РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 17.01.2020 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори
въззивен граждански състав
На: дванадесети ноември две хиляди и деветнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1535 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Бургаският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба от „Контрол“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Бургас, ж.к.“Братя Миладинови“ № 131, представлявано от
управителя Дафина Качикова-Желязкова, против решение № 1522/17.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 5408/2018
г. по описа на БРС.
С
първоинстанционното решение е прието за установено по предявения иск от
Кооперация „КИТКА”, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.Стара
Загора, ул.“Цар Симеон Велики” № 1А, представлявана от Светослав Йорданов
Дамянов, против „КОНТРОЛ” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр.Бургас, ж.к.“Братя Миладинови” № 131, представлявано от Дафина
Николова Качикова-Желязкова, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 6 500 лв. – главница, представляваща неплатена
част от цената на продадени стоки, съгласно фактура № ***184/07.03.2014 г.,
сумата 6 084.36 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата от 16 500 лв., дължима за
периода 15.03.2014 г. – 30.10.2017 г., законната лихва върху главницата от
16 500 лв. за периода 31.10.2017 г. – 11.01.2018 г., както и законната
лихва върху главницата от 6 500 лв., считано от 12.01.2018 г. до изплащане
на вземането, които вземания са част от предмета на Заповед № 5028/03.11.2017
г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. №
8242/2017 г. по описа на БРС, като отхвърля
предявения иск за установяване дължимостта на
мораторната лихва в останалата му част над уважения размер до предявения размер
от 6 131 лв., както и за периода 07.03.2014 г. – 14.03.2014 г.
Със същото решение „КОНТРОЛ“ ЕООД е
осъдено да заплати на Кооперация „КИТКА“ сумата от 1827.47 лв., представляваща
част от направените от ищеца разноски в заповедното и в исковото производство,
съответна на уважената част от иска.
Във въззивната жалба на „Контрол“ ЕООД
се изразява недоволство от постановеното решение, като същото се счита за
неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушения на материалния и
процесуалния закон. Посочва се, че в нарушение на чл.146 ГПК районният съд не е
изложил в доклада по делото правната квалификация на направените от ответника
възражения, както и не е посочил кои от оспорените обстоятелства подлежат на
доказване и чия е доказателствената тежест за тях. В тази връзка се сочи, че
поради липсата на точен и пълен доклад съдът не е уважил като ирелевантни
направените от ответника доказателствени искания – за допускане на
съдебно-графологична експертиза, за задължаване на ищеца да представи исканите
писмени доказателства, за допускане до разпит на свидетели и за задължаване на
трето лице по чл.192 ГПК да представи документи. Сочи се също, че съдът е
допуснал нарушение и като се е произнесъл по основателността на иска преди да е
приключил фазата по събиране на доказателствата. Според въззивника, в резултат
на така допуснатите от съда нарушения, възражението му по чл.301 ТЗ и
останалите възражения в писмения му отговор на исковата молба са останали
недоказани, като счита, че с оглед установяване фактическия състав на
възраженията му, всички направени от него доказателствени искания пред районния
съд са относими и следва да бъдат уважени. По правилността
на решението се изразява несъгласие с извода на БРС за неоснователност на
направеното от ответника възражение по чл.301 ТЗ, като се счита, че този извод
на съда е формиран въз основа на непреки доказателства и на предположения
относно по-ранния момент на узнаване на извършените действия без представителна
власт. В тази връзка се счита за неправилен извода на съда, че управителят на
ответното дружество е узнал за извършените без представителна власт действия
много преди получаването на исковата молба и тези действия са били потвърдени
от него, като въззивникът счита, че осчетоводяването на данъчната фактура и
ползването на данъчен кредит по нея са последстващи
действия спрямо осъществяването на основния фактически състав на сделката и не
доказват наличието на съгласие за сключването на договора, доколкото се
извършват от лице, различно от управителя на дружеството, а именно
счетоводител. Счита се също, че подобно съгласие не следва и от представеното
писмо-потвърждение на салдо, тъй като в същото не са посочени параметрите на
сделката, за да се приеме, че с подписването му се замества волеизявлението за
сключване на договора. По отношение на това писмо-потвърждение на салдо,
представено от ищеца с молба от 27.12.2018 г., ведно с други писмени доказателства
към него, се сочи от въззивника, че същите не са му били връчени от съда за
становище, поради което за ответника едва с въззивната жалба за първи път се
открива възможността да оспори допълнително представените от ищеца писмени
доказателства. В заключение, моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да отхвърли предявените искове като неоснователни.
Във въззивната жалба са направени
доказателствени искания при условията на чл.266, ал.3 ГПК – да бъдат уважени
исканията по доказателствата, формулирани в отговора на исковата молба и в
допълнителното становище на ответника, както и за откриване на производство по
оспорване истинността на представеното писмо-потвърждение на счетоводно салдо и
за допускане в тази връзка на съдебно-графологична експертиза. Тези
доказателствени искания са оставени без уважение от въззивния съд като неоснователни в една част, преклудирани и неотносими в друга
част, за което за изложени мотиви в определението на съда по чл.267 ГПК.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна Кооперация „КИТКА“, подаден чрез пълномощник адв.Здравка
Марчева, в който са изложени подробни съображения за неоснователност на
въззивната жалба и на неведените в нея доводи. Моли
съда да остави без уважение въззивната жалба като неоснователна и да потвърди
решението на БРС като правилно и законосъобразно. Не са направени
доказателствени искания. Претендират се направените пред настоящата инстанция
съдебни разноски.
Въззивната жалба отговаря
на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, същата е подадена в законоустановения срок
от лице, което има правен интерес от обжалването, поради което съдът я намира за
допустима и следва да я разгледа по същество.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и
становищата на страните, след преценка на събраните по делото доказателства и като
взе предвид разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема за установено
от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Кооперация
„КИТКА“ – гр.Стара Загора против „Контрол“ ЕООД за приемане да установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 6 500 лв.,
представляваща неплатена част от задължението по фактура № ***184/ 07.03.2014
г. след извършено на 11.01.2018 г. частично плащане в размер на 10 000
лв., сумата от 6 131 лв. – мораторна лихва, дължима върху главницата от
16 500 лв. за периода 07.03.2014 г. – 30.10.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата от 16 500
лв. за периода 31.10.2017 г. – 11.01.2018 г., както и законната лихва върху непогасената
главница от 6 500 лв. за периода от 12.01.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането, които вземания са част от предмета на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК с № 5028/03.11.2017 г., издадена по ч.гр.д. №
8242/2017 г. на БРС.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 07.03.2014
г. ищецът е продал на ответника селскостопанска техника на обща стойност от
37 800 лв. с ДДС, за което е била издадена фактура № ***184 от същата дата,
подписана за получател от С. К., като техниката е била предадена на ответника с
приемо-предавателен протокол от 14.03.2014 г., който също бил подписан от С. К.
от името на дружеството. Твърди също така, че до 31.10.2014 г. ответникът е
платил част от дължимата сума по фактурата, като за неплатения остатък от
16 500 лв. е било подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение
и такава е била издадена на 03.11.2017 г., а на 11.01.2018 г. ответникът е
извършил второ частично плащане по фактурата в размер на 10 000 лв. и на
същата дата е подал и възражение против заповедта за изпълнение. Претенцията е
за неплатената част от главницата в размер на 6 500 лв., както и за лихви
за забава.
Така предявеният
установителен иск е с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД и същият е допустим, като подаден в срока по чл.415 ГПК, в резултат на своевременно депозирано от длъжника възражение против
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 8242/2017 г. по
описа на БРС.
Ответникът е депозирал писмен
отговор, с който е оспорил исковата претенция като неоснователна с твърдението,
че не е налице облигационна връзка между страните по представената фактура,
дружеството не е поръчвало и не е получавало стоката по фактурата, като същата не е осчетоводена в неговото счетоводство. Твърди
също така, че лицето С. К. не е имал представителна власт да представлява
дружеството, за което с отговора е направено от ответника възражение по чл.301 ТЗ. Изложени са възражения и за това, че между страните не е бил сключван
договор за покупко-продажба на посочените стоки с уговорени в него съществени
елементи на договора – страни, предмет и цена
на стоките, като фактурата е издадена 7 дни преди твърдяното предаване
на стоката, което създава съмнение за това дали описаната във фактурата стока
действително е била предадена, във връзка с което е оспорен представения
приемо-предавателен протокол. При условията на евентуалност ответникът е направил
възражение относно посочената във фактурата цена на стоките, като е изложил
твърдения, че с извършените плащания, които са признати от ищеца, е заплатил
пълната продажна цена. Пак при условията на евентуалност е направил и
възражение за неизпълнено насрещно задължение, а именно, че описаните във
фактурата стоки не са били предадени, като моли съда ако предявения иск бъде
уважен, ищецът да бъде осъден да му предаде описаните във фактурата движими
вещи.
По делото ищецът е представил копие
на фактура № ***184/07.03.2014 г. за доставени от Кооперация „Китка“
на получателя „Контрол“ ЕООД
стоки
– селскостопанска техника – сеялка пролетна
Вега 6, сер.№ 2, компютър сеялка Веста/Вега и култиватор
окопен КРНВ-4,2-04-с торовнасяне, сер.№ 110, като е фактурирана и отстъпка за компютър сеялка
в размер на 900 лв. без ДДС. Общата стойност на доставените стоки по фактурата е
31 500 лв. без ДДС, съответно 37 800 лв. с ДДС, в същата е посочен
срок за плащане – 14.03.2014 г. и начин на плащане – платежно нареждане, т.е.
по банков път, подписана е от представители на доставчика и на получателя, като от името
на получателя е подписана от лицето
С. К.. Така представената фактура съдържа необходимите реквизити по
Закона за счетоводството относно датата на доставката,
количеството и цената на услугата.
Представен е и приемо-предавателен
протокол от 14.03.2014 г., съгласно който С. К., в качеството на представител
на „Контрол” ЕООД, е получил от Кооперация
„Китка” следната селскостопанска техника: Сеялка пролетна Вега 6, сер.№ 2, кардан 2 бр., компютър
1 к-т и
култиватор окопен
КРНВ-4,2-04 с тор, сер.№
110. В същия протокол е удостоверено и получаването на следните документи:
2 бр. инструкция за експлоатация, 2 бр. паспорт на
инвентара, 2 бр. декларация за съответствие и
фактура № ***184/07.03.2014 г., както и че състоянието на описаната техника е добро,
без счупвания и увреждания. Протоколът е подписан от К., посочен в същия като
представител на ответното дружество.
От представените по делото платежни нареждания и
извлечения от банковата сметка на ищеца е видно, че в периода 06.03.2014 г. –
11.01.2018 г. „Контрол“ ЕООД е превело по банков път на Кооперация „Китка“
сумата общо от 31 300 лв. с основание за плащането – фактура № ***184/07.03.2014
г. От тези доказателства става ясно, че до 15.07.2015 г. от страна на ответника
са били преведени по сметка на ищцовата кооперация
12 800 лв. (на 06.03.2014 г. – авансово 12 000 лв. и на 15.07.2015 г.
– 800 лв.), като са останали дължими 25 000 лв. В тази връзка от представената молба за
потвърждение на вземания и задължения, отправена
от Кооперация „Китка” до „Контрол”
ЕООД, ведно с
насрещния отговор на „Контрол” ЕООД е видно, че на
02.02.2016 г. ответното дружество
е признало наличието на свое задължение
към Кооперация „Китка” в размер на 25 000 лв. по фактура № ***184/07.03.2014 г. Между страните не се спори,
че молбата за
потвърждение е подписана от
управителя на дружеството „Контрол“
ЕООД.
В производството пред БРС е извършена и
съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните, която след проверка в
счетоводството на ищеца и въз основа на наличните по делото данни и след
проверка в данъчното досие на ответника в НАП (тъй като дружеството не е
предоставило исканата от вещото лице информация) е установила, че фактура №
***184/07.03.2014 г. на стойност от 37 800 лв. е надлежно осчетоводена в
счетоводствата и на двете страни (на ищцовата
кооперация и на ответното дружество). Вещото лице е констатирало, че в
счетоводството на ищеца е отразено вземане от „Контрол” ЕООД за плащане на
основание фактура № ***184/
17.03.2014 г., на стойност от 37 800 лв., по която
са извършени няколко частични плащания от
ответника в периода 06.03.2014 г. – 11.01.2018 г., като към 31.12.2017 г. неплатеното задължение по фактурата е било в размер на
16 500 лв., а на
11.01.2018 г. е платена и сумата от
10 000 лв.,
като е останал неплатен
остатък в размер на 6 500 лв., който до момента
не е погасен. А
от представените на експерта счетоводни документи от НАП е установено, че
процесната фактура е регистрирана в Дневника за покупките на ответното
дружество под № 3 за данъчен период м.март 2014 г. с данъчна основа –
31 500 лв. и начислен ДДС – 6 300 лв., т.е. с обща стойност 37 800
лв. с ДДС и контрагент Кооперация „Китка“, като фактурата е включена от
ответника и в справката-декларация по ЗДДС за съответния данъчен период и
дружеството е упражнило правото си на данъчен кредит до размера на ДДС по
фактурата от 6 300 лв. Вещото лице е изчислило, че лихвата
за забава върху непогасената към 31.12.2017 г. главница от 16 500 лв. за периода 07.03.2014г. – 11.01.2018г.
е в размер на 6 455.69 лв., а за периода
14.03.2014 г. – 11.01.2018 г. лихвата е в размер на 6 423.55 лв.
При така
установената фактическа обстановка,
първоинстанционният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за покурко-продажба, като ищецът е продал на ответника
описаните в процесната фактура стоки на
обща стойност от 37 800 лв. с ДДС, които стоки, ведно със
съпътстващите ги документи, са били
получени от ответното дружество на 14.03.2014 г.
и получаването им е удостоверено от приложения приемо-предавателен протокол. В тази
връзка, въпреки, че фактурата
и приемо-предавателния протокол
не са подписани
от управителя на „Контрол” ЕООД, а от трето лице,
БРС е приел,
че извършените от името на
дружеството без представителна власт действия са били
потвърдени от законния представител на ответника,
тъй като същият е узнал за тези
действия много преди получаване на препис от
исковата молба, като в тази насока са отразяването
на фактурата в счетоводството на ответника още през
м.март 2014 г., ползването на данъчен кредит
по нея през
същия данъчен период и потвърждението за наличие на
непогасено задължение по тази фактура,
извършено на 02.02.2016 г. от управителя на
„Контрол” ЕООД, както
и извършените от дружеството частични плащания преди и след подаване на заявлението по чл.410 ГПК. С оглед на
това съдът е преценил за неоснователно възражението
на ответника по чл.301 ТЗ, тъй като същото е следвало да бъде направено веднага
след узнаване на извършените без представителна власт действия, което не е било
сторено, поради което и направеното такова с писмения отговор не е произвело
правно действие. В тази връзка, за неоснователно е счетено и възражението на
ответника, че описаните във фактурата
стоки не са били получени от него, както
и възражението му
за
неизпълнено насрещно задължение на продавача
по договора да предаде на
купувача продадените вещи. Предвид това и с оглед установеното
от експертизата непогасено
вземане на ищеца към ответника
по процесната фактура в размер на 6 500 лв., районният съд е уважил като основателен предявения иск
по чл.422 ГПК, вр. чл.79 ЗЗД за дължимост на главницата в претендирания размер, ведно със законната лихва върху главницата
от 16 500 лв. за периода от
датата на подаване на заявлението
по чл.410 ГПК
до датата на извършеното
частично плащане от 10 000 лв. след подаване на заявлението, а именно
31.10.2017 г. –
11.01.2018 г., както и законната лихва върху остатъчната главница от 6 500 лв., считано от 12.01.2018
г. до окончателното изплащане.
По отношение на акцесорния иск по чл.86 ЗЗД за дължимост на мораторна лихва, съдът е приел, че с оглед уговорения
между страните падеж за плащане на
сумата по фактурата – 14.03.2014 г., ответникът е изпаднал в забава, считано от 15.03.2014 г., поради което дължи
на ищеца лихва за забава върху главницата от 16 500 лв. за периода от 15.03.2014 г. до подаване на заявлението
– 30.10.2017 г., в размер на
6 084.36
лв., за която
сума и период искът е уважен. За разликата над 6 084.36 лв. до
претендираната лихва от 6 131 лв. и за периода 07.03.2014 г. – 14.03.2014
г. акцесорният иск е отхвърлен.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, по
допустимостта му
– в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е.
правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на
наведените в жалбата оплаквания. При тази служебна проверка,
Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен
акт, липсват нарушения на
императивни материалноправни
норми.
С оглед събраните
по делото доказателства и приложимите разпоредбите на закона, БОС намира
въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни
изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. БРС е
съобразил и анализирал всички относими и допустими
доказателства, ангажирани от страните, въз основа на които е достигнал до
правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се
установяват с тях. Във въвзивното производство не са
ангажирани допустими и относими доказателства, които
да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради
което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи,
че направените от въззивника доказателствени искания не са уважени от БОС, тъй
като в едната си част са били неотносими и
неоснователни, а в друга част – преклудирани.
Настоящата
инстанция напълно споделя и решаващите правни изводи на БРС за наличието на
облигационно правоотношение между страните по договор за продажба на
селскостопанска техника, за което е издадена фактура № ***184/07.03.2014 г.,
предаване на стоката от ищеца и приемането и от ответника, неизпълнение от
последния на задължението му да заплати цялата продажна цена по фактурата и
наличието на непогасено задължение по нея в размер на 6 500 лв., както и
за неоснователност на възражението на ответника по чл.301 ЗЗД и за неизпълнено
насрещно задължение, т.е. изводите на районния съд за основателност на исковите
претенции по чл.422 ГПК, вр. чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, които са формирани въз
основа на установената по делото фактическа обстановка, като намира тези изводи
на БРС за правилни и в съответствие със закона, поради което препраща към
мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК и по този начин
същите стават част и от въззивното решение.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Неоснователни
са възраженията на въззивното дружество за допуснати от първата инстанция
нарушения на чл.146 ГПК във връзка с доклада на делото и разпределението на
доказателствената тежест. В случая, от данните по делото е видно, че в
изготвения от БРС доклад по чл.146 ГПК, районният съд действително не е
квалифицирал направените от ответника възражения в писмения му отговор и в тази
връзка не е разпределил доказателствената тежест. Видно е обаче, че първоинстанционният съд е дал възможност на страните, в
т.ч. и на ответника, да сочат и представят доказателства в подкрепа на
твърденията и на възраженията си, като същите са ангажирали относими
доказателства за установяване на релевантните за спора факти, поради което процесуалните
им права не са били ограничени. Ето защо, в случая не може да се приеме, че е
налице съществено процесуално нарушение, дори и доклада на съда да е бил
непълен, тъй като това не е довело до накърняване на правата на въззивното
дружество-ответник. Неоснователно е и възражението на въззивника, че районният
съд немотивирано е отхвърлил част от доказателствените му искания, като от
изготвения от БРС доклад на делото е видно, че съдът подробно се е обосновал
защо е уважил едни от исканията и защо е оставил без уважение другата част от
тях. В тази връзка, настоящата инстанция не споделя и доводите във въззивната
жалба за предварително произнасяне от районния съд по основателността на иска
преди окончателното събиране на доказателствата. По делото липсват данни за
подобно предварително произнасяне от съда, като тук следва да се отбележи, че мотивирането
в доклада кои доказателствени искания са относими и
кои не, за което преценката се извършва с оглед наведените от страните
твърдения, не представлява произнасяне по основателността на спора, както
неправилно счита въззивника, поради което възраженията му в този смисъл са
неоснователни.
Настоящата инстанция намира за неоснователни
възраженията на въззивника за липса
на облигационно правоотношение между страните по договор за услуги, както и
възраженията му за неправилно приложение от районния съд на нормата на чл.301 ТЗ досежно издадената фактура, плащанията по нея и действието им спрямо
отношенията между страните. По въпроса за значението на фактурата, нейното
осчетоводяване и частичните плащания по нея е налице постоянна съдебна практика
– Решение № 71/08.09.2014 г. по т.д.№ 1598/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение
30/08.04.2011 г. по т.д.№ 416/2010 г. на ВКС, І т.о., Решение № 211/30.01.2012
г. по т.д.№ 1120/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 118/05.07.2011 г. по т.д.№
491/2010 г. но ВКС, ІІ т.о. и др., която се споделя и от настоящия състав и с
която първоинстанционният съд изцяло се е съобразил. В посочените решения на ВКС последователно и
непротиворечиво е застъпено становището, че издадената фактура отразява
възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването й от
търговското дружество-ответник, включването й в дневника за покупко-продажбите
по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по същата за размера на фактурирания ДДС
представлява недвусмислено признание от ответника на задължението му и доказва
неговото съществуване. Касационната инстанция приема също така, че фактурата,
която съдържа реквизитите на
съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от
двете страни и е ползван данъчен кредит по нея, служи като доказателство за
възникване на отразените в нея задължения дори и същата да се счете за
неистинска /неавтентична/ или да е останала неподписана от продавача по
договора за търговска продажба, тъй като само по себе си отсъствието във
фактурата на някои от посочените в Закона за счетоводството реквизити не е
основание за отричане на договорното правоотношение. Поради неформалния
характер на продажбата, респ. на договора за изработка, преценката за
сключването му не следва да бъде ограничавана до съдържанието на същия този
документ, а е необходимо да се направи с оглед на всички доказателства по
делото, вкл. и на тези относно предприетите от страните действия, които при
определени обстоятелства могат да се разглеждат като признания за
облигационната връзка между страните, по повод на която фактурата е била
съставена. В тази връзка,
в съдебната практика е прието, че когато фактурата
е подписана за получател от лице
без представителна власт, но е осчетоводена от купувача, включена
е в дневника
за покупките и за нея е ползван
данъчен кредит, то търговецът
е потвърдил извършените от трети лица
действия по приемане на стоките
и приложение намира презумпцията на чл.301 ТЗ.
В конкретния случай, процесната
фактура № ***184/07.03.2014
г. съдържа всички необходими реквизити по
Закона за счетоводството относно датата на
доставката, количеството и цената на стоките, както и данните за доставчика
и получателя. Действително, фактурата не е подписана от управителя на ответното
дружество, а от лицето С. К.. Но оспорването на
фактурата от ответника с твърдението, че била подписана от лице без представителна власт, не
лишава автоматично същата от материалната й доказателствена сила на частен
свидетелстващ документ, подписан от двете страни, и само по себе си това
обстоятелство не е основание да се отрече отразеното във фактурата и в
приемо-предавателния протокол от 14.03.2014 г. реално предаване на стоките на
ответното дружество. С оглед данните по делото, БОС
приема, че дори и да не е била подписана от надлежен представител на ответника, процесната фактура го обвързва
и удостоверява валидното възникване на задължението му по договора, тъй като
доказателствата сочат на потвърждаване на доставката по смисъла на чл.301 ТЗ,
приложим при сделки между
търговци, какъвто е и настоящият случай. Съгласно чл.301 ТЗ, когато едно лице
действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът
потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. Тази
законова презумпция цели да се създаде сигурност и стабилност между страните по
търговски сделки, като се отнеме възможността на недобросъвестни търговци след
продължителен период от време да се позовават на недействителност на договори,
сключени от тяхно име без представителна власт.
Както правилно е приел и
районния съд, доказателствата по делото водят до извода, че ответното дружество
не се е противопоставило на сделката, обективирана
във фактура № ***184/07.03.2014 г., веднага след узнаване за извършеното
действие от лице без представителна власт. По делото
е безспорно, че на 02.02.2016 г. с отговора си на отправената му от
Кооперация „Китка“ молба за потвърждение
на вземания и задължения, ответното дружество
е признало задълженията си към ищеца по
процесната фактура, като молбата
потвърждение е подписана лично от управителя на „Контрол“ ЕООД.
Освен това, ответникът е извършил по банков път частични плащания по процесната
фактура, а
съгласно неоспореното заключение на приетата от
БРС съдебно-счетоводна експертиза, фактура № ***184/07.03.2014 г. на
стойност от 37 800 лв. с ДДС е била надлежно осчетоводена
в счетоводството на „Контрол“ ЕООД с конграгент Кооперация
„Китка“, което означава наличие на задължение към ищеца. От експертизата е безспорно установено и
обстоятелството, че процесната фактурата е отразена от въззивника и в отчетните
му регистри по ЗДДС, същата е регистрирана от него в Дневника за покупките за
м.март 2014 г. и е включена в „Справката–декларация за ДДС” за съответния
данъчен период, като за получателя на облагаемата доставка е възникнало правото
за приспадане на данъчен кредит, което е упражнено от ответника в размера на
начисления ДДС по фактурата от 6 300 лв. Всичко това означава приемане от
ответника на доставените му от ищеца стоки, като с факта на осчетоводяване от въззивника
на фактурата в пълния й размер е постигнато съгласие и по отношение на цената. Тук следва да се отбележи, че ако удостоверената с фактурата стопанска операция не е
била осъществена, то същата не би следвало да бъде надлежно осчетоводена и
отразена в счетоводните регистри и книги на ответното дружество в пълния й
размер, което обстоятелство означава нейното приемане и е доказателство за
съществуването между страните на договорната връзка, предаване от ищеца на продадените
стоки, тяхното приемане от ответника и възникването на задължението на последния
за плащането на цената. В тази връзка,
въззивния съд намира, че БРС правилно е преценил действията на ответника и е
формирал правилен извод за приложение на презумпцията по чл.301 ТЗ, тъй като
въззивникът не се е противопоставил на сделката
веднага след узнаването й, а напротив – същият я е потвърдил още през м.март
2014 г. с осчетоводяването на фактурата, както и с извършените от него частични
плащания. При това положение е недопустимо последващо оспорване на подписа
и представителната власт на лицето, подписало
фактурата,
както всъщност е процедирал и ответника в
конкретния случай – противопоставянето на извършените действия без
представителна власт е направено едва с депозирането на писмения отговор, а не
веднага след узнаването, съгласно чл.301 ТЗ. Ето защо, въззивната инстанция
намира,
че с последващите си действия ответникът е направил извънсъдебно признание за
задължението си, което съществува във вида, в който е отразено в процесната
фактура, поради което същата представлява верен документ, отговарящ на действителното
правно положение и удостоверяващ договорната връзка между страните.
Изложените съображения, събраните по делото доказателства
и последващите фактически и правни действия на въззивника – осчетоводяване на
фактурата, включването й в отчетните регистри по ЗДДС, ползването на данъчен
кредит и извършените плащания по нея, дават основание да се приеме, че между
страните е съществувала валидна облигационна връзка, породена от договор за продажба на селскостопанска
техника, обективиран в съставената фактура № ***184/
07.03.2014 г., както и че стоките са били предадени
от ищцовото дружество и приети от ответника, поради
което задължението на дружеството за заплащане на продажната цена е доказано и
то е признато от него по недвусмислен начин. Това налага извод за основателност
на исковата претенция, като в
този
смисъл е постоянната и непротиворечива
практика на ВКС, посочена по-горе
в мотивите, в съответствие с която е постановено и обжалваното
първоинстанционно решение. Ето защо, всички
изложени във въззивната жалба възражения са неоснователни. Предявеният главен
иск по чл.422 ГПК, вр. чл.79 ЗЗД за дължимост на
непогасената главница от 6 500 лв. следва да бъде уважен изцяло, ведно със
законната лихва. Основателен е и акцесорния иск по чл.86 ЗЗД за дължимост на мораторна лихва за периода
от 15.03.2014
г. до 30.10.2017
г., в размер на 6 084.36 лв., поради което същия следва да се уважи
в този размер.
Настоящата инстанция не споделя и възраженията в
жалбата, че районния съд неправилно е обсъдил представеното от ищеца
писмо-потвърждение на счетоводно салдо. Противно на твърденията на въззивника,
ангажирането на това доказателство не е било преклудирано,
тъй като е било представено от ищеца преди първото съдебно заседание пред БРС и
ответникът не е бил лишен от възможността да се запознае със същото, като е
следвало да прояви по-голяма процесуална активност по делото, което всъщност той
не е сторил. Ето защо, в случая не са допуснати твърдяните
във въззивната жалба нарушения от районния съд, с които ответникът цели да
оправдае собственото си бездействие в процеса, поради което възраженията му в
този смисъл за неоснователни.
Предвид горното, БОС намира въззивната жалба за
неоснователна, като изцяло споделя решаващите правни изводи на първата
инстанция, поради което решението на БРС следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно
решение № 1522/17.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 5408/2018 г. по описа на
Районен съд – гр.Бургас.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване (чл.280, ал.3 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.