Р Е Ш
Е Н И
Е №……
гр. София, 20.07.2020 г.
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и трети юни през две хиляди и двадесета година
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Светослав Спасенов
при
секретаря Вероника Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр.
д. № 5931 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното
:
Производството е по реда на 258 и сл. от ГПК.
С решение № 49429/25.02.2019 г. на СРС, 162 с-в, по гр. д. № 40373/2018
г. е признато
за установено, на
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 535 ТЗ, че С.С.С., ЕГН ********** дължи на „Б.Р.У.Ф.“ АД, ЕИК ******* сумата от 945, 01
лв., представляваща непогасена част
от задължение по запис на заповед, издаден на 11.03.2016 г. за сума от 2 073,
01 лв. в полза на „К.Т." ЕООД, с падеж на предявяване и предявен за
плащане на 11.03.2016 г., прехвърлен на „Б.Р.у.Ф." АД с джиро от 06.11.2017
г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението
(31.01.2018 г.) до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 20.02.2018 г. по гр. д. №
7209/2018 г. по описа на СРС, 162 с - в. Ответницата е осъдена за заплащане на
разноски в исковото и заповедното производства.
Производството е образувано по въззивна жалба на ответницата
С.С.С., чрез представителя й, с доводи, че решението е недопустимо,
тъй като ищецът не е подал иска по чл. 422, ал. 1 ГПК в установения от закона 1
- месечен срок. Срокът за подаване на исковата молба е бил 18.06.2018 г., а тя
е подадена на тази дата с писмо, чрез куриерска служба, но е входирана на
19.06.2018 г. - извън предвидения срок. Излагат се съображения, че искът се
смята предявен в момента на постъпване на молбата в съда, съгласно чл. 125 ГПК.
Поради това се поддържа, че искът, а от там и решението са недопустими и
производството следва да се прекрати. Поддържа се, че съдът следи и служебно за
редовното предявяване на иска. По същество се твърди, че решението е неправилно,
необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Излагат се съображения,
че не е конкретизиран бившия кредитор, както и размера на поетото задължение,
като с исковата молба на ответницата не са връчени документи, от които да се
установи какво е вземането. Ответницата е направила възражение по чл. 99, ал. 3
и ал. 4 ЗЗД. Не е установено по надлежен
ред, че вземането на ищеца по записа на заповед произлиза от „джиро“. Поддържа
се, че ответницата не развила пред СРС доводи
за каузалност, защото не знаела към кой кредитор се е задължила първоначално. Твърди
още, че не е установена по надлежен ред извършена „цесия“ на вземането и не е
представен договор за такава, както и че записът на заповед не и е предоставен
своевременно и не е могла да организира защитата си и да направи възражение за
каузалност на сделката, която процесният запис на заповед обезпечава, като
представи съответния договор за кредит с джиранта. Освен това се оспорва
произвеждането на ефект на „джирото“ по записа на заповед спрямо ответницата.
Твърди се, че в процесният случай следва да се приложат нормите на чл. 26, ал.
4 от ЗПК, който е специален спрямо чл. 317 от ТЗ и е изключено правилото, че
джиросването на ценната книга не се съобщава на длъжника. Според ответницата,
нормата на ЗПК е императивна и изисква нарочно уведомяване на длъжника за
извършеното прехвърляне. Тя намира приложение, понеже записът на заповед бил издаден за обезпечаване
на вземане по договор за заем. Твърди, че изрично е оспорила уведомяването за
прехвърлянето на вземането (джиросването) и такова не може да се приеме, че е
извършено с исковата молба. Процесното
джиро е нищожно поради заобикаляне на нормата на чл. 26, ал. 4 ЗПК. При тези
доводи поддържа, че правата по записа на заповед не са били прехвърлени валидно
на ищеца от стария кредитор и той не е активно материалноправно легитимиран да
води иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Моли да се отмени постановеното решение и да се
отхвърли иска изцяло. Претендира разноски, в това число за адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗАдв.
Въззиваемата страна - ищецът „Б.Р.У.Ф.“ АД, в срока по чл. 263 ГПК е подал отговор на въззивната
жалба, в който я оспорва. Поддържа, че решението е допустимо, а по същество -
правилно, обосновано и законосъобразно постановено, а жалбата е неоснователна и
недоказана. Възразява се срещу направеното от ответницата тълкуване на нормата
на чл. 62, ал. 2 ГПК, като се поддържа, че няма пречка исковата молба да бъде
подадена чрез куриер или по пощата. Настоящата искова молба е подадена в
предвидения в закона срок. Пред СРС е установено безспорно, че ответницата е
издател на записа на заповед, който и е бил предявен за плащане и е валидно
джиросан на ищеца. Поддържа, че исковата претенция се основава на записа на
заповед, а не на договорно правоотношение, каквото не се твърди или доказва. Излага
съображения, че оригиналната ценна книга се намира в кориците на заповедното
производство, а копие от нея е връчен на ответницата с преписите от исковата
молба, поради което е неоснователно възражението, че не е уведомена за
прехвърлянето на ценната книга. Приетата пред СРС СГЕ е установила, че записът
е подписан от ответницата. Пред СРС не е установена връзка между записа на
заповед и твърдяното от ищцата каузално правоотношение по договор за заем.
Възразява, че за първи път във въззивното производство длъжникът се позовава на
чл. 26, ал. 4 ЗПК. Според ищеца това възражение е преклудирано и неотносимо към
спора. Освен това по делото не е установено качеството на ответницата на
потребител, нито е установено прехвърляне на вземането с договор за цесия, а
единствено е установено джиросване на ценната книга, при което джиранта няма
задължение да уведомява длъжника. Моли да се потвърди решението. Претендира разноски за настоящата инстанция съгласно
списък.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :
Районният съд се е произнесъл по иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. чл. 535 ТЗ - за установяване дължимост
на сума по запис на заповед.
Въззивната жалба е подадена в срок и от
легитимирана за това страна.
Според уредените
в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът служебно следи и за прилагане
на императивните материалноправни норми. Обжалваното решение е валидно и
допустимо постановено.
Изцяло
неоснователни са възраженията, че исковата молба не е подадена в срока по чл.
415, ал. 4 ГПК - едномесечен срок от съобщението до заявителя - ищец. Видно от
данните по заповедното производство, ищецът е уведомен редовно на 18.05.2018 г.
– петък за разпореждането на съда, с което му се указва да предяви иск за
установяване на вземането в едномесечен срок. Според клеймото на куриерската
служба, исковата молба е подадена на 18.06.2018 г. и това изрично е посочено на
нея. Съгласно чл. 60, ал. 3 от ГПК, срокът който се брой по месеци изтича на
съответното число на месеца, като съгласно чл. 62, ал. 2, изр. първо ГПК срокът
не се смята за пропуснат, когато молбата е изпратена по пощата, както в случая.
По съществото на спора и във връзка с доводите във
въззивната жалба, съдът намира следното :
В тежест на поемателя (ищеца) по
записа на заповед е да установи, при условията на пълно и главно доказване,
всички предпоставки за съществуване на вземането - т. е. фактите, от които то
произтича. Това са обстоятелствата свързани със съществуване на валидно
възникнало менителнично задължение, по което той е кредитор, а ответникът -
длъжник, както и настъпване на неговата изискуемост. Ответникът следва да
докаже от своя страна правоизключващите или правопогасяващите си възражения
срещу съществуване на вземането.
По смисъла на чл. 535 ТЗ записът на
заповед е формална сделка, чието задължително съдържание е императивно определено
от законодателя и е условие за валидността на акта. Само в изрично и
изчерпателно посочените от закона случаи, липсата на някои от изброените в
нормата па чл. 535 ТЗ реквизити, не се отразява на действителността на
менителничния ефект (случаите на ал. 2, 3 и 4 чл. 535 ТЗ). Във всички други
случай, съгласно чл. 536, ал. 1 ТЗ, документ, който не съдържа някои от
реквизитите, посочени в чл. 535 ТЗ, не е запис на заповед.
Съдът констатира, че представения от
ищеца документ, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, отговаря на всички изисквания на чл. 535 ТЗ. Процесният запис на заповед от 11.03.2016
г. съдържа наименованието „запис на заповед“ в текста на документ на езика,
който е написан, налице е изявление, което съставлява безусловно обещание да се
плати определена сума пари, конкретно посочена като абсолютен размер - 2 073, 01 лв., на определено лице на
определен на предявяване падеж. Ценната книга е предявена на издателя С.С.С. на 11.03.2016 г. срещу подпис,
което е предпоставка за поставянето на длъжника в забава за изпълнение на
задължението по нея.
Както
се посочи по - горе, в доказателствена тежест на ответника е да ангажира
доказателства по правопогасяващите или правоизключващите си възражения по
общите правила на разпределение на доказателствената тежест - по чл. 154 ГПК. По делото не се установява ценната книга да не е автентична,
доколкото съгласно приетото и неоспорено заключение на СГЕ, което се кредитира
и от настоящият състав, безпротиворечиво се установява, че подписите в двете
графи за „декларатор“ на процесния запис на заповед са положени от С.С.С..
Следователно, оспорването на истинността на документа е останало недоказано от
ответницата.
Обосновано СРС е приел, че ценната книга е автентична и обективира поето от
ответницата задължение за плащане на посочената в записа на заповед сума на
поемателя „К.Т.“ ЕООД и извършено предявяване на менителничния ефект на издателя
на посочената дата.
Относно
направеното за първи път възражение на ответницата, че записът на заповед обезпечава каузално отношение по
договор за заем, въззивният съд намира следното:
Според постановките, възприети в т. 4 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2012 г.
на ОСГТК на ВКС, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответника да
противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този
момент факти. Нови възражения ответникът може да заяви в последващ етап от
процеса само при условията на чл. 147 ГПК, които не са налице в процесния случай.
Съгласно решение № 165
от 09.11.2016 г. по гр. д. № 1172/2016 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС, когато в срока по чл. 131 ГПК, ответникът не е извършил указаните в чл. 133 ГПК процесуални действия - не е взел становище, не е направил възражения, не е
оспорил истинността на представен документ, или не е упражнил правата си по чл.
211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219 ГПК, той губи възможността да направи това по - късно. В цитираната норма на чл. 133 ГПК е посочено само едно изключение и
то е : ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които обаче ответникът трябва да докаже.
Предвид изложеното въззивният състав намира
възражението за наличие на каузално правоотношение за преклудирано. Отделно от
това по същество такова възражение е и недоказано, тъй като ответницата нито
сочи, нито ангажира доказателства да е налице каузално отношение с „К.Т.“ ЕООД,
което да е обезпечено с процесната ценна книга. Съгласно т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. на
ОСГТК на ВКС, по т. д. № 4/2013 г. - всяка от страните по иска по чл. 422, ал.
1 ГПК, по общите правила на разпределение на доказателствената тежест по чл.
154 ГПК, е длъжна да докаже фактите, на които основава твърденията или възраженията
си за съществуването или несъществуването на задължението по записа на заповед.
Относно
възраженията на ответницата, че не е уведомена за прехвърляне на вземането (джиросване на
ценната книга) и такова не може да се приеме, че е извършено с исковата молба,
въззивният състав намира следното :
Съдът споделя
изцяло изводите на СРС, че съгласно отбелязването на оригинала на гърба на
ценната книга, вземането по записа на заповед от 11.03.2016 г. е валидно
прехвърлено от поемателя „К.Т.“ ЕООД на ищеца - „Б.Р.у.Ф.“ АД посредством джиро
от 06.11.2017 г.
Съгласно чл.
468 ал. 1 ТЗ джирото се прави в писмена
форма върху гърба на менителницата или на прикрепен към нея лист (алонж) и
трябва да се подпише от джиранта. Видно от писменото изявление на законният
представител на „К.Т." ЕООД на гърба на записа на заповед, той е изявил ясно
и недвусмислено воля да прехвърли безусловно и неотменяемо всички права по
записа на заповед на ищцовото дружество. Доколкото „джирото“ е в изискуемата от
чл. 468, ал. 1 ТЗ писмена форма, в съответствие с разпоредбите на чл. 469, ал.
1 и чл. 471, ал. 1 ТЗ, считано от 06.11.2017 г. ищецът се явява единственият
легитимиран кредитор да търси изпълнение на задължението по ценната книга.
Съдът намира за
изцяло неоснователи възраженията на ответницата, поддържани както пред СРС,
така и във въззивната жалба, че за да породи действие прехвърлянето на правата
по ценната книга спрямо длъжника, е необходимо прехвърлянето (джиросване) да му
бъде съобщено от предишния кредитор.
Съгласно чл. 466, ал. 1 ТЗ „всяка
менителница, дори когато не е издадена изрично на заповед, може да се прехвърля
чрез джиро“. Посочената правна норма, която намира приложение и по отношение записа на заповед, на основание препращащата разпоредба на чл. 537 ТЗ,
регламентира една възможност за прехвърляне на менителничния ефект, като не изключва и не забранява прехвърлянето на правата
по менителничните ефекти, в частност по записа на заповед, чрез
гражданскоправните способи, един от които е цесията. Разликите при двата
способа (джирото и цесията) се изразяват във формата и елементите на волеизявлението на кредитора по
менителничния ефект, обема на прехвърлените права, последиците и различното им
действие.
В случая правата
по записът не заповед са прехвърлени посредством „джиро“ в полза на ищеца, а
съгласно чл. 469 ТЗ, с извършването му джирото има действие и прехвърля всички
права по ценната книга. Джирото (индосаментът) е специален менителничноправен способ за заместване на носителя на
инкорпорирано в ценна книга на заповед субективно право на вземане и
представлява писмено волеизявление на кредитора по менителничния ефект (поемателя, респ. неговия правоприемник) - джирант да
бъде заменен в правата по ценната книга с друго лице - джиратар, т. е.
волеизявлението е насочено към придобиване на правата, които произтичат от
документа, от джиратаря. Джирото е едностранна, абстрактна, формална сделка и с
него се прехвърлят правата по менителничния ефект такива, каквито са отразени в
документа, без да е необходимо да се уведомява длъжника по ценната книга за
прехвърлянето. (решение № 218 от 01.03.2013
г. по т. д. № 1008/2011 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС)
Цесията би била единственият начин за прехвърляне на материализираното
в менителничния ефект субективно право, когато ценната книга е издадена със
забрана за джиросване – „не на заповед“ или друг равнозначен израз (чл. 466, ал.
2 ТЗ във връзка с чл. 537 ТЗ). Само в такъв случай, ако менителничния ефект съдържа думите „не на заповед" или друг равнозначен израз, при джиросване се приема,
че правата по него са прехвърлени чрез цесия. В настоящият случай не е налице
такава хипотеза.
В обобщение
въззивният състав споделя изводите на СРС, че след като правата по записа на
заповед са валидно прехвърлени с „джиро“ и в ценната книга не се съдържа изрична
клауза „не на заповед", която би изисквала прехвърлянето на вземанията да
се извърши чрез цесия (арг. чл. 466, ал. 2 ТЗ), уведомяване на длъжника не е
необходимо, за да породи действие „джирото“.
Обоснован и в
съответствие с материалния закон е и извода на СРС, че разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗПК няма да намери
приложение при решаване на спора, тъй като нормата предвижда задължение на
кредитора да информира длъжника при прехвърляне на вземане по договор за
потребителски кредит, какъвто няма данни да е сключен, както се посочи и по -
горе.
Тъй като решаващите изводи на
настоящия състав изцяло съвпадат с тези на СРС, оспореното решение № 49429/25.02.2019 г. на СРС, 162 с-в, по гр. д. №
40373/2018 г., с което е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, вр. с
чл. 535 ТЗ, че ответницата дължи на ищеца сумата
от 945, 01 лв. - непогасена
част от задължение по запис на заповед, издаден
на 11.03.2016 г. за сума от 2 073, 01 лв. в полза на „К.Т.“
ЕООД, с падеж на предявяване и предявен за плащане на 11.03.2016 г., прехвърлен
на „Б.Р.у.Ф." АД с джиро от 06.11.2017 г., следва да се потвърди, като постановено при правилно
приложение на материалния закон. Този извод са отнася и до решението в частта,
в която ответницата е осъдена за заплащане на разноски в исковото и заповедното
производства с оглед изхода от спора.
По разноските пред СГС :
С оглед изхода на спора - въззивната
жалба няма да бъде уважена, разноски в настоящото производство се дължат на
ищеца. Доколкото до приключване на устните състезания той не е представил
доказателства за реално направени разноски, въззивният съд не присъжда такива в
негова полза.
Така мотивиран СГС
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №
49429/25.02.2019 г. на СРС, 162 с-в, по гр. д. № 40373/2018 г.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.