Р Е Ш
Е Н И Е
№…………./……...11.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание, проведено на девети октомври
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
Мл.с. НАСУФ ИСМАЛ
при участието на
секретаря Христина Атанасова,
като разгледа докладваното
от съдия Карагьозова,
в.т.д.
№ 1411/2019 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе
пред вид следното:
Производството по делото е
по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба вх.№
49910/08.07.2019г., подадена от Д.Н. Й.с ЕГН ********** ***, срещу решение №2591/11.06.2019г., постановено по гр.д. № 12521/2018г.
на РС-Варна, с което е отхвърлен предявеният от него срещу В.С.К., ЕГН: **********,***,
иск с правно основание чл.538 от ТЗ за осъждане на ответницата да заплати на
ищеца сумата от 15000 лв., дължима главница по запис на заповед от 25.10.2016
г, с падеж на плащане 30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.08.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението.
В жалбата са наведени доводи за неправилност и необоснованост на решението, тъй като доказателствата са
обсъдени превратно и непълно. Поддържа
се, че съдът не е коментирал свидетелските показания, в частта относно
предаването на сумата от 15-20 хил. лева, които установяват, че заемът е
предоставен, а не само обещан. Не са обсъдени и обясненията на ищеца по
досъдебно производство за предоставени от него на ответницата три суми по 5000
лева. Липсват събрани доказателства за сключен договор за заем за сумата от 900
лева, както е приел съдът, като този извод се опровергава от факта на издадени
три записи на заповед на обща стойност 25000 лева. Защитната теза на
ответницата, че сумата е само обещана, е нелогична и не обяснява факта на
подписани три записа на заповед. Не е ясно защо ответницата е подписала още два
записа на заповед, след като е била измамена в очакванията си да получи сумата
от 15000 лева, нито защо е сигнализирала прокуратурата едва след получаване на
препис от исковата молба след повече от две години от издаването на записа.
Представените платежни нареждания за връщане на взети в заем суми не доказват
размера на всички получени от ответницата суми. Посоченото от ответницата в
платежното нареждане основание за плащане - заем, обезпечен със запис на
заповед, следва да се тълкува в смисъл, че заемът е в размера, посочен в записа
на заповед. В противен случай би се обезсмислило обвързването на сумата с
посоченото обезпечение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор
от въззиваемата страна, в който оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа,
че всички събрани доказателства установяват, че между страните е постигнато
съгласие за сключване на договор за заем, за обезпечаването на който е издаден
процесният запис на заповед за сумата от 15000 лева, но ищецът не е установил
реалното предаване на заемната сума, което е в негова тежест. Доколкото се
касае за размер над 5000 лева, допустимите за това доказателства са единствено
писмените. Общият размер на върнатите от ответницата суми съгласно
представените доказателства е 900 лева. При липса на надлежни доказателства за
предаване в заем на суми в по-голям размер, не е налице правно основание за
връщането им. Посочените в жалбата доказателства не са годни за доказване
предаването на претендираната сума, тъй като сведението пред МВР представлява
обяснения на страна за изгодни за нея факти, а установяването на договори за
суми над 5000 лева със свидетелски показания е недопустимо. Отделно от това в
показанията на свидетелката липсва изявление, че същата е присъствала на
предаване на сума от 15000 лева.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд
съобрази следното:
Производството по
гр.д. № 12521/2018г. на ВРС е образувано по предявен от Д.Н. Й.с
ЕГН ********** срещу В.С.К.,
ЕГН: ********** иск с правно основание чл.538 от ТЗ за осъждане
на ответницата да заплати на ищеца сумата от 15000 лв., дължима главница по
запис на заповед от 25.10.2016 г, с падеж на плащане 30.04.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 20.08.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.
Ищецът поддържа, че в негова полза ответникът е
издал на 25.10.2016. Запис на заповед, с който едностранно и
безусловно се е задължил да му заплати сумата от 15000 лева на 30.04.2017г. Поради обстоятелството, че претендираната сума не
е престирана на падежа, ищецът претендира за присъждането й, ведно със
законната лихва от предявяване на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор на исковата молба, в който искът се оспорва като
неоснователен. Посочва се, че процесният запис на заповед е бил подписан от
ответника във връзка с постигната между страните уговорка, съгласно която
ищецът обещал да предостави на ответника заем в размер на 15000 лв. При
издаване на записа на заповед ищецът предал на ответницата само сумата от 900
лева, като част от обещания заем. Уговорили се, че след предаване на цялата
сума ще подпишат договор за заем, а издаденият запис на заповед ще служи за
обезпечаване връщането на заетата сума. Въпреки многократните разговори между
страните, остатъкът от заема не бил даден на ответника. Договорът за заем
следва да се счита за сключен в размер на 900 лева и е възникнало задължение за
връщане само на тази сума. Посочва се, че при наличие на връзка между издадения
запис на заповед с каузално правоотношение по договор за заем, не е достатъчно
да се докаже само редовността на записа на заповед от външна страна, а следва
да се изследват и фактите, от които вземането произтича, пораждането на
задължението по твърдяното каузално правоотношение и неговия размер. Процесният
запис на заповед е издаден да обезпечи едно бъдещо вземане, което не е
възникнало, тъй като заемът, който ищецът обещал на ответника, не е даден.
Договорът за заем е реален и се счита за сключен след предаване на заемната
сума. Тъй като реално обещаната сума не е предадена, договор за заем не е
сключен и не е възникнало задължение за връщането му в претендирания размер.
Съдът, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа страна следното:
Със
запис на заповед, издаден на 25.10.2016 г., В.С.К. се е
задължила безусловно да заплати на Д.Н. Й.сумата от
15000 лева, на падеж на 30.04.2017г.
От
представените по делото вносни бележки се установява, че ответницата В.К. е
заплатила по сметка на Д.Й. сумата от 900 лв. (500 лв. на 08/12/2017 г., 100
лв. на 20/03/2018 г., 200 лв. на 11/04/2018 г., и 100 лв. на 05/10/2018 г.), като
основание за плащането е посочено връщане на заем.
По
делото са представени и 2бр. записи на заповед от 25.10.2016г. с издател В.С.К. и поемател Д.Н. Й.за
суми от по 5000 лв. с падежи съответно 22.12.2016г. и 20.01.2017г.
За установяване на твърдяната
от ответника връзка на процесния запис на заповед с възнамеряван договор за
заем, по делото са ангажирани гласни доказателства чрез разпит на свид. Е.Й..
От показанията на свидетелката се установява, че през 2015г. – 2016г. в нейно
присъствие в офиса на ответницата последната поискала от ищеца заем на голяма
сума и той обещал да й я даде, ако подпише запис на заповед като гаранция. Не
знае дали ответницата се е съгласила, присъствала е на даване на голяма парична
сума, но не знае в какъв размер. Не знае на колко вноски е предадена заемната
сума, присъствала е на предаване на една вноска. Счита, че ответницата е
получила между 15 и 20 хиляди, без да е категорична. В присъствие на
свидетелката ответницата връщала на ищеца малки суми от по 200-300 лева.
Последно му е върнала 500 лева, като ищецът отказал да й върне записа на
заповед и да й издаде разписка под предтекст, че не е заплатила лихвите по
заема.
При така установеното от фактическа страна съдът
достигна до следните правни изводи:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на
правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на
чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, като служебно се произнася в хипотезите на нарушение на
императивна правна норма.
По основателността на иска
с правно основание чл.538
от ТЗ от
значение за изхода на делото е процесуалноправният въпрос относно
разпределението на доказателствената тежест, който въпрос следва да се разреши
в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 17 от ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г.
Записът на заповед е самостоятелна правна сделка от категорията на абстрактните, при която основанието е извън съдържанието на документа. С оглед на това в съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че кредиторът по запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Когато ответникът - длъжник се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, без да противопоставя конкретни възражения срещу съществуването му, ищецът - кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение между него и издателя, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Доказването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо само в случай на въведени от страните твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на вземането по записа на заповед. В този случай тежестта за доказване на каузалното правоотношение и на обвързаността му със записа на заповед се разпределя в съответствие с общото правило на чл.154, ал.1 ГПК.
Когато твърдението за конкретно каузално правоотношение е въведено от ответника, в негова тежест е да установи обезпечителния характер на записа на заповед и връзката му с конкретно каузално правоотношение с ищеца. В случай, че проведеното от него доказване е неуспешно, за уважаване на иска е достатъчно ищецът да докаже, че се явява поемател по валиден и редовен от външна страна менителничен ефект, настъпването на изискуемостта на задължението и неговия размер. Само в случай на доказване от ответника на твърдяната връзка между издадената ценна книга и каузалното правоотношение, върху ищеца пада тежестта да докаже още и наличие на задължения на ответника по договора и обосноваването им по основание и размер.
В конкретния случай в първоинстанционното
производство ищцовата страна не се позовава на конкретно каузално
правоотношение, обезпечено със записа на заповед. Каузално правоотношение е въведено
единствено от ответника, поради което върху него пада тежестта да докаже
твърдението си, че записът на заповед обезпечава обещание за заем.
Сключването на договор за заем, с оглед реалния му
характер, обхваща освен съгласие на страните и предаване на парична сума или
вещ, които темпорално се осъществяват едновременно или в различна
последователност. Обещанието за заем, на което ответникът се позовава,
представлява на практика първият елемент от фактическия състав. Наведените
твърдения за недовършеност на фактическия състав не освобождават ответника от
задължението му да докаже факта на постигнато съгласие за сключването на
договора и всички негови съществени параметри – заемна сума, падеж и пр.
Договорът за заем е неформален, тъй като за
валидността му не се изисква форма за действителност. При договор за заем над
5000 лева обаче на основание чл.164, ал.1, т. 3 от ГПК е недопустимо да се
установява със свидетелски показания факта на сключването му и следователно на
който и да е от посочените елементи от фактическия състав – съгласие и
предаване на сума, освен със съгласие на насрещната страна. В случая не са
налице основания за дерогиране на забраната за свидетелски показания, поради
което обещанието за заем подлежи на доказване само с писмени доказателства, каквито
ответникът не е ангажирал. Събраните пред първата инстанция гласни
доказателства се явяват недопустими, поради което не са годни да установят
правнорелевантни факти. Нещо повече същите не са информативни относно
същественото съдържание на изявленията на страните.
По тези съображения съдът намира, че по делото е
останала недоказана обезпечителната функция на записа на заповед. При това
положение в тежест на ищеца не е възникнало задължение да доказва завършването
на фактическия състав на реалната сделка и в частност предаването на заемната
сума, поради което предметът на доказване се свежда до редовността на ценната
книга.
Настоящата
инстанция намира, че представеният по делото запис на заповед е редовен от
външна страна и обективира съобразно закона действителна абстрактна сделка.
Същият съдържа императивно установените в чл. 535 от
ТЗ реквизити: наименованието “запис на заповед”, както в заглавието, така и в
самия текст, безусловно задължение за плащане на сумата от 15000 лева, падеж на определен ден, място
на плащане, датата на издаване и подпис на издателя. Авторството на
документа не е оспорено в предвидения в чл.193 от ГПК императивен срок, поради
което същият се ползва с формална доказателствена сила. С подписване на записа
на заповед ответникът се е задължил да заплати безусловно на ищеца сумата от
15000 лева, а с настъпване на уговорения падеж задължението е станало
изискуемо.
По
делото са представени доказателства за извършени от ответника частични плащания
в размер на общо 900 лева, които следва да бъдат приспаднати от размера на
дълга. Налага се изводът, че предявеният пряк менителничен иск се явява основателен до размера на непогасения
остатък от 14100 лева, до който същият следва да бъде уважен. За разликата до
пълния претендиран размер от 15000 лева искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
С оглед правоувеличаващия ефект на предявяване на исковата молба
главницата от 14100 лева следва да бъде присъдена ведно със законната лихва,
считано от предявяване на иска - 20.08.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението.
Поради частичното несъвпадение в крайните изводи на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която предявеният иск е отхвърлен
до размера от 14100 лева, като вместо него бъде поставено друго, с което същият
бъде уважен, а за разликата над 14100 лева до 15000 лева решението следва да
бъде потвърдено, макар и по различни от изложените съображения.
По отговорността за разноски:
Формираният различен краен извод на двете
инстанции налага да бъде ревизирано първоинстанционното решение и в частта за
разноските, като в тази част същото следва да бъде отменено изцяло.
Предвид изхода от спора и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, в полза на въззивника следва да бъдат присъдени разноски
съразмерно с уважената част от иска в размер на 1128 лева, от които 282 лева –
за заповедното производство, 282 лева - за първата инстанция и 564 лева – за
въззивната инстанция, изразяващи се в заплатена държавна такса.
В полза на въззиваемия не се присъждат
разноски поради липсата на сторени такива в настоящото производство. На
основание чл.
38, ал. 2 от ЗАдв в полза на процесуалния представител на въззиваемия
следва да бъде присъдено възнаграждение за предоставената от него безплатна
правна помощ съразмерно с отхвърлената част от иска в размер на 117.60 лева, от
които 58.80 лева - за първа инстанция и 58.80 лева - за въззивна инстанция.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№2591/11.06.2019г., постановено по гр.д. № 12521/2018г. на РС-Варна, В ЧАСТТА, с която предявеният от Д.Н.
Й.с ЕГН ********** срещу В.С.К., ЕГН: ********** иск с правно основание чл.538 от ТЗ е
отхвърлен до размера от 14100 лева, както и в частта за разноските
изцяло И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В.С.К., ЕГН: **********,
с адрес ***, да заплати на Д.Н. Й.с ЕГН ********** с адрес ***, сумата от 14100 лева,
представляваща неплатен остатък от главница по запис на заповед от 25.10.2016
г, с падеж на плащане 30.04.2017 г., издаден за сумата от 15000 лева, след
приспадане на извършените частични плащания в размер на 500 лв. на 08/12/2017 г., 100 лв. на 20/03/2018 г., 200 лв. на
11/04/2018 г., и 100 лв. на 05/10/2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.08.2018
г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.538 от ТЗ.
ПОТВЪРЖДАВА решение №2591/11.06.2019г., постановено по гр.д. №
12521/2018г. на РС-Варна, В ЧАСТТА,
с която предявеният от Д.Н. Й.с ЕГН ********** срещу В.С.К., ЕГН: **********
иск с
правно основание чл.538
от ТЗ
е отхвърлен за разликата над 14100 лева до 15000 лева, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
– 20.08.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА В.С.К., ЕГН: **********,
с адрес ***, да заплати на Д.Н. Й.с ЕГН ********** с адрес ***, сумата
от 1128 лева, представляваща сторени в
производството разноски съразмерно с уважената част от иска, от които 282
лева – за заповедното производство, 282 лева - за първата инстанция и 564 лева
– за въззивната инстанция, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА
Д.Н.Й., ЕГН: **********,
с
адрес ***, да заплати на адв. Е.Т. - Ж. ***, сумата от 117.60 лева, от които 58.80 лева - за първа инстанция и 58.80 лева - за въззивна
инстанция, представляваща възнаграждение
за предоставената на ответника по гр.д. № 12521/2018г. на РС-Варна безплатна правна помощ, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38,
ал. 2 от ЗАдв, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл. 280,
ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.