РЕШЕНИЕ
№ 411
гр. Бургас, 27.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20212100501082 по описа за 2021 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба вх. № 261578/18.05.2021 г., подадена от „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, кв.
„Малинова Долина“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ №4-6, чрез адв. Недялка Капитанова,
против Решение №260067 от 14.04.2021 г. по гр.д. №55/2020 г. по описа на РС-Поморие.
С посоченото решение, Районен съд – Поморие е отхвърлил иска на „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, кв.
„Малинова Долина“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ №4-6 за установяване, че АН. СТ. Т. с
ЕГН **********, дължи на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК *********, сума в размер 4322.
24 лв. (четири хиляди триста двадесет и два лева и двадесет и четири стотинки),
представляваща парично задължение по договор за прокредит спринт № 034-
748234/20.02.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.07.2019 г. –
датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК, до окончателното и изплащане, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 250/11.07.2019 г. по ч.
гр. дело № 515/2019 г., по описа на РС – Поморие. С посоченото решение „ЕОС МАТРИКС“
ЕООД с ЕИК ********* е осъдено да заплати на АН. СТ. Т. с ЕГН ********** сума в
размер 500 лв. (петстотин лева), представляваща разноски по делото.
С жалбата се твърди, че постановеното решение е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано, постановено в противоречие с материалноправните разпоредби. Счита, че
когато страните по договор се подпишат под дадени клаузи или Общи условия, не следва
съдът да прави изводи, освен такива за нарушение на норми и неравноправни клаузи.
Изрично в раздел VII от Общите условия е направена разлика между солидарна отговорност
1
и акцесорна такава. Нямало съмнение какво качество имат лицата с подпис срещу
„солидарен длъжник“.
Въз основа на изложеното моли въззивният съд да постанови решение, с което да
отмени първоинстанционното решение, постановено по гр.д.55/2020 г. по описа на Районен
съд - Поморие, като вместо него да постанови друго, с което да признае за установено, че
АН. СТ. Т. с ЕГН **********, дължи на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК *********, сума в
размер 4322. 24 лв. (четири хиляди триста двадесет и два лева и двадесет и четири
стотинки), представляваща парично задължение по договор за прокредит спринт № 034-
748234/20.02.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.07.2019 г. –
датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК, до окончателното и изплащане.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
АН. СТ. Т. с ЕГН **********, чрез пълномощника й адв. Маргарита Георгиева.
Оспорва подадената въззивната жалба, като счита, че същата е изцяло неоснователна
и необоснована. Посочва, че видно от приетото и неоспорено заключение на вещото лице по
делото се установява, че в изпълнение на договореното кредитополучателят С.Т. е получил
сумата, но реално не е разполагал физически с последната, а процесният кредит е послужил
за предсрочно погасяване на други два кредита.
Сочи, че правилно първоинстанционният съд е направил извод, че единствен
кредитополучател по договора е С.И.Т., а намерението на страните по договора и
преследваната от тях цел е солидарните длъжници, в това число и А.Т. да обезпечат дълга на
кредитополучателя, поради което задължението на въззиваемата е акцесорно и е уговорено
като поръчителство. Първоинстанционният съд мотивирано е приел, че към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, срокът по чл.147, ал.1 от ЗЗД
е изтекъл и отговорността на въззиваемата към този момент е преклудирана.
Моли да бъде оставено в сила първоинстанционното решение № 260067 от 14.04.2021
г. по гр.д. №55/2020 г. по описа на РС-Поморие, като правилно и обосновано.
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 от ГПК, подадена е в срок от
надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
След преценка на събраните по делото доказателства и като обсъди съображенията на
страните, Бургаският окръжен съд прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК
*********, с искова молба, с която да бъде признато за установено по отношение на
последния, че АН. СТ. Т. с ЕГН ********** дължи на дружеството сумата от 4322, 24 лв. –
главница, представляващо останало неизплатено задължение по Договор за прокредит
спринт №034-748234/20.02.2012 г. от 20.02.2012 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда до
окончателното изплащане на същата.
В исковата молба се твърди, че на 20.02.2012 г. е сключен договор за прокредит
спринт № 034-748234/20.02.2012 г. (договор за кредит), между „Прокредит банк (България)“
АД, като кредитор, С.И.Т. с ЕГН **********, действащ лично, като кредитополучател,
както и в качеството му на едноличен търговец "Карата груп" ЕООД, като солидарен
длъжник, Т.С. Т. и ответницата АН. СТ. Т., също като солидарни длъжници.
По силата на договора кредиторът предоставил на кредитополучателя кредит в размер
6300 лв., за осигуряване на средства за осъществяване на търговска дейност, която сума да
бъде преведена по сметката на кредитополучателя в „Прокредит банк“, като
кредитополучателят се задължил с част от кредита предсрочно да погаси задълженията си
по договори за банков кредит от 01.10.2008 г.
Съгласно договора, погасителните вноски за издължаване на кредита, включително
дължимите възнаградителни лихви, следва да се заплащат ежемесечно на четвърто число на
месеца, с падеж на първата вноска на 04.03.2012 г. и такъв на последната на 04.02.2017 г.
(общо 60 вноски), като всяка вноска включва част от главницата и възнаградителна лихва,
2
съгласно погасителен план към договора.
След сключване на договора задължените лица погасили част от месечните вноски,
след което преустановили плащанията при останала непогасена главница в размер 4322,24
лв., като кредитът е бил станал изцяло изискуем на 04.02.2017 г.
Твърди, се че на 17.12.2014 г. бил сключен договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) между кредитора „Прокредит банк“ и „ЕОС Матрикс“ ЕООД, по силата на
който задължението на С.И.Т., Т.С. Т. и на ответницата АН. СТ. Т., като солидарен длъжник,
произтичащо от процесния договор за кредит от 20.02.2012 г., е изкупено от въззивното .
Въззиваемата АН. СТ. Т. била уведомена, че считано от датата на получаване на
уведомление за цесия – 05.02.2015 г., кредитор спрямо нея по отношение цедираните
вземания е ищеца, който бил упълномощен от цедента да извършва уведомяването за
цесията. За извършеното прехвърляне на процесиите вземания ответницата била уведомена
и с връчване на препис от исковата молба.
Ищецът пристъпил към принудително събиране на вземането, като подал заявление по
чл.410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. дело № 515/2019 г. по описа на РС
– Поморие и издадена заповед и издадена заповед за изпълнение № 250/11.07.2019 г.
Против заповедта било подадено възражение от длъжника, поради което и с оглед
дадените от заповедния съд указания, ищецът предявява иск за установяване вземане в
размер 4322. 24 лв., представляващо парично задължение по договора за кредит от
20.02.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.07.2019 г. – датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, до окончателното изплащане на задължението.
В срока за отговор по чл.131 от ГПК, ответницата е депозирала писмен отговор на
исковата молба, в който твърди, че не е кредитополучател по процесния договор за кредит
от 20.02.2012 г., а притежава качеството на поръчител по него и като такава по отношения
на нея не се прилагат общите правила, а тези за поръчителството и конкретно нормата на чл.
147, ал. 1 ЗЗД, съгласно която поръчителят остава задължен и след палежа на главното
задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца,
който срок е преклузивен и за него съдът следи служебно.
Счита, че още преди датата на цесията – 17.12.2014 г., задължението по договора е
било изискуемо и за кредитора е започнал да тече срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, който към
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК от ищеца е изтекъл. Сочи, че този срок е
изтекъл, дори и да се приеме, че изискуемостта на кредита е настъпила на 04.02.2017 г. –
падежът на последната погасителна вноска. Прави възражение за изтекла погасителна
давност по чл.110 от ЗЗД. Изразява становище, че т.6, 7 и 8 от Общите условия са
неравноправни клаузи, както и т.12, 13, 52, 57, 58 по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Тези клаузи
са били нищожни на основание чл.26 от ЗЗД, тъй като накърнявали добрите нрави. Също
така твърди, че договорът е поднесен във вид, непозволяващ нормалното четене и
възприемане на текстовете му. Оспорва и претендирания размер на задължението.
Съгласно констативно-съобразителната част на изготвената и приета пред настоящия
съд съдебно-счетоводна експертиза от вещото лице Гинка Радуйчева, която съдът кредитира
с доверие като безпристрастно и компетентно извършена, след проверка на материалите по
делото, както и друга документация във връзка с процесния кредит, се установява, че
усвоеният кредит е в размер на 6300 лв., усвоен от кредитополучателя С.Т.. Погасени са
задължения в общ размер 2995, 01 лв., от които редовна главница 23, 20 лв., договорна лихва
33, 90 лв., просрочена главница 1704, 56 лв., просрочена лихва 857, 74 лв., наказателна лихва
125, 61 лв., като е отписана и главница в размер на 250 лв. Вещото лице е посочило още, че
неиздължената сума по кредита е в размер на 4322, 24 лв., която представлява главница.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на другата страна,
намира от правна страна следното:
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК въззивната инстанция намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да разгледа спора по
3
същество, в рамките на заявените оплаквания във въззивните жалби.
Предявеният иск е с правна квалификация с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. с чл.
422 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
По делото не се спори, че на 20.02.2012 г. е сключен договор за прокредит спринт №
034-748234/20.02.2012 г. (договор за кредит), между „Прокредит банк (България)“ АД, като
кредитор, С.И.Т. с ЕГН ********** като кредитополучател. Основният спорен въпрос,
релевиран във въззивната жалба и в отговора, е относно качеството на въззиваемата и по
конкретно дали същата е „поръчител“ или „солидарен длъжник“ по отношение на
породеното с договора вземане. С първоинстанционното решение този въпрос е решен в
смисъл, че А.Т. има качеството на поръчител по смисъла на чл.138 и сл. от ЗЗД, като е
направено тълкуване на договора въз основа на нормата на чл.20 от ЗЗД.
Съдът намира възраженията, изложени във въззивната жалба, за неоснователни по
следните съображения:
Солидарната отговорност е налице във всички случаи, когато кредиторът има
възможност да изисква от всеки от длъжниците цялото си вземане, като изпълнението на
един погасява дълга и освобождава всички длъжници (чл. 122 ЗЗД). Общите правила,
уредени в чл. 121-127 ЗЗД, са приложими за всички случаи, когато е налице пасивна
солидарност, стига нещо друго да не е уговорено. Разликите се следват, както от изрично
съдържащите се в този смисъл уговорки, така и от основанието за възникване на
солидарността. Съдът трябва да установи вида на солидарната отговорност, според
основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните
облигационни отношения. /В този смисъл Решение № 213 от 06. 01.2017г. по гр.дело №
5864/2015 г. на ВКС, 4 г.о/. Последното може да бъде осъществено, тълкувайки
действително изявената воля в договора съгласно чл. 20 от ЗЗД. Следва да се посочи, че
изходно положение следва да бъде анализа на приликите и отликите между солидарната
отговорност и поръчителството. Всеки поръчител е солидарен длъжник /чл.141, ал.1 от ЗЗД/,
но не всеки солидарен длъжник е поръчител. Следва да се посочи, че солидарна отговорност
възниква при много договори – при поръчителство, встъпване в дълг, авал, поръчителство,
делкредере, като правата и задълженията на страните по тези договори са различни,
възникват при различни фактически състави, предвидена е и различна форма за
действителност. Солидарна отговорност "по принцип" не съществува и страната, която се
позовава на такава, следва да я установи и докаже основанието за възникването й.
С договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго
лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. То е уредено от закона като вид
лично обезпечение на чужд дълг. То може да съществува само доколкото съществува друго
„главно“ задължение, което обезпечава. С погасяване на главното задължение, се погасява и
поръчителството. В този смисъл отговорността на поръчителя е поставена в зависимост от
съдбата на задължението, което е обезпечено с поръчителството. В това се състои
акцесорността на задължението на поръчителя. Основанието за възникване на
поръчителството е съглашението между кредитора и поръчителя, с което се уговаря
обезпечаване задължението на главния длъжник. Основанието за възникване на договорна
солидарна отговорност е поемане на едно общо задължение между две или повече лица.
Разликата между поръчителството и уговорената солидарна задълженост, е в това, че при
поръчителството поръчителят отговаря за чужд дълг, а при уговорената солидарна
задълженост всеки от солидарните длъжници дължи на свое независимо основание и
отговорността няма акцесорен характер.
Видно от приложените по делото доказателства е, че сумата по кредита е била
преведена по сметката на С.И.Т., който е бил кредитополучател /чл.7.1 от Договор за
прокредит спринт №034-748234/20.02.2012 г. на л.8 от първоинстанционното производство/.
Последният се е задължил да погаси получената по договора сума, заедно с лихвите, /чл.1 и
4 от договора за кредит/, като кредитополучателят издава запис на заповед на предявяване.
В тази връзка и под самия подпис на АН. СТ. Т. е поето задължение да отговаря за
4
изпълнение на задълженията на кредитополучателя. Съществено е също така, че кредитът е
отпуснат с цел осигуряване на средства за осъществяваната от кредитополучателя търговска
дейност /чл.1 от договора за кредит/, а именно погасяване на два предходни кредита на
кредитополучателя. От посоченото се установява, че сумата по кредита е предадена изцяло
на кредитополучателя, послужила е изцяло за погасяване на негови предходни задължения, а
лицата, които са се задължили като солидарни длъжници, отговарят за изпълнението на
неговите задължения. В този смисъл техните задължения всъщност обезпечават тези на
кредитополучателя, като отговорността им е акцесорна спрямо тази на главния длъжник,
поради което е налице института на „поръчителството“.
По отношение на срока по чл.147, ал.1 от ЗЗД, съдът намира, че същият е изтекъл. В
т. 4б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС,
е прието, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен. За разлика от погасителната
давност с изтичането му не се погасява възможността за принудително изпълнение, а се
прекратява самото поръчителство. Преклузивните срокове, за разлика от давностните, се
прилагат от съда служебно – арг. от чл. 120 ЗЗД. Когато в договор е уговорено, че
обезпечено с поръчителство задължение към кредитора ще се погасява на отделни
погасителни вноски с различни, последователни падежи, какъвто е настоящият случай, то
погасяването на всяка от тези вноски води до погасяване на съответната част от главното
задължение. /Така Решение № 83 от 26.05.2017 г. по търг. д. № 50394/2016 г., IV г. о. на
ВКС/. Когато дадена вноска не бъде погасена на съответния падеж, от този момент тя става
изискуема и кредиторът успешно може да проведе иск срещу кредитополучателя за
плащането на същата вноска. От това следва изводът, че от същата дата – падежът на
вноската – започва да тече и 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и ако кредитодателят
бездейства и не предяви иск срещу кредитополучателя в рамките на този срок, с изтичането
му се прекратява задължението на поръчителя за плащане на същата вноска. В тази връзка
са правилни изводите на първоинстанционния съд, че преклузивният срок по чл.147, ал.1 от
ЗЗД е изтекъл към момента на предявяване на заповедта по чл.410 от ГПК, поради което
вземането на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД към АН. СТ. Т. е преклудирано изцяло.
Поради съвпадането на изводите по фактите и правото на двете инстанции,
решението на Районен съд - Поморие следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, право на разноски има въззиваемата страна в размер на 400
лева за заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260067 от 14.04.2021 г. по гр.д. №55/2020 г. по описа на
РС-Поморие.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, кв. „Малинова Долина“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ №4-6, да
заплати на АН. СТ. Т. с ЕГН **********, с адрес гр. Поморие, ул. „Цар Крум“ №2, сумата от
400 лв. за направените съдебно-деловодни разноски за производството пред въззивната
инстанция, представляващи заплатено възнаграждение за адвокат.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване (чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6