Р Е Ш Е Н И Е №
05.04.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на десети ноември две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
4149 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 305922 от 19.12.2019 г. по гр.д. № 70206/2018 г. Софийски
районен съд, 42 състав признал за установено по предявените искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Г.К.Т.,
ЕГН **********, дължи на „В.И К.“ ЕООД ***, ЕИК ********, сумата 567
лева - главница за вода и ВиК услуги за периода от 18.01.2013 г. до 13.07.2016
г., и сумата 15.80 лева - мораторна лихва върху главницата за периода
30.11.2016 г. - 26.03.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от
предявяване на иска на 27.03.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, относно
което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 28331/2017 г. по описа на
СРС, 42 състав, като отхвърлил иска за главница за разликата над 567 лева до пълния
претендиран размер от 590.06 лева, и иска за лихви - за разликата над 15.80
лева до пълния претендиран размер от 16.18 лева. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 470 лева - разноски за исковото
производство, и сумата 70 лева - разноски за заповедното производство.
Срещу решението в частите, с които исковете са уважени, е подадена въззивна
жалба от ответника Г.К.Т., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК
особен представител адв. С.Д. от САК. В жалбата са наведени оплаквания за
неправилност на решението в атакуваните части при твърдения същото да е
постановено при неправилно приложение на материалния закон, при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необосновано. Неправилно районният съд приел, че
ответникът е имал качеството потребител на ВиК услуги за периода 18.01.2013 г.
– 13.07.2016 г. В решението съдът не се мотивирал въз основа на какви
доказателства приема това обстоятелство за доказано. За този период претенцията
била и погасена по давност, поради което правел и възражение за изтекла
давност. За същия период от дружеството не били представени карнети за извършен
реален отчет, представените карнети касаели последващ период, през който
собственик на имота било трето лице. Съдът не взел предвид, че за периода няма
реален отчет, т.е. спорно било обстоятелството дали това количество е
изразходвано от ответника или само е била начислена от дружеството. Релевира се
и оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила
от СРС, който не се произнесъл по заявени с отговора на исковата молба
доказателствени искания, но във връзка с това оплакване не се правят
доказателствени искания пред въззивния съд. Предвид неоснователността на
главния иск, неоснователен бил и акцесорният иск за лихви. Поради това моли
съда да отмени решението в атакуваните части и вместо това постанови друго, с
което да отхвърли изцяло предявените искове.
Въззиваемата страна „В.И К.“ ЕООД *** с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в атакуваните
части като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално
допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Въззивният
съд намира, че при постановяване на атакуваното решение не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед наведените в жалбата
непреклудирани доводи е правилно по следните съображения:
Съгласно легалните дефиниции, дадени в § 1, т. 2 от ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги (обн. ДВ бр. 18/25.02.2005 г.),
„потребители“ са юридически или физически лица - собственици или ползватели на
съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги.
В случая, противно на поддържаното в жалбата, по делото е
доказано по несъмнен начин от представената от ищеца справка по лице от Агенция
по вписванията – СВ Карлово, че ответникът е бил в периода 18.12.2003 г. –
13.07.2016 г. собственик на процесния водоснабден имот. Ето защо, макар СРС да
не се е произнесъл по заявеното с отговора на исковата молба искане за изискване
служебно на такава справка, това процесуално нарушение не е съществено – не се
е отразило на правилността на изводите на районния съд.
Видно от справката, имотът е прехвърлен от ответника на
трето лице на 14.07.2016 г., поради което правилно районният съд е приел, че
ответникът, в качеството му на собственик на водоснабдения имот, е бил в
периода 18.01.2013 г. – 13.07.2016 г. вкл. потребител на ВиК услуги и дължи
плащане на цената за тези услуги, а главният иск е доказан по основание.
Съгласно чл. 133 ГПК, когато в установения
срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не
подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той губи
възможността на упражни тези права по-късно, освен ако пропускът се дължи на
особени непредвидени обстоятелства. В този смисъл са и задължителните
разяснения, дадени с т. 4 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - по силата на изричната разпоредба на чл. 133 вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се
преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на
съществуващи и известни нему към този момент факти. Общото правило за
преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се
отнася и за възражението за погасителна давност. Същото се преклудира в
посочения срок, доколкото по естеството си не може да се основава на
нововъзникнал факт.
В случая единственото възражение в отговора на исковата
молба, наведено като такова за недопустимост, евентуално – за неоснователност
на исковете, е било, че ответникът не е собственик на имота и съответно –
потребител на ВиК услуги. Спор относно реално доставеното в имота количество
вода и нейната стойност не е имало, поради което и не е допусната исканата от
ищеца експертиза. След като искът е доказан по основание, а спор относно стойността
на дължимото не е повдигнат с отговора на исковата молба, правилно
първостепенният съд е определил по реда на чл. 162 ГПК размера на дълга за
периода 18.01.2013 г. – 13.07.2016 г., основавайки се освен на представения
карнет, касаещ период от 2014 г. до 2016 г., и на неоспорената счетоводна
справка за неплатени задължения, жалба от новия собственик и отговор на
жалбата. Съответно доводите на въззивника във връзка с количеството предоставени
ВиК услуги и тяхната стойност, както и релевираното възражение за погасителна
давност, са преклудирани и не следва да се обсъждат от въззивния съд.
Въззивната жалба срещу решението в частта му по иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е бланкетна – в нея не са посочени никакви
конкретни оплаквания за неправилност. От първоинстанционния съд не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл.
269 ГПК въззивният съд няма правомощието да провери правилността на решението в
същата част, а следва да го потвърди.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемата страна, която със списъка по чл. 80 ГПК е претендирала
само юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ и предвид
извършената от юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция,
въззивният съд определя възнаграждение в размер на 100 лв. Съобразно
разясненията, дадени с т. 7 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.
д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, въззивникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на СГС държавна такса по жалбата в размер на 50.00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 305922 от 19.12.2019 г., постановено по гр.д. № 70206/2018 г. на
Софийски районен съд, 42 състав в
обжалваните части, с които е признато за установено по предявените искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
че Г.К.Т., ЕГН **********, дължи на „В.И К.“ ЕООД ***, ЕИК ********, сумата
567 лева – главница, представляваща цена на предоставени ВиК услуги във
водоснабден имот на адрес: гр. Клисура, ул. „********, аб. № **********, за
периода от 18.01.2013 г. до 13.07.2016 г., и сумата 15.80 лева - мораторна
лихва върху главницата за периода 30.11.2016 г. - 28.02.2017 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 28331/2017 г. по
описа на СРС, 42 състав.
ОСЪЖДА Г.К.Т., ЕГН **********,***, да
заплати на „В.И К.“ ЕООД ***, ЕИК ********, на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00 лв. (сто лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА Г.К.Т., ЕГН **********,***, да заплати по сметка на
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД на основание чл. 77 ГПК сумата 50.00 лв. (петдесет лева),
представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 70206/2018 г. на
Софийски районен съд, 42 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.