№ 471
гр. София, 30.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Г.ев
Л. М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Г.ев Въззивно гражданско дело №
20241800500706 по описа за 2024 година
С Решение № 119/17.05.2024г., постановено по гр.д. № 1137/2023г. на
Елинпелинския районен съд, е допусната съдебна делба между С. С. Г., В. С.
Т. и Р. Г. Н. на урегулиран поземлен имот, находящ се в село М., Община Е.П.,
Софийска област, с административен адрес: с.М., Община Е.П., Софийска
област, ул. „Л.К.“ № 7, целият с площ от 1185 кв.м., който по кадастралния и
регулационен план на селото съставлява имот планоснимачен номер 110 /сто и
десет/, за който е отреден УПИ XVII-110 /седемнадесети - сто и десет/ в
квартал 13 /тринадесет/, заедно с построените в имота едноетажна
полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 81 кв.м.; полувкопана
складова сграда изградена на уличната регулация със застроена площ от 16,5
кв.м.; полумасивна стопанска сграда с навес изградена на уличната регулация
със застроена площ от 47,75 кв.м. и паянтова стопанска сграда със застроена
площ от 24,8 кв.м., при съседи по скица: УПИ XVIII-109, УПИ VII-115, УПИ
VIII-116, УПИ ХVI-113 и улица, при квоти: 1/4 идеална част за С. С. Г., 1/4
идеална част за В. С. Т. и 2/4 идеални части за Р. Г. Н..
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Р. Н. срещу горното
решение. Жалбоподателката счита същото за недопустимо, тъй като не е
налице съсобствена вещ, поради което за същата не можело да се иска
прекратяване на съсобственост, а ищците, бидейки несобственици, не били
нито активно, нито пасивно легитимирани да предявяват иск за делба. Намира
за безспорно, че от 2011 г. е установила владение върху частта на Ц.Г., което е
упражнявала непрекъснато, а през 2017 г. е придобила и останалата част от
имота по дарение от майка си А.С., която пък е била придобила тази част от
съсобственика С.Г.. Позовава се на събраните гласни доказателства, от които
1
прави извод, че е упражнявала явно, непрекъснато и несмущавано владение
върху имотите с намерение да ги държи като свои. Счита за установен
началния момент на владението, както и упражняването му през отделни
периоди от време. Същевременно, според нея, наследодателката на ищците
(чиято част от имота е била завладяна по давност) не е имала достъп до
съсобствения имот, не се е противопоставяла на владението на другия
съсобственик и не го е прекъсвала с фактически или правни действия, както и
никога не е ползвала имота. Така тя била изгубила правото на собственост
върху частта, която е притежавала, а същото е било придобито по оригинерен
способ от жалбоподателката Р. Н.. Прави извод, че преди завеждане на делото
Н. вече е била собственик на целия делбен имот, като е придобила
собствеността върху него по дарение и по давност.
При условията на евентуалност, жалбоподателката поддържа, че
решението е неправилно, необосновано и противоречащо на материалния
закон.
Счита, че е придобила правото на собственост върху частта от имота на
наследодателката на ищците на оригинерно основание най- късно през 2022г.,
т.е. преди завеждането на делото за делба, поради което и с оглед
придобиването на останалата част от имота през 2017г. по дарение, е
собственик на целия имот.
Моли съда да обезсили обжалваното решение като недопустимо, а евентуално
- да го отмени като неправилно и да отхвърли иска, като прекрати
производството по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемите
страни, с който оспорват жалбата и изложените в нея твърдения и доводи.
Подчертават, че в хода на цялото производство били оспорвали направеното
от ответницата възражение за изтекла придобивна давност по отношение на ½
идеална част от процесните имоти, собственост на наследодателката им Ц.Б..
Акцентират върху запазеното право на безвъзмездно ползване върху целия
недвижим имот в полза на Е. И.. Считат за доказано, че до момента на смъртта
й (04.02.2016г.) никой освен нея не е живял в имота. Не бил доказан и
началният момент на претендираното от жалбоподателката давностно
владение. Изразяват становище, че придобиването на имот по давност следва
да стане чрез спокойно, явно, необезпокоявано и непрекъснато владение, при
което фактическата власт се упражнява с намерението, той да се свои – нещо,
което считат в случая за недоказано. Считат, че неупражняването на владение
от страна на майката им върху процесния имот не води автоматично до
изгубване на собствеността й върху съответната идеална част от него.
Изтъкват разграничителния критерий за това, кога съсобственикът владее
вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи
частите на останалите съсобственици. Считат за недоказано, ответницата да е
извършила действия, с които да е обективирала спрямо тях или тяхната майка
намерението си да владее и тяхната идеална част за себе си. Правят извод, че
за своята 1/2 идеална част от имота ответницата е негов владелец, а за
останалата 1/2 идеална част се явява държател. Солидаризират се с изводите
на първоинстанционния съд, с които е отхвърлено възражението на Н. за
придобиването на собствеността върху притежаваната от Ц.Б. 1/2 идеална част
от процесния имот въз основа на непрекъснато давностно владение,
продължило повече от 10 години. Молят съда да остави без уважение
въззивната жалба и да потвърди изцяло обжалваното решение. Претендират
2
разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателката не се явява. Представлява се от адв. Х., който поддържа
въззивната жалба и оспорва отговора. Моли съда да уважи жалбата по
изложените в нея съображения. Счита за доказано придобиването по давност
на частта на ищците по иска за делба в резултат на непрекъснато, явно и
несмущавано владение, продължило повече от 10 г. Прави извод, че не е
налице съсобственост, а при липса на такава не можело да се иска делба.
Моли съда да отхвърли иска за делба и да постанови обратно решение, с което
да го остави без разглеждане като недопустим, а евентуално - като
неоснователен поради липса на съсобственост, и да прекрати производството
по този иск. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещните страни.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемите
С. Г. и В. Т. не се явяват. Представляват се от адв. К., която оспорва жалбата и
поддържа отговора. Моли съда да потвърди решението на РС- Е.П. като
правилно, допустимо и законосъобразно. Препраща към съображенията,
изложени в отговора на въззивната жалба. Счита, че първоинстанционният
съд, след подробен анализ на събраните по делото писмени и гласни
доказателства, е стигнал до правилен извод, че не е налице твърдяното от
ответницата явно и необезпокоявано непрекъснато владение. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът намира, че събраните по делото доказателства и установената въз
основа на тях фактическа обстановка са описани подробно и коректно в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвеждат в
настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
1. По валидност
В случая съдът намира, че обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята
правораздавателна власт.
2. По допустимост
Същото е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за упражняване на правото на иск, липсвали са отрицателни
такива, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявения иск за делба.
Неоснователно жалбоподателката поддържа, че претендираната от нея
липса на съсобственост върху делбените имоти обуславяла недопустимост на
3
иска за делба и на постановеното по него решение. Въпросът за наличие или
липса на съобственост е не по допустимостта на производство, а по
съществото на спора. Това означава, че, ако действително се установи, че
жалбоподателката е едноличен собственик на имотите, искът следва да бъде
отхвърлен като неоснователен, но не и да бъде оставен без разглеждане като
недопустим.
3. По същество
Настоящият съдебен състав споделя изложените в обжалваното решение
мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата доводи, съдът
намира следното.
Неоснователно жалбоподателката поддържа, че е придобила по давност
½ ид.ч. от делбените имоти.
Наистина, фактически вярно е твърдението й, че, след развода на С.Г. и
Ц.Г. (след развода – Б.) през 2010г., процесните имоти, придобити в режим на
СИО, са останали в обикновена съсобственост между вече бившите съпрузи
при равни дялове, като други лица действително не са имали право на
собственост върху тези имоти.
Неоснователно, обаче, жалбоподателката поддържа, че третото лице Е.
И. е живяло в имота без да държи същия по договор с когото и да е от
съсобствениците. Точно обратното се установява от договора за продажба,
обективиран в н.а. № 43, том II, дело № 457 от 04.06.1996 г. (л. 4 от
първоинстанционното дело), тъй като по силата на този договор И. и съпругът
й си запазват пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху продаваните
от тях имоти (които са предмет на делба в настоящото производство).
Следователно, противно на поддържаното от жалбоподателката, до смъртта си
на 04.02.2016 г. Е. И. е ползвала имотите по силата на този договор и ги е
държала за техните собственици – С.Г. и Ц.Б.. В подкрепа на този извод е и
представеното по делото копие от лична карта на И., от която е видно, че
адресната й регистрация е в с. М., ул. „Л.К.“ № 7, т.е. на административния
адрес на процесните имоти.
Също неверни са твърденията на жалбоподателката за неоспоримост на
обстоятелството и за еднозначното му и непротиворечиво установяване, че от
2011 г. била упражнявала непрекъснато владение върху частта от имота на
Ц.Б., като я държала повече от 10 години с намерение за своенето й. Това
нейно твърдение е било своевременно оспорено от ищците в първото открито
съдебно заседание по делото, и освен това е останало недоказано. Наистина в
негова подкрепа са ангажирани показанията на св. Л. И. и св. Р. П., но те
изобилстват от вътрешни противоречия, които компрометират
доказателствената им стойност.
Така например св. И. не е категорична, дали Р. има ключ от имота
(„доколкото зная“), въпреки твърдението й, че именно Р. и съпругът й Р. го
ползват от повече от 10 години. Също противоречиво свидетелката заявява от
една страна, че през тези 10 години не е виждала други лица освен Р. и Р. да
ползват имота, но от друга страна сочи, че те са живели в него заедно с Е. И.
до нейната смърт. Противоречията в показанията се задълбочават от
изявлението, че „Р. и Р., откакто получиха имота, постоянно живеят в него“, но
4
по делото няма данни да са го „получили“ по друг начин, освен дарението на
½ ид.ч. от него в полза на Р. Н., а това събитие е настъпило едва през 2017г., от
когато до датата на разпита на свидетелката не са били изтекли десет години.
На последно място, съдът намира за нелогично твърдяното от свидетелката
съвместно обитаване на този имот от Р., Р. и Е., доколкото първите двама са
напълно чужди и непознати лица на Е. И., без родствена връзка с нея, а тя
винаги е живяла в имота и е имала учредено пожизнено право на ползване
върху него.
Също така, св. П. от една страна заявява, че Р. и Р. „при всички
положения ползват този имот от преди 10 години“, но от друга страна сам се
опровергава с признанието, че не знае, кой е стопанисвал имота докато е била
жива баба Денка (т.е. до 2016г., а от този момент до неговя разпит не са били
изтекли 10 години). Същевременно свидетелят заявява, че не знае, с кого Е. И.
е живяла в къщата, което противоречи на твърдението му, че не е виждал
други хора да ползват имота, освен Р. и Р.. А ако се приеме, че тези спомени на
свидетеля се отнасят само за период от преди 4-5 години (т.е. след смъртта на
Е. И.), когато той твърди, че бил помагал на Р., остава необяснимо
убеждението му, че Р. и Р. са ползвали имота и в предходен период, вкл. с
продължителност 10 години. На последно място, свидетелят заявява, че не
може да каже, дали Р. и Р. са живели в имота докато баба Денка е била жива,
което поставя под съмнение частта от показанията му, че Р. е владяла имота
през период от 10 години, като остава неясно, въз основа на какви
обстоятелства свидетелят прави извод за такова владение.
Поради това съдът намира, че горните показания биха били достатъчни
за провеждане на необходимото пълно доказване на претендираното от
жалбоподателката обстоятелство за придобиване от нейна страна на ½ ид.ч. от
делбените имоти по давност, само ако няма други доказателства, които да ги
опровергават.
В случая, обаче, в обратен смисъл са категоричните показания на св. И. и
св. С.. Разбира се, последните не установяват по несъмнен начин твърдените
от ищците опровергаващи обстоятелства, но това не е и необходимо. Те са
ангажирани по реда на насрещното доказване, което не предполага безспорно
и несъмнено установяване на определени факти, а само разколебаване на
убедеността в съществуването на други факти, за които насрещната страна по
делото носи доказателствената тежест и които следва да бъдат доказани с
пълно доказване, каквото в случая е претендираното от ответницата
давностно владение. Затова тези показания са достатъчни за опровергаване на
твърденията й за такова придобиване.
По тези съображения съдът намира за недоказано претендираното от
жалбоподателката нейно владение върху делбените имоти за период от повече
от десет години, което да е довело до придобиването на ½ ид.ч. от последните
по давност.
С оглед недоказаността на такова владение от страна на Н.,
безпредметни се явяват доводите й, че действителният собственик на тези
идеални части (Ц.Б.) не се бил противопоставял на владението и не го бил
прекъсвал с фактически или правни действия. Според настоящия съдебен
състав, неустановяването на такива действия се дължи на липсата на
владение, което да е налагало извършването им.
Неподкрепено от доказателствата по делото е и твърдението във
5
въззивната жалба, че бил установен началният момент на владението на Н.,
доколкото дори доведените от нея свидетели не могат да определят точния
момент, от който твърдят да са я виждали в имотите, а споменават само
приблизителни периоди – напр. според св. И. „през последните 10 години“,
респ. според св. Б. „от преди 10 години“.
Неоснователно е и следващото твърдение на жалбоподателката, а
именно - че държането на имотите било упражнявано само от нея. Това
твърдение се опровергава от доказания по делото факт, че поне едно трето
лице - Е. И. - е държало имотите (вкл. идеалната част от тях, която
жалбоподателката претендира да е владяла и придобила по давност) до
момента на смъртта си през 2016г., като изявления в този смисъл правят
всички четирима свидетели, разпитани пред първоинстанционния съд.
Неоснователни са изводите, които жалбоподателката прави от факта, че
наследодателката на ищците Ц.Б. (чиято част от имотите претендира да е
завладяла по давност) не е имала достъп до съсобствения имот и не го е
ползвала. Противно на поддържаното във въззивната жалба, този факт не е
довел до изгубване на правото на собственост на Б. върху притежаваната от
нея идеална част, тъй като, по аргумент от противното спрямо чл. 99 от ЗС,
неупражняването на правото на собственост не лишава титуляра от него. В
същия смисъл е съдебната практика – напр. Решение № 50033 от 31.07.2023 г.
на ВКС по гр. д. № 2211/2022 г., I г. о., ГК, Определение № 2868 от 11.06.2024
г. на ВКС по к. гр. д. № 4881/2023 г., Определение № 50079 от 13.03.2023 г. на
ВКС по гр. д. № 3488/2022 г., I г. о., ГК, Определение № 2198 от 17.07.2023 г.
на ВКС по к. гр. д. № 126/2023 г., Решение № 681 от 24.09.2009 г. на ВКС по
гр. д. № 3189/2008 г., I г. о., ГК.
С оглед гореизложеното, съдът намира за недоказано
правоизключващото възражение на жалбоподателката Р. Н., че, към момента
на подаване на иска за делба, тя вече е била едноличен собственик на
делбените имоти, вкл. придобивайки ½ ид.ч. от тях по давност.
На последно място, основателно и в съответствие с доказателствата по
делото (нотариален акт за дарение на недвижим имот № 153 от 21.07.2017г.,
том I, рег. № 1392, дело № 129/2017г. на нотариус Станимир Аврамов)
жалбоподателката поддържа, че през 2017 г. е придобила ½ ид.ч. от делбените
имоти по дарение от майка си А.С., която е придобила тази част от
съсобственика С.Г.. Този факт, обаче, удостоверява правото й на собственост
само върху ½ ид.ч. от имотите и правилно е бил съобразен от ЕПРС при
определяне на квотите в съсобствеността, при които следва да се допусне
делбата.
Във въззивната жалба не са изтъкнати други доводи, поради което и на
основание чл. 269 от ГПК въззивният съд не е длъжен, служебно да
формулира и обсъжда такива.
С оглед гореизложеното, жалбата е неоснователна, а обжалваното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
4. По разноските
При този изход на делото и направено в съответен смисъл искане, в
полза на въззиваемите следва да се присъдят направените от тях разноски във
въззивното производство, каквито се установяват в размер на 1000 лв. –
6
заплатено адвокатско възнаграждение.
Възражението за прекомерност на това възнаграждение е
неоснователно, тъй като размерът му е дори по- нисък от минималния такъв
съгласно чл. 7, ал. 4, изр. първо от НМРАВ.
Още повече, че същото е заплатено за процесуално представителство не
на едно, а на две лица!
На последно място, упълномощеният от въззиваемите адвокат е подал
писмен отговор на въззивната жалба и е участвал в проведеното по делото
открито съдебно заседание, поради което не следва да се сподели довода на
жалбоподателката за недостатъчност на извършените от него процесуални
действия.
По тези съображения съдът намира за неоснователно искането за
намаляване на това възнограждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 119 от 17.05.2024г., постановено по гр.д.
№ 1137/2023г. на Елинпелинския районен съд.
ОСЪЖДА Р. Г. Н. с ЕГН **********, за заплати на С. С. Г. с ЕГН
********** и В. С. Т. с ЕГН ********** разноски във въззивното
производство в размер на 1000 лв. – адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7