РЕШЕНИЕ
№ 2171
гр. Бургас, 07.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. Х.ВА
като разгледа докладваното от ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ Гражданско дело
№ 20252120103388 по описа за 2025 година
Производството е образувано въз основа исковата молба на исковата
молба на П. Б. С., с настоящ адрес в гр. Бургас, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК
......, със седалище гр. София, за прогласяване нищожността на клаузите на чл.
5 от Договор за потребителски кредит № .../..... год. и на чл. 5 от Договор за
потребителски кредит № ...... год., поради противоречие и заобикаляне на
закона; претендира осъждане на ответника да му заплати следните суми:
1531,35 лева, представляваща недължимо платена от ищеца сума за неустойка
по Договор за потребителски кредит № ...... год., и 1590,16 лева,
представляваща недължимо платена от ищеца сума за неустойка по Договор
за потребителски кредит № ...... год., ведно със законната лихва върху двете
главници, начиная от датата на подаване на исковата молба до окончателното
им изплащане.
Ищецът П. С. е изложил следните фактически и правни твърдения: на
12.05.2022 год. ищецът сключил с ответника Договор за потребителски кредит
№ ......, за сумата от 1400 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40.05
%, ГПР – 49.63 %, и 24-месечен срок за погасяване; на 20.06.2023 год. ищецът
сключил с ответника Договор за потребителски кредит № ....., за сумата от
1300 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 44.50 %, ГПР – 54,44 %, и
12-месечен срок за погасяване; в чл.5 от двата договора се съдържа клауза, за
1
задължението на ищеца да предостави едно от двете предвидени обезпечения;
при неизпълнение е предвидено заплащане на неустойка – 1531,35 лв. по
първия договор и 1590,16 лв. по втория; ищецът е изпълнил договорите, но е
платил на кредитора си без правно основание двете неустойки, които
произтичат от недействителни клаузи; неустойката представлява обезщетение
за претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и има
санкционен характер, а в случая кредиторът обезпечава неизпълнение на
договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с
основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума;
неустойката изпълнява роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да
обезпечи отпускания му кредит, което е недопустимо; законът допуска
единствено възможност за кредитора да обяви вземането за предсрочно
изискуемо и да пристъпи към събирането му; уговорената неустойка в този
случай надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и
санкционен характер и представлява типична проявна форма на нарушение на
добрите нрави и на нарушаване на закона, тя представлява сериозна санкция
за длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е известно, че в
краткия срок и при тези условия за длъжника е обективно невъзможно да
осигури исканото обезпечение; неизпълнението води до имуществена санкция
за потребителя, която е в размер на почти половината от сумата по кредита;
неустойката надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и
представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора и натоварва
длъжника е допълнителни разходи; потребителят е в по-благоприятно
положение за сметка на поръчителите, което е житейски е правно нелогично;
поставените изисквания за поръчителите са реално неизпълними, доколкото
значително ограничават и стесняват кръга на лицата, които биха могли и биха
се съгласили да поръчителстват, и елиминира значителна друга група
физически лица, които не отговарят на другите изисквания поставени от
кредитора; второто предвидено обезпечение – банкова гаранция - е
безпредметно, и то е по начало неизпълнимо от длъжника; липсват данни как
точно е формиран размерът на неустойката, който е необосновано висок;
неустойката противоречи на добрите нрави заради основанието, на което се
дължи; изискванията, които поставя кредиторът за характера и вида на
обезпечението, не съответстват на закона, морала и на добрите търговски
практики; уговорената неустойка има наказателен характер, а не само
2
обезщетителен и обезпечителен; в този вид неустойката представлява
източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената договорна
лихва; клаузата е нищожна, защото отрича договорния характер на
поръчителството или банковата гаранция, а същевременно не обезпечава по
никакъв начин изпълнението на главното задължение на длъжника да върне
заетата сума и възнаграждението за това; липсва обезпечителна функция,
няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за
непредставяне на обезпечение, затова отсъства и обезщетителната функция;
безусловно е задължението на кредитора да определи неустойката по
достатъчно ясен и напълно разбираем начин, за да не бъде прекомерно голяма
в сравнение с претърпените вреди; съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48,
преди сключване на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка
на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни,
това цели предпазване на потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност; клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при
неосигуряване на поръчител, ставащо изискуемо след 3 дни от подписване на
договора за потребителски кредит, е в пряко противоречие с целта на
Директивата; такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията; опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава; задължението за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16,
ЗПК; в случая това изискване не е спазено и от неизпълнение на това
задължение за предварителна оценка финансовата институция не може да
черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка; сумата, дължима като неустойка по двата договора,
следва да се включи в ГПР, а тогава действителният ГПР би бил в размер,
надхвърлящ границата по чл. 19, ал. 4, ЗПК; плащането на неустойка при
непредоставяне на обезпечение не е отразено като разход при формиране на
ГПР и този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването
на чл. 19, ал. 1, ЗПК.
Ищецът ангажира доказателства; моли за присъждане на деловодните
разноски.
3
Правните основания на предявените обективно съединени
установителен и осъдителни искове са чл. 124, ал. 1, ГПК, чл. 55, ал. 1, предл.
първо, и чл. 86, ЗЗД във вр. с чл. 22 и чл. 23, ЗПК.
С проекта си за доклад на делото – определение рег. № 4630/15.08.2025
год., съдът е обявил на страните, че ще се произнесе по валидността на
процесните два договора за кредит, произтичаща от спазване нормативните
изисквания на ЗЗП и ЗПК, вкл. и поради наведените от ищеца възражения за
недействителността им.
Ответникът е оспорил редовността на исковата молба, допустимостта и
основателността на исковете; изложил е следните фактически и правни
твърдения: съгласно Решение на Съда на ЕС от 23 ноември 2023 година по
дело C-321/22, подходът да се приема за допустим иск за установяване на
нищожност на договор/клауза от него не е безусловен и универсален, а
националният съд следва да прави преценка, като държи сметка за принципа
на ефективност и дали ако се приеме такъв иск за недопустим, това ще
затрудни необосновано реализирането на потребителската защита;
валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му
параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона
форма, спазени са изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2
ЗПК; с клаузите за неустойка не се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по
отношение формирането на ГПР са спазени всички изисквания по чл. 11, ал. 1,
т. 10, ЗПК; в договорите и в издадените СЕФ ясно е посочен размерът на ГПР
и по какъв начин се формира той; в случая ГПР не надхвърля пет пъти размера
на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19,
ал. 4, ЗПК; уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР,
тя е проявление на свободата на договаряне между страните и изначално е
невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР; разходите, които
се включват в ГПР, са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на
сключване на договора; неустойката е индивидуално договорена между
страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема – такава би била
дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не
предложи обезпечение на задължението си; към датата на сключване на
договорите кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на
неустоечната сума; ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без
неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един
падеж; неустойката не представлява „скрита печалба“; още към момента на
сключване на договорите потребителят е бил уведомен за всички възможни
суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички
възможни хипотези на развитие на отношенията им; не е налице нищожност
поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя
– такава проверка е извършена при отправяне на искането за отпускане на
кредит от страна на кредитополучателя, а и ЗПК предвижда единствено
административно-наказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си; в самата Директива
4
нищожността на клаузи като процесните не е изведена като последица, която
националното законодателство следва да предвиди в случаите, в които
кредитодателите не извършват проверка на кредитоспособността на клиентите
си; оспорените неустойки са уговорени като санкция за неизпълнение, в
случай че кредитополучателят не изпълни ангажимента да предостави на
кредитора си поне едно от обезпеченията; съгласно чл. 11, т. 18, ЗПК,
предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е
съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие
в правата и задълженията на страните; процесните договори за потребителски
кредит са сключени изцяло по волята на ищеца и е имал пълното право да се
съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки; кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни
правото си на отказ от договорите, по реда на чл. 29, ЗПК; чрез възможността
за отказ от договорите се гарантират в най-пълна степен правата на
потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия; друга възможност за
кредитополучателя е било удължаването на срока за предоставяне на
обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед;
ищецът не се е възползвал от нито едно от договорно и законоустановените си
права; потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение,
а е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие
заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор; ищецът е
договарял недобросъвестно и в нарушение на изискванията на чл. 12, ЗЗД и на
универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение; неустойката е имала предварително определен
начален и краен момент, била е с фиксирани параметри за срока на
договорите; при сключване на процесните договори ищецът не е предоставил
обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на
предоставения заем, а кредиторът е направил предварителна оценка на
вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на
вземането, калкулирайки я в договорните неустойки; в практиката на ВКС се
приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на
неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена; когато
договорената неустойка е компенсаторна, в единовластна преценка на
кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение,
заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за
неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка; в периода 2020-2023
год. ищецът е сключил общо четири договора, които съдържат уговорка за
плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, но
вместо да упражни някое от договорно и законоустановено право при
сключване на първия договор с ответното дружество, потребителят по своя
инициатива е сключил още три договора с уговорка за плащане на неустойка,
при идентични условия; при сключването на всеки следващ договор
5
потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за
плащането на неустойка, в случай, че обезпечение не бъде осигурено, но
въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях; ищецът е
сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника,
като ползва кредитите, а след това заведе искове за нищожност и връщане на
платените суми; ищецът се е запознал многократно с условията на конкретния
кредитен продукт на ответното дружество, като по всеки кредит е получавал
преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за
неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези
уговорки; процесните договори следва да се тълкуват в контекста на трайните
отношения между конкретния потребител и търговец, създадени на база
четири идентични договора; предвид сключването на множество договори при
идентични условия е налице индивидуално договаряне, което изключва
възможността за липса на достатъчно информация за финансовите
задължения на потребителя, както и за нарушаване на равноправието между
страните; сключването на четири договора за кредит оборва твърденията на
ищеца за недобросъвестност от страна на ответното дружество, противоречие
с добрите нрави на процесната уговорка и нарушение на равноправието
между страните – те са договаряли равнопоставено, а ищецът сам е инициирал
сключването на всеки един от договорите при пълно знание за условията им;
от неоснователността на иска за недействителност на неустоечната клауза
следва и неоснователност на иска за връщане на даденото по клаузите за
неустойка; ответникът признава получаването на процесните сума, но твърди,
че договорите и отделните им клаузи са действителни, поради което в полза на
кредитодателя е налице валидно правно основание да задържи плащанията по
договорите; ответникът признава факта, че неустойката не е част от ГПР, но
счита, че тя не следва да се добавя към него.
Ответникът е направил доказателствени искания, моли за присъждане
на деловодните разноски.
Съдът, след запознаване със становищата на страните, при съвкупна
преценка на събрания по делото доказателствен материал, като съобрази
приложимите нормативни разпоредби, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По делото не се спори, че между ищеца П. С. и ответника „Сити Кеш“
ООД са били сключен два договора за потребителски кредит – №№ ..... год., за
сумата от 1400 лева, и ..... год., за сумата от 1300 лева.
В чл. 5 и чл. 11 от двата договора е предвидено задължението на ищеца,
в 3-дневен срок от усвояване на заемната сума, да предостави на кредитора
обезпечение по конкретно въведени изисквания – един или двама поръчители-
физически лица, отговаря кумулативно на посочени в договора условия, или
6
на банкова гаранция; при непредоставяне на обезпечение в тежест на ищеца е
възложено задължението за заплащане на неустойка от, съотв., 1531,35 лева и
1590,16 лева.
При така изложената фактическа и правна обстановка съдът намира за
основателен предявения установителен иск за прогласяване
недействителността на чл. 5 от двата договора. Предвид въведеното от ищеца
твърдение за недействителност на посочените клаузи от договорите, в тежест
на ответника е провеждане на главно и пълно доказване на обстоятелството,
че тези уговорки между страните не противоречат на закона и/или на добрите
нрави. Съдът счита, че такова докаазване не е проведено от ответника-
кредитор. Процесните клаузи по чл. 5 и чл. 11 са нищожни поради
противоречието им със закона и с добрите нрави. С тези две идентични по
съдържание уговорки в тежест на потребителя-физическо лице, като
икономически по-слабата страна в правоотношението, е възложено заплащане
на парични неустойки от 1531,35 лева и 1590,16 лева, за непредоставяне на
обезпечение, отговарящо на лимитативното изброяване в двата договора.
Макар и сключени в съответствие с договорната свобода на страните – чл. 9,
ЗЗД, посочените клаузи са нищожни, тъй като размерът на дължимата на
ответника неустойка е прекомерен; той надвишава размера на отпуснатия чист
кредит и така е в явно противоречие както с добрите нрави, така и с
изискването за недопускане на неравноправност в отношенията между
контрахентите чрез въвеждане на равновесие между правата и задълженията
на всяка от страните – чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 15, ЗЗП. Добрите нрави са
морални норми, съществуващи като общи принципи в определо общество в
определен времеви период, за които значение има и принципът за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за
нищожност на договорна неустойка поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай, към момента на възникване на
договорната връзка, при съобразяване с естеството и размера на престацията,
изпълнението на които се обезпечава; дали изпълнението на задължението е
обезпечено и с други правни способи; видът на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнението на задължението
(съществено или за незначителна негова част); съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди и др. – съгл. задължителните указания на ВКС за правилното прилагане
7
на закона, по т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 год. по тълк. д. №
1/2009 год. на ОСТК. В разглежданите два договора неустойката е
компенсаторна, тя същата обезпечава евентуалното неизпълнение на
паричните задължения на кредитополучателя. Размерът на уговорената
неустойка надвишава превишава стойността на предоставения чист кредит и
не е съобразен с очакваните от неизпълнението вреди, поради което създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната страна (в този
смисъл е Решение № 969/11.11.2019 год. по възз. гр. д. № 1032/2019 год. на
БсОС).
Неустойката е по двата договора противоречи на чл. 92, ЗЗД, тъй като
излиза извън рамките на нейния обезпечителен, обезщетителен или
санкционен характер, придаден от законодателя с посочената нормативна
разпоредба. В разглеждания казус всяко от двете парични задължения,
уговорени в полза на кредитора, надвишават по размер главницата по
договора за кредит, поради което е налице уговорка, чрез която би се
достигнало до неоснователно обогатяване на едната страна по
правоотношението.
Въвеждането на кумулативните изисквания, на които следва да
отговаря определеното обезпечение, както и на изключително краткия срок за
предоставянето му от длъжника – 3-дневен, мотивират съда да приеме, че
договорните условия по чл. 5 и чл. 11 са практически неизпълними от
контрахента, а това безусловно възлага върху същата страна заплащане на
договорената неустойка (вж. Решение № 1291/25.07.2018 год. по възз. гр. д. №
872/2018 год. на БсОС).
Изложеното мотивира съда да приеме, че процесните две договорни
клаузи са нищожни, поради което предявеният установителен иск е
основателен и следва да бъде уважен.
Правно ирелевантно за валидността на процесните две договорни
клаузи е обстоятелството за броя, вида и съдържанието на сключените между
страните по-рано договори. Нищожността на конкретна договорна клаузи не
зависи от волята на страните, изразена в друг вид съглашение помежду им,
поради което възражението на ответника в тази насока е неоснователно.
8
Съдът намира за доказани по основание и предявените в настоящото
производство осъдителни искове. Твърдението на П. С., че двете главници, за
заплатени от него в полза на ответника неустойки, следва да му бъдат върнати
като получени без основание – чл. 55, ал. 1, предл. първо, ЗЗД, възлага на
ищеца тежестта за установяване, че е платила спорната сума в полза на
ответника (вж. Решение № 189/04.02.2014 год. по търг. д. № 141/2012 год. на I
ТО на ВКС, постановено по чл. 290, ГПК). Съгласно изготвения от съда
доклад по чл. 146, ал. 1, ГПК, срещу който не е постъпило възражение от
страните, в тежест на ответника е провеждане на главно и пълно доказване
наличието на годно правно основание, на което е получил спорните суми от
1531,35 лева и 1590,16 лева. Според съда, такова доказване не е проведено от
ответника. В разглеждания казус ответникът е признал неизгодния за себе си
факт, че е получил от ищеца плащане на двете процесни неустойки, на
основание двата договора за кредит. Предвид становището на съда, че
клаузите им, по чл. 11 във вр. с чл. 5, са нищожни, получаването на
неустойките не почива на правно основание, поради което платеното следва
да бъде върнато на ищеца, ведно с обезщетение за забава от подаване на
исковата молба до окончателното изплащане.
Изложеното мотивира съда да приеме, че главните и акцесорни
осъдителни искове са доказани по основание и размер, поради което те също
следва да бъдат уважени.
В полза на ищеца следва да бъдат присъдени и направените деловодни
разноски в общ размер от 1249,72 лева – сбор от платените държавна такса и
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1, ГПК. Съдът намира за
неоснователно възражението на ответника по чл. 78, ал. 5, ГПК, тъй като
размерът на адвокатското възнаграждение, заплатено от насрещната страна, не
е прекомерен, съобразно действителната фактическа и правна сложност на
делото; на второ място, размерът е определен при съобразяване с правилата на
чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 год., поради което не са
налице условията за намаляването му от съда.
Мотивиран от изложеното, на основание чл. 235, ГПК,
Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на клаузите на чл. 5 от Договор за
потребителски кредит № ..... год. и на чл. 5 от Договор за потребителски
9
кредит № ..... год., сключени между „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ...., със седалище и
адрес на управление гр. ............., и П. Б. С., ЕГН **********, с настоящ адрес
гр..............поради противоречието им със закона.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ..........., със седалище и адрес на
управление гр. ..................., на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо, ЗЗД, да
заплати на П. Б. С., ЕГН **********, с настоящ адрес гр. ............, сума в
размер от 1531,35 лева, представляваща недължимо платена от ищеца сума за
неустойка по чл. 11 във вр. с чл. 5 от Договор за потребителски кредит №
............. год., ведно със законната лихва върху главницата, начиная от подаване
на исковата молба – 26.03.2025 год., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на
управление гр. .....на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо, ЗЗД, да заплати на
П. Б. С., ЕГН **********, с настоящ адрес гр. .....сума в размер от 1590,16
лева, представляваща недължимо платена от ищеца сума за неустойка по чл.
11 във вр. с чл. 5 от Договор за потребителски кредит № ..... год., ведно със
законната лихва върху главницата, начиная от подаване на исковата молба –
26.03.2025 год., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление гр. ............... на основание чл. 78, ал. 1, ГПК, да заплати на П. Б.
С., ЕГН **********, с настоящ адрес гр. .......... деловодни разноски в размер
от 1249,72 лева.
ОБЯВЯВА, на основание чл. 236, ал. 1, т. 7, ГПК, че присъдените суми
могат да бъдат платени по следната банкова сметка на ищеца П. С. – IBAN:
..........
Решението може да бъде обжалвано от страните по въззивен ред пред
Бургаския окръжен съд в 2-седмичен срок от връчване на препис от съдебния
акт.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
10