№ 33
гр. Благоевград, 19.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети
декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надя Узунова
Членове:Румяна Бакалова
Миглена Йовкова
при участието на секретаря Мирела Гълъбова
като разгледа докладваното от Надя Узунова Въззивно гражданско дело №
20211200500804 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от В. ЗДР. Г.
против решение № 8165/18.06.2021 г., постановено по гр.д № 876 по описа за
2019 г. на РС-Петрич.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно и
незаконосъобразно. Сочи, че настоящото производство и иницирано въз
основа на развило се заповедно производство по депозирано по пощата
заявление по чл.417 от ГПК. Същото е изпратено по пощата на 25.1.2019 г., но
счита, че заповедното производство е отпочнало на 28.1.2019 г., когато след
получаването му е входирано от РС.
Счита, че в заповедното производство е издаден неправилен и
незаконосъобразен акт, без да се съобразява чл. 7 и чл. 418, ал. 2, изр. 1 и ал.
3 ГПК. Изложени са съображения срещу представения в заповедното
производство документ – извлечение от счетоводните книги, послужил за
основание за издаване на заповедта за незабавно изпълнение.
Сочи, че към представения договор и последвалите анекси към
него намира приложение чл. 143 ЗЗПотр. спрямо него, тъй като е физическо
лице, обезпечаващо дълга на кредитополучателя „ЕТ „Е.Г. -78“. Сочи, че
1
договорите и анексите са били предварително изготвени от банката, като
няма доказателства за обратното, поради което след като не се индивидуално
уговорени са нищожни поради неравноправието им.
Съдът не е коментирал поставения от тях въпрос, че
задължението му по договора следва да се счете, че е въз основа на
поръчителство, а не в хипотеза на чл. 101 ЗЗД. Същият е обезпечил заема с
личен имот. Предвид съдържанието вложено в клаузите, преследваната с
договора и анексите цел, както и факта, че сумата е получена от ЕТ „Е.Г.-78“
– лице, различно от жалбоподателя, на последния му отрежда качеството на
обикновен поръчител. Целта е той - Г. да обезпечи дълга на търговеца. Затова
следва да се приложи чл. 147 ЗЗД и поради неспазване на визирания в него
шестмесечен срок за предявяване на иска, считано от падежът на вземането,
предмет на делото – 21.3.2013 г., при съобразяване, че срокът е преклузивен,
исковете следва да се отхвърлят.
Оспорва се и извода на съда, че Г. е получил лично
уведомлението за превръщане на договора в предсрочно изискуем. Сочи, че
на отразената за получаване дата 27.1.2014 г. същият е бил на работа при
ГКПП-Кулата, на отстояние 25 км. от адреса, поради което е невъзможно да
лично да го е получил
Въззиваемата страна оспорва доводите в жалбата като
неоснователни. Сочи, че датата на изпратеното по пощата заявление за
образуване на заповедното производство е датата, от която се счита , че съдът
е сезиран, на основание чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК, а не както сочи ищеца от
получаването и входирането му от съда. Изложени са съображения и срещу
неоснователността на възраженията по отношение на представеното в
заповедното производство извлечение от счетоводните книги.
Счита за неоснователни възраженията срещу неравноправните
клаузи, тъй като същите са преклудирани – не са направени пред РС.
Изтъква, че ЗЗП е неприложим, тъй като В.Г. е встъпил като физическо лице,
което не означава автоматично, че е налице потребителски договор.
Процесния договор е свързан с отпускане на средства за търговската дейност
на обект кафе-аператив, за строеж и подобрения на имота, който е
собственост на двамата съпрузи Е.Г. и В.Г.; същият е и ипотекиран в полза на
банката. Сочи, че в настоящия случай усвоеният кредит не цели задоволяване
2
на непосредствени нужди на жалбоподателя, а финансиране на
предприемаческа дейност, осъществявана посредством собствения му
търговски обект, за чийто нужди е изтеглен кредитът т.е. получената сума е
предназначена и използвана за осъществяване на професионална дейност.
Това обстоятелство сочи, че договорът няма за цел задоволяване на лични
потребителски нужди на жалбоподателя и ЗЗПотр. е неприложим. Затова е
без значение и дали клаузите са индивидуално уговорени. З. Г. не е
потребител. Ако се приеме обратното да се съобразни, че клаузите за
главница, лихви и такси са уговорени индивидуално с последващите
допълнителни споразумения, в които страните са приели определени
стойности на главницата, лихвите и таксите по договора.
Изтъква се, че по делото няма доказателства лихвата да е
увеличавана. А освен това същата е в зависимост от БЛП, компонентите на
който не се променят от волята на банката-кредитор.
По отношение неоснователността на доводите, че
жалбоподателят е поръчител се сочи, че той е ипотекирал личен имот за
обезпечение на дълга, за което няма пречка като съдължник да го направи.
Оспорва и възражението за непревръщане кредита за предсрочно изискуем,
предвид доказването, че уведомлението за получаване е разписано лично от
него. Несъстоятелни са доводите му за давност, предвид, че изискуемостта е
обявена на 27.1.2014 г., а заявлението за образуване на заповедно
производство е подадено на 25.1.2019 г. т.е. преди изтичане на 5 год.
давностен срок. Ето защо молят решението да се потвърди, както и да им се
присъдят направените разноски за настоящата инстанция.
БлОС счита жалбата за допустима. Подадена е от лице с
правен интерес, срещу подлежащ на атакуване съдебен акт, в предвидения в
закона срок. С атакуваното решение РС е признал за установено в
отношенията между страните, че ищецът „Ю.Б.“ АД, има вземания от
ответниците, измежду които е и жалбоподателя В.Г. - по издадения
изпълнителен лист и произтичащо от договор за кредит № ВL556 от 2006 г.,
изменен и допълнен с два анекса за сумата от 11 243,45 евро, представляваща
главница, ведно със законната лихва върху нея; за сумата от 5 875,56 евро,
представляваща мораторна лихва за периода от 21.8.2019 г. до 24.01.2019 г. и
за сумата от 25,63 евро, представляваща застраховки за периода от 26.8.2013
3
г. до 24.1.2019 г. Решението е допустимо. Постановено е по иск, предявен по
реда на чл. 422 от ГПК при спазване на условията за предявяването му. След
възражение на длъжника, подадено в образуваното заповедно производство
пред РС-Петрич под № 88/2019 г., по което по искане на „Ю.Б.“, АД е
издадена заповед за незабавно изпълнение, за сумите, които са предмет и на
исковото производство. Спазен е двуседмичния срок за подаване на
възражение, което е подадено на 8.4.2019 г., преди връчването на заповедта за
изпълнение, както и едномесечния срок за подаване на иска, от заявителя,
считано от получаване на указанията за това на 17.5.2019 г., при подаден иск
на 06.06.2019 г.
За да се произнесе по доводите в жалбата въз основа на закона,
тезите на страните и събраните доказателства БлОС счита следното:
Не се спори, че с договор за банков кредит продукт „Бизнес
помещения“, сключен на 5.6.2006 г., „Б.П.Б.“, АД, чийто правоприемник е
ищецът е предоставил на кредитополучателя ЕТ „Е.Г.-78“ кредит в размер на
25 000 лв., за строеж и подобрения на недвижим имот, който ще използва за
своята дейност – кафе –аператив, находящ се на партерния етаж на бл. 20 в
ж.к. „Самуил“, гр. Петрич, който кредитополучател се е задължил да върне,
заедно с дължимите лихви в срок от 180 месеца - чл. 1 от договора. Според
чл. 3 от договора кредитът и лихвите се погасяват на равни едномесечни
вноски, съгласно погасителен план, неразделна част от настоящия договор,
като видно от плана плащането се извършва на 21-во число на месеца.
Според подписания погасителен план – първата вноска е дължима на
21.8.2006 г., а последната на 20.06.2021 г. С анекс № 2 размерът на дълга е
превалутиран в евро, като според погасителния план първата след
подписването му вноска е дължима на 21.7.2012 г., а последната -на 20.6.2021
г.
На 14.11.2011 г. е подписан анекс № 1 към договора, както от
страните по основния договор - банката и кредитополучателя, така и от „Ф.
Г.и“ ЕООД и ЕЛ. Н. Г., последните като съдължници.
Основния договор и анекс № 1 не са подписани от
жалбоподателя В.Г..
В.Г. подписва на 20.6.2012 г. втория анекс към договора, наред
с останалите страни в правоотношението –банката като кредитор; ЕТ „Е.Г.-
4
78“ в качеството на кредитополучател и „Ф. Г.и“ ЕООД и ЕЛ. Н. Г., като
съдължници. Видно от съдържанието му, В.Г., както и В.Г. подписват
договора като съдлъжници, видно от чл. 13а, ал. 1, където е посочено, че те
встъпват при условията на чл. 101 ЗЗД като съдлъжници в задълженията на
кредитополучателя ЕТ „Е.Г.-78“, произтичащи както от и при условията и
сроковете на договора за кредит, но и по всички последващи анекси към него,
вкл. настоящия анекс. Изрично в следващата алинея на чл. 13а от договора
съдлъжниците В. и В.Г.и са заявили, че са съгласни с всички условия на
настоящия договор за банков кредит и анексите към него от които
произтичат задълженията, в които встъпва по силата на настоящото
съглашение, като в следващата ал. 3 декларират, че са получили екземпляри,
запознати са и приемат всички условия на договора за кредит и анексите към
него, вкл. новия погасителен план
От тази договореност БлОС счита за законосъобразни изводите
на РС, че жалбоподателят Г. не е поръчител, а съдлъжник на основание
встъпването в дълга на кредитополучателя. Според чл. 101 ЗЗД Трето лице
може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с
кредитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението за
встъпване, то не може да се отмени или измени без негово съгласие.
Първоначалния длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като
солидарни длъжници.
От уговорките в анекс № 2, според БлОС - не се установява
воля на страните Г. да е поръчител. Не се установява Г. да се е задължил само
и ако кредитополучателя не изпълни задълженията си, предвид чл. 138 ЗЗД,
според който с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо
кредитора на друго лице да отговаря за изпълнението на неговото
задължение. Видно е, че волята на страните е като съдлъжник Г. да отговаря
за собствено, а не за чуждо задължение. Посочените в жалбата обстоятелства,
че Г. е обезпечил заема с личен имот, че сумата е получена от ЕТ „Е.Г.-78“ –
лице, различно от жалбоподателя, че целта на анекса е да обезпечи
изпълнението на договора не води до друг извод, именно заради
съдържанието на клаузите от втория анекс, от които ясно и недвусмислено е
видно, че страните са се споразумяли Г. да встъпи в дълга наред с
кредитополучателя като съдлъжник. При възможност при същите условия,
при които е подписан договора по чл. 101 от ЗЗД да се сключи и договор за
5
поръчителство от значение за волята им са изявленията на страните за
качеството, в което се съгласяват да участват в облигационото
правоотношение.
За волята на страните Г. да е съдлъжник е видно и от даденото
от него съгласие в чл. 13в от анекса за директно от кредитора служебно
събиране на задължението от неговите банкови сметки при това – без да е
посочен ред, в който да се търси задължението, който при поръчителството
обикновено първо се търси от кредитополучателя, и едва при липса на
изпълнение задължението се търси от поръчителите. Поради изложеното
БлОС счита, че жалбоподателя няма качеството на поръчител по договора за
банков кредит, поради което и не може да се ползва от защитата на
поръчителя предвидена в чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Направеното в жалбата възражение за нищожност на
договорни клаузи, поради неравноправието им съгл. ЗЗПотр. е допустимо.
Съдебната практика приема, че такива доводи за нищожност може да се
навеждат за пръв път и пред въззивната инстанция.
За да е приложим ЗЗПотр. лицето което се позовава на
предвидената в него защита, следва да е потребител.
Страните спорят дали В.Г. е потребител. За установяване на
качеството "потребител" съдът следва да извърши конкретна преценка
съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото.
БлОС счита, че той има това качество, за което съобрази
следното:
Според т. 1 на § 13 от ДР към ЗЗПотр. "Потребител" е всяко
физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и
всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа
извън рамките на своята търговска или професионална дейност.
Съгласно постоянната практика на ВКС физическо лице -
съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който
кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по
Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на
клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата
търговска или професионална дейност.
6
Според БлОС се установява, че Г. като страна по по договора
действа извън рамкита на своята търговска или професионална дейност,
поради което е потребител по см. на ЗЗПотр. Без значение е обстоятелството,
че договорът е за търговска дейност на кредитополучател, който е търговец.
Като съдлъжник, Г. отговоря пред кредитора наред с
кредитополучателя и останалите съдлъжници. Като солидарни длъжници те
са обикновени другари и по арг. от чл. 122, ал. 3 ЗЗД всеки може да
противопостави на кредитора само своите лични възражения, не и личните
възражения на останалите съдлъжници. Като такова възражение ВКС в Р.
60119/23.12.21 г. по т.д. 1024/20 г., приема че следва да се приравни и
възражението за наличие на неравноправна клауза в договора, доколкото
потребителската защита се предоставя само на лице, имащо качеството
потребител.
Жалбоподателят сочи, че договорите и анексите са били
предварително изготвени от банката, като няма доказателства за обратното,
поради което след като не се индивидуално уговорени са нищожни поради
неравноправието им.
БлОС не констатира да са налице клаузи от договора и
анексите към него, които да са неравноправни по см. на чл. 143 и по арг. от
чл. 146, ал. 1 от ЗЗПотр., освен договореността, по отношение промяната на
лихвения процент, без посочване на методология за изчисляването й.
При произнасянето БлОС съобрази, че от потребителската
защита по чл. 146, ал. 1 ЗЗПотр. са изключени клаузите по чл. 145, ал. 2
ЗЗПотр., които се отнасят до определяне на основния предмет на договора,
както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една
страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна, от друга. Преценка на неравноправния характер на тези клаузи се
извършва, само и ако същите не са ясни и разбираеми. В случая те са
достатъчно ясни и разбираеми –по отношение на конкретния размер на
взетия кредит и на уговорения размер лихва като цена/възнаграждение за
предоставената услуга, предвид изрично уговорения размер при подписване
на анекс № 2 към договора в чл. 4.1 годишната лихва да включва сбора от
действащия базов лихвен процент- малки фирми /БЛПМФ/ за евро, обявен от
банката, който към датата на подписване на настоящия анекс е посочено, че е
7
в размер на 10,3% и договорна лихвена надбавка в размер на 2,5. Или
лихвения процент възлиза на 12.80.
Следва да се направи преценка на неравноправието на клаузата
за мораторна лихва. Според чл. 5 от основния договор при просрочие на
дължимите погасителни вноски по кредита, както и при предсрочна
изискуемост на същия дължимата лихва по чл. 4, ал. 1 и/или ал. 2 /има се
предвид уговорената възнаградителна лихва/ се увеличава автоматично с
наказателна надбавка /неустойка за просрочие на главница в размер на 10
пункта. Идентична по съдържание е разпоредбата и на чл. 4.2 от Анекс 2.
Посочената клауза БлОС счита, че не противоречи на изискванията за
добросъвестност и не е неравноправна по смисъл на чл. 143 ЗЗПотр.
Предсрочната изискуемост на кредита е обусловена от забавата на
кредитополучателя и/или съдлъжниците т.е. от виновно неизпълнение на
задължението за плащане в срок на дължимите погасителни вноски по
кредита, поради което е допустимо съдлъжника да бъде санкциониран за
неизпълнението. В конкретния случай санкционирането е под формата на
наказателна надбавка и възлагането й в тежест на неизправния съдлъжник по
никакъв начин не нарушава изискването за добросъвестност, а също и
равновесието между правата и задълженията на страните по договора. По арг.
от чл. 146, ал. 1 от ЗЗПотр. след като не е неравноправна, тя не е нищожна,
поради неуговарянето й индивидуално. Затова и липсата на доказателства от
банката, в чиято тежест е, че клаузата не е индивидуално уговорена не се
отразява върху тезата на съда. За изводите си съдът взе предвид Р.
92/9.9.2019 г. на ВКС по т.д. № 2481/2017 г. ЗЗПотр.
Видно от изслушаната пред БлОС съдебно счетоводна
експертиза от датата на подписване на 20.6.2012 г. на Анекс 2, прилаганите от
банката лихвени проценти за възнаградителна и наказателна лихва, са едни и
същи, съобразно договореното – за възнаградителна лихва 12,80 % и за
наказателна лихва с надбавката върху възнаградителната лихва 10 % - 22.80 .
Експертът посочва, че компонентите, които определят БЛП
съгласно методологията на банката са трансферна цена на ресурса и буферна
надбавка, които са от обективен характер т.е. не зависят единствено от волята
на Банката, а се формират от свободното въздействие на пазара или от
външен регулатор, както и че няма посочен конкретен математически
8
алгоритъм или формула, за изчисляване или образуване на БЛП на Банката по
процесния договор, в който договор сочи експертът се цитират
компонентите участващи в неговото определяне, без да е уточнено с каква
относителна тежест или процент участва всеки един от тях в определяне
стойността на БЛП.
Предвид конкретно уговорения при подписване на анекс 2
лихвен процент, който до момента не е променян, и затова е без значение за
настоящото производство, ще следва да се изтъкне, че неравноправна по
смисъла на чл. 143 ЗЗП е клаузата, уговаряща условията на промяната на
лихвения процент. Категорична е съдебната практика, че правото на банката
да променя лихвения процент с посочване единствено и само на
компонентите не е достатъчно, за да се отрече неравноправния й характер
след като няма ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина,
по който при настъпване на някое от предвидените в договора условия ще се
формира новия БЛП, а оттам и лихвата по кредита. Липсата на конкретна
методика за промяна на БЛП, доведена до знанието на съдлъжника към
момента на сключване на договора, създава възможност за банката - кредитор
да променя лихвата по своя субективна преценка съобразно собствените си
вътрешни правила, с което се нарушава изискването за добросъвестност,
както и равновесието между правата и задълженията на кредитора и
съдлъжниците. Затова клаузата в основния договор за кредит – чл. 4, ал. 2 и
чл. 4.1 от Анекс 2, в частта им предвиждаща правото на банката да променя
периодично БЛП осъществява хипотезата на неравноправна клауза по см. на
чл. 143 т. 3, 10 и 12 от ЗЗПотр. Не се установи да е индивидуално уговорена.
По отношение приетото от РС за превръщането на кредита в
предсрочно изискуем с получаването лично от Г. уведомление, доводите в
жалбата, БлОС счита за несъстоятелни. Обстоятелството, че в деня когато е
осъществено връчването на уведомлението, В.Г. е бил на работа, не изключва
възможността и да го е получил лично, тъй като вещото лице категорично
заявява, че подписът е на В.Г., при съобразяване от съда, че няма
доказателства, той да е бил на работното си място през цялото време. Затова
кредитът е станал предсрочно изискуем с получаването на уведомлението от
Г. на 27.1.2019 г. В жалбата не се навеждат доводи за приетия от РС факт за
необслужване на кредита, дало повод за превръщането му в предсрочно
изискуем.
9
От заключението на вещото лице се установява, че последната
вноска по кредита в размер на 250 евро е направена на 19.12.2013 г., като
кредитът е обслужван редовно до 21.7.2013 г. Сочи, че предсрочния остатък
от главницата възлиза на 11 243, 45 евро, което е видно и от погасителния
план към анекс 2, в който сбора от визираните вноски за главница след
21.1.2014 г. до крайния срок за издължаване на кредита формират сумата
11 243, 45 евро, която ищецът претендира. Вещо лице сочи, че усвоената
непогасена главница възлиза на 11 755 евро, в който размер включва и
вноските с настъпил падеж до 21.1.2014 г. Претендираната мораторна лихва
върху главницата от 11 755,75 евро за периода от 22.2.2016 г. до 24.1.2019 г. е
изчислил, че възлиза на 5 875, 56 евро. Затова несъстоятелно се сочи, че
предвидената в чл. 111 ЗЗД 3-годишната давност за лихвите е изтекла, при
отчитане образуването на заповедното производство на 25.1.2019 г.
Възражението за давност е неоснователно.
Според чл. 110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички
вземания, за които законът не предвижда друг срок. Видно е, че договорът е
сключен за срок изтичащ на 20.6.21 г., когато е уговорено заплащането на
последната погасителна вноска. Връщането на предоставената за ползване
сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на
основното задължение на длъжника на части /чл. 66 ЗЗД/, поради което
приложима за това задължение давност, се изчислява от уговорения краен
срок за погасяване на кредита, а не от датата на падежа на отделната
погасителна вноска. Следователно давността за връщане на кредита не е
изтекла, считано от 20.6.21 г. Това се отнася за всички вноски.
Дори да се приеме обратното, то видно е, че размера на
претендираната главница от 11 243,45 евро възлиза на сбора от вноските с
падеж след 21.1.2014 г., за които давността от 5 години до образуване на
заповедното производство на 25.1.2019 г. не са изтекли.
Несъстоятелно се сочи, че предвидената в чл. 111 ЗЗД 3-
годишната давност за лихвите е изтекла, при отчитане образуването на
заповедното производство на 25.1.2019 г. и изчисления размер от вещото
лице, че е за периода 22.2.2016 г. до 24.1.2019 г. По изложените съображения
за несъстоятелност на доводите в жалбата и предвид установяване на
неизпълнение от страна на жалбоподателя по отношение на ищеца на
10
задълженията си за съдлъжник и установяване превръщането на кредита за
предсрочно изискуем, то на основание чл. 432 във в. с чл. 430 от ТЗ БлОС
счита, че решението, с което е прието за установено за дължими сумите за
главница, мораторна лихва и застраховка, следва да се потвърди. Останалите
доводи в жалбата са ирелеванти за предмета на спора.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, предвид неоснователността
на жалбата Г. дължи на банката разноски за настоящата инстанция в размер
общо на 568 лв., от тях за вещо лице 468 лв. и 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя за пред БлОС на основание чл. 78, ал.
8 ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Водим от изложеното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК,
БлОС
РЕШИ:
Потвърждава решение № 8165/18.06.2021 г., постановено по
гр.д № 876 по описа за 2019 г. на РС-Петрич, с което са уважени исковете за
признаване на вземанията на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК **** от В. ЗДР. Г. по
издадени изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.
88/2019 г. по описа на РС- Петрич.
Осъжда В. ЗДР. Г. да заплати на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК **** сумата
от 568 лв., представляващи разноски за въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от
връчването му на страните пред Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11