РЕШЕНИЕ
№ 1651
гр. Варна, 15.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 12 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Десислава Йорданова
при участието на секретаря Станислава Ст. Стоянова
като разгледа докладваното от Десислава Йорданова Гражданско дело №
20223110111968 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран от *** срещу М. В. Н. с иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1
ЗПК вр. чл.99 ЗЗД и чл.86 ЗЗД вр. чл.99 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 922,69 лв. (деветстотин двадесет и два лева и шестдесет и девет
стотинки), представляваща неплатена главница дължима по Договор за потребителски
кредит № PLUS-11072236 от 18.12.2014 г., сключен между***ЕАД и М. В. Н., като в
последствие вземането по договора е прехвърлено в полза на „*** по силата на Приложение
№ 1 от 11.11.2021г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
11.11.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 28.06.2022г., до окончателното изплащане, сумата о т 402,01 лв.
(четиристотин и два лева и една стотинка), представляваща обезщетение за забава за
периода от 12.09.2016г. до 27.06.2022г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410
ГПК 3929/29.06.2022 г. по ч.гр.д.8221/2022 г. по описа на ВРС, 12 състав.
Ищецът твърди, че е придобил вземане спрямо ответника по силата на Приложение
№ 1 от 11.11.2021 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от
11.11.2021 г. сключен с „***Поддържа, че вземането на *** към М. Н. е възникнало въз
основа на договор за паричен заем PLUS-11072236/18.12.2014 г., сключен между. Излага се,
че ответникът е уведомен за цесията извъсъдебно, но ако съдът не намери това за устновено,
се иска да бъде прието, че е уведомен с исковата молба. Сочи се, че по силата на договора за
кредит на Н. бил отпуснат кредит от 1500 лв. и е определена застрахователна премия от
302,40 лв., а договорната лихва била в размер на 1002,36 лв.
Длъжникът следвало да върне сума от 2804,76лв. на 36 погасителни вноски, всяка от
77,91 лв. с краен срок 20.12.2017 г., който е настъпил. Поради забава на плащания, било
начислено и обезщетение за забава в размер на законната лихва, възлизащо на 402,01 лв. за
периода от 12.09.2016 г. до 27.06.2022г.. При изложеното се иска уважаване на предявените
искове.
Исковата молба и приложенията към нея са редовно връчени на ответника. В срока
по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не е подал отговор на исковата молба. В заповедното
производство е подадено бланково възражение по чл.414 ГПК.
Ответникът се представлява в първото по делото съдебно заседание, в което навежда
1
възражение за погасяване на задължението по давност. Твърди, че е заплатил процесните
вземания.
Варненския районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и
доводите на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:
Предявени са установителни искове чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, във
вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД; чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл.86 ЗЗД вр. с чл. 99,
ал. 1 ЗЗД
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 99, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
следното: 1) наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски кредит; 2)
кредиторът да е предоставил, съответно длъжникът да усвоил реално сумата по отпуснатия
кредит; 3) че падежът на задължението за връщане на сумата е настъпил; 4) наличие на
валиден договор за прехвърляне на вземания, по силата на който ищецът е придобил
претендираното вземане; 5) ответникът да е надлежно уведомен за извършената цесия.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.86 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже: 1)
изпадането на ответника в забава, 2) размера на лихвата за забава
От ищеца е представен договор за потребителски паричен кредит PLUS-11072236 от
18.12.2014 г., сключен между *** / чийто правоприемник е „***“ и М. В. Н., от който се
установява, че същите са договорили дружеството да предостави на ответницата
потребителски кредит с отпусната сума от 1500,00 лв., застрахователна премия-302,40 лв. и
такса ангажимент- 52,50лв. срещу задължение за нея да върне сумата от 2804,85 лв. на 36
месечни вноски от по 77,91 лв.., с падеж на първата вноска на 20.01.2015 г. при фиксиран
годишен лихвен процент- 36,94%, с годишен процент на разходите / ГПР/- 47,76%.
В ч. 2 от условията към договора е разяснено, че кредитполучателя плаща „такса
ангажимент“, срещу което кредиторът фиксира лихвеният процент за целия срок на
договора.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че ***- клон ***“ е
прехвърлил вземанията си към ответника по процесния договор за потребителски кредит с
приложение 1 към договор за продажба на вземания / цесия/ от 11.11.2021г. на ***.
По делото е представено и копие от пълномощно, от представител на че ***“- клон
***“, с което *** се упълномощава от името на че ***“ да уведоми всички длъжници по
всички вземания, които дружеството е цедирало на ищеца с договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 11.11.2021г. /л.19/.
Към исковата молба е представено уведомително писмено за извършено прехвърляне
на вземания, адресирано до ответницата, с което се уведомява от че „***чрез „****, че
вземането на първото дружество произтичащо от договор за потребителски кредит PLUS-
11072236 от 18.12.2014 г. е прехвърлено на второто дружество.
Съгласно установената съдебна практика /Решение № 114/ 07.09.2016 г., т. д. № 362/
2015 г., II т. о. на ВКС; Решение № 78/ 09.07.2014 г., т. д. № 2352/ 2013 г., II т. о. на ВКС;
Решение № 3/ 16.04.2014 г., т. д. № 1711/ 2013 г., I т. о. на ВКС; Решение № 123/ 24.06.2009
г., т. д. № 12/ 2009 г., II т. о. на ВКС; Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/2014 г., III г. о./ установеното в чл. 99, ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу лице, което не е носител на
вземането. Изискването на закона е уведомяването за цесията да изхожда от цедента, но
няма законова пречка той да упълномощи друго лице, включително и самия цесионер, да
извърши това правно действие от името на цедента. Императивността на разпоредбата на
чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД се простира до това, кой има задължение за това уведомяване, но не
следва да бъде тълкувана дотолкова стеснително, че да изключва приложението на чл. 36 и
сл. от ЗЗД, които са приложими за всички правни действие, т.е. за цедента съществува
правото да прецени кое лице желае да упълномощи за извършване на уведомяването без да
необходимо съгласието на длъжника вкл. и цесионера. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Длъжникът може да се
защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за
представителната власт на новия кредитор / в този смисъл и Решение № 137 от 2.06.2015 г.
на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК/.
С оглед съдържанието на представеното по делото пълномощно от цедента в полза на
2
цесионера се установява, че овластяването обхваща извършването на действия по
уведомяване на всички длъжници на цедента, вземанията към които са прехвърлени с
договора за цесия от 11.11.2021 г., а видно от приложението към договора едно от
прехвърлените вземания е именно това по договора за кредит, сключен с ответника, с оглед
на което съдът намира, че даденото в полза на „*** пълномощно обхваща и действията по
уведомяване на М. Н..
От страна на ищеца не са ангажирани доказателства, че преди подаването на
заявлението по чл. 410 ГПК, въз основа на което е образувано ч.гр.д. № 8221/2022г. по описа
на ВРС, и съответно преди депозирането на исковата молба, по която е образувано
настоящото производство, М. Н. е била уведомена за обстоятелството, че задълженията
към „***“, произтичащи от договора за заем, са прехвърлени на ***. Като приложение към
исковата молба обаче е представено копие от уведомление за цесията, адресирано до нея,
което е връчено заедно с препис от исковата молба. В редица решения на ВКС /напр.,
Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г.; Решение № 78 от 9.07.2014 г. по т. д.
№ 2352/2013 г.; Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. и др./, се приема, че
уведомлението за цесията, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3
ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.
99, ал. 4 от ЗЗД. Следователно към момента на приключване на съдебното дирене
длъжникът е редовно уведомен за цедирането на задълженията и на основание чл. 99, ал. 4
ГПК договорът за цесия е породил действие спрямо нея, което обстоятелството следва да
бъде взето предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
С оглед на изложените съображения настоящият състав намира, че „*** е
легитимиран да претендира задълженията по процесния договор.
От ищеца не се оспорва, че е усвоил сумата по кредита.
Конкретният договор за кредит е сключен при действието на Закона за
потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията му с бр. 61 от 25.07.2014
г., в сила от 25.07.2014 г.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. На основание чл. 23 когато договорът е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
В настоящия казус, процесният договор е сключен в предвидената в чл. 10, ал. 1 от
ЗПК писмена форма, при ясно постигнато съгласие относно размера на предоставения
кредитен ресурс.
Съдът намира, че договорът не отговаря по съдържание на т. 10 от чл. 11, тъй като не
е посочено как е формиран годишния процент на разходите по кредита, който е посочен
само цифрово – 47,76%. В договора за кредит не е отразено, кои главници и какви
допускания са включени при изчисляване на годишния процент на разходите, освен
годишният лихвен процент.
Според нормата на чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Според дефиницията дадена в § 1, т. 1 "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая, в договора за кредит не е отразено как е формиран годишния процент на
разходите, като не е посочено кои допускания /вид на разхода по смисъла на § 1, т. 1/ и в
3
какъв процент се включват в него. От съдържанието на договора може да се извлече само
процента на договорната лихва, която участва при формирането на годишния процент на
разходите. За останалите 10. 82% не е посочено никъде в договора или в общите условия
какво по естеството си представляват вкл. дали са едно или сбор от няколко допускания по
смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит.
На следващо място, от договора не може да се установи дали таксата ангажимент,
която представлява разход по кредита, е била включена при формиране на процента на ГПР,
а за нея съдът намира, че е нищожна.
Съгласно условията към договора същата се заплаща от кредитополучателя при
усвояване на кредита срещу задължението на кредитора да фиксира лихвения процент за
срока на договора при съдържащите се в него условия, размери и срокове. Съобразно § 1, т.
5 от ДР на ЗПК, "Фиксиран лихвен процент по кредита" е лихвеният процент, предвиден в
клауза на договора за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговарят един
постоянен лихвен процент за целия срок на договора за кредит. В случая, съдът приема, че
фиксираният лихвен процент е уговорен в самия договор за целия му срок на действие,
поради което заплащането на такса от страна на кредитополучателя, за вече поето от страна
на кредитора договорно задължение, противоречи на добрите нрави, което води до нейната
нищожност. Уговорена по този начин таксата ангажимент на практика представлява
договорена допълнителна печалба на кредитодателя, посредством която се стига до
обогатяването му без правно основание. Следва да се съобрази и че рискът от поддържане
на фиксиран лихвен процент е не само върху кредитора, но и върху длъжника, който би бил
ощетен при възникване на икономически условия за намаляването му. Зададената
предварително едностранно от кредитодателя такса, не е позволила на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора. Цитираната уговорка е
договорена във вреда на потребителя, което не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. С оглед изложеното съдът намира, че клаузата за такса
ангажимент е недействителна като неравноправна и противоречаща на добрите нрави и като
такава не следва да се зачита при изчисляване на размера на дълга.
Необходимо е да се добави, че съобразно представения погасителен план не е ясно
дали договорната лихва е начислена единствено на чистата стойност на кредита, т.е.
получената от потребителя сума или и върху предвидените в договора такси и
застрахователни премии, като последното също би нарушило правата на кредитополучателя,
доколкото възнаградителната лихва се явява цена за ползване на парични ресурс, който
всъщност е само получената главница.
При така изложените доводи, съдът намира, че процесния договор за кредит е
недействителен и кредитополучателя дължи да върне само чистата стойност на кредита,
която при изложените от съда доводи за нищожност на уговорената „такса ангажимент“ е в
размер на 1447,50 лв.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, на която съдът дава вяра като
компетентно изготвена, от която се установява, че ответникът е извършил плащания в общ
размер на 2034,65 лв. / таблица към т.3 от задачите/. Тези плащания с оглед извода на съда
за недействителност на договора и задължението на ответника да върне само чистата
стойност и нищожоността на клаузата касаеща „таксата нагажимент“, следва да бъдат
отнесени за погасяване на сумата от 1447,50 лв. Плащанията извършени преди изтичане
срока на договора изцяло погасяват дължимата според настоящия състав сума по договора за
кредит, с оглед на което не са останали дължими задължения и иска за главница е
неоснователен. На отхвърляне подлежи и иска за лихва за забава, доколкото е обусловен от
изхода по главния иск.
По разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски има ответникът, който обаче не е
направил искане за присъждане и не е доказал заплащането на такива нито в исковото, нито
в заповедното производство.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
4
ОТХВЪРЛЯ предявените от ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***
срещу М. В. Н., ЕГН:**********, адрес: с. ***искове по реда на чл.422 ГПК с правна
квалификация по с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл.99 ЗЗД и чл.86 ЗЗД вр.
чл.99 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 922,69 лв.
(деветстотин двадесет и два лева и шестдесет и девет стотинки), представляваща неплатена
главница дължима по Договор за потребителски кредит № PLUS-***от 18.12.2014 г.,
сключен между „*** и М. В. Н., като в последствие вземането по договора е прехвърлено в
полза на „А*** по силата на Приложение № 1 от 11.11.2021г. към Договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 11.11.2021г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда –
28.06.2022г., до окончателното изплащане, както и сумата от 402,01 лв. (четиристотин и два
лева и една стотинка), представляваща обезщетение за забава за периода от 12.09.2016г. до
27.06.2022г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК 3929/29.06.2022 г. по
ч.гр.д.8221/2022 г. по описа на ВРС, 12 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Варна в двуседмичен срок от
връчване на препис от него на страните.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
5