Р Е Ш Е Н И Е № 260009
гр. Пловдив, 04.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, VI граждански състав, в публично заседание на втори декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИН
ИВАНОВ
при секретаря Марина Кондарева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 5250 по
описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Л.А.Р., ЕГН **********, с адрес ***, против „Кредит Плюс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Триадица, бул. „Гоце Делчев“ № 100, бл. 22, вх. Б, ет. 7, ап. 12, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от общо 7 309,63 лв., платена по два нищожни договора за кредит – № *** и № ***, като 4 983,26 лв. са платени по първия и 2 326,37 лв. по втория, и която сума представлява разликата между предоставена по договорите сума от общо 22 451,37 лв. и реално върната от ищцата сума от общо 29 761 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда – *** г. до окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба и уточнаваща молба от *** се твърди, че между страните има сключени два договора за заем - № *** и № ***, според които дружеството – ответник следвало да предостави на ищцата заем в размер на 23 000 лв., от които превело само сумата от 22 451,37 лв. Заемната сума по първия договор била 15 000 лв., от които предоставени 14 691,60 лв., преведени на ***, а по втория договор – 8 000 лв., от които преведени 7 759,77 лв. на дата ***. Не били спазени императивните изисквания на ЗПК и ЗКНИП, като кредиторът не предоставил необходимата информация по чл.5 ЗПК за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Били нарушени така също нормите на чл.11, ал.1, т.9, т.10, т.11, т.12, т.20 ЗПК, поради което се съдържа позоваване на чл.21, ал.1 ЗПК. Освен изложеното уговорената неустойка в договора била неравноправна клауза в договор. Тя била в размер на 72 % от главницата. Неустойката била нищожна и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, тъй като нарушавала добрите нрави. Не била предоставена в заем цялата уговорената сума на ответницата. Твърди се, че до момента по двата договора ищцата е върната сумата от 29 761 лв., а реално й била предоставена сума от 22 451,37 лв. Тоест със сумата от 7 309,63 лв. ответникът се обогатил без основание. Направено е искане за постановяване на решение, с което да се установи нищожност на сключените договори за заем, тоест че ищцата не дължи на ответника сумите от двата договора, извън реално предоставените – 14 691,60 лв. по първия, 7 759,77 лв. – по втория, както и за осъждане на ответника да върне сумата от 7 309,63 лв. като получена без основание. Уточнено е, че по първия договор се претендира сумата от 4 983,26 лв., а по втория – 2 326,37 лв. Претендира и заплащане на сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявените искове. Неверни и неоснователни били твърденията, че не били уговорени ясно вид, размер, действието, за което се събирали възнаградителната лихва, наказателната лихва, неустойката. Бил уговорен размер на лихвения процент. Наказателна лихва била начислявана поради неизпълнение задълженията по договорите от страна на кредитополучателя. Ищцата била в забава по първия договор още с непогасяване на първа погасителна вноска, а по втория договор била погасена само една вноска, за целия срок на ползване на средствата по кредита. В случая ГПР бил значително по-нисък от максимално допустимия по закона, нямало и нарушение на добрите нрави. Претендира разноски.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, намира следното от фактическа и правна страна:
За уважаване на исковата претенция ищецът е следвало при условията на пълно и главно доказване да установи, че е заплатила в повече по договор за кредит № *** и № *** съответно сумите от 4 983,26 лв. и 2 326,37 лв. на ответното дружество, или общо сумата от 7 309,63 лв., а ответникът да установи основание за плащането, в частност валидността на облигационното правоотношение между страните по двата договора.
По делото не се спори, че страните – ищцата като кредитополучател, а ответното дружество като кредитодател, са сключили Договор за кредит № *** от дата ***, с главница по договора от 15 000 лв., фиксиран лихвен процент на месец от 3 %, и посочени в договора ГПР от 26,91 % и обща дължима сума в размер на 55 726,60 лв., от които възнаградителната лихва е 40 726,60 лв. Срокът на договора е 180 месеца при равни месечни вноски от по 309,59 лв. За обезпечаване на вземането е учредена първа по ред ипотека в полза на кредитора върху собствения на ищцата СОС с идентификатор № *** по КККР на гр. П., представляващ жилище/апартамент, находящ се в гр. ***, ул. „****“ № **. Страните са сключили и Договор за кредит № *** от дата *** г., с главница от 8 000 лв., фиксиран лихвен процент на месец от 2,5 %, и при ГПР от 34,48 % и обща дължима сума в размер на 25 306,80 лв., от които 17 306,80 лв. са за възнаградителна лихва. Срокът на договора е 120 месеца при месечна вноска от 210,89 лв., като и този договор е обезпечен с ипотека върху същия недвижим имот. Това е видно още от представените с исковата молба Договор за кредит № *** от *** /л.9-14/ и № *** от *** /л.15-20/, както и от удостоверение изх. № *** г. /л. 24/.
Не се оспорва от ответната страна, а и се установява от приложената към исковата молба справка-извлечение от сметка на ищцата в банка „***“ АД на л.21 от делото и от два броя платежни нареждания съответно на л. 53 и л. 70, че Л.Р. е получила по своята сметка по първия договор сумата от 14 691,60 лв., а по втория 7 759,77 лв., или общо 22 451,37 лв. Разликата до пълния размер на кредите съответно от 15 000 лв. и 8 000 лв. е послужила за заплащане на нотариални такси за вписването на двете ипотеки – 308,40 лв. за първия кредит и 240,23 лв. за втория. Последното е видно от представените за всеки договор /л.49-52, респ. л.66-69/ нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, сметка-фактура за такси към нотариус и преводни нареждания за такси по вписването на ипотеката. В изпълнение на задълженията си по двата кредита, ищцата е заплатила сумата от 831 лв. на дата *** г. и сумата от 28 930 лв. на дата ** г., с което кредитите били погасени.
Във връзка с гореизложените данни относно финансовата страна на договорите за кредит по делото са приети заключения по съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ) и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза (ДССчЕ), които са кредитирани от съда като компетентно изготвени, като вещото лице, според съда, е отговорило пълно на всички поставени му въпроси. Приети от съда факти относно преведените на ищцата сума по кредитите, платените такси за вписването на ипотеката и внесените от Л.Р. сума за погасяване на задълженията й по двата кредита, се подкрепят и от заключението по ССчЕ. Конкретно, според това заключение с плащането в размер на 831 лв. на дата *** г. ищцата е погасила по договора за кредит от *** г. следните вземания – 34, 05 лв. за главница, 226,06 лв. за договорна лихва и 360 лв. за наказателна лихва, а по договора за кредит от *** г. – 10,89 лв. главница и 200 лв. договорна лихва. С плащането в размер на 28 930 лв. на дата *** г. ищцата е погасила по първия кредит 14 833,34 лв. за главница, 1 498,55 лв. за договорна лихва, 1 428,17 лв. за наказателна лихва и 1 500 лв. неустойка за предсрочно погасяване, а по договора за кредит от *** г. – 7 989,11 лв. за главница, 399,46 лв. за договорна лихва, 478,22 лв. за наказателна лихва и 800 лв. неустойка за предсрочно погасяване. Според заключението по ДССчЕ най-общо може да се приеме, че кредитодателят не е събирал лихви и неустойки съобразно посоченото в договора. Касателно Договор за кредит № *** от ***, при уговорена лихва от 3 % на месец или 36 % на годишна база, с първото плащане е събрана възнарадителна лихва при 1,5084 % месечен лихвен процент, при второто – при 4,268 % месечен лихвен процент. При уговорена в чл. 4, ал. 3 от договора наказателна лихва за забава в размер на 6 % месечно или 72 % на годишна база, с двете плащания е събрана сума съответстваща на начислена лихва от 3 % на месец, респ. на 4,03 % на месец, т.е. по-малко от уговореното. Неустойката за предсрочно погасяване съответства на 10 % от предоставената сума, при уговорен размер от 2 %, т.е. значително надвишава предвидения в договора размер. Относно Договор за кредит № *** от дата *** г., при уговорена лихва от 2,5 % на месец или 30 % на годишна база, е събрана с двете плащаня възнаградителна лихва при 2,5 % месечен лихвен процент, а за лихвата по чл. 4, ал. 3 от договора - наказателна лихва за забава в размер на 5,5 % месечно или 66 % на годишна база, плащането от *** г. е събрана сума съответстваща на начислена лихва от 6 % на месец, т.е. по-малко от уговореното. Неустойката за предсрочно погасяване съответства на 10 % от предоставената сума, при уговорен размер от 1 %. Според вещото лице по двата договора са събрани суми за лихва в размер по-малък от договорения. Изключение е само неустойката за предсрочно прекратяване, която е в повече от уговореното с договора.
Предвид гореизложеното съдът намира за основателно, изложеното от ищцата, че процесните два договора за кредит са нищожни поради противоречие с добрите нрави. Споделя се цитираната в исковата молба съдебна практика (Решение № 88/22.06.2010 г. по т.д. № 911/2009 г. на ВКС, I т.о., Решение № 4/25.02.2009 г. по т.д. № 395/2008 г. на ВКС, II т.о.,), според която нищожен поради накърняване на добрите нрави е договор, които е сключен в нарушение на принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, и на предотвратяването на неоснователно обогатяване. Понятието “добри нрави” предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката, когато неравностойността е такава, че практически да е сведена до липса на престация (Решение № 452/25.06.2010 г. по гр.д. № 4277/2008 г. на ВКС, I г.о.). С оглед уговорения в процесните договори размер на възнаградителната лихва по всеки от тях, а именно 40 726,60 лв. при главница от 15 000 лв., и 17 306,80 лв. при главница от 8 000 лв., съдът намира, че двата договора действително са сключени в противоречие на добрите нрави, тъй като задълженията на потребителя многократно надхвърлят тези на кредитора. На практика възнаградителната лихва, при така уговорен размер, не служи за справедливо овъзмездяване на кредитора за това, че е предоставил на кредотиполучателя финансов ресурс за определен период от време, а цели единствено обогатяване на кредитора. Видно от представените погасителни планове при уговорени равни месечни вноски, кредиторът би възстановил изцяло предоставения ресурс за време по-малко от една трета от срока на договора, като сумите, получавани след това и неколкократно надвишаващи заетата сума, се явяват чиста печалба за кредитора, без той реално да престира нещо. Големият размер на възнаградителната лихва не може да се оправдае и със продължителния срок на всеки от договорите – 180 месеца по първия и 120 месеца по втория, тъй като предвид допуснатото обезпечение за ответното дружество на практика не е съществувал риск от неудовлетворяване на вземането му, вкл. и невъзстановяване от ищцата на предоставената й в заем сума. Съдът в принципен план споделя и друга практика на ВКС, съгласно която максималният размер на лихвата (възнаградителна или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити /какъвто е настоящия/ – двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави (вж. Решение № 906/ 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 ВКС – II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/ 2005 г. на ВКС –II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/ 2007 г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО.). Чрез тази съдебна практика се въвежда критерии за определяне кога една договорна лихва би противоречала на добрите нрави. В случая и двата кредита са обезпечени и то с ипотека върху апартамент в централната част на гр. Пловдив, но въпреки това уговорената по всеки договор лихва на годишна база надхвърля дори трикратния размер на законната лихва, което е сторено в нарушение на добрите нрави.
За неотносими в случая се намират твърденията на ищцата за насъобразяване на процесните договори и клаузите в тях с императивните изисквания на ЗПК. Това е така, доколкото двата договора представляват договори за кредит за недвижими имоти по смисъла на чл. 1, ал. 2 ЗКНИП, предвид това, че предоставените чрез тях кредити са обезпечени с ипотека. Следователно приложим в случая е общия закон – ЗЗД, и специалния – ЗКПИН, а не ЗПК.
В тази насока, доколкото процесните два договора за кредит се намират за нищожни, то на основание чл. 39 ЗКНИП потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Видно от заключението на вещото лице по ССчЕ и представените платежни нареждания, ищцата е получила по кредитите общо сумата от 22 451,37 лв., от които 14 691,60 лв. по първия договор, 7 759,77 лв. – по втория. Същата обаче е върнала на ответното дружество сумата от общо 29 761 лв., поради което разликата от 7 309,63 лв. се явява платена без основание.
За пълнота следва да се посочи, че се споделя изложеното от ищцата за несъответствия на чл. 4, ал. 3 от двата договора с разпоредбите на ЗКНИП. Посочената клауза предвижда заплащане на лихва при забава на потребителя да плати в срок падежиралите месечни вноски по кредите. По същество това представлява мораторна неустойка, която цели да обезпечи вредите на кредитора от забавата на длъжника. Уговореният процент за тази неустойка е в размер на месечния лихвен процент по договора, завишен с 3 пункта, което прави 6 % на месец по първия договор и 5,5 % по втория. На годишна база това са съответно 72 % и 66 %. Съгласно чл. 43, ал. 2 ЗКНИП когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва (б.м. която е около 10 % на годишна база). В тази насока уговорената с договорите мораторна неустойка многократно надвишава ограниченията, заложени в закона, относно размер на обезщетението на кредитора при забава на потребителя. Съгласно чл. 37, ал. 1 ЗКНИП всяка клауза в договор за кредит за недвижим имот, която противоречи на закона или има за цел заобикаляне на този закон, е нищожна. Доколкото клаузата на чл. 4, ал. 3 от двата договора заобикаля ограниченията, заложени в чл. 43, ал. 2 ЗКНИП, то тази клауза се явява нищожна, а събраните въз основа на нея суми – недължими. Като в случая отново се прави преценка въз основа на уговореното в договора, а не на база реално събраното от кредитора.
Не са спазени и изискванията на чл. 9, ал. 3 ЗКНИП за предоставяне на 14-дневен срок за потребителя да вземе обмислено решение дали да сключи договора при предоставените му условия. Това е видно от представените от самия ответника искания за кредит от Л.Р. /л.45 и л.62/, както и Стандартния европейски формуляр за предоставяне на преддоговорна информация към всеки от двата договора /л.46-47 и л.63-64/, видно от съдържанието на които отправеното с тях предложение е валидно само за срок от 7 дни.
С оглед на гореизложеното искът като основателен ще се уважи изцяло.
Относно разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК. В полза на ищеца следва да се присъди сумата от 543 лв. за съдебно-деловодни разноски, от които 293 лв. за държавна такса и 250 лв. депозит за вещо лице. Ще се присъди и сумата от 1 000 лв. разноски за един адвокат, при съобразяване с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, направеното от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, действителната фактическа и правна сложност на делото и осъществената от адвоката дейност. Това възнаграждение ще се завиши с още 200 лв. на основание чл. 7, ал. 9 от Наредбата – с по 100 лв. за всяко от допълнителните две съдебни заседания, на които се е явявал процесуалния представител на ищцата, или общо за разноски за един адвокат ще се присъди сумата от 1 200 лв. На ответното дружество не се дължат разноски.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Кредит Плюс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Триадица, бул. „Гоце Делчев“ № 100, бл. 22, вх. Б, ет. 7, ап. 12, да заплати на Л.А.Р., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от общо 7 309,63 лева, платена по два нищожни договора за кредит – № *** и № ***, като 4 983,26 лв. са платени по първия и 2 326,37 лв. по втория, и която сума представлява разликата между предоставена по договорите сума от общо 22 451,37 лв. и реално върната от ищцата сума от общо 29 761 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда – 19.05.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Кредит Плюс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Триадица, бул. „Гоце Делчев“ № 100, бл. 22, вх. Б, ет. 7, ап. 12, да заплати на Л.А.Р., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 543 лева за сторени съдебно-деловодни разноски, както и сумата от 1 200 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п/К. Иванов
Вярно с оригинала.
М.К.