Р Е
Ш Е Н
И Е
№ /31.03.2020г.
гр.Плевен 31.03.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ
ІІ-ри
гр.с.въззивен състав в публичното заседание на четвърти март
през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ СПАРТАНСКА
: КРАСИМИР ПЕТРАКИЕВ
при
секретаря Вергиния Петкова и в присъствието на прокурора като разгледа докладваното
от съдията РЕНИ СПАРТАНСКА въззивно гр.дело №3
по
описа за 2020г. и за да се произнесе съобрази следното:
Производство
по чл.258 ГПК .
С решение на Плевенски Районен съд №2169
от 27.10.2019г.,постановено по гр.д.№1712/2019г.по описа на същия съд е отхвърлен като
неоснователен и недоказан предявения от Д.Р.А., ЕГН **********, с адрес: ***,представляван
от адв. П.Й.Н. ***, служебен адрес: бул. ***, офис 6,против „Българска
телекомуникационна компания“ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. София, р-н „Младост“, бул. ***, иск с правно основание чл.439 ГПК с искане
да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи
на ответника поради настъпване на погасителна давност, следната сума: 1205,56лв.главница, както и законна лихва,
начислена върху главницата за времето от 12.03.2012г. до 12.03.2019г. в размер
на 856.65лв., за които суми е образувано изпълнително дело № 747/2012год.
по описа на ЧСИ Н.В., с район на действие ОС-Плевен.Със същото решение на ПРС на
основание чл.78 ал.3 вр.чл.78,ал.8 ГПК Д.Р.А., ЕГН **********, с адрес: ***,
представляван от адв. П.Й.Н. ***, служебен адрес: бул. ***, офис 6 е осъден да заплати на „Българска телекомуникационна
компания“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Младост“, бул.***, сумата от 100лв., представляващи разноски за един
юрисконсулт.
Недоволен от така постановеното
решение на ПРС е останал ищецът пред ПРС-Д.Р.А.,който чрез
своя пълномощник адвокат П.Н. *** го
обжалва пред ПОС като неправилно и
незаконосъобразно.Изложени са доводи,че неправилно съдът е приел,че по
отношение на процесното вземане давността не е изтекла и то не е погасено по
давност.В жалбата въззивникът се позовава на дадените разяснения в т.10 от ТР
№2 от 26.06.2015г.на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№2/2013г.и разпоредбата на
чл.116,б.“в ЗЗД относно това кои изпълнителни действия прекъсват давността, че
съгласно ТР на ВКС, ППВС №3/80г.е обявено за изгубило сила.В жалбата се
твърди,че изп.дело №747/2012г.по описа на ЧСИ Н.В. , рег.№*** и район на
действие ОС Плевен е образувано по молба на ответника на 18.12.2012г.,като
същински изпълнителни действия,водещи до прекъсване на давността не са били
предприемани и изп.дело е прекратено ex
lege на 18.12.2014г.на основание чл.433,ал.1,т.8 ГПК,поради настъпила
перемция,като съгласно мотивите на т.10 на цитираното ТР №2/26.06.2015г.на
ОСГТК на ВКС,съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване на изп.производство.В жалбата въззивникът се позовава
на постоянната съдебна практика на ВКС,съгласно която давността се
прекъсва,съгласно чл.116,б.“в ЗЗД от всяко валидно предприето изпълнително
действие от взискателя,но ако е налице вече изтекъл срок за перемция,то всяко
изп.действие след изтичането на този срок е невалидно и не произвежда
действие,а от последното валидно изпълнително действие текат срокове за
погасителна давност по чл.110 и по чл.111 ЗЗД.Изложени са съображения ,че по
изп.д.№747/2012г.по описа на ЧСИ Н.В. не
са били предприемани същински изп.действия и делото е прекратено поради настъпила перемция на 18.12.2014г.Твърди
се,че давността за процесното вземане е
започнала да тече от 12.03.2012г.от която дата е започнала да се олихвява
главницата,поради просрочие,от който момент съгласно чл.114 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД вземането е станало изискуемо.Въззивникът счита,че вземането е станало
изискуемо,считано от 12.03.2012г.,поради обстоятелството,че изп.лист е издаден
на несъдебно изпълнително основание , което се ползва с изпълнителна сила,но не
и със сила на пресъдено нещо.Посочено е,че вземането на кредитора произтича от
несъдебно изпълнително основание ,а правните последици на акта по чл.242 ГПК
отм.не се приравняват на съдебно решение ,постановено в исков процес,поради
което срокът на новата давност по чл.117 ал.1 ЗЗД съвпада с давностния срок за
погасяване на вземането,като чл.117 ал.2 ЗЗД не намира приложение.В тази насока
е посочена съдебна практика на ВКС,като в жалбата има позоваване и на т.14 от
горепосоченото ТР на ОСГТК на ВКС.Твърди се,че за процесното вземане е
приложима кратката 3-годишна давност ,съгласно чл.111,б.“б“и б.“в ЗЗД ,като с
оглед спецификата на предоставените от мобилния оператор услуги ,насрещните
престации на абонатите му представляват периодични плащания.На това основание
въззивникът счита ,че процесното вземане е погасено по давност, като давностният
срок е започнал да тече от 12.03.2012г.и е изтекъл на 12.03.2015г.Алтернативно
се поддържа становището,че вземането е погасено по давност и с изтичането на
общата петгодишна давност,като давностният срок е изтекъл на 12.03.2017г.В
заключение моли съда да отмени решението на ПРС и постанови друго ,с което
предявеният иск да бъде уважен. В
съдебното заседание на 04.03.2020г.,на което бе даден ход по същество въззивникът
чрез своя пълномощник адвокат В. М.,преупълномощена от адвокат П.Н. поддържа
подадената въззивна жалба и моли съда да я уважи.Претендират се и направените
по делото разноски,съгласно представен списък по чл.80 ГПК.
Въззиваемата страна „Българска
телекомуникационна компания“ЕАД гр.София не е депозирала писмен отговор в срока
по чл.263 ал.1 ГПК,в съдебното заседание не се е явил представител и не е взето
становище по жалбата.
Окръжният съд като прецени посочените
във въззивната жалба оплаквания и представените по делото доказателства, приема
за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока
по чл.259,ал.1 ГПК от надлежна страна,срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и
е допустима.Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Предмет
на разглеждане в настоящото производство е предявен иск от Д.Р.А. *** срещу
„Българска телекомуникационна компания“ЕАД гр.София с правно основание чл.439 ал.1 ГПК с искане
да се признае за установено,че ищецът не дължи на ответника сумата 1 205,56 лв.
главница и начислената върху нея законна лихва за периода 12.03.2012г.до
12.03.2019г. в размер на 856,65лв.,поради погасяване вземането на кредитора по
давност.
От
приложеното копие на изп.дело №747/2012г.по описа на ЧСИ Н.В. ,рег.№*** и район
на действие ОС Плевен е видно,че същото е образувано на 18.12.2012г.по молба на
„БТК“АД гр.София и въз основа на издаден от ПРС изпълнителен лист на
11.04.2012г.по ч.гр.д. №1587/2012г.,издаден на основание влязла в сила заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №1143/13.03.2012г.Съгласно
изпълнителния лист Д.Р.А. *** е осъден да заплати на „Българска
телекомуникационна компания“АД гр.София сумата 1 205,56лв. главница и
законна лихва върху главницата от 12.03.2012г.до изплащане на вземането,както и
сумата 25 лв.ДТ и разноски за адвокатски хонорар в размер на 120 лв.с
вкл.ДДС.ЧСИ е предприел съответните действия за установяване имуществото на
длъжника.С покана за доброволно изпълнение от 31.01. 2013г. длъжникът Д.А. е
уведомен за размера на задължението му към взискателя „БТК“АД и със същата е посочено,че е наложен запор
върху лек автомобил *** с рег.№ЕН *** ВК.Поканата за доброволно изпълнение на
длъжника не е връчена,поради това ,че същият е в чужбина.На 11.02.2013г.е
поставено обявление по реда на чл.47 ГПК по постоянния адрес на длъжника Д.А. ***,с което същият е уведомен да се яви в канцеларията на ЧСИ Н.В. в
двуседмичен срок за получаване на призовка/съобщение по процесното изп.дело.От
данните по изп.дело е видно,че на 31.01.2013г./л.25 от изп.д./ЧСИ е изпратил на
началника на КАТ при ОД на МВР съобщение за наложения запор на лек автомобил ***
с рег.№ЕН *** ВК,собственост на длъжника по изп.д.Д.Р.А. за задължения
към“БТК“АД.С писмо,изх.№6972/14.02. 2013г. /л.31 от изп.д./от началника на
отдел „ОП“ при ОД на МВР Плевен,ЧСИ Н.В. е уведомена,че няма регистрация на МПС
с посочения регистрационен номер ЕН ***ВК.
Съгласно
чл.116,б.“в ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането.В т.10 от ТР №2/26.06. 2015г.на ОСГТК на
ВКС по тълк.д.№2/2013г.на което се позовава и въззивникът е прието,че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изп.дело,изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение,проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки и т.н.В същото ТР е възприето становището ,че давността се прекъсва с
предприемането на кое да изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ ,независимо дали прилагането му е поискано от взискателя и
или е предприето по инициатива на ЧСИ,като едно от тези действия,прекъсващи давността
е насочването на изпълнение чрез
налагане на запор или възбрана.Съгласно мотивите към т.10 на цитираното ТР при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно –с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие,изграждащо съответния способ.Със същото ТР на ОСГТК на ВКС е обявено
за изгубило сила ППВС №3/1980г.,съгласно което погасителната давност не
тече,докато трае изпълнителния процес относно осъществяване на вземането.
С
оглед изложеното съдът приема,че в конкретната хипотеза на осн. чл.116
,б.“в“ЗЗД и горепосочените разяснения в
т.10 от ТР давността относно процесното
вземане е прекъсната на 31.01.2013г.,с предприетите от ЧСИ действия за
принудително изпълнение чрез налагане
на запор върху лек автомобил,собственост
на длъжника,независимо,че запорът реално не е осъществен,тъй като не е установен автомобил с посочения
регистрационен номер.Това е последното действие на ЧСИ В. за осъществяване на
принудително изпълнение.Окръжният съд споделя становището на ПРС и на
въззивника,че е настъпила перемция по силата на чл.433 ал.1т.8 ГПК,поради
бездействие от страна на взискателя,който не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години.Изп.дело №747/2012г. следва да
се счита прекратено по право, ex lege,независимо от липсата на изричен акт на ЧСИ в тази
насока,но прекратяването на изп.дело е
настъпило на 31.03.2015г.,когато са изтекли двете години след последното по
време валидно изпълнително действие по принудително изпълнение-наложения запор
от 31.01.2013г.В този смисъл въззивната инстанция не възприема становището на
ПРС и изложените в жалбата доводи относно датата на прекратяването по право на
изп.дело-18.12.2014г.,т.е.две години след неговото образуване.
Правилни
и обосновани са изводите на ПРС,че в случая следва да се зачете ППВС
№3/18.11.1980г.,т.к.изпълнителното производство е образувано при действието
му.В този смисъл е и практиката на ВКС -решение на ВКС
№252/17.02.2020г.,постановено по гр.д.№1609/2019г.,ІІІ г.о.В същото е прието,че
когато се касае до първоначално
приети тълкувателни решения и постановления те имат обратно действие и даденото
с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като
се счита, че тя още тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните
актове.ВКС приема,че при постановяването на нов тълкувателен акт, с който се
изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема различно
тълкуване,последващото тълкувателно решение няма подобно на първоначалното
обратно действие, а се прилага от момента, в който е постановено и обявено по
съответния ред.От този момент престава да се прилага и предшестващия
тълкувателен акт, обявен за изгубил сила.В същото решение на ВКС е прието,че за
заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС,ОСГТК производства по
принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата,
следва да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС №
3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното производство
– от датата на образуването му,до датата на приемане на последващия
тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на
давността при висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла.
Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата,
предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по
чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен
(двугодишен) срок.
Съобразно
цитираната съдебна практика въззивната инстнация споделя становището на ПРС,че
постановките на ППВС №3/1980г.,съгласно което погасителната давност не тече
докато трае изпълнителния процес,намират приложение в конкретната хипотеза.Изп.дело
е образувано на 18.12.2012г.и е прекратено по право на 31.01.2015г.при
действието на цитираното ППВС,което е обявено за изгубило сила с обявяването на
новото ТР на ОСГТК на ВКС от 26.06.2015г.В този смисъл след като са настъпили
предпоставките на чл.433 ал.1т.8 ГПК за прекратяване по право на
изп.производство към дата 31. 01. 2015г.,преди датата на обявяване на новото ТР
26.06.2015г.и са приложими постановките на ППВС №3/80г.,погасителната давност за конкретното изп.дело не е
текла по време на изпълнителнителния процес ,т.е.от образуването му на
18.12.2012г.до прекратяването му по право на 31.01.2015г.От този момент е започнала
да тече нова погасителна давност
,съгласно чл.117 ЗЗД,а не от последното изпълнително действие по наложения
запор-31.03.2013г.Общата петгодишна давност за погасяване на вземането не е
изтекла към датата на предявяване на иска 20.03.2019г.,респ.датата на
п.к.18.03.2019г.
Неоснователни
са изложените в жалбата възражения,че в случая се касае за периодично плащане или
за неустойка по смисъла на чл.111,б.“б“ и „в ЗЗД и следва да бъде приложена
кратката тригодишна давност.Такива твърдения не са изложени в ИМ,а това
възражение се прави едва с въззивната жалба,което е недопустимо с оглед
разпоредбата на чл.266 ал.1 ГПК.От друга страна по делото не са ангажирани
никакви доказателства,обуславящи извода,че вземането по изпълнителния лист представлява
периодично плащане или неустойка по смисъла на чл.111,б.“б“и „в ЗЗД,за да се
приложи кратката тригодишна давност.По изп.лист Д.А. е осъден да заплати на „БТК“АД
главница в размер на 1205,56лв.,ведно със законна лихва върху нея от
12.03.2012г.Няма никакви данни въз основа на какво задължение и как е формирана
тази главница,за да се приеме за
доказано твърдението,че се касае за периодични плащания ,в резултат на
предоставени услуги от мобилен оператор или за неустойка. В случая изп.лист е
издаден на основание влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК,т.е.в заповедно производство,което е различно от несъдебно
изпълнително основание по смисъла на чл.242 ГПК/отм./поради което и дадените
разяснения в т.14 от ТР№2/26.06.2015г.на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№2/2013г.не
намират приложение в конкретната хипотеза.
По
изложените съображения предявеният иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК ,с
който се претендира да бъде признато за установено,че вземането на взискателя
„БТК“АД гр.София по отношение на ищеца Д.Р.А.,съгласно изп.лист ,издаден от ПРС
на 11.04.2012г.по ч.гр.д. №1587/ 2012г.и образувано въз основа на него
изп.д.№747/2012г.по описа на ЧСИ Н.В. е погасено по давност,е недоказан и
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
След като е стигнал до същите правни
изводи,ПРС е постановил едно валидно,допустимо ,а по същество правилно и
законосъобразно решение,което на осн.чл.271 ГПК следва да бъде потвърдено.
Въззиваемата страна не е направила
разноски за настоящата инстанция и такива не следва да се присъждат.
Водим
от горното ,Окръжният съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
на основание чл.271 ал.1 ГПК
решението на Плевенски Районен съд ,ІІІ-ти гр.с.№2169 от 27.10.2019г.,постановено
по гр.д. №1712 за 2019г.по описа на същия съд.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, съгласно чл.280 ал.3,т.1 ГПК .
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ: