№ 277
гр. Плевен, 01.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Силвия Г. Даскалова
при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА
като разгледа докладваното от Силвия Г. Даскалова Гражданско дело №
20224430104436 по описа за 2022 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от М.
А. П., ЕГН ********** от гр.Плевен, ул. „***“ №*** чрез адвокат П. П. от
САК, против „***“ ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.***,
жк. „***“ ***, бул. „***“ № ***, бл. „***“, ***, офис ***, представлявано от
***.
В исковата молба се твърди, че на *** г. ищцата М. П. сключила
Договор за паричен заем „*** № ***“ с ответното дружество „***“ ***.
Твърди се, че по силата на договора, кредитополучателят е задължен да
заплати на кредитора такса за експресно разглеждане на заявката за паричен
заем, чийто размер е уговорен в чл. 1, ал. 3 от договора и възлиза на 1063,92
лв. Сочи се, че в чл. 4, ал. 2 от договора се предвижда заплащането на
неустойка в размер на 709,20 лв., чието изплащане е разсрочено на равни
вноски, като в този случай дължимата вноска по кредита е в размер на 301,71
лв., а общото задължение по договора – 3620,52 лв.
Твърди се, че сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
1
специалния закон - Законът за потребителския кредит / ЗПК/. Твърди се, че
договорът е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила.
Твърди се, че са нарушени разпоредбите на чл. 10а, ал. 1, ал. 2, ал. 4 от ЗПК и
се излагат доводи, че изисканата такса за експресно разглеждане
представлявала именно такса, свързана с усвояване на кредита. Сочи се, че с
тази такса се цели заобикаляне на чл. 19, ал.4 от ЗПК, и реалният размер на
ГПР многократно надвишава стойността от 50 %. Твърди се, че текстовете на
договора, предвиждащи заплащане на тази такса са нищожни поради
накърняване на добрите нрави и че се достига до значителна
нееквивалентност на насрещните предстации по договореното съглашение,
до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел извличане на
собствена облага на кредитора. Излагат се доводи, че уговорената стойност
на процесната такса е съизмерима с чистата стойност на отпуснатия заем.
Твърди се, че клаузите на чл. 4, ал. 1 и 2 от договора представляват
скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил,
обозначавайки го като неустойка. Излагат се доводи, че е житейски
необосновано да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена
стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва или поръчители,
които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания
към тях. Сочи се, че поставените изисквания са изначално неизпълними от
кредитополучателя, и кредиторът цели да се обогати като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Твърди се, че тази
"неустойка" не е включена към договорната лихва, дължима по кредита (в
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите
(ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), и по този начин кредиторът
целял да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се, че съгласно чл. 3,
ал. 1, т. 8 от договора, заплащането на неустойка не е взето предвид при
изчислението на посочения в договора ГПР. Сочи се, че вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора
(съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде
включено в годишния процент на разходите. Твърди се, че е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
2
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит.
Твърди се, че текстовете на чл. 1, ал. 3 от договора, предвиждащ
заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за паричен заем и
чл. 4, ал. 1 и 2, предвиждащи заплащане на неустойка за неосигуряване на
обезпечение са нищожни на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, като заобикалящи
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. Сочи
се, че в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР и липсва ясно
разписана методика на формиране на ГПР. Сочи се, че таксата за експресно
разглеждане и предвидената неустойка са сигурен разход за потребителя и са
известни на кредитора към датата на сключване на договора.
Твърди се, че кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно
посочване на финансовата тежест за длъжника. Излагат се доводи, че
неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за
недействителност на договора.
Излагат се доводи, че посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, представлява невярна информация, която подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК. По този
начин се твърди, че на потребителя не се позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора.
Твърди се, че клаузите на чл. 1, ал. 3 от договора (предвиждаща
заплащане на такса за експресно разглеждане) и чл. 4, ал. 1 и 2 от договора
(предвиждащи заплащане на неустойка) нарушават изискванията на чл. 143,
ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП,
противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики при наличие
на уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение,
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5
ЗЗП), както и да заплати необосновано висока такса, съизмерима със размера
на самата главница по кредита. Твърди се, че тези клаузи не са формулирани
по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал. 1 от ЗЗП, като в това число
3
и клаузите не позволяват на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от
ЗЗП. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
Отправено е искане да бъде прогласена нищожността на чл. 1, ал. 3 и чл.
4, ал. 1 и ал. 2 от Договор за паричен заем *** № *** от ***г. като
противоречащи на императивните изисквания на Закона за потребителския
кредит и Закона за защита на потребителите, както и като неравноправни и
противоречащи на добрите нрави. Претендират се направените деловодни
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който се оспорва изцяло основателността на предявения иск от страна на
ищеца. Отправено е искане претенцията да бъде отхвърлена като
неоснователна и недоказана. Твърди се, че договорът е съставен в
предвидената в закона форма и шрифт. Посочва се, че ищцата е усвоила
заемната сума, като с част от нея е погасила стар кредит към заемателя,
заплащала е вноски по процесния договор. Твърди се, че таксата за експресно
разглеждане е доброволна услуга, с която ищцата се е съгласила и
доброволно е избрала да ползва и че експресното разглеждане на документи
не е действие по усвояване или управление на кредита, а го предхожда
времево. Излагат се доводи, че таксата не е еднократно платима, а разсрочена,
което е в интерес на ищеца. Посочва се, че на заемателя е предоставена
възможност да прецени кой вид обезпечение да избере, в зависимост от
възможностите си, а за кредитора няма забрана да изисква предоставените
заеми да бъдат обезпечени. Сочи се, че ищецът не навежда твърдения и
доказателства за нарушаване на конкретен морален принцип. Излагат се
доводи, че ищецът е получил и усвоил сума в размер на 1600 лева, без
предварително да даде каквато и да гаранция за връщането й. Твърди се, че
рискът е бил изцяло за заемателя, а функцията на неустойката е преди всичко
да обезпечи изпълнението.
Развиват се доводи, че заемателят е имал възможност в 14 дневен срок
да се откаже от договора, което не е сторено. Твърди се, че за тази
4
възможност ищецът е бил информиран със СЕФ и в текста на самия договор.
Сочи се, че ако заемателят се бе отказал в този 14-дневен срок, тогава би
дължал само главницата и би избегнал плащането на неустойката. Излагат се
доводи за добросъвестност на заемателя, изразени в разсрочеността на
задължението. Посочва се, че неустойката за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение не следва да участва при формиране на ГПР.
Сочи се, че към датата на сключване на договора задължението за неустойка
не е възникнало и не е било сигурно дали ще възникне въобще. Излагат се
доводи, че невключването на неустойката в ГПР, съответно в общия размер
на плащанията по кредита представлява законосъобразно действие от страна
на дружеството и е в интерес на потребителя.
Твърди се, че дружеството е спазило ограничението в чл. 19, ал.4 ЗПК
ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва, като ГПР
съгласно договора е 49,49 %. Сочи се, че заемателят е получил стандартен
европейски формуляр /СЕФ/ и е информиран за размера на
възнаградителната лихва. Твърди се, че в договора е посочен фиксиран
годишен лихвен процент по кредита, която информация заедно с уговорения
срок на договора съдържа и условията за прилагането му.
Посочва се, че претенцията за заплащане на възнаградителна лихва
следва да бъде уважена до размер, съобразен с извършените плащания от
длъжника по кредита. Твърди се, че в договора е посочен годишен фиксиран
лихвен процент по кредита, която информация заедно с уговорения срок на
договора, съдържа и условията за прилагането му. Сочи се, че погасителният
план е инкорпориран в договора и не е отделен приносител, както и че в
договора се съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от
фактическа и правна следното:
Процесният „*** № ***“ от ***г. има характеристиката на договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като има за предмет
отпускане на парични средства (кредитиране) и е сключен като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора, страните използват средства за комуникация от разстояние -
интернет платформа - уебсайта на ответника. Съгласно чл. 2, ал.1 на договора,
5
ответникът предоставя на ищеца заем в размер на 1500 лева, при 12 броя
вноски, за срок от 12 месеца, при размер на вноската 242,61 лева, в която са
включени част от дължимите главница, лихви и такса за експресно
разглеждане.
Съгласно чл.1, ал.3 от договора, за извършената от Кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем,
Заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане
на паричен заем в размер на 1063,92 лева.
Съгласно чл. 4, ал.1 от договора, Заемателят се задължава в 3-дневен
срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на Заемодателя
едно от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно:
1. Поръчител - физическо лице, което да представи на Заемодателя бележка
от работодателя си, издадена не по - рано от 3 дни от деня на представяне и да
отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да
работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия
си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000
лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен
кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период
на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен
заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател
ИЛИ 2. Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем,
в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, валидна 30 дни след
падежа за плащане по договора. Банковата гаранция се изпраща от Заемателя
в срока по предходното изречение в оригинал на адреса за кореспонденция на
Заемодателя. Съгласно чл. 4, ал.2 от договора, Страните се съгласяват, че в
случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
посочено в ал. 1, Заемателят да дължи неустойка в размер на 709,20. Страните
се уговарят, неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към
всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т.4 като в този случай
дължимата вноска е в размер на 301.71 лева, а общото задължение по
Договора става в размер на 3620.52.
Така сключеният договор попада в приложното поле на Закона за
потребителския кредит, тъй като отговаря на критериите по чл.3 ЗПК и не
засяга изключенията по чл.4 ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна.
По делото е изслушано заключението по допусната съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът възприема като обективно, обосновано, компетентно
и безпристрастно. Съгласно заключението, ГПР на договора при сключването
му е 49,49% и включва компоненти главница от 1500 лева и договорна лихва
от 347,50 лева. Годишният лихвен процент е фиксиран за целия срок на
договора и е в размер на 40,32%. Посочено е, че в договора е предвидена
неустойка в размер на 709,20 лева, съгласно чл. 4, ал.2, т.2 от договора, като
6
тази неустойка не е включена в ГПР. В заключението е отразено, че в
договора е предвидена такса за експресно разглеждане в размер на 1063,92
лева, която не е включена в ГПР, а ако бъде включена ГПР ще е 291,29 %.
Съгласно чл. 10, ал. 1 на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР/, преди потребителят да бъде обвързан от предложение
или от договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
доставчикът е длъжен да го уведоми своевременно за всички условия на
договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние и да му
предостави информацията по чл. 8 и чл. 9 на хартиен или на друг, траен
носител, достъпен за потребителя.
Съгласно изричните норми на чл. 18, ал. 1, т. 3, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР, при
договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е
длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора. За доказване на изявления, отправени съгласно този закон, се
прилага чл. 293 ТЗ, а за електронни изявления - Законът за електронния
документ и електронния подпис - ЗЕДЕП.
Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ (Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги - изменено заглавие ДВ бр. 85/2017 г.),
електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма
чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне
на информацията. Електронен документ е всяко съдържание, съхранявано в
електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-
визуален запис (чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ). Писмената форма се смята за спазена,
ако е съставен електронен документ (чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ).
Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му.
Съгласно чл. 18, ал. 3 ЗПФУР изявленията, направени чрез телефон,
друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или
електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в
тях.
Съгласно чл. 184, ал. 1 ГПК, електронният документ може да бъде представен
възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от страната, а при
поискване страната е длъжна да представи документа на електронен носител.
Представеният на хартиен носител заверен препис от договора за кредит и
общите условия към него, са годно доказателство за съдържанието на
материализираните в тях изявления и удостоверяват процесното
облигационното правоотношение.
Ищцата се позовава на нищожност на договора за кредит, като счита че
неправилното изчисляване и посочване на таксите, които е следвало да се
включат в ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора.
Неоснователно е възражението за нищожност на договора, поради това, че
уговорената в договора неустойка не е включена при изчисляване на ГПР и по
7
този начин в договора е посочен ГПР, който е неверен.
Процесният договор за кредит е сключен след изменението на чл.19
ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по
отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на същата
разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Съдът намира, че въведеното задължение за поръчителство, както и
дължимост на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.
Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или
банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и
конкретно определени параметри, както и възможност за едностранно
въвеждани, непредвидени предварително и неизвестни допълнителни
параметри само от кредитора, които - предвид броя им и изключително
краткия срок, в който следва да се предоставят - тридневен от сключване на
договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде
кратък - за потребителя се създава значително затруднение, както относно
физическо лице - поръчител, което следва да отговаря на редица критерии, за
които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници
/напр. за доход, осигуровки, чиста кредитна история и други /, включително
и относно банковата гаранция, която трябва да е в размер на пълната дължима
обща сума /в т. ч. и неустойка, такси/ и период месец след крайния падеж, но
за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и
други действия, за всички от които са нужни технологично време и чуждо
съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката
да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води
единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно и риска при предоставяне на
заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните
вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва
и представлява сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице
нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат
в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно -
когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за
спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи
служебно. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на
обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение
8
с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между
нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж
Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.о./ Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. Така, както е уговорена, неустойката в
случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. Размерът на предвидената неустойка
представлява почти половината от заетата сума, при липса на предоставено
обезпечение чрез гаранция или поръчител, за периода на връщане на кредита,
потребителят би дължал неустойка в значителен размер. Видно е, че такава
уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на
това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. Обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечаване на главното задължение. В случая и
санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по
себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя
нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението /в този смисъл Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр.
д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/. Тъй като противоречието между клаузата и
добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно
неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част
договорът не е пораждал правно действие.
Съгласно чл. 18, ал. 5 от ЗПФУР, за договора за предоставяне на
финансови услуги от разстояние се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на
Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
въведена в ЗЗП с § 13а от Допълнителните разпоредби, "... националният съд
е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза,
когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства.
Когато счете такава клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако
потребителят се противопостави на това.. ". По смисъла на § 13, т. 1 от ДП на
9
ЗЗП, ищецът е потребител, тъй като е физическо лице, което придобива стоки
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. Съгласно чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като в т. 5 е визирана хипотеза на задължаване на потребителя
при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Въвеждането в договора на неустойка за
неизпълнение на задължение за обезпечение представлява поставянето на
потребителя - ищец в неравностойно положение, налагащо по - големи от
допустимите по закон неблагоприятни последици. Неустойката е санкция за
една от договарящите страни във връзка с изпълнението на самия договор, но
договарянето на неустойка за неизпълнение на условия за обезпечаване на
вземането на кредитора само по себе си не може да бъде оправдано от закона,
който дава достатъчно други гаранции за реализиране на вземанията на
кредитора.
По този начин се търси отговорност от длъжника -за действия на трети
лица, каквато отговорност съгласно договора те не могат да носят. Същото е
и с исканата алтернативно банкова гаранция, което отново представлява
ангажиране на трети лица (банки) с ангажименти по изпълнение на договор,
по който те не са страни.
Предвид гореизложеното съдът намира, че така договорената неустойка
по чл. чл.4, ал.2 от договора за заем е нищожна и по смисъла на чл. 146, ал. 1
от ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако
договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Таксата за експресно разглеждане е във фиксиран размер от 1063,92
лева, които представляват 2/3 от размера на получения заем. Липсва каквато и
да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя.
Това задължение не съответства на никаква допълнителна услуга,
предоставяна на заемателя, а представлява фиксиран предварителен размер на
печалба. Така е създадена единствено предпоставка за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителката, което е в
противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа на
спазване на добрите нрави.
Останалите възражения на ищеца и ответника са неотносими към
правния спор.
При горните изводи, съдът приема, че процесният договор за заем е
действителен и не намира приложение разпоредбата на чл.22 ЗПК. Нищожна
е само клаузата за такса за експресно разглеждане, уредена в чл. чл.1, ал.3 и
клаузата за неустойка, уредена в чл.4, ал.1 и 2 от процесния договор, която
нищожност не води до обща нищожност на целия договор.
10
Поради изложеното, предявеният иск с правно основание чл.26, ал.1,
предложение първо ЗЗД за прогласяване нищожността на целия договор като
противоречащ на закона /ЗПК и ЗЗП/ се явява неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
С оглед изхода на делото, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК, ответникът „***“
***, ЕИК *** следва да бъде осъден да заплати на ищеца М. А. П., ЕГН
********** направените по делото разноски в общ размер на 575,04 лева, от
които: 70,92 лева за държавна такса, 150 лева за депозит за вещо лице, 354,12
лева за адвокатско възнаграждение. Предвид фактическата и правна сложност
на делото е неоснователно възражението на ответника за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца.
По изложените съображения Районен съд-Плевен
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД клаузите на
чл. 1, ал.3 и чл.4, ал.1 и ал.2 от Договор за паричен заем „*** № ***“ от
***г., сключен между „***“ ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр.***, жк. „***“ №*** бул. „***“ № ***, бл. „***“, ***, офис
***, представлявано от *** и М. А. П., ЕГН ********** от гр.Плевен, ул.
„***“ №*** по силата на които:
„чл.1, ал.3 - За извършената от Кредитора допълнителна услуга по
експресно разглеждане на заявката за паричен заем, Заемателят дължи
такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем
в размер на 1063,92 лева.
чл.4, ал.1 - Заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на
сумата по този договор да предостави на Заемодателя едно от следните
обезпечения на задълженията му по този договор, а именно:
1. Поръчител - физическо лице, което да представи на Заемодателя
бележка от работодателя си, издадена не по - рано от 3 дни от деня на
представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21
годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален
стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен
доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна
история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна
история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е
поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател ИЛИ
2. Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния
11
заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, валидна 30
дни след падежа за плащане по договора. Банковата гаранция се изпраща от
Заемателя в срока по предходното изречение в оригинал на адреса за
кореспонденция на Заемодателя, а именно - гр.***, р-н „***“, жк. „***“
№*** бул. „***“ № ***, бл. „***“, ***, офис ***.
чл. 4, ал.2 - Страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, Заемателят
дължи неустойка в размер на 709,20. Страните се уговарят, неустойката
да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните
вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т.4 като в този случай дължимата вноска е в
размер на 301.71 лева, а общото задължение по Договора става в размер на
3620.52.“
поради противоречие на горепосочените клаузи с добрите нрави и закона /
ЗЗП и ЗЗД/, като ОТХВЪРЛЯ иска за прогласяване на ЦЕЛИЯ договор
за НИЩОЖЕН.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „***“ ***, ЕИК ***, ДА
ЗАПЛАТИ на М. А. П., ЕГН **********, направените разноски в общ размер
на 575,04 лева, от които: 70,92 лева за държавна такса, 150 лева за депозит за
вещо лице, 354,12 лева за адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните пред Плевенски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12