№ 108
гр. София, 20.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Г.ев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Г.ев Въззивно гражданско дело №
20241800500118 по описа за 2024 година
С Решение № 332854/07.02.2018 г., постановено по гр.дело №
61611/2015 г. по описа на Софийския районен съд, е признато за незаконно и е
отменено уволнението на Д. Н. М. извършено със Заповед № 2801/14.08.2015
г. на председателя на Софийския градски съд, като същата е възстановена на
заеманата до уволнението й длъжност „призовкар“ в Софийски градски съд, а
ответникът е осъден да заплати на ищцата на осн. чл.344, ал.1, т.3 от КТ, вр. с
чл. 225, ал.1 от КТ сумата 2964,00 лв., представляваща обезщетение за
оставането й без работа за период от шест месеца, считано от 14.7.2015 г.,
ведно със законната лихва от подаването на исковата молба (13.10.2015г.) до
изплащането на главницата.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на ответника Софийски
градски съд срещу горното решение, което счита за неправилно.
Жалбоподателят акцентира върху основните спорни въпроси, а именно - дали
в служба „Призовки“ на СГС е установена практика, която да оправдава
поведението на ищцата, обосновало наложеното й наказание, както и дали
това поведение обосновава налагането на най- тежкото наказание спрямо нея.
Подчертава липсата на смекчаващи обстоятелства по отношение на
твърдението за порочна практика в служба „Призовки" на СГС, която, според
жалбоподателя, не е била установена. Анализира показанията на свидетеля В.,
на които се е позовал районният съд, като твърди, че не са достатъчно
конкретни или релевантни. Оспорва заключението за липса на контрол от
страна на ръководството на СГС, като сочи, че никой от свидетелите не бил
съобщил за санкции за порочно поведение от страна на пряк ръководител или
по- високостоящ. Изтъква, че дисциплинарната отговорност е лична, а
1
аналогично поведение на други служители не изключва отговорността на
ищцата М. и не я оневинява. Счита, че при преценката на тежестта на
нарушението са взети предвид всички обстоятелства, имащи отношение към
извършеното дисциплинарно нарушение, вкл. характера на извършваната
дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото
правоотношение, като акцентира върху обществената значимост на
професията "призовкар" и доверието в съдебната институция.
В срока за отговор е постъпил такъв от въззиваемата, която оспорва
жалбата. Счита, че не е извършила злоупотреба или закононарушение при
изпълнение на задълженията си като призовкар, което да обоснове
дисциплинарното й уволнение, а за налагането на това наказание липсвали
предпоставки. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се
представлява. От процесуалния му представител – съдебен помощник Диана
Джиброва, съгласно пълномощно на л. 168` от първоинстанционното дело, е
постъпила молба, с която поддържа подадената въззивна жалба и моли съда
да отмени обжалваното решение. Претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата се явява
лично. Възразява срещу въззивната жалба и моли за потвърждаване на акта на
СРС. Подчертава, че е била и съдебен заседател към СГС в продължение на
десет години, а като призовкар е работила няколко години без никакви
наказания и нарушения и винаги е спазвала правилата. Никога не била
извършвала действия, с които да увредят нечии интереси или права. Счита, че
винаги добросъвестно и отговорно е изпълнявала задълженията си, а
наложената й тежка санкционна мярка – дисциплинарно уволнение – се явява
несъразмерно тежка за нея. Моли съда да потвърди първоинстанционното
решение, с което е отменено уволнението. Представя писмени бележки, с
които моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди
решението на първоинстанционния съд.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана в обжалваното решение, поради което не следва да се възпроизвежда
в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от
надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия.
ІІ. По допустимост
2
Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а
съдът се е произнесъл по действително предявените искове.
ІІI. По същество
Настоящият съдебен състав споделя изложените в обжалваното
решение мотиви относно виновността на служителката и несъразмерността
между нарушението и наложеното наказание, като препраща към тях на
основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените с въззивната жалба
доводи, съдът излага следните съображения.
Основателен е доводът на жалбоподателя по т. II.1 от въззивната жалба,
че дисциплинарната отговорност е лична, както и че извършването на
аналогични нарушения от други служители на същата длъжност, само по себе
си, не оневинява въззиваемата. Поради това нейните действия следва да бъдат
преценявани независимо от действията на нейните колеги, и, ако покриват
състав на дисциплинарно нарушение, да обосноват санкционирането й за
него.
По принцип основателен е и доводът по т. II. от въззивната жалба, че
преценката на тежестта на нарушенията следва да се основава на всички
обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно
нарушение, в т.ч. характера на извършваната дейност и значимостта на
неизпълнените задължения по ТПО. В такъв смисъл, безспорно, е и сочената
от жалбоподателя съдебна практика. Следва да се има предвид, обаче, че
същата е цитирана избирателно и непълно във въззивната жалба. Според
действителния й смисъл, както и според разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от КТ,
от значение за тази преценка са не само характерът на извършваната дейност
и значимостта на неизпълнените задължения, но и тежестта на нарушението,
обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника
или служителя. Разпоредбата е императивна и изрично задължава
работодателя да съобрази дисциплинарното наказание с така посочените
обстоятелства. При това, в редица съдебни актове, напр. Определение №
60814 от 14.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2956/2021 г., IV г. о., ГК,
Определение № 715 от 23.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1503/2020 г., IV г. о.,
ГК, както и в цитираното от жалбоподателя Решение № 75 от 10.06.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 5735/2014 г., IV г. о., ГК, се придава решаващо значение на
обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението на трудовите
задължения, както и на субективното отношение на работника или служителя
към конкретното неизпълнение, а също и на дисциплинарното му минало.
Настоящият съдебен състав намира, че в конкретния случай работодателят не
е съобразил наложеното дисциплинарно наказание именно с тези
обстоятелства, както следва:
Видно от приложеното лично трудово досие на въззиваемата, същата е
била назначена на съответната длъжност по силата на трудов договор от
22.10.2012г. и до момента на уволнението й е нямала други
дисциплинарни наказания. Нещо повече: съгласно атестационните
формуляри на л. 595-596 и 608-609 от първоинстанционното дело, за две
3
последователни години тя е била атестирана с оценка „много добър“.
Субективното отношение на въззиваемата към извършеното от нея
нарушение не може да бъде окачествено като умишлено и
демонстративно, както и не сочи на непризнаване на вината й (по арг. от
противното спрямо Решение № 246 от 18.01.2021 г. на ВКС по г.р. д. №
1156/2020 г., IV г.о., Г.К). Точно обратното: въззиваемата не отрича
извършените от нея действия, но излага разумно обяснение за тях,
основано на конкретните фактически обстоятелства - наличие в
работната й тетрадка на надлежно оформен отрязък от съобщение с
подписа на адв. В., който въззиваемата твърди, че разпознава.
Във връзка с горното, работодателят е следвало да съобрази и
обстоятелствата, при които е осъществено процесното неизпълнение на
трудовите задължения на въззиваемата. В случая те се установяват от
показанията на св. Деведжиева и св. В. (л. 646 – 647 от
първоинстанционното дело), които непротиворечиво сочат, че
съобщения и призовки се връчват не само на посочения адрес и не само
от призовкаря, отговорен за съответния район. В този смисъл,
поведението на въззиваемата не може да се окачестви като изключение,
нито като съществено отклонение от обичайния начин на връчване на
призовки и съобщения.
Във връзка с горното съдът намира, че изтъкнатите от жалбоподателя
обществена значимост на дейността на въззиваемата, както и доверието, с
което следва да се ползва извършеното от призовкаря удостоверяване, са,
действително, от значение за преценка на тежестта на нарушението. Същите,
обаче, следва да се разглеждат съвместно с останалите релевантни
обстоятелства за тази преценка, каквито са съпътстващите нарушението
фактори, поведението на служителката и дисциплинарното й минало. В
случая съвкупната преценка на всички горни обстоятелства води до извода, че
процесното нарушение е първо и единствено за служител с много добра
атестация и без предходни дисциплинарни наказания, както и че не е
извършено нито умишлено, нито поради груба небрежност, а и не съставлява
съществено отклонение от обичайните правила на работа (виж. по- долу),
като от него не са настъпили вредни последици (виж. показанията на св. В.
относно реализацията на правата на доверителя му). Поради това съдът
намира, че наложеното за него наказание „дисциплинарно уволнение“ е
несъразмерно тежко и правилно е било отменено.
Неоснователни като цяло са доводите по т. I.1 от въззивната жалба.
Наистина, те следва да се споделят в частта им, че наличието или липсата на
„порочна практика“ в служба ВПСК на СГС не е предмет на делото, поради
което обжалваното решение е било неправилно мотивирано със съображения
в този смисъл. От друга страна, обаче, в тази част от въззивната жалба
4
некоректно се цитират и интерпретират показанията на св. Е.Д., като се прави
превратен извод, че ако дадено съобщение не е връчено лично, призовкарят
следва да извърши отбелязване „връчено в мое отсъствие“. В действителност
свидетелката е заявила дословно следното: „Когато колегата на района,
който го няма в помещението, друг призовкар му го връчва. Не се
удостоверява никъде, кой конкретен призовкар е връчил книжата. Когато
колегата, когато го е нямало, а има връчени книжа, той се поглежда
връчените от някой колега книжа поглежда ги и ги дооформя, полага
неговия подпис и печата, който си е негов Това нещо се спазва, всеки е
длъжен да се разпише и да си положи подписа върху връчените книжа.
Когато има съмнение, се полага един текст, който го защитава. Когато
има съмнение, се записва „връчено в мое отсъствие“, когато няма съмнение
се слага подпис и печат и се отчита в книгата и са дава деловодството.“
Видно е, че смисълът на показанията е съвсем различен от твърдяното в
жалбата, тъй като според тях отбелязването „връчено в мое отсъствие“ се
прави е винаги, а само в случай на съмнение от страна на титуляра. В
конкретния случай не е имало основание за такова отбелязване, тъй като М.
не се е усъмнила в редовността на връчването. Според настоящия съдебен
състав, не е имало и основание за съмнение, тъй като почеркът и подписът в
процесния отрязък от съобщение (л. 15 и л. 581 от първоинстанционното
дело) са ако не напълно идентични, то поне достатъчно сходни, на почерка и
подписа под молбата на адв. В., намираща се на л. 16-19 от
първоинстанционното дело. Поради това не може да се приеме, че действията
на въззиваемата съставляват неизпълнение на възложената работа или тежко
неспазване на техническите и технологичните правила по смисъла на чл. 187,
ал. 1, т. 3 от КТ, след като тя е изпълнила служебните си задължения,
постъпвайки по обичайния начин на оформяне на съобщение с неин подпис и
печат, независимо че връчването му е осъществено от друг неин колега. По-
скоро в случая става въпрос за неправилна фактическа преценка и некоректно
процедиране при изпълнение на тези задължения, което е довело до нежелан
краен резултат. В този смисъл, дори е дискусионно, дали действията на
въззиваемата въобще нарушават нейната длъжностна характеристика (л. 604
от делото), след като последната регламентира само вида на служебните
задължения, но не и конкретен технически начин за тяхното извършване, вкл.
при неясни обстоятелства, каквито са процесните.
Доводите по т. I.2 и I.3 от въззивната жалба са неотносими към изхода
на правния спор. Наистина, жалбоподателят е имал основание да ги изтъкне,
доколкото с тях той се защитава срещу частта от мотивите на районния съд,
посветена на ирелевантни обстоятелства по делото, а именно – неуредици в
служба ВПСК на СГС и липса на контрол от страна на ръководството. Тези
обстоятелства, обаче, не са в състояние да обусловят нито основателност на
иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, нито основателност на въззивната жалба
срещу решението, с което този иск се уважава. Поради това съдът не ги
обсъжда.
Други доводи не са изтъкнати в жалбата, поради което и на основание
чл. 269, изречение второ от ГПК, въззивният съд не следва служебно да
формулира и обсъжда такива.
По тези съображения съдът намира, че въззивната жалба е
неоснователна, а първонистанционното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено.
5
ІV. По разноските
Разноски не са претендирани от страната, която, с оглед изхода на
делото, има право на такива, поради което съдът не дължи произнасяне по
този въпрос.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 332854/07.02.2018 г., постановено по
гр.д. № 61611/2015г. на Софийския районен съд.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
върчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6