№ 3281
гр. София, 17.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Стойчо Попов
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20221100505990 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20212990 от 17.11.2021 г. по гр.д. № 8604/2020 г. по описа на СРС,
71 с-в е признато за установено по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК, че Р. Ц. В. с ЕГН
**********, дължи на ищеца „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, сумата от 628,27 лв.,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода м.06.2016г. -
м.04.2018г. за топлоснабден имот с адрес гр. София, ж.к. „****, аб. № 226943, ведно
със законната лихва от предявяване на заявлението по чл. 410 ГПК - 08.07.2019 г., до
окончателното заплащане на вземането, като е отхвърлен иска за горницата до пълния
заявен размер от 648,71 лв. и за м.05.2016 г., като погасен по давност; мораторна лихва
в размер на 80,68 лв. за периода от 14.09.2017 г. до 25.06.2019 г.; сумата от 46,44 лв.,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.06.2016 г.
до м.04.2018 г., ведно със законната лихва от предявяване на заявлението по чл. 410
ГПК - 08.07.2019 г., до окончателното заплащане на вземането, като е отхвърлен
изцяло иска за мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение в размер на
10,02 лв. за периода от 30.07.2016г. до 25.06.2019г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 38960/2019г. на СРС, 71 състав.
Решението, в частта на уважаване на исковете, е обжалвано от ответника Р. Ц.
В. с изложени доводи, че е неправилно поради нарушение на материалния закон и
поради необоснованост. Неправилно съдът приел, че в производството е доказано
1
наличие на облигационно отношение, по което ищецът е доставил услуга в определен
обем, чиято стойност се дължи от ответника. В производството не е доказано, че
последния е собственик на топлоснабдения имот, поради което изводът на съда, че е
битов клиент и дължи заплащане на сочените суми за доставени и потребени
количества ТЕ в имота са неправилни и необосновани. Освен това, според
жалбоподателя, за установяване изискуемост на вземанията по издадените от ищеца
фактури не са представени протоколи за установяване публикуване на фактурите на
интернет страницата на ищеца. Заявява, че разпоредбата на чл.33 от ОУ на ищеца е
нищожна.
Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението и отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал. 3 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от ищеца. В подадена молба от 09.11.2022 г. излага доводи за неоснователност
на жалбата. Отправя искане за потвърждаване на решението като правилно в
обжалваната част. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира
същата за неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че процесния имот
е топлоснабден, че ответникът е носител на вещно право на ползване спрямо имота; че
в производството е доказано реалното потребление на ТЕ за битови нужди, както и
стойността на услугата доставка на ТЕ и основанието и стойността на дължимата такса
за дялово разпределение. Приел е, че между страните по спора е налице облигационно
отношение по повод доставка и потребление на топлинна енергия за исковия период,
тъй като ответникът, като носител на вещно право на ползване по отношение на имота
2
е "клиент" на топлинна енергия за-битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а §
1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие.
Решението е правилно.
Спорно в проведеното производство е дали ответникът е клиент за потребената в
имота с кл.№ 226943, ТЕ за битови нужди за исковия период.
Чрез представените пред първата инстанция доказателства се установява, че с
договор за дарение на недвижим имот, оформен с нот.акт № 12, том III, рег.№ 9573,
дело № 355/19.12.2013 г. Р. Ц. В. е дарила на сина си М.О.Т. своя недвижим имот,
представляващ апартамент № 59, находящ се в гр.София, ж.к.****, на седми етаж, като
си е запазила право на ползване върху имота, безвъзмездно, до края на живота си.
Установява се, че за описания имот е открита партида при ищеца с аб.№ 226943.
Потребените в имота количества ТЕ възлизащи на исковата сума за периода
м.06.2016г. - м.04.2018г. не са оспорени в производството от ответника.
Доводите на ответника за допуснато нарушение на материалния закон, съдът
намира за неоснователни. В производството е установено, че ползвател на имота, за
който са доставяни количества ТЕ възлизащи на посочената стойност е именно
ответника. Страни в отношенията по продажба на топлинна енергия са потребител и
топлопреносно предприятие. Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ - в редакцията, действала
до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са "потребители на топлинна енергия".
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в §
1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието
"потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинната енергия.
С оглед на това следва да се приеме, че страна по договора за доставка на
топлинна енергия е собственикът или лицето, на което е учредено ограничено вещно
право на ползване. Използването на съюза "или" не дава възможност за избор от страна
на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята претенция, а отразява
3
възможността лице, различно от собственика, да бъде потребител на топлинна енергия.
Такова лице е именно титулярът на вещно право на ползване, който съгласно
разпоредбата на чл. 57, ал. 1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването
на вещта. Ето защо, когато по отношение на топлофицирания имот е учредено вещно
право на ползване, страна в отношенията с топлофикационното дружество е само
ползвателят.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, какъвто се твърди да е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране
на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те
са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът притежава т. нар. "гола собственост" върху имота и докато
съществува правото на ползване за трето лице, той не би могъл да упражнява
правомощието да я ползва. С оглед на това и на основание чл. 57, ал. 1 ЗС, задължен за
разноските за ползването на имота е ползвателят. Отговорността на собственика на
топлофицирания имот би възникнала от момента на прекратяване на вещното право на
ползване по някой от способите, уредени в ЗС.
По делото не е установено от ответника, с оглед правилата за разпределение на
доказателствена тежест в процеса – чл.154, ал.1 ГПК, че е прекратено ползването на
имота, учредено му с посочения договор за дарение.
В проведеното производство се установява, че титуляр на партидата за аб. №
226943 в рамките на исковия период е ответника.
Доводите на въззивника, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от общите условия на
„Т.С.” ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови клиенти, относно настъпването
на падежа на задълженията след публикуване на сметките за тях в интернет са
нищожни, съдът намира за неоснователни. Противно на изложените правни и
фактически доводи в подадения писмен отговор на исковата молба и в подадената
въззивна жалба, съдът намира че посочените клаузи не водят до дисбаланс между
4
интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc; виж и 18 съображение от
преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно нелоялните търговски практики и
съображение 16 от преамбюла на Директива 1993/13/ЕИО относно неравноправните
клаузи в потребителските договори), съобразявайки неговите финансови, стопански и
пазарни възможности и разходите, които той поема за защитата си. В началото на 21
век, когато средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до
интернет по много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, да
бъде прието, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за
недостъпност е много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер на задълженията
на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не са достъпни
единствено в интернет и средностатистическите потребители са наясно, че сметките за
топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и могат спокойно да проверят на
каса на „Т.С.” ЕАД или друг платежен оператор какъв е размерът на задължението им -
те не са ощетени от публикуването на известието за съставената фактура в интернет.
От друга страна търговецът представя допълнителна прозрачност на по-голямата част
от потребителите си, като им дава възможност да проверяват сметката си и без
посещение на физически търговски обект. Определянето на падежа на задължението
по датата на публикацията в интернет единствено задължава потребителите да са
добросъвестни и да направят тази проверка, която е възможна онлайн без разход на
време, или (за онези, които нямат връзка с интернет) - на каса или в търговски обект.
Същевременно уведомяването по интернет в днешно време е и много по-
надеждно от това по традиционната хартиена поща, където пратките се бавят, могат да
бъдат откраднати или умишлено унищожени. Напротив, за средния потребител е много
по-удобно да може да провери данните онлайн, по всяко време и без да следи
пощенската си кутия. Следователно предвидената в общите условия от 2014 г.
алтернатива за съобщаване на сметки по-електронен път е много по-щадяща
потребителя от предвиденото при по-старите общи условия изискване за известяване с
пощенска пратка.
Поради това съдът не намира, че съдът следва да препятства развитието на
гражданските отношения чрез използване на възможностите на технологиите и да
създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на информация по
пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет (особено в София, на
чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.” ЕАД) са относително малък
процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на задължение за
потребителите да установяват информация в интернет през определен период от време,
5
ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически начин, не
съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между потребител и
доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността, доколкото гарантира
правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата - изпращане на писмо на
хартия. Ето защо съдът намира, че посочените по-горе клаузи от общите условия на
„Т.С.” ЕАД не са неравноправни.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението
на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.8 ГПК в полза на ищеца
следва да бъде присъдена сумата 50.00 лв. за възнаграждение за юрисконсулт за
въззивната инстанция.
С оглед цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК,
решението не подлежи на касационно обжалване.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20212990 от 17.11.2021 г. по гр.д. № 8604/2020 г.
по описа на СРС, 71 с-в.
ОСЪЖДА Р. Ц. В. с ЕГН ********** да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, гр.
София, ул. „****, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата 50 лв. - разноски за
въззивната инстанция.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6