Р Е Ш Е Н И Е
Номер
21.1.2020 г. гр. Велико Търново
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД
VI-ти граждански състав
на седми януари
две
хиляди и двадесета година
в публично заседание в следния състав:
Районен
съдия: Георги
Георгиев
при
секретаря Милена Радкова
като
разгледа гражданско дело № 2929 по описа за
Производството
е образувано по искова молба на И.Х.И., с която се иска да бъде прието за
установено по отношение „Е. М.” ЕООД, че ищецът не дължи претендираната
по изп. дело № 112/2010 г. на ЧСИ Д. Б.сума в размер
от 1 211.85 лева, за която е издаден изпълнителен лист по ЧГД № 72/2010 г.
на Районен съд – Кнежа.
Ищецът
твърди, че въз основа на изпълнителен лист, издаден по ЧГД № 72/2010 г. на
Районен съд – Кнежа, срещу него от страна на „Р. (България)” ЕАД е образувано изп. дело № 112/2010 г. по описа на ЧСИ Димитър Бойчев. Заявява,
че последните изпълнителни действия, изискани от „Р. (България)” ЕАД, са
предприети от съдебния изпълнител на 13.2.2013 г., а по молба от 5.2.2013 г.
като взискател е контитуиран
ответникът. Твърди, че фактическият състав на цесията не е довършен и след като
няма валиден договор за прехвърляне на вземането, то ответникът няма как да има
качеството кредитор и неговото конституиране в рамките на изп.
процес няма как да бъде признато, от което следва, че липсва извършване на
каквито и да било валидни действия в рамките на изпълнителното дело. Заявява,
че изп. дело № 112/2010 г. по описа на ЧСИ Д. Б.е
прекратено по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а понастоящем вземанията са
погасени по давност.
Ответникът
оспорва исковата молба. Заявява, че процесното
вземане му е прехвърлено с договор за цесия от 25.4.2012 г., сключен с „Р.
(България)” ЕАД, а уведомяването на длъжника не е елемент от фактическия състав
на цесията, респ. не рефлектира върху дължимостта на
вземането. Твърди, че давността е прекъсвана, като още с образуването на изп. дело № 112/2010 г. по описа на ЧСИ Д. Б.са предприети изпълнителни
действия в тази насока. В тази връзка сочи, че искането на взискателя
да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, както и че погасителната давност
не води до погасяване на самото вземане, а на възможността същото да бъде
изпълнено принудително. По този повод заявява, че негово право е да претендира извънсъдебно и погасените по давност свои вземания, имайки
в предвид, че длъжникът може и да не направи възражение за изтекла погасителна
давност, поради което искът за признаване за установено, че ищецът не дължи процесната сума е неоснователен.
В проведеното открито заседание
процесуалният представител на ищеца поддържа предявения иск. В представена
писмена защита заявява, че последните валидни изпълнителни действия са
предприети на 13.12.2013 г. и на 13.12.2015 г. изпълнителното дело е прекратено
по силата на закона, респ. че на 13.12.2018 г. е изтекла общата 5-годишна
погасителна давност.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото е безспорно, че въз основа на изпълнителен лист,
издаден по ЧГД № 72/2010 г. на Районен съд – Кнежа, по молба от 24.3.2010 г. на
„Р. (България)” ЕАД срещу ищеца е образувано изп.
дело № 112/2010 г. по описа на ЧСИ Димитър Бойчев. В молбата е направено искане
за проучване имущественото състояние на длъжника и за налагане на запори и
възбрани върху откритото имущество.
След проучване имущественото състояние на длъжника, с постановление
от 6.6.2011 г. е наложен запор върху вземанията за трудово възнаграждение на
длъжника при „Стройко” ЕООД, като с писмо от
28.6.2011 г. съдебният изпълнител е уведомен, че И.И. не работи в дружеството
от 17.1.2011 г.
С постановление от 30.11.2011 г. е наложен запор върху
вземанията за трудово възнаграждение на длъжника при „Хлебозавод Велико
Търново” ООД.
С постановление от 14.5.2012 г. отново е наложен запор върху
вземанията за трудово възнаграждение на длъжника при „Хлебозавод Велико
Търново” ООД.
На 5.2.2013 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от „Е.
М.” ЕООД, в която се сочи, че на 25.4.2012 г. е сключен договор за цесия с „Р.
(България)” ЕАД и се иска конституирането на ответника като взискател
по изпълнението.
С постановление от 13.1.2015 г. „Е. М.” ЕООД е конституиран
като взискател по делото.
С молба от 22.3.2016 г. ответникът „Е. М.” ЕООД е отправил до
съдебния изпълнител молба за проучване имущественото състояние на длъжника и за
предприемане на изпълнителния действия с цел обезпечение на вземането му.
При установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна страна:
Предявен е иск по чл. 124, вр. чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване несъществуването на вземания по изпълнителен лист, като ищецът е посочил фактите, от
които извежда основанието за отричане правото на ответника, а именно – изтекла погасителна
давност. Ето защо съдът, в рамките на диспозитивното
начало, следва да установи дали това основание за погасяване се е реализирало и
само ако погасяването е настъпило поради неговото реализиране - да уважи иска.
Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е
установено със съдебно решение, както е случая, срокът на новата давност е всякога
пет години, а съгласно чл.
116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането и от всяко
изпълнително действие започва да тече нова давност. В този смисъл е
разрешението, дадено в т. 10 от ТР № 2
по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС - „При изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ...”. За да прекъсне давността обаче,
действието следва да е „валидно” извършено, т.е. в рамките на
надлежно образуван и висящ изпълнителен процес, както и да е насочено към
прилагане на изпълнителен способ. Ето защо не е от естество да прекъсне
давността нито действие, насочено към прилагане на изпълнителен способ, но
извършено извън рамките на висящ процес, нито действие, което – макар и
извършено в рамките на висящ процес, не съставлява прилагане на изпълнителен
способ. От своя страна, висящият изпълнителен процес може да бъде прекратен на някое
от основанията, посочени в чл. 433, ал. 1 ГПК, включително поради бездействието
на взискателя, изразяващо се в непоискване
в продължение на две години да бъде извършено изпълнително действие (т. 8). В случая от 14.5.2012 г., когато е наложен последният
запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, до 13.1.2015 г., когато ответникът
е конституиран като взискател, не са отправяни
искания за извършване на изпълнителни действия. Ето защо,
изпълнителното производство по
това дело следва да се счита за прекратено по право още на 14.5.2014 г., а всички
действия, извършени
от съдебния изпълнител след тази дата, не са
валидни, тъй като са предприети по едно вече прекратено (по силата на закона) изпълнително
производство и нито едно от тях не е
могло да
доведе до прекъсване на погасителната давност.
Твърдението на ищеца, че последните валидни изпълнителни действия са предприети
на 13.12.2013 г. не може да бъде споделено, доколкото на 3.12.2013 г. по искане
на взискателя от страна на съдебния изпълнител са
изискани справки за актуално състояние на трудовите договори на длъжника и
справка за декларираното от последния движимо и недвижимо имущество, но
въпросните действия не са изпълнителни и не прекъсват давността на образуваното
изп. дело. В ТР № 2 по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС са посочени неизчерпателно
група от действия в изпълнителното производство с прекъсващ за давността ефект:
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Тук следва да се има в предвид, че искането на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Т.е.
искането също представлява юридически факт, прекъсващ давността, но само когато
е уважено от съдебния изпълнител и действието е предприето. Ето защо, депозираната на 5.2.2013
г. молба от „Е. М.” ООД не е довела до прекъсване давността на вземането, тъй като по делото липсват данни съдебният изпълнител да се произнесъл по същата, както
и данни да е предприето
извършване на посочените в нея действия. От друга страна, от подаването на молбата на 5.2.2013 г. до
подаване на последващата такава на 22.3.2016 г., с която отново е поискано
предприемането на изпълнителни действия, са изминали повече от 2 години, т.е.
при подаването на тази последваща молба изпълнителното дело вече е било
прекратено по силата на закона и дори да се приеме, че самото подаване на
молбата може да прекъсне давността, то това не може да стане при подаване на
същата по вече прекратено изпълнително дело. От своя страна, подадената на
13.1.2015 г. молба от ответника и конституирането му като взискател
на същата дата не е в състояние да прекъсне давността, доколкото в същата няма
искане за предприемане на изпълнителни действия и въз основа на същата
съдебният изпълнител не е предприемал такива.
Предвид гореизложеното, съдът приема, че вземанията на
ответника са погасени с изтичане на 5-годишна давност,
започнала да тече на 14.5.2012 г. (след налагането последния
запор) и изтекла на 14.5.2017 г., поради което за същия не съществува
възможност за принудителното им събиране.
По повод аргументът на ответника, че дори и погасени по
давност, вземанията му съществуват като естествени, следва да се посочи
следното:
Действително, макар и погасени по давност, вземанията
продължават да съществуват като естествени и изпълняеми
(арг. от чл. 118 ЗЗД), поради което формално
погледнато иск за признаване за установено, че тези вземания не съществуват би
бил неоснователен. Настоящият иск обаче не е такъв за несъществуване
на вземанията, а иск за оспорване на принудителното изпълнение по отношение на
същите, поради факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издаден изпълнителния лист – изтекла погасителна
давност. Т.е. иск, че същите не се дължат в рамките на изпълнителния процес. Доколкото
ефектът на погасителната давност не настъпва по право и не се прилага служебно от съда и от
съдебния изпълнител, е необходимо изрично волеизявление на длъжника,
което може да се извърши и с
предявяването на отрицателен установителен иск от
длъжника. Фактът, че искът е установителен,
а не конститутивен, не води до обрания извод, доколкото в
случая релевантно е волеизявлението на длъжника за настъпилата погасителна давност,
а не характера на иска.
По разноските:
Предвид изхода на делото ответникът следва да заплати на ищеца
сумата от 370.00 лева - разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Великотърновският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Е. М.” ЕООД, ЕИК ***, представлявано от Райна Миткова-Тодорова, че И.Х.И., ЕГН **********
не дължи, като погасена по давност, претендираната по
изпълнително дело № 112/2010 г. по описа на ЧСИ Д. Б.сума в общ размер от
1 211.85 лева, за която е издаден изпълнителен лист по ЧГД № 72/2010 г. на
Районен съд – Кнежа.
ОСЪЖДА „Е. М.” ЕООД, ЕИК ***, представлявано от Райна Миткова-Тодорова, да
заплати на И.Х.И., ЕГН ********** сумата от 370.00 (триста и седемдесет) лева,
представляваща направените по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: