведение, така и поведението
на кредитополучателя, който е ползвал получените средства изцяло за
собствени нужди сочат, че каузата помежду им е била да се улесни М. да
получи необходимите средства. Ответницата е действала със съзнание, че ще
3
способства за установяване на контакт между банката и М., без да поема друг
ангажимент. Обстоятелството, че тя не е прочела договора се дължи на факта,
че е имала доверие на М., който е получил кредита, така и на длъжностното
лице от банката. Ответницата не би сключила договор като съдлъжник при
положение, че парите са получени изцяло от М., тя е безработна и е във
фактическа невъзможност да връща собствен, още по - малко чужд дълг.
Евентуално се прави довод, че задължението в този случай е акцесорно на
това по кредита и е уговорено като поръчителство, а поръчителят съгласно
чл.147, ал.1 ЗЗД, не отговаря за главното задължение, ако кредиторът не е
предявил иска си в шестмесечен срок от падежа, който е настъпил на
05.04.2018г. Тъй като молбата е подадена на 25.02.2020г., се твърди, че
вземането на кредитора е погасено спрямо поръчителя съгласно цит.
разпоредба от ЗЗД. Тъй като срокът е преклузивен, съдът следи служебно за
спазването му. Въз основа на изложеното, въззивникът моли за отмяна на
решението и отхвърляне на исковете ведно с присъждане разноските за двете
инстанции.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна БАНКА ДСК АД, представлявана от П.П. - юрисконсулт в
„БАНКА ДСК" АД, упълномощена от изпълнителните директори В.М.С. и
Д.Н.Н., за неоснователност на жалбата и релевираните с нея възражения.
Оспорва се твърдението на въззивника относно качеството на Е.Ф. в договора
за кредит на поръчител, а не на съдлъжник по процесния договор за кредит и
съответно, че по отношение на нея претенцията е преклудирана. Поддържат,
че ОУ са неразделна част от договора за кредит и съставляват Част 11 от
същия, което е посочено още с исковата молба. Договорът за кредит - Част 1
и Част II /Общи условия/ са в съответствие с изискванията на ЗПК -
подписани са от кредитополучателя и съдлъжника, с което последните по
собствена воля са обвързани от техните клаузи. В тежест на ответника в
първоинстанционното производство е било доказване на правоизключващите
твърдения, че положеният подпис върху договора за кредит не е на г-жа Ф.,
но такива не са представени. Твърди се, че по делото са събрани и други
писмени доказателства, неоспорени от ответната страна, с които се
установява, че Е.Ф. е положила подпис в качеството си именно на съдлъжник
по договора. Въпросните документи не са подписани в един ден, а в период
от десет дни, поради което не може да се приеме, че г-жа Ф. е нямала
възможността да обмисли качеството си по договора. Съгласно чл. 121 от
ЗЗД, солидарната отговорност, освен в определените от закона случаи,
възниква само когато е уговорена, а от процесния договор се установява, че е
налице изрична уговорка в чл.17, Част 11 от същия, че съдлъжникът встъпва в
дълга на кредитополучателя и отговаря солидарно с него за всички
задължения, произтичащи от договора. Поради това въззиваемата страна
оспорва, че г-жа Ф. е поръчител по процесното правоотношение и твърди, че
това не е доказано от последната.
Твърди се, че се установявало и плащане на погасителни вноски именно
от ответника. Фактът, че е знаела точния размер на погасителна вноска,
знаела е падежната дата, знаела е кога кредитополучателят не е извършвал
дължими плащания и е извършвала съответни погашения, знаела е
конкретната сметка, обслужваща договора за кредит и т.н., водят до извод, че
Е.Ф. или е разполагала с договора за кредит и е била запозната с конкретните
условия по него и/или е била в непрекъснат контакт с кредитополучателя,
като второто оборва твърденията както и свидетелските показания в
обратния смисъл. Правилно съдът е ценил като недостоверни събраните
гласни доказателства. Към гореизложеното се излага, че Д. М. -
кредитополучател и Е.Ф. - съдлъжник са предоставили на банката общ
настоящ адрес /гр. *, ул. Черни връх №56/, доказващ общо съжителство
между тях както че двамата имат общо дете - все аргументи, оборващи
4
твърденията на ответника. Оспорва се твърдението, че банката не е
осъществила преценка на кредитната способност на страните. Законът не
вменява задължение на банката -кредитор да приема като съдлъжник по
своите договори лица единствено след представяне от тяхна страна на
доказателства за налични трудови правоотношения. От друга страна,
доходите на едно лице не е задължително да са акумулирани от трудови
правоотношения. Дали Е.Ф. е разполагала и с какви доходи не е било предмет
на доказване в производството. Очевидно е, че е разполагала с парични
средства, предвид извършваните от нея регулярни плащания по кредита.
Въззиваемата страна оспорва твърденията, че при подписване на договора,
ответницата не била запозната със съдържанието му. Банката поддържа, че
Е.Ф. е знаела за сключването на процесния договор за кредит и за качеството
си по договора на съдлъжник, в което качество именно е извършвала и
плащания по договора. Претендира се отхвърляне на жалбата като
неоснователна ведно с присъждане, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на
БАНКА ДСК АД, ю.к. възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност
на претенцията за адвокатски хонорар на насрещната страна.
За да се произнесе по жалбата въззивният състав констатира, че
производството е било образувано въз основа на предявени по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове за приемане за установено в отношенията между
страните, че в полза на „Банка ДСК" АД, ЕИК ********* съществуват
вземания от ЕЛ. Д. Ф., ЕГН **********, град *, в размер на: 3 253,49 лева,
представляваща главница по Договор за кредит „Експресо"
№401499/20.03.2015г., ведно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението на 25.02.2020г. до окончателното изплащане на
задължението; 215,81 лева - договорна лихва, начислена за периода от
05.01.2017 г. до 05.04.2018г.; 408,31 лева - обезщетение за забава за периода
от 05.01.2017г. до 05.04.2018г.; 624,49 лева - обезщетение за забава за периода
от 05.04.2018г. до 25.02.2020г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ №
1133/26.02.2020 г. по ч.гр.д. № 2685/2020 г. по описа на Районен съд - *, 53
състав.
В исковата молба се твърди, че на 20.03.2015 г. между „Банка ДСК"
ЕАД, Д.М. М. и съдлъжникът му ЕЛ. Д. Ф. е сключен Договор за кредит
„Експресо" №401499/20.03.2015 г., по силата на който ищецът се е задължил
да предостави на ответника кредит в размер на 7 000 лева, с краен срок на
издължаване 05.04.2018г., с падеж пето число на месеца. За ползването на
предоставения кредит е договорена възнаградителна променлива лихва с
фиксиран лихвен процент в размер на 9,95 % годишно. По силата на Част I,
чл.9,1 от договора, при забава в плащането на месечната вноска от деня,
следващ падежната дата, определена в договора за кредит, частта от вноската,
представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент,
увеличен с надбавка за забава в размер на 6 процентни пункта. Съгласно Част
II, чл.10 от договора, при допусната забава в плащанията на главница и/или
лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и
започва да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за
забава в размер на 6 процентни пункта. След предявяване на молбата за
събиране на вземането по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява със
законната лихва по чл. 86 ЗЗД. Съгласно Част II, чл. 11 от договора,
кредиторът има право да превърне кредита в предсрочно изискуем при всяко
неплащане в срок на уговорени погашения, като в случая, кредиторът не се е
възползвал от възможността да обяви кредита за предсрочно изискуем,
поради което задължението по процесния договор за кредит е изискуемо на
крайния си падеж, настъпил на 05.04.2018г. Твърди се, че всички средства по
отпуснатия кредит са усвоени от кредитополучателя на 20.03.2015г. по
5
посочената в Част I, чл. 6 от договора за кредит разплащателна сметка. В Част
I, чл.7.1 от договора за кредит, страните са уговорили погасяване на кредита с
месечни вноски в размер на 227,75 лева, съгласно погасителен план -
приложение към същия. С предоставяне на кредита по сметка на
кредитополучателя банката -кредитор е изпълнила задължението си по
договора като се явява изправна страна по него. Кредитополучателят и
ответникът са допускали просрочия при погасяване на кредита като са
платили вноските по погасителен план с падеж до 05.12.2016 г., частично
вноската за месец януари 2017г. и изцяло неплатено задължение на вноската
за месец февруари 2017г. и следващите. Поради това, кредиторът е предприел
действия за снабдяване с изпълнителен лист. По заявлението му е издадена
Заповед № 1133/26.02.2020 г. за незабавно изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и Изпълнителен лист №
1231/27.02.2020 г. срещу солидарните длъжници Д.М. М. и ЕЛ. Д. Ф., въз
основа на които е образувано изпълнително дело № 20208830400376 по описа
на ЧСИ П.И.. В открито съдебно заседание и в представените писмени
бележки ищецът поддържа исковите претенции.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата твърди, че не е съдлъжник по
договора, а предявените против нея претенции са погасени, тъй като са
предявени извън преклузивния срок. Сочи че вземането не е
индивидуализирано по пера, а претендираните лихви и неустойки не са
конкретизирани върху каква сума и за какъв период са претендирани, как са
формирани и защо се търсят единствено от ответницата. Поддържа се
възражение за нищожност на процесния договор за кредит, като се твърди, че
ответницата никога не е давала съгласие за подписването му, както и че
същата никога не се е запознавала с неговото съдържание, поради което и не е
обвързана от него. Сочи, че не е подавала заявление за предоставянето на
финансова услуга, а е заведена в банката от Д.М., който я е помолил да бъде
лице за контакт с банката, тъй като пътува по корабите. Заявява, че екземпляр
от договора и погасителния план не са предоставени нито преди, нито след
подписването му, като служител на банката обяснил, че няма задължения.
Ответницата твърди, че преди време живяла на съпружески начала с
кредитоискателя Д.М., от когото има дъщеря, но не е получавала или
ползвала предоставения на Д.М. кредит. Сочи, че задължението в този случай
е акцесорно на това по кредита и е уговорено като поръчителство, като
поръчителят не отговаря за главното задължение, ако кредиторът не е
предявил иска си в шестмесечен срок от падежа. Видно от представения по
делото договор за кредит, падежът е нестъпил на 05.04.2018г., а заявлението
по чл. 417 ГПК е подадено на 25.02.2020 г., поради което се поддържа
възражение за преклудирането му спрямо поръчителя съгласно чл.147, ал. 1
ЗЗД. В открито съдебно заседание и в представените писмени бележки
ответницата, чрез процесуалния си представител, оспорва предявените искове
като неоснователни и недоказани, доколкото същата няма качеството на
кредитополучател по процесния договор за кредит и не се е задължавала по
него.
Съдът, въз основа на събраните доказателства, наведените от страните
твърдения, доводи и възражения, в пределите на въззивното производство,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
При преценка редовността на жалбата въззивният съд намира, че
същата е подадена от легитимирана страна, чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, в преклузивния срок, при интерес от обжалването.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
част. При тази преценка съдът заключава, че обжалваното решение е валидно
6
постановено в пределите на правораздавателната власт на съда.
Страните не спорят относно допустимостта на исковете съгласно
изискванията на чл.422 вр.чл.415 ГПК.
По отношение правилността на съдебното решение, съобразно чл.269,
ал.1, изр.второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания, които се изразяват в твърдения за неправилност и противоречие с
материалния закон, необоснованост. Решението се обжалва изцяло на
изложените вече в отговора на исковата молба основания. Поставеният с
жалбата въпрос отново касае качеството на ответника като задължено по
договора лице – дали същата има качеството на съдлъжник или на поръчител
на чужд дълг. Едновременно с това се поддържат и другите възражения
срещу исковете.
От приложения по делото Договор за кредит „Експресо"
№401499/20.03.2015г. се установява, че ищецът „Банка ДСК" ЕАД се е
задължил да отпусне на кредополучателя Д.М. М. потребителски кредит в
размер на 7 000 лева, за ползване по разплащателна сметка с IBAN № BG53
ТТВВ 9400 1527 0136 87, със срок на договора до 05.04.2018г. Задълженията
по договора са изискуеми поради настъпил краен падеж – заявлението по
чл.417 ГПК, по което е образувано ЧГД №2685/2020г. на ВРС е подадено след
настъпване матуритета на дълга. Договорът е приподписан на всяка страница
от двамата съдлъжници Д.М. и Е.Ф. като в титулната му страница, в т.2.1 са
посочени идентификационни данни на ответницата и качеството на
„съдлъжник“ по договора за кредит.
Съгласно т. 7.1. от договора, размерът на месечната погасителна вноска
/МПВ/ е 227,75 лева, а съгласно т.8, кредитът се олихвява с номинален
фиксиран лихвен процент от 9,95 % на година за целия срок на договора. Чл.9
от договора предвижда върху просрочените погасителни вноски да се дължат
6 пункта над номиналния лихвен процент по т.8 или общо лихвен процент
върху просрочени погасителни вноски да е в размер на 15,95%, а върху цялата
главница след настъпване на предсрочната изискуемост - шест пункта над
номиналния лихвен процент по т.8. Съгласно т.11 от договора за кредит, ГПР
към момента на сключване на договора е 14,37%.
Видно от приложения Договор за кредит
„Експресо"№401499/20.03.2015г., същият съдържа обективирани Общи
условия, като същият носи подписи на всяка страница, положени от Д.М. М.
като кредитополучател и от ответницата - като съдлъжник. Неподписан от
ответницата е единствено погасителният план към договора, подписан
единствено от кредитополучателя М.. В хода на производството е
представено от ищеца и искане за отпускане на потребителски кредит от
10.03.2015г., подписано отново от двамата съдлъжници, вкл. ответницата. /на
л.46 по делото/ В договора, който обективира и Общи условия, в чл.17 от
същия, са регламентирани отношенията със съдлъжника, който встъпва в
дълга на кредитополучателя М. безусловно със задължение да отговаря на
всички негови задължения, произтичащи от договора. /вж пасаж л.15/
Съгласно т.10 от Общите условия, при неиздължаване на месечен
анюитет в предвидените в договора срокове, договорената лихва се увеличава
с наказателна надбавка по т. 9.1., а при възникване на просрочено плащане на
задължение със забава над 90 дни, банката има право да обяви вземанията си
за предсрочно изискуеми, след уведомяване на кредитополучателя с писмо с
обратна разписка. Съгласно ал.3 на т.17, банката има право да иска
изпълнение директно от съдлъжника на цялото задължение или на всяка
негова част, веднага след настъпване на изискуемостта, а съгласно ал.4,
7
съдлъжникът е запознат и съгласен с всички клаузи на договора. Съгласно
финалната част на договора, погасителният план не е част от договора, но
всяка от страните по него, вкл. съдлъжникът могат да поискат екземпляр от
него. Приобщен по делото е Погасителен план - Приложение 1 към договора
за кредит.
От приетото заключение по ССЕ /на л.74 и сл./ се установява, че
уговорената сума от 7 000 лева е предоставена на кредитополучателя по
посочената в договора разплащателна сметка на Д.М. М., на 20.03.2015г., като
същата е усвоена изцяло. Установява се, че до 05.12.2016 г. плащанията си
били осигурявани по разплащателната сметка, макар и някои от тях да са
били забавени, както че последно плащане е извършено на 22.08.2017г. като с
него е погасено частично задължение за главница в размер на 95,76 лева с
падеж 05.01.2017г. След тази дата не са извършвани други плащания.
Констатацията съвпада с отразените данни в извлечението от счетоводните
книги на банката към заповедното досие по ЧГД 2685/2020г. на ВРС.
Според заключението, към датата на подаване на заявлението в съда на
25.02.2020г., непогасените задължения по кредита са в размер на: 3 253,49
лева - главница, 215,81 лева - договорна лихва, 408,39 лева - обезщетение за
забава за периода от 05.01.2017г. до 05.04.2018г.; 624,49 лева - обезщетение за
забава за периода от 06.04.2018г. до 25.02.2020г. При изслушване на вещото
лице е изяснено, че са постъпвали плащания по кредита освен от
кредитополучателя Д.М. М., и от ответницата ЕЛ. Д. Ф., като последната
направена от нея вноска е от 21.09.2016г. в размер на 438 лева.
В съдебно заседание пред ВРС са изслушани показанията на водените
от ответника двама свидетели, чиито показания относно подписването на
договора за кредит от Е.Ф. съдът не цени, тъй като същите не отразяват преки
и непосредствени впечатления на свидетелите, а препредават интерпретация
на ответника. Независимо от това, свидетелските показания не могат да
разколебаят удостоверителната сила на представения договор за кредит,
подписан лично от ответника на всяка страница. Ако последната се домогва
да установи измамата си от страна на кредитополучателя и/или служител на
банката, макар да липсват въведени такива твърдения, ангажираните
доказателства са неотносими.
Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд
достига до следните правни изводи:
Предявените искове намират основание в разпоредбата на чл.422 ГПК,
основани на договор за потребителски кредит, по който ответникът се е
задължил лично като „съдлъжник“, в обема на отговорността на
кредитополучателя. Претенцията си банката е предявила след настъпване
крайния падеж по договора за кредит на 05.04.2018г. Въз основа на подадено
от Банка ДСК ЕАД заявление по чл.417 ГПК, на 26.02.2020г., съдът е издал
заповед за незабавно изпълнение за сумите, предмет на предявените
установителни искове.
Основното възражение на ответника ЕЛ. Д. Ф. за липса на пасивна
материална легитимация по договора за кредит съдът намира за
неоснователно, тъй като видно от самия договор, ответницата е подписала
същия като „съдлъжник“, на всяка страница. Въз основа текста на договора
съдът приема, че такава е била волята на страните. Въпреки въведените
твърдения за различно намерение на ответника при подписване на договора
за кредит /да го подпише като лице за контакт/, не са събрани доказателства,
които да сочат на това, а и по пътя на тълкуване на клаузите от договора
съдът не достига до такъв извод. Възраженията на ответника, че не е била
8
запозната със съдържанието на договора както и с качеството, в което го
подписва, че е подменена волята , не е установено с допустимите по ГПК
доказателства при наличие на подпис на съдлъжника на всяка страница от
договора. При липса на оспорване съдържанието на договора и
обективираните в него изявления, съдът няма основание да приеме, че
ответникът се е подписал само като контактно лице или като поръчител за
чуждия дълг, а не като съдлъжник по договора за кредит. Ирелевантно за тази
преценка е обстоятелството, че сумата е усвоена по разплащателна сметка на
кредитополучателя Д. М., тъй като това е част от договорната свобода на
страните.
Действително, когато договорът съдържа неясни, непълни и неточни
уговорки, съдът дължи с оглед установяване действителната воля на страните,
съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, да извърши тълкуване. Според
постоянната практика на съдилищата, на тълкуване според тези критериите
подлежат само неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които
поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно
действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора
общо съгласие и целените с договора правни последици. Тълкуване се
извършва, за да се изясни действителната, а не предполагаема воля на
договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД изисква отделните
договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който
произтича от договора, като се изхожда от целта му, обичаите в практиката и
добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на
договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Тълкуването
може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед
обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на
договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти,
други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може
да се открие точната воля. Съдът намира, че тези обстоятелства не са налице в
случая доколкото клаузите на договора не страдат от неяснота и непълнота,
която да поражда въпрос относно качеството и волята на страните при
подписването на договора. Независимо от това, дори при тълкуване волята на
страните в договора и свързаните с него доказателства /вкл. искането за
отпускане на кредит/ съгласно чл.20 ЗЗД, съдът не достига до извод за
възникване на акцесорно задължение за поръчителство на чужд дълг съгласно
чл.138 ЗЗД и сл., а още по-малко за подписване на договора от ответника
единствено като лице за контакт. Съобразно договора, ответникът е поел
задължение като съдлъжник солидарно да отговоря с кредитополучателя по
процесното кредитно правоотношение съгласно чл.121 ЗЗД, поради което и
неговото задължение не е с акцесорен характер. Изводът следва както от
буквалния прочит на договора, така и при преценка обсъденото по-горе
искане за отпускане на потребителски кредит, подписано от двамата
длъжници.
Докато поръчителят отговаря на собствено правно основание,
встъпилият в дълг, респ. солидарният длъжник по чл.121 ЗЗД, дължи на
същото правно основание, по силата на което дължи и първоначалният
длъжник и солидарно с него. Съгласно ТР №2/2019г. на ОСГТК на ВКС,
поръчителството е договор, с който поръчителят се задължава спрямо
кредитора на трето лице да отговаря за изпълнението на задължението на това
трето лице /чл.138 ЗЗД/. Касае се за лично обезпечение, чрез което се
гарантира изпълнение на чужд дълг - този на главния длъжник. Поръчителят
обещава същия резултат, който главният длъжник трябва да осъществи, освен
ако не е уговорено друго или друго следва от естеството на дължимата
престация. Отговорността му е акцесорна - в генетична и функционална
зависимост от главния дълг, но и относително самостоятелна
/поръчителството може да бъде дадено при по-леки условия/. Тя е солидарна -
9
длъжникът и поръчителят са солидарни длъжници и спрямо всеки от тях
кредиторът може самостоятелно да търси изпълнение на вземането си и не е
субсидиарна - длъжникът няма възражение за поредност, кредиторът може да
насочи претенцията си както срещу основния длъжник, така и срещу
поръчителя /независимо от това дали първо се е обърнал към главния
длъжник/, поръчителят няма право да иска от кредитора първо да насочи иска
си срещу главния длъжник, а срещу него -едва ако не бъде удовлетворен при
принудително изпълнение срещу главния длъжник. Със сключване на
договора за поръчителство поръчителят става допълнителен длъжник на
кредитора. Изискването за писмена форма на договора е предвидено за
предпазване от необмислено задължаване за чужд дълг - и след като
поръчителят се е съгласил в надлежната форма да поеме такова задължение,
то цялото му имущество трябва да служи за обезпечение. Разграничение на
понятията „поръчител“ и „съдлъжник“ са направени в решение
№654/08.01.2008г. по к.т.дело №320/2007г. на II т.о., ТК, ВКС. Съгласно
цит.съдебен акт, за разлика от поръчителството, при което поръчителят
отговаря за чужд дълг, при уговорена солидарна задълженост, всеки от
солидарните длъжници дължи на свое независимо основание и отговорността
няма акцесорен характер. Пасивната солидарност, по своята правна същност,
е вид лично обезпечение. Според общото правило на чл.122 ЗЗД, при
пасивната солидарност няколко длъжници дължат една и съща престация на
кредитора, а кредиторът може да иска изпълнението и от всеки съдлъжник.
Особеност на пасивната солидарност е единството на предмета на
престацията, а това означава, че предметът на задължение на солидарните
длъжници е един и същ. Поради това всеки от солидарните длъжници
отговаря за пълния размер на дълга, за който се е задължил. Израз на
установеното с чл.122 ЗЗД абсолютно действие на солидарността, е и правото
на кредитора, получил само част от дължимата престация от един от
солидарните длъжници, да търси разликата от останалите солидарни
длъжници - доброволно или по пътя на принудителното изпълнение.
/цит.решение 241/2018г. по к.т.дело №985/2017г. на Второ т.о., ВКС/
Кредиторът има самостоятелно материално право срещу всеки солидарен
длъжник и то обуславя правото му на съдебна защита срещу всички
солидарни длъжници - обикновени, а не задължителни другари в процеса, до
пълното му удовлетворяване. Когато източник за солидарността е
конкретният договор, а не законът, разпоредбата на чл.147 ЗЗД, предвиждаща
ограничение във времето, през което поръчителят остава задължен към
кредитора след падежа на главното задължение (само ако в рамките на
шестмесечен преклузивен срок кредиторът е предявил иск срещу длъжника),
не се прилага. Въз основа на текста на договора и тълкуване на уговорките по
същия ведно с приложеното подписано от двамата съдлъжници Искане за
потребителски кредит, съдът не достига до извод за различно основание на
поетата отговорност от ответника от обективираното в договора. Ако
страната е целяла да установи измама/въвеждането в заблуждение относно
качеството си по договора/ от страна на банков служител или
кредитополучателя, то тя не е ангажирала допустимите и относими за това
доказателства. Поради това, по делото не е установено, че ответницата е
подписала договора за кредит, считайки, че е посочена единствено като лице
за контакт с банката. Не на последно място, тази позиция се конфорнтира с
извършените и установени от вещото лице по ССЕ плащания на погасителни
вноски от ответницата през 2016г. Поради това, съдът намира за
неоснователно и възражението за погасяване на задължението на ответника
съгласно чл.147 ЗЗД поради пропускане от кредитора да го предяви в
шестмесечния срок от настъпване падежа му на 05.04.2018г.
Отделно от това, възражението за нищожност на договора поради липса
на съгласие на съдлъжника не намира опора в представения договор по
10
делото, доколкото същият е подписан на всяка страница от ответника Ел.Ф. и
подписът не е оспорен. Начинът на усвояване на сумата и ползването
реално от кредитополучателя и/или и от съдлъжника, не са релевантни по
спора.
От друга страна се установява действителност на приложения по
молбата договор за потребителски кредит както и липса на неравноправни
клаузи съгласно служебното задължение на съда да следи за наличието на
такива и нарушаване на ЗЗП, чиято правна регламентация е приложима
спрямо потребителите.
От заключението на счетоводната експертиза се установяват
извършените до момента плащания по договора, вкл. през 2016г. от ответника
Е.Ф., съответно съществуващите към датата на падежа на договора
задължения на солидарните длъжници. Установява се, че първата забавена
вноска е факт през м.01.2017г., след която дата не са извършвани плащания,
вкл. до момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, когато е
поставено началото на исковата претенция.
Поради допуснатата забава, основателна се явява претенцията за
претендираната незаплатена главница в размер на 3 253.49 лева, договорна
лихва в размер на 215.18 лева, изчислена за периода до падежа на договора на
05.04.2018г. както и уговорената в договора наказателна надбавка /чл.10/ в
размер на 408.31 лева, за периода до 05.04.2018г., а така също и обезщетение
за забавено изпълнение до подаване на заявлението за незабавно изпълнение,
т.е. до 25.02.2020г., в размер на 624.49 лева.
Основателна поради това се явява и претенцията за законна лихва,
считано от подаване на заявлението до окончателното погасяване на
задълженията съгласно чл.86 ЗЗД.
Поради идентични правни изводи, решението на ВРС следва да бъде
потвърдено.
В полза на въззиваемата страна се следват претендираните разноски в
размер на минимума за ю.к.възнаграждение съгласно чл.78, ал.8 ГПК от 100
лева.
Съобразно изложеното, въззивният състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №24/27.01.2021г., постановено по ГД
№10312/2020г. по описа на Районен съд –*, 53 състав.
ОСЪЖДА ЕЛ. Д. Ф., ЕГН **********, *****, да заплати на „Банка
ДСК"АД, ЕИК *********, гр.София, ул. „Московска" № 19, сторените във
въззивното производство разноски за ю.к.възнаграждение в размер на 100
лева, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК и чл.25 от НПрП.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
11
1._______________________
2._______________________
12