РЕШЕНИЕ
№ 24
гр.
Русе , 17
юни 2021 г
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД РУСЕ 6-ти състав, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди и
двадесет и първа година в следния състав:
СЪДИЯ:ЕЛИЦА
ДИМИТРОВА
при участието на секретаря Бисерка
Василева, като разгледа адм.дело № 291 по описа за 2021г.
докладвано от съдията, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 26, ал. 4 ЗГВРСНР, във връзка с чл. 145 и следващите от АПК.
Производство
е образувано по жалба на Ц.Г.Т. *** срещу Разпореждане № 4506-40-86 от
21.04.2021г. на Директор на Фонд Гарантиране вземания на работници и служители
при НОИ, с което на жалбоподателката е отказано изплащане на
гарантирано вземане поради подаване на заявление за отпускането му след
изтичане на срока по чл. 25 от
Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при
несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР).
Посочва, че работодателят не я е информирал, че има право да получи гарантирано
вземане по реда на ЗГВРСНР и за датата на вписване на решението за откриване на
производство по несъстоятелност. Поради тези обстоятелства е била в
невъзможност да спази посочения в закона срок. Сочи, че ТП на НОИ не е потърсил
отговорност от работодателя за неспазване на разпоредбите на чл.3 и чл.4 ал.2 от Наредбата за реда и начина за информиране на работниците
и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при
несъстоятелност на работодателя, след като
никой от работниците не е подал заявление- декларация пред Фонда.
Твърди
се незаконосъобразност на оспорения акт, като издаден при допуснати процесуални
нарушения и в противоречие с материалния закон и целта на закона и с оглед
изявленията в с.з. се иска неговата отмяна.
Ответникът
по жалбата - Директорът на Фонд "ГВРС" чрез процесуалния си
представител оспорва жалбата и моли съда да я отхвърли. Претендира за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на Фонд "ГВРС".
Съдът,
като взе предвид наведените от страните доводи и се запозна със приетите по
делото писмени доказателства, намира за установено, от фактическа страна,
следното:
Със
заявление - декларация за отпускане на гарантирано вземане вх. № 4502-21- 98 от
27.01.2021 г. по описа на ТП на НОИ - София, жалбоподателката е поискала да й
бъде отпуснато гарантирано вземане по ЗГВРСНР. В заявлението е посочено, че е
работила в „ МиС“ООД-Русе в периода от м.04.2007 г. до 01.06.2009г., като е
заемала длъжността "Оператор производство". Към заявлението са представени
и следните писмени документи: извлечение-справка за регистрираните трудови
договори, изпълнителен лист за присъдено в полза на жалбоподателката, дължимо
от „МиС“ ООД, обезщетение за неизплатено трудово възнаграждение в размер на 9 111,86лв.,считано
от 29.06.2009г., експертно решение на ТЕЛК София № 2617 от 29.09.2016г. за
призната 96% трайно намалена работоспособност, служебна бележка за дължими суми
по разплащателни ведомости от „МиС-ООД“ за периода м.април 2007г.- май 2009г .
По делото не е спорно, че жалбоподателката е
работила на длъжността "Оператор производство “ при работодателя „МиС“ ООД
гр.Русе, клон София в периода от 24.04.2007 г. до 01.06.2009г. - справка за регистрирани трудови договори/л.10/
.В полза на оспорващата по реда на чл.4041вр.чл.410 и сл. ГПК е издаден изп.лист от 04.03.2010г. по ч.гр.д. 338/ 2010г.
на РС-Русе за сумата от 9 111,86лв. обезщетение за неизплатено трудово
възнаграждение/ л.6/, който тя получила едва преди подаването на заявлението
пред Фонда.
Не
е спорно с оглед изявлението на процесуалния представител на ответната страна,
че не е налице изплащане по реда на Закона за
гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на
работодателя /ЗГВРСНР/ на никой от работниците. Не е
спорно и обстоятелството, че жалбоподателката не е била уведомена от
работодателя по реда на чл.
3
и чл.
4,
ал.
2 от Наредба за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за
отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на
работодателя / НРНИРСОИГВНР/ .
При
проверка в ТРРЮЛНЦ се установява, че с Решение №140 от 05.07.2010г. по т.д.н.№87 по описа за 2010г. на Окръжен съд
Русе е обявена
неплатежоспособността на длъжника
„МиС“ ООД гр.Русе с начална дата 31.12.2006г. и е открито производство по
несъстоятелност, като решението е вписано в ТРРЮЛНЦ на 19.07.2010г. С Определение от 16.11.2010г. на Окръжен съд
Русе , търговско отделение по т.д.н.№87
по описа за 2010г. е одобрен списъка на приетите от синдика на „МиС“ ООД гр.Русе в производството по
несъстоятелност вземания на кредитори, както и списък на служебно
вписаните вземания, представени на съда
на 26.10.2010г., обявен в търговския регистър на 22.11.2010г., като вземането
на Ц.Т. се счита прието в размер на 5594,95лв.,
като същото е необезпечено.
На
базата на събраните писмени документи в хода на административното производство
директорът на фонд "ГВРС" е издал разпореждане № № 4506-40-86 от 21.04.2021
г., с което е отказал изплащането на гарантирано вземане, тъй като е
установено, че „ МиС-ООД е в открито производство по несъстоятелност, вписано в
Търговския регистър на 19.07.2010 г., а депозираното искане на оспорващата е подадено на 27.01.2021 г., и същото е
подадено извън определения преклузивен 30 дневен срок по чл. 25 от ЗГВРСНР /посочена
е некоректно редакцията на ДВ бр.12 от 13.02.2009г./ Разпореждането е връчено
на жалбоподателката лично на 28.04.2021г. по пощата с обратна разписка, видно
от известие за доставяне/л.3 пр./ В срока по чл.26, ал.4 от ЗГВРСНР, вр. чл.149,
ал.1 от АПК жалбоподателката е подала жалба с вх.№ 4504-40-173 от 29.04.2021г.,
адресирана до Административен съд Русе, с която оспорва разпореждането, като
излага довод за това, че не е била официално уведомена, че дружеството
–работодател е в несъстоятелност.
Административен
съд Русе, след преценка на събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната
съвкупност, съобразявайки доводите на страните и след служебна проверка за
законосъобразност на обжалвания индивидуален административен акт, приема от
правна страна следното:
Жалбата
е допустима - подадена в срока по чл.26, ал.4 от ЗГВРСНР, вр. чл.149 от АПК, от
адресата на оспорения изричен отказ. В жалбата е посочено точното означение на
обжалвания административен акт, но няма направено изрично искане до съда за
неговата отмяна. Тази нередовност е отстранена в с.з. и съдът намира, че
жалбата подлежи на разглеждане. В жалбата е посочено, че се обжалва
разпореждане за отказ за изплащане на гарантирано вземане. Установено е от
преписката, че такова разпореждане е издадено по искане на жалбоподателката и с
него изрично е отказано да се уважи искането за отпускане на гарантирано
вземане, поради което съдът приема, че това е разпореждането, което се оспорва
по съдебен ред.
С оглед на задължителната служебна проверка на
всички отменителни основания по чл. 146 от АПК, съдът констатира, че оспореният
акт е постановен от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при
спазване на процесуалните и материално-правни разпоредби и целта на закона.
Съдът намира, че обжалваното разпореждане е
валиден административен акт, издаден от компетентен административен орган.
Съгласно чл. 26, ал. 1 и, ал. 3 от ЗГВРСНР, гарантираното вземане се изплаща на
правоимащия работник или служител въз основа на издадено разпореждане от
директора на фонда, а когато не са налице условията по този закон, директорът
на фонда отказва изплащането на гарантираното вземане с разпореждане. Във
втората хипотеза разпореждането се изпраща в тридневен срок на работника или
служителя. В настоящия случай, оспореното разпореждане е издадено от директора
на Фонд "Гарантиране вземанията на работниците и служителите" към
Националния осигурителен институт – София , т. е. от компетентен орган, в кръга
на вменените му правомощия.
По
отношение на формата, съдът намира, че Разпореждането е издадено в изискуемата
писмена форма и съдържа посочване на фактическите и правни основания за
постановения отказ. С оглед на изложеното, съдът намира, че не са допуснати
съществени процесуални нарушения при издаването на обжалваното разпореждане.
По отношение на съответствието с
материалноправните разпоредби, съдът намира, че постановеният, на основание чл.
26, ал. 3 във вр. с чл. 25 от ЗГВРСНР отказ на административния орган да
изплати гарантирано вземане, е в съответствие с материалния закон. Съгласно
разпоредбата на чл.25 от ЗГВРСНР в редакцията на, действаща до измененията в ДВ, бр. 84 от 2013 г., в сила от 1.10.2013 г. , гарантираните вземания се отпускат въз основа на молба-декларация по
образец, подадена от работника или служителя до териториалното поделение на
Националния осигурителен институт по седалището на работодателя в 30-дневен
срок от датата на вписване на решението по чл. 6 или от датата на информиране
на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е
открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на другата
държава. С оглед на измененията на посочената норма срокът за подаване на
молбата е изменен съответно на двумесечен /ДВ, бр. 84 от
2013 г., в сила от 1.10.2013 г./ и на тримесечен срок/ ДВ
бр.
102 от 2017 г., в сила от 22.12.2017г./, считано от датата на
вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност. Т.е.
началният момент, от който гарантираното вземане възниква и става изискуемо, е
посочен в чл. 6 от ЗГВРСНР - това е датата на вписване в търговския регистър на
съдебното решение за: откриване на производство по несъстоятелност; откриване
на производство по несъстоятелност с едновременно обявяване в несъстоятелност;
откриване на производство по несъстоятелност, постановяване на прекратяване на
дейността на предприятието, обявяване на длъжника в несъстоятелност и спиране
на производството поради недостатъчност на имуществото за покриване на
разноските по производството.
В
случая не е спорно, че жалбоподателката в периода от 24.04.2007г. до 01.06.2009г.
е била в трудово правоотношение с работодателя
„МиС“ ООД,видно от справката за регистрираните трудови договори към НАП.
По отношение на работодателя е открито производство по несъстоятелност с
решение №140 от 05.07.2010г. по
т.д.н.№87 по описа за 2010г. на Окръжен съд Русе и вписано в Търговския
регистър решение на РОС на 19.07.2010г.
Не спори, че жалбоподателката е имала начислени, но неполучени суми за работни заплати по разплащателни ведомости, за което е
издаден и изпълнителен лист по реда на чл.410 и сл. ГПК по гр.д. 338/2010г на РРС
от 04.03.2010г., както и че е включена служебно в списъка на кредиторите за
приети вземания от синдика.
До
22.12.2017 г. действа редакция на чл. 4, ал. 1 от ЗГВРСНР, според която право
на гарантирани вземания по този закон имат работниците и служителите, които са
или са били в трудово правоотношение с работодателя по чл. 2, независимо от
срока му и от продължителността на работното време, и на които
правоотношението: не е прекратено към датата на вписване в търговския регистър
на решението по чл. 6; е прекратено през последните три месеца преди датата на
вписване в търговския регистър на решението по чл. 6. Със § 7 на Закона за
изменение и допълнение на кодекса на труда (в сила от 22.12.2017 г., Обн. ДВ.
бр. 102 от 22 Декември 2017 г.) в Закона за гарантираните вземания на
работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя чл. 4, ал. 1 се
изменя така: "Право на гарантирани вземания по този закон имат работниците
и служителите, които са или са били в трудово правоотношение с работодателя по
чл. 2, независимо от срока му и от продължителността на работното време. "
В
новоприетия Закон за пазарите на финансови инструменти /ЗПФИ/ (в сила от
16.02.2018 г., Обн. ДВ. бр. 15 от 16 Февруари 2018 г.) § 41, ал. 1 от ПЗР
въвежда правилото, че на работници и служители, които са били в трудово
правоотношение с работодател по чл. 2 от Закона за гарантираните вземания на
работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя и
правоотношението им е било прекратено в срок по-дълъг от три месеца преди
датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6 от същия закон,
се гарантират при условията и до размера на чл. 22 от същия закон само
вземанията, които са начислени, но неизплатени за периоди след 31 януари 2015
г. Член 22 се изменя така: "Чл. 22. (1) Гарантираните вземания на
работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 са в размер на последните 6
начислени, но неизплатени месечни трудови възнаграждения и парични обезщетения
през последните 36 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано
решението по чл. 6. Член 23 се отменя, а в чл. 25 думата "двумесечен"
се заменя с "тримесечен".Според ал. 2 Гарантираните вземания се
отпускат въз основа на заявление - декларация по образец, подадена от работника
или служителя до териториалното поделение на Националния осигурителен институт
по седалището на работодателя в тримесечен срок от влизането в сила на този
закон. Съгласно ал. 3 на § 41 Гарантирани вземания по ал. 1, (т. е. при
действие на ограничението на ал. 1) се отпускат и ако заявлението-декларация е
подадено в периода от 22 декември 2017 г. до влизането в сила на този закон-
16.02.2018 г. В настоящия случай заявлението е подадено на 03.02.2021г. и не
попада в обхвата на § 41.
В жалбата не се оспорва фактът, че заявление-декларацията е подадена след
изтичане на преклузивния 30 дневен срок
с оглед редакцията на закона към 2010г. и тримесечен срок по чл. 25, ал. 1 от
ЗГВРСНР, към датата на издаване на оспореното разпореждане, считан от датата на
вписване на решението за откриване на производството по несъстоятелност /
19.07.2010г./ или от датата на информиране на работниците и служителите от
българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по
несъстоятелност по реда на законодателството на другата
държава /последната хипотеза не е приложима/, но се твърди че поради неизпълнение на задълженията по чл.
3
и чл.
4,
ал.
2 от Наредба за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за
отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на
работодателя не е налице пропускане на тримесечния,
респ. 30 дневния, срок.Т.е.
жалбоподателката твърди, че поради неизпълнение на задълженията от страна на
работодателя да я уведоми с писмо с обратна разписка, при положение, че е била
вече с прекратени правоотношения , за откритото производство по несъстоятелност
, и при неизготвянето и неизпращането на справка-образец по Приложение 1 от
наредбата , тя е била в обективна невъзможност да предяви правата си пред Фонда,
а и от друга страна контролната функция на НОИ не е осъществена. Жалбоподателката
сочи , че посочената разпоредба на чл.3 и чл.4 от Наредбата има за цел да
осигури своевременно информация за работниците и служителите относно
обявяването на дружеството в несъстоятелност и е началния момент, от който
последните имат право да заявят претенции за изплащане по реда на ЗГВРСНР на
неполучени суми за трудово възнаграждение и обезщетение и води до нов начален
момент от който следва да се счита, че започва да тече срока по чл.
25 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при
несъстоятелност на работодателя, а с оглед на неоспорената
липса на уведомяване чрез способите в наредбата този срок не е почнал да тече .
С
оглед на доводите на страните настоящият казус следва да се съобрази с Решение от 25 юли 2018 година по дело С-338/17 на Съда на Европейския съюз, тъй като то има значение за правилното
тълкуване и прилагане на чл. 25 от ЗГВРСНР, която разпоредба е послужила като
правно основание за издаване на разпореждането – предмет на настоящото дело.
СЕС е приел, че Директива
2008/94/ЕО относно закрилата на работниците и служителите в
случай на неплатежоспособност на техния работодател трябва да се тълкува в
смисъл, че допуска национална правна уредба като чл. 4, ал. 1
от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при
несъстоятелност на работодателя, който не гарантира
вземания от трудови правоотношения на работници и служители, чиито трудови
правоотношения са прекратени повече от три месеца преди вписването в търговския
регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на
работодателя им. В т.35 от цитираното решение СЕС посочва, че
е
съвместимо с член
3, втора алинея от Директива 2008/94 „Вземанията, които се
погасяват от гарантиращия орган, представляват плащания по дължими вземания,
отнасящи се към период преди и/или когато е приложимо, след определена от
държавите-членки дата“ , а това е
посочената в чл.6 от ЗГВРСНР като референтна дата -тази, на която решението за
откриване на производство по несъстоятелност е вписано в търговския регистър.
На
следващо място следва да се съобрази и Решение на СЕС от 16 юли 2009 година по
дело C-69/08 / т.36-50/, а именно дали в рамките на искане на работник или служител да получи от гаранционния фонд
изплащане на дължимите вземания за възнаграждение Директива
80/987 на Съвета от 20 октомври 1980 година за сближаване на
законодателствата на държавите членки относно закрилата на работниците и
служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател, не допуска прилагането на давностен режим за подаването на молбата на
работник, който е по-малко благоприятен в сравнение с прилагания към вземания
от подобно естество/т.е. както предвижда чл.358 т.3 КТ по отношение на
тригодишния давностен срок/. В решението е посочено, че Директива
80/987 не съдържа никаква разпоредба, която да дава отговор
на въпроса дали държавите членки могат да предвиждат погасителен давностен срок
за подаването на молбата на работник или служител с цел да се получи от Фонда
изплащането на дължимите от неплатежоспособния работодател възнаграждения
съгласно условията, определени в посочената директива и разпоредбите на чл.4,5
и 10 от Директивата не предвиждат нито ограничаване във времето
на правата, които работниците и служителите черпят от тази директива, нито
ограничаване на възможността за държавите членки да предвидят погасителен
давностен срок, но по принцип Държавите членки могат да предвидят в
националното си право разпоредби, които определят погасителен давностен срок за
подаването на молбата на работник или служител с цел да се получи съгласно
условията на Директива 80/987 изплащането на дължимите им вземания по
възнаграждение, доколкото обаче тези разпоредби не са по-малко благоприятни от
онези, които се отнасят до подобни молби от вътрешно естество (принцип на
равностойност) и не могат да бъдат уредени по такъв начин, че да правят
практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата,
предоставени от общностния правов ред (принцип на ефективност). Все пак се
изтъква относно принципа на равностойност, че не са сходни искането за
изплащане на дължими възнаграждения на работника или служителя спрямо Фонда и
искането на такъв работник срещу работодателя, който е в състояние на
неплатежоспособност/ т.е са налице различия между исковете по чл.358 т.3 КТ за
изплащане на възнаграждения и тези в производството по несъстоятелност по чл.685
вр. чл.722 от ТЗ и тези по реда на чл.25
от ЗГВРСНР, т.е принципа на
равностойност не е накърнен при наличието на различни давностни/респ.
преклузивни/ срокове. Що се отнася до принципа
на ефективност, СЕС / т.43/ е приел, че определянето на разумни преклузивни
срокове в интерес на правната сигурност, защитаваща както данъчнозадълженото
лице, така и съответната администрация, е съвместимо с общностното право , тъй
като такива срокове не могат да направят практически невъзможно или прекомерно
трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правов ред. Все пак
в т.44 от решението по дело C-69/08 СЕС
напомня, че що се отнася до изплащането на вземания по възнаграждения, които
поради самото си естество имат твърде голяма значимост за заинтересованите
лица, следва краткият давностен срок да не води до това заинтересованите лица
да не могат на практика да спазят посочения срок и следователно да не се
възползват от закрилата, която Директива
80/987 именно цели да им гарантира и посочва ,че е разумен едногодишен
предварително определен преклузивен срок. Все пак е посочено, че националният
съд следва да разгледа дали уредбата на този срок прави практически невъзможно
или прекомерно трудно упражняването на правата, признати от общностния правов
ред (принцип на ефективност).
Константна е съдебната практика на
ВАС, че срокът по чл. 25 от
ЗГВРСНР е преклузивен, т. е. с изтичането му се погасява
материалното субективно право да се получи гарантирано вземане от фонд ГВРС. Както
бе вече посочено в случая дори най-благоприятния
за жалбоподателката срок съгласно § 41, ал. 1 от ПЗР от Закон
за пазарите на финансови инструменти /ЗПФИ/е неприложим- трудовото правоотношение е прекратено считано
на 20.05.2009г., решението за откритото производство по несъстоятелност е
вписано на 19.07.2010г., а заявлението е подадено на 27.01.2021г., т.е. след
изтичане на всички предвидени срокове. Пропускането
на преклузивния срок за упражняване на субективното материално право на
гарантирано вземане води до погасяването му. В настоящия случай оспорващата е
пропуснала с повече от 10 години срока за подаване на заявлението.
Спорен по делото се явява въпросът от кога
започва да тече посочения срок, като в тази насока жалбоподателката излага
съображения, че след като работодателят не е изпълнил задължението си за
уведомяване по чл. 3, ал. 1 от Наредбата за реда и начина на
информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на
гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, не е налице
пропускане на преклузивния срок, който не е и почнал да тече.
Неоснователен е доводът на жалбоподателката,
че не е била уведомена за това, че работодателят е обявен в несъстоятелност.
Хипотезата в закона за изискуемото информиране на работниците от българския работодател е само в случаите, че е открито производство по
несъстоятелност по реда на законодателството на другата държава, докато
настоящия не е такъв.
С факта на вписване на съдебното решение в
Търговския регистър се презюмира неговата общоизвестност и оповестяване спрямо
трети лица. В това се изразява и действието на вписването, предвид разпоредбата
на чл.7, ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ: Вписаното обстоятелство се смята, че е станало
известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването.
Действително
съгласно Наредбата за реда и
начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане
на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя /Приета с ПМС № 362 от 29.12.2004 г., обн., ДВ, бр. 3 от 11.01.2005 г., в сила от 1.01.2005 г., изм., бр. 1 от 3.01.2006 г., в сила от 1.01.2006 г., изм. и доп., бр. 20 от 7.03.2014 г., изм., бр. 29 от 7.04.2017 г., в сила от 1.01.2017 г., изм. и доп., бр. 36 от 27.04.2018
г., в сила от 22.12.2017 г./ в редакцията към постановяване на решение № 140 от
05.07.2010г. ,вписано в ТРРЮЛНЦ на 19.07.2010г. за откриване производството по
несъстоятелност на „ МиС-ООД“ ООД, чл.3 в редакцията до изменението в ДВ, бр. 20 от 2014 г., предвижда задължение
на работодателя да уведоми работниците , на които трудовото правоотношение е
прекратено три месеца преди
обнародването в ДВ/ вписване в
търговския регистър на решението по чл.
6 от закона чрез изпращане на съобщение с обратна разписка
на всеки работник и служител. И сега действащата редакция на чл.3 от наредбата
изисква такова информиране в 14 дневен срок от вписване на решението по чл.6 от
ЗГВРСНР, което не е спорно ,че не е извършено.
С
приемането на Закона за Търговския Регистър и
влизането му в сила от 1.01.2008 г. е отменена разпоредбата на чл.
6 от ТЗ и
регламентираното с нея обнародване в "Държавен вестник" на решенията
за откриване на производство по несъстоятелност. След тази дата публичността на
предвидените в закона обстоятелства, свързани с правосубектността и дейността
на търговците се регламентира чрез вписването им в търговския регистър. В тази
връзка е изменена и разпоредбата на чл. 622 от ТЗ, предвиждаща обнародване на
решенията по чл. 630
и чл.
632 от ТЗ, т. е.
решенията по чл. 6 от ЗГВРСНР като същите, считано от 1.01.2008 г. се вписват в
търговския регистър.
Предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 1
от Закона за търговския регистър /относима към случая/,
вписаното обстоятелство за откриване на производството по несъстоятелност се
смята, че е станало известно на третите добросъвестни лица от момента на
вписването, поради което ирелевантно се явява обстоятелството дали
работодателят е изпълнил задължението си по чл. 3, ал. 1 от Наредбата за реда и начина на
информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на
гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, тъй като
законодателят не е предвидил при неизпълнение на това задължение възможност за
удължаване на срока по чл. 25 от
ЗГВРСНР, респ. възстановяването му. Нещо повече, жалбоподателката
не сочи обективни причини за пропускането на срока-особено непредвидими
обстоятелства или акт на администрацията. За последното следва де се подчертае,
че НОИ или ответника нямат задължения да я информират за откритото производство
по несъстоятелност. Пропускането на срока се дължи на субективни причини, а не
поради практическа невъзможност или прекомерно затруднение за упражняване на
правото в срок и нямат връзка със заболяването на жалбоподателката, което е
документирано доста време след изтичане на давностния , дори с оглед на решението
по дело
C-69/08, срок.
Неизпълнението на задължението за
информиране от страна на работодателя е основание да му се потърси
административнонаказателна отговорност (глава пета
по ЗГВРСНР),каквато е константната практика на ВАС, но не
изключва прилагането на срока за заявяване на вземането по чл. 25 от закона.
Спазена
е целта на закона - възможността за гарантиране на вземанията на работниците да
се упражни в кратък срок, за да им бъде осигурен доход, въпреки изпадането на
работодателя в несъстоятелност, а фондът да упражни правото си на регресен иск
срещу работодателя и да се удовлетвори от масата на несъстоятелността до
приключване на производството. Ето защо предвидените в специалния закон срокове
са сравнително кратки, а при отказ за изплащане на гарантирано вземане от фонда
за работника/служителя остава възможността да предяви иск за изплащане на
дължимите трудови възнаграждения и в производството по несъстоятелност, което в
случая не е и сторено.
Исканията, подадени след изтичане на
установените от закона преклузивни срокове, са недопустими и не подлежат на
разглеждане .
Ето защо, обжалваният административен акт е
постановен при спазване на материалния закон. По така изложените съображения
жалбата е неоснователна и като такава следва да се отхвърли.
Искането на ответника за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в полза на Фонда за Гарантиране вземания на
работници и служители при НОИ е неоснователно и следва да се отхвърли.С оглед
разпоредбата на чл. 13 ЗГВРСНР -
Административното, техническото, счетоводното, правното и
информационното обслужване на фонда се извършва от Националния осигурителен
институт, а пълномощника от името на ответната страна – директора на Фонд за
Гарантиране вземания на работници и служители при НОИ, прави искане за
присъждане на юрисконсулско възнаграждение към лице, което не е ЮЛ
Водим
от горното и на основание чл. 172, ал. 2, пр. 4 от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
жалбата на Ц.Г.Т. *** срещу Разпореждане № 4506-40-86 от 21.04.2021г. на
Директор на Фонд Гарантиране вземания на работници и служители при НОИ
ОТХВЪРЛЯ искането
за присъждане на разноски в полза на Фонд
Гарантиране вземания на работници и служители при НОИ
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република
България в 14 - дневен срок от съобщението и изпращането на страните на препис
от решението, че е изготвено.
СЪДИЯ: