РЕШЕНИЕ
№ 19637
гр. София, 31.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело №
20231110125061 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 248 и чл. 250 ГПК.
Постъпила е молба от ищеца в производството „С.“ ЕООД, ЕИК ..., с която се иска
допълване на постановеното решение № .../06.06.2024 г. Молителят счита, че съдът не се е
произнесъл по всички предявени с исковата молба претенции, поради което моли за
допълване на решението с постановяване на допълнителен съдебен акт, с който да бъде
признато за установено, че ответникът дължи на ищеца законната лихва върху суми и за
периоди, както следва: законна лихва върху сумата от 8640 лв. за периода от 22.12.2022 г. до
10.03.2023 г. в размер от 213,12 лв., законна лихва върху сумата от 237,60 лв. за периода от
22.12.2022 г. до 25.04.2023 г. в размер от 9,40 лв. и законна лихва върху сумата от 6242,40 лв.
за периода от 22.12.2022 г. до 21.12.2023 г. в размер от 773,89 лв., както и сумата от 1704,48
лв., представляваща част от главница по запис на заповед от 20.06.2022 г., ведно със
законната лихва от 22.12.2022 г. до окончателното изплащане на задължението.
Ответниците „Е.“ ЕООД, ЕИК ... и П. С. П., ЕГН **********, изразяват становище за
неоснователност на искането за допълване на решението. На свой ред депозират молба с
искане за изменение на решението в частта за разноските с правно основание чл. 248 ГПК,
като молят в тяхна полза да бъдат присъдени разноски в размер от 1900 лв., представляващи
адвокатско възнаграждение, както и втора молба за изменението на решението в частта за
разноските с правно основание чл. 248 ГПК, с искане за намаляване на присъдените в полза
на ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, както за исковото, така и за
заповедното производство, доколкото намират същото за прекомерно.
Ответникът по молбите по чл. 248 от ГПК „С.“ ЕООД намира същите за
1
неоснователни. Излага становище, че доколкото ответниците са станали причина за
завеждане на делото, те следва да понесат и отговорността за разноски. Намира, че в случая
не е налице ниска фактическа и правна сложност на делото, обуславяща намаляването на
адвокатското възнаграждение, още повече то е заплатено и под минималните размери на
възнагражденията по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Излага и съображения, че поисканите от ответниците размери на
възнагражденията в размер на 600 лв. за заповедното производство и 1 300 лв. за исковото
производство са по – високи от размерите от 100 лв. за заповедното производство и 200 лв.
за исковото производство, които ответниците намират за справедливи възнаграждения на
ищеца, което е в противоречие с професионалната етика.
Ответниците по молбата по чл. 250 от ГПК „E.“ ЕООД, ЕИК ... и П. С. П. намират
същата за неоснователна. Намира, че доколкото записа на заповед обезпечава изпълнението
за връщане на оборудване, което са изпълнили, не дължат заплащане на претенциите на
ищеца.
Съдът като съобрази доказателствата по делото и взе предвид становищата на
страните, намира следното:
По искането с правно основание чл. 250 ГПК:
Допълване на постановеното решение се налага тогава, когато същото не обхваща
целия спорен предмет, т.е. когато съдът не се е произнесъл по цялото спорно право; по един
от съединените искове или по други искания, които са свързани с главния предмет на делото
/напр. присъждането на плодове, съдебни разноски или на законна лихва – Решение №
95/11.04.2011 г. по гр. д. №1625/2009 г. на I г.о.; Опр. № 331/31.05.2010 г. по ч. гр. д. №
474/2009 г. на IV г.о./. Налага се извод, че на допълване подлежи диспозитивът, който
обективира волята на съда, а не мотивите на съдебния акт - Решение № 53/21.02.2012 г., по
гр. д. № 546/2011 г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Действително още с депозираното заявление за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК от 22.12.2022 г., въз основа на което в образувано ч.гр.д.
№ 70350/2022 г. по описа на СРС, 90 състав, заявителят и ищец в последвалото исково
производство е предявил искането си ведно с дължимата законна лихва. С процесното
решение № 10892/06.06.2024 г. съдът е отхвърлил предявения по реда на чл. 422 вр. чл. 415,
ал. 1 от ГПК вр. чл. 535 от ТЗ от „С.“ ЕООД, ЕИК ... срещу „Е. ЕООД, ЕИК ..... и П. С. П.,
ЕГН **********, иск за установяване съществуване на поето в условията на солидарност
задължение на ответниците за плащане на ищеца на сумата от 16 740 лева - главница по
запис на заповед от 20.06.2022 г., с падеж 21.07.2022 г., за която сума е издадена заповед по
реда на чл. 417 от ГПК от 05.01.2023 г. по ч. гр.д. № 70350/2022 г. по описа на Софийски
районен съд, 90 състав, като погасен в хода на производството. В мотивите на съдебния акт
съдът е посочил, че предвид компенсаторния характер на уговорената в чл. 19, т. 5 от
процесния договор за наем № ДХД6512/20.06.2022 г. неустойка, за чието обезпечаване се
твърди да е издаден процесният запис на заповед от 20.06.2022 г., същата се дължи в случай,
че не е налице изпълнение на задължението за връщане на наетите вещи. Правото на ищеца
2
да получи уговорената неустойка в размер на 120 % от стойността на невърнатото
оборудване съществува от момента на изтичане на предвидения в договора седемдневен
срок от датата на прекратяване на същия и съществува до погасяването й чрез изплащане на
стойността й в пълен размер или до връщане на оборудването. В хода на настоящото
производство ищецът е заявил, че наетото оборудване е било изцяло върнато, като признава
изпълнението на задължението на наемателя – ответник да върне инвентара. В чл. 19, т. 5 от
договора изрично е посочено, че неустойката се дължи вместо връщане на оборудването,
като изборът извършването на кое от двете действия да претендира е предоставен на ищеца.
С оглед това, ищецът е упражнил правото си на избор, уговорено между страните, като
въпреки, че първоначално е претендирал предвидената в чл. 19, т. 5 неустойка, в хода на
производството е избрал да получи вместо нея изпълнение на задължението за връщане на
наетото оборудване. Ето защо, правото на ищеца да получи стойността на уговорената
неустойка е погасено в хода на процеса, както е посочено и в мотивите на решението, чието
допълване се иска. Но доколкото правото е погасено с избора на ищеца да приеме
изпълнението, изразяващо се във връщане на наетото оборудване от ответника, а не с
плащането на стойността на неустойката, то на ищеца не се следва присъждане на законната
лихва върху претендираните суми. Евентуално такава би могла да се претендира върху
стойността на върнатото оборудване, каквото искане не е отправено до съда, но не и върху
120 % от нея.
На следващо място в случая не се твърди и не се установява уговорената в чл. 19, т. 5
от договора неустойка да има характер на неустойка за забава, каквато при забавеното
връщане на наетите вещи също би могла да се претендира, ако е била уговорена. Следва да
се посочи и че вземането за законна лихва е процесуална последица от уважаване на
предявените искове, но също така се явява и акцесорно задължение, подчинено по своя
правен режим на съществуването и действителността на главното вземане. Поради това при
погасяване на главното задължение, съответно се погасява и акцесорното за лихви.
Доколкото обаче претендираната неустойка не е погасена чрез плащане, а чрез упражненото
право на избор на наемодателя да приеме за надлежно изпълнение забавеното връщане на
наетите вещи в хода на настоящото съдебно производство, то в полза на ищеца изобщо не е
възникнало вземане за законна лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане
на сумите за неустойка.
По искането с правно основание чл. 248 ГПК:
В нормата на чл. 248 ГПК е предвидена възможността всяка от страните да поиска
съдът да се произнесе по искането й, чрез допълване или изменение на съответния акт в
частта за разноските, при наличието на определени предпоставки. В случая се касае до
искане за изменение на съдебния акт в частта за разноските. Молбите са допустими, спазен е
срокът по чл. 248, ал. 1 ГПК /решението е връчено на 25.06.2024 г., въпреки погрешно
посочената дата 25.04.2024 г. на призовките, към който момент решението по делото не е
било постановено/, както и е представен списък за разноски по реда на чл. 80 от ГПК.
3
По същество молбите са неоснователни, поради следните съображения:
С депозираните молби по чл. 248 ГПК от 27.06.2024 г. ответниците са отправили
искане за изменение на решението в частта за разноските с правно основание чл. 248 ГПК,
като молят в тяхна полза да бъдат присъдени разноски в размер от 1900 лв., представляващи
адвокатско възнаграждение, както и втора молба за изменението на решението в частта за
разноските с правно основание чл. 248 ГПК, с искане за намаляване на присъдените в полза
на ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, както за исковото, така и за
заповедното производство, доколкото намират същото за прекомерно.
Съдебните разноски, съгласно разпоредбата на чл. 78 ГПК, се разпределят между
страните съобразно изхода на разглеждания от съда правен спор. Настоящото производство
е приключило с отхвърляне на предявения иск, но поради погасяване на вземането в хода на
процеса. Ето защо, разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, според която ответникът също има
право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от
иска, не следва да намери приложение в настоящата хипотеза. Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК,
ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска,
разноските се възлагат върху ищеца. Макар и в хода на делото ответниците да са върнали
наетите вещи, не би могло да се приеме, че същите не са дали повод за завеждане на делото,
доколкото изпълнението не предхожда депозирането на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК на 22.12.2022 г. Това разбиране е
застъпено и в най-актуалната практика на ВКС – Определение № 381 от 30.05.2023г. по
ч.т.д. № 645/2023г. по описа на I търг. отделение на ВКС, в което е прието следното, че по
аргумент от правилото, формулирано в чл. 78, ал. 2 ГПК вр. чл. 46, ал. 2 ЗНА, за
разпределение на отговорността за разноски обаче отговорността за разноски на ищеца по
чл. 78, ал. 3 ГПК не може да бъде реализирана, когато след предявяването на иска, поради
доброволно погасяване на задължението - факт, от значение за спорното право, който съдът
взема предвид, искът се отхвърли. Цитираната практика напълно се споделя и с Определение
№ 1881 от 28.06.2023г. по ч.гр.д. № 2176/2023г. по описа на II гр. о. на ВКС. Предвид
изложеното, молбата с правно основание чл. 248 ГПК в тази част следва да се отхвърли като
неоснователна.
Молбата на ответниците с правно основание чл. 248 ГПК, с която се иска намаляване
на присъдените в полза на ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, както за
исковото, така и за заповедното производство, като прекомерни, съдът намира за
неоснователна. Действително, както в исковото, така и в заповедното производство, не са
представени обективирани в отделен писмен документ договори за правна защита и
съдействие в полза на процесуалния представител на ищеца. Последното обаче не се явява
пречка за присъждане на сторените разноски в полза на страната, доколкото техният размер
и основанието за тяхното извършване се установяват надлежно от представените два броя
фактури и два броя платежни нареждания. Това е така, тъй като дори при липса на
представен договор за правна защита и съдействие, но при доказаност на понесени от
страната разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, те
4
подлежат на възмездяване по реда на чл. 78 ГПК с оглед изхода на спора, тъй като това са
реално направени от страната разноски по делото. В този смисъл са още Определение №
50056 от 14.07.2023г. по ч.т.д. № 2191/2021г. по описа на I търг. отделение на ВКС,
Определение № 547 от 11.07.2023г. по ч.т.д. № 547/2023г. по описа на II търг. отделение на
ВКС.
Що се отнася до възражението за прекомерност, то същото се явява неоснователно
предвид фактическата и правна сложност на разгледания от съда правен спор, както и с
оглед посочената от ищеца цена на иска. Заповедта за изпълнение въз основа на документ от
05.01.2023 г., издадена по ч.гр.д. № 70350/2022 г., по описа на СРС, 90 състав, е издадена за
сумата от 16740 лв., предвид което дължимото адвокатско възнаграждение е в размер от
1137 лв., без ДДС, или 1364,40 лв. с ДДС (определено съобразно законоустановения
минимум в чл. 7, ал. 7, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, при претенция в размер на 1260 лв. с ДДС,
присъдена в пълен размер. Предвид частичното връщане на наетите вещи, цената на иска в
исковото производство е в размер от 7946,88 лв., като дължимото адвокатско
възнаграждение, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в минимален размер от 1094,69 лв.
без ДДС, съответно 1313,63 лв., при претенция в размер от 1680 лв. с ДДС, която не се явява
прекомерна, предвид посочената по-горе фактическа и правна сложност на делото,
извършените от процесуалния представител действия.
Следва да се отбележи, че действително решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-
438/2022 г. е задължително за националните съдилища, но не задължава последните при
всеки случай да намаляват размера на присъденото адвокатско възнаграждение под
определения в процесната Наредба минимум.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ДОПЪЛВА решение № 10892/06.06.2024 г. постановено по гр. д. № 25061/2023 г., по
описа на СРС, 90 състав, по искането на „С....“ ЕООД, ЕИК ... с правно основание чл. 250
ГПК в следния смисъл:
ОТХВЪРЛЯ искането на „С.“ ЕООД, ЕИК ... да бъде признато за установено, че
ответниците „Е.“ ЕООД, ЕИК .... и П. С. П., ЕГН ********** дължат на ищеца законната
лихва върху суми и за периоди, както следва: законна лихва върху сумата от 8640 лв. за
периода от 22.12.2022 г. до 10.03.2023 г. в размер от 213,12 лв., законна лихва върху сумата
от 237,60 лв. за периода от 22.12.2022 г. до 25.04.2023 г. в размер от 9,40 лв. законна лихва
върху сумата от 6242,40 лв. за периода от 22.12.2022 г. до 21.12.2023 г. в размер от 773,89
лв., върху сума в размер на 1 704.48 лв. за периода от 22.12.2022 г. до окончателното
изплащане, като ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането в частта за допълване на решението за
дължимостта на сумата от 1704,48 лв., представляваща част от главница по запис на заповед
5
от 20.06.2022 г., за които суми е издадена заповед по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. №
70350/2022 г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на „Е.“ ЕООД, ЕИК .... и П. С. П., ЕГН
********** за изменение в частта за разноските на решение № 10892/06.06.2024 г.,
постановено по гр. д. № 25061/2023 г., по описа на СРС, 90 състав чрез присъждане в тяхна
полза на разноски в размер от 1900 лв., представляващи адвокатско възнаграждение, както и
молбата за изменение на същото решение в частта за разноските чрез намаляване на
присъдените в полза на „С.“ ЕООД, ЕИК .... разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение, както за исковото, така и за заповедното производство, като прекомерни.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6