№ 332
гр. С.З., 15.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Пламен Ст. Златев Въззивно гражданско дело
№ 20225500500442 по описа за 2022 година
Производството е на осн. чл.267- 269 от ГПК във вр. с чл.135, ал.1 от
ЗЗД.
Делото е образувано по подадена в законния 2- седмичен срок по
чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба вх.№ 260243/18.05.2022г. от единия
ответник- пълнолетния български гражданин В. В. К. от гр.С.З. против
негативното за него първоинстанционно Решение № 260003/12.04.2022г. по
гр.д.№ 715/2020г. по описа на РС- Ч. по реда на чл.135, ал.1 от ЗЗД. Излагат
подробни фактически и правни аргументи в своя подкрепа. Прави
оплаквания, че обжалваното Решение противоречало изцяло на закона и на
събраните по делото доказателства, че същото било необосновано,
неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с
процесуалните правила. Излага своите подробни фактически и правни
оплаквания в тази насока. Моли настоящия въззивен съд да отмени изцяло
атакуваното първоинстанционно Решение и да постанови ново, с което да
отхвърли изцяло исковете против тях- двамата ответници, ведно със
законните последици от това. Няма свои нови доказателствени искания пред
въззивния съд. Претендира разноските си пред двете съдебни инстанции. В
този смисъл е пледоарията на процесуалния му представител- адвокат.
В законния 2- седмичен срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен
Отговор вх.№ 2260316/05.04.2022г. от ищеца „А.П.П.К.“/АППК/- гр.С., в
който се изнасят фактически и правни аргументи в защита на атакуваното
изцяло позитивно за тях първоинстанционно Решение. Счита в.жалба за
1
процесуално допустима, но твърди, че тя била неоснователна и недоказана, че
твърде необосновано и в противоречие със събраните пред РС доказателства
са изложените в нея оплаквания. Счита, че атакуваното първоинстанционно
Решение било мотивирано, законосъобразно и правилно, като излага
подробно своите фактически и правни аргументи. Поради което моли
настоящия въззивен съд да отхвърли изцяло в.жалбата на ответника и да
потвърди напълно първоинстанционното Решение, ведно със законните
последици от това. Няма свои нови доказателствени искания. Претендира
разноските си пред настоящата въззивна съдебна инстанция. В този смисъл е
писмената му Защита по делото.
Втория ответник- пълнолетния български гражданин В. К. В. от
гр.С.З./задължителен необходим другар/ не е обжалвал първоинстанционното
Решение и не е подал писмен отговор срещу постъпилата въззивна жалба,
което не е в противоречие със задължителното за съда и за страните т.2 от ТР
№ 1/04.01.2001г. по т.д.№ 1/2000г. по описа на ОСГК на ВКС- С.. Същият е
имал възможност до даване ход на делото да вземе отношение към въззивната
жалба на първия ответник В. К. В. от гр.С.З., но не направил това. Не се е
явил лично, не е взел становище по спора и не пледирал лично или чрез
процесуален представител пред настоящата въззивна съдебна инстанция.
Въззивният ОС- С.З., като съобрази доводите на всяка една от страните
по делото и събраните писмени и гласни доказателства пред първата
инстанция, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235,
ал.2 от ГПК, намира за установено и доказано по несъмнен и безспорен начин
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Процесното първоинстанционно съдебно Решение е валидно
постановено и е процесуално допустимо. Въззивната жалба е подадена в
законния срок по чл.259, ал.1 от ГПК, поради което тя е процесулно
допустима, а разгледана по материално същество- изцяло неоснователна, като
съображенията на въззивния съд са следните :
Пред РС е бил предявен иск по чл.135, ал.1 от ЗЗД за обявяване на
недействителен по отношение на ищеца на договор за дарение, сключен
между двамата ответници, като ищецът е твърдял, че с изпълнителен лист от
29.03.2005г. по т.д.№ 762/2003г. по описа на ОС- С.З., ЕТ„ВВК – В. К.“ е бил
осъден да заплати на тогавашната Агенция за следприватизационен
контрол/АСК/- С., сумата от общо 1 468 910, 60 лв., от които главница в общ
размер 1 386 279 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на
договорни задължения по договор за приватизационна продажба на 80 % от
дяловете на „П.“- ЕООД, гр.С.З. от 06.12.1995г. и допълнително споразумение
към същия от 08.05.1996г. за календарните 1999г. и 2000г., както и мораторни
лихви за забава в общ размер на 82 631, 60 лв., ведно със законната лихва
върху сумата от 1 386 279 лв., считано от 11.12.2003г. до окончателното й
изплащане, както и разноски по делото в размер на 100 лв. Твърдял е също, че
съгласно § 20, ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗПСК (обн. ДВ. № 18/2010г., в законна
2
сила от 05.03.2010г., изм. ДВ. № 89/2010г.) Агенцията за приватизация/АП/ и
Агенцията за следприватизационен контрол/АСК/ са преобразувани чрез
сливане в новата Агенция за приватизация и следприватизационен
контрол/АПСК/. Впоследствие съгласно § 5, ал.1 от ПЗР на ЗППр (обн. ДВ. №
79/08.10.2019г.) Агенцията за приватизация и следприватизационен
контрол/АПСК/ е била преименувана на Агенция за публичните предприятия
и контрол/АППК/, а по силата на § 5, ал.2 от ПЗР на ЗППр. дейността,
бюджетът, активите, пасивите, архивът и другите права и задължения на
Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол/АПСК/
преминали към Агенцията за публичните предприятия и контрол/АППК/.
Твърдял е също така, че в качеството си на правоприемник на АПСК/АСК
бил взискател по изп.дело № 2015**0400048 по описа на ЧСИ И.С.- С.З., рег.
№ ** на КЧСИ, образувано срещу физическото лице- пълнолетния български
гражданин В. В. К. от гр.С.З. в качеството му на собственик на търговския
субект ЕТ„ВВК – В. К.“(прекратен). Изпълнителното дело било образувано
на 30.03.2015г. въз основа на посочения изпълнителен лист, като в хода на
принудителното изпълнение било установено, че В. В. К. е дарил заедно с
лицето К. В. К. на В. В.ов К. недвижим имот, находящ се в с.О., общ.Б.Д.,
обл.С., представляващ застроен урегулиран поземлен имот(УПИ) с площ от
1920 кв.м. /хиляда деветстотин и двадесет кв.м./, обозначен като IХ-522 /девет
римско за петстотин двадесет и две арабско/ в квартал 32 /тридесет и две/ по
подробния устройствен план на село О., Област С.З., заедно с построените в
него полумасивно жилище, масивно жилище, масивни сгради -2 /два/ броя,
паянтови сгради - 3 /три/ броя, полумасивна сграда и навеси - 4 /четири/ броя,
при граници: от двете страни улици, УПИ ХIХ- 521, УПИ ХI-524 и УПИ X-
523 чиято данъчна оценка на дарения недвижим имот била 11 964, 50 лв.
(единадесет хиляди деветстотин шестдесет и четири лева). Твърдял е, че В. В.
К. е бил собственик на ½ ид.ч. от дарения имот, върху който към датата на
сключване на сделката нямало вписана възбрана в полза на кредитора-
взискател в изпълнителния процес, поради което, към настоящия момент не
можел да поиска насочване на принудително изпълнение срещу него. Тъй
като чл.133 от ЗЗД сочел, че цялото имущество на длъжника служело за общо
обезпечение на неговите кредитори, които имали еднакво право да се
удовлетворят от него, ако нямало законни основания за предпочитане, за
АППК възниквал правен интерес да предяви иск за обявяване на
относителната недействителност на извършеното разпореждане с
недвижимия имот на основание чл.135 от ЗЗД, с оглед възможността да се
удовлетвори от цената на същия в хода на изпълнителния процес. В този
смисъл е и искането му пред съда.
Ответникът В. В. К. е оспорил предявения иск като недопустим. Твърди
се, че той не бил длъжник на АППК, не е бил конституиран и не е участвал в
т.д.№ 762/2003г. по описа на ОС- С.З., нито като страна - ответник, нито като
правоприемник на страна - ответник. Едноличният търговец/ЕТ/ бил
прекратен и заличен преди завеждането на иска по т.д.№ 762/2003г., което
3
било вписано по фирменото дело на 18.11.2003г. и публично известно,
включително на ищеца и на ОС- С.З.. Заличаването било вследствие на
прехвърляне на предприятието на ЕТ на трето лице с договор за продажба на
търговско предприятие от 13.11.2003г. с цена 300 лв. Към момента на
образуване на т.д.№ 762/2003г. по описа на ОС- С.З. и към момента на
образуване на изп.д.№ 2015**0400048 по описа на ЧСИ С. през 2015г.,
правоприемникът ЕТ „ВВК – И.К.” упражнявал търговска дейност и бил
вписан в ТР при АВп. АППК не била предявила иска си и не била водила
делото срещу приобретателя на търговското предприятие за задълженията му,
съществуващи към датата на сключване на договора; не се била позовала на
възникналата по силата на закона солидарна отговорност между
прехвърлителя и преобретателя, като АППК определила като ответник по
делото прекратен и заличен ЕТ. ЧСИ С. също не бил предприемал никакви
изп. действия по отношение на правоприемника ЕТ„ВВК – И.К.”. Твърдял е,
че не съществува законова възможност прекратен и заличен търговец/такъв,
който е престанал да съществува/, да бъде страна по т.д. и по отношение на
него да бъде постановено валидно съдебно решение. Заличаването му в ТР
преди завеждането на иска и образуването на т.д.№ 762/2003г. на ОС- С.З.
водело до прекратяване на неговата правосубектност, в това число
възможността да бъде адресат на права и задължения. Производството по т.д.
№ 762/2003г. по описа на ОС- С.З. било процесуално недопустимо и
постановеното по него решение също било недопустимо, поради което то
нямало сила на присъдено нещо/СПН/ по отношение на заличения търговец-
ЕТ. Физическото лице не било носител на никакви права по отношение на
този ЕТ, като ЕТ„ВВК – И.К.” бил правоприемник на заличения ЕТ„ВВК – В.
К.“ и носител на всички прехвърлени му права и задължения. В този смисъл,
физическото лице В. В. К. било различно от правоприемника на заличения
ЕТ. Твърдял е и че съгласно чл.15 ал.3 от ТЗ, при прехвърляне на
предприятие, ако няма друго споразумение с кредиторите, отчуждителят
отговаря за задълженията солидарно с правоприемника до размера на
получените права. Продажната цена на прехвърленото търговско предприятие
била само 300 лв. и всяка претенция на кредитор на заличения преди
завеждане на делото едноличен търговец, която надхвърляла тази сума била
неоснователна и РС следвало да отхвърли иска. По отношение на ответника
В. В. К. липсвало валидно правно основание да бъде определян от АППК,
като длъжник на основание решение по т.д.№ 762/2003г. на ОС- С.З. и
издадения въз основа на него изп.лист от 29.03.2005г. До момента срещу него
били наложени възбрани върху недвижими имоти, извършени били публични
продажби на недвижими имоти, наложени били запори на банкови сметки,
насрочен бил опис на движими вещи. От публичната продан била получена
сума, която надхвърляла равностойността на правата, получени от
продажбата на търговското предприятие, и поради това ищецът нямал правен
интерес от завеждането на иска, предмет на настоящото дело. Искал е РС да
прекрати производството по делото, а при условията на евентуалност – да
4
отхвърли иска като неоснователен, предвид липсата на елементите от
фактическия състав на правната норма, а именно, че АППК не е кредитор и
вземането е погасено по давност и да им присъди направените съдебни
разноски.
Ответникът В. В.ов К. счита, че предявеният иск е недопустим, защото
към исковата молба нямало приложено осъдително съдебно решение срещу
ответника В. В. К., което да доказва наличието на правен интерес за ищеца
АППК от завеждане на иск с правно основание чл.135 от ЗЗД.
Изпълнителното дело било образувано през 2015г., поради което прави
възражение, че твърдяното вземане на ищеца АППК срещу ответника е било
погасено по давност преди датата на образуването му- 30.03.2015г. От датата
на цитираното в изпълнителния лист от 29.03.2005г. съдебно решение №
86/09.07.2004г. по т.д.№ 762/2003 г. по описа на ОС- С.З. до датата на
завеждане на исковата молба в РС- 10.02.2021г. били изтекли срок от повече
от 17 г. Счита, че предявените искове са неоснователни и недоказани, като ги
оспорват изцяло по основание и размер, като оспорва претенцията на ищеца
да се обяви по отношение на АППК относителна недействителност на
договора за дарение.
Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна,
че съгласно § 20, ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗПСПК(обн. ДВ. № 18/2010г., в
законна сила от 05.03.2010г., изм. ДВ. № 89/2010г.), Агенцията за
приватизация и Агенцията за следприватизационен контрол се преобразуват
чрез сливане в Агенция за приватизация и следприватизационен контрол.
Съгласно § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗППр (обн. ДВ, бр. 79 от 08.10.2019 г.),
Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) е
преименувана на Агенция за публичните предприятия и контрол (АППК). По
силата на § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗППр дейността, бюджетът, активите, пасивите,
архивът и другите права и задължения на Агенцията за приватизация и
следприватизационен контрол преминават към Агенцията за публичните
предприятия и контрол. Приел е за установено от приложеното заверено
копие на изпълнителен лист от 29.03.2005г., издаден въз основа на влязло в
сила решение № 86/09.07.2004г. по т.д.№ 762/2003г. на ОС- С.З., че ЕТ„ВВК-
В. К.“ е бил осъден да заплати на Агенция за следприватизационен контрол
сумата от 1 468 910, 60 лв., като неустойка за неизпълнени договорни
задължения по договор за приватизационна продажба на 80 % от дяловете на
„П.“- ЕООД, гр.С.З. от 06.12.1995г. и допълнително споразумение към същия
от 08.05.1996г. за календарните 1999г. и 2000г., както и мораторни лихви за
забава в общ размер на 82 631, 60 лв., ведно със законната лихва и разноски.
Приел е, че АППК, в качеството си на правоприемник на АПСК, е взискател
по изп.д.№ 2015**0400048 по описа на ЧСИ И.С.- рег. № **, образувано за
събиране на вземанията от физическото лице В. В. К. в качеството му на
ЕТ„ВВК – В. К.“(прекратен), като непогасената част от задължението
длъжника била в размер на общо 4 182 301,6 5 лв. Приел е за установено, че с
договор за дарение на поземлен имот, обективиран в Акт № 128, том 10
5
(десет), дело/описна книга № 1993/30.11.2018г., имотна партида № 95377, вх.
№ 3021/30.11.2018г., дв. вх.peг.№ 3015/30.11.2018г. бил вписан нотариален
акт за дарение на недвижим имот № 82, том 4, peг. № 3912, дело № 651/2018г.
от 30.11.2018 г. на нотариус Т.С.-И. с peг.№ ** на Нотариалната камара и
район на действие PC- Ч., лицата К. В. К. и В. В. К. са дарили на В. В.ов
К./племенник на първия дарител и син на втория/, като по силата на договора
за дарение В. В. К.-ЕГН **********, с постоянен адрес гр.С.З., ул.„***** и К.
В. К.- ЕГН ********** - лично за себе си и като пълномощник на Т.К.С.- ЕГН
**********, Т.В.К.- ЕГН **********, Н.И.С.- ЕГН ********** и Й.И.С.- ЕГН
**********, дарили на В. К. В.- ЕГН **********(племенник на В. В. К. и син
на К. В. К.), с постоянен адрес гр.С.З., бул.„******* недвижим имот, находящ
се в с.О., общ.Б.Д., обл.С., представляващ застроен урегулиран поземлен имот
(УПИ) с площ от 1920 кв.м./хиляда деветстотин и двадесет кв.м./, обозначен
като IХ-522 /девет римско за петстотин двадесет и две арабско/ в кв.32
/тридесет и две/ по подробния устройствен план на с.О., обл.С., заедно с
построените в него полумасивно жилище, масивно жилище, масивни сгради -
2 /два/ броя, паянтови сгради - 3 /три/ броя, полумасивна сграда и навеси - 4
/четири/ броя, при граници: от двете страни улици, УПИ ХIХ-521, УПИ ХI-
524 и УПИ X- 523, с данъчната оценка на дарения недвижим имот в размер на
11 964, 50 лв.
РС е приел за установено от показанията на разпитания, като свидетел
К. В. К., че през 2018г. свидетелят/който е брат на ответника В. В. К./ искал да
поделят имотите, което направили, като прехвърлили къщата с двора и два
празни парцела на синовете на свидетеля, а земеделските земи на сина на В.
В. К., като към момента на прехвърляне на имотите, брат му не му бил казвал,
че има някакви задължения. През есента на 2021г. свидетелят разбрал от сина
си Чавдар, че дворното място било запорирано.
От правна страна първоинстанионният съд е приел, че е налице
законовата хипотеза по чл.135, ал.1 от ЗЗД, тъй като е налице парично,
ликвидно и изискуемо вземане на АППК от длъжника й В. В. К.,
материализирано в изпълнителен лист от 29.03.2005г. по т.д.№ 762/2003г. на
ОС- С.З.. АППК била взискател за посочените и подлежащи на принудително
изпълнение парични вземания по образувано изп.д.№ 2015**0400048 на ЧСИ
И.С.- С.З.. Вземанията на АППК били действителни, същите съществували и
не били погасени по предвидените в закона начини. Разпоредителната сделка
със съответната идеална част от правото на собственост върху имота
представлявала правно действие, с което длъжникът В. В. К. увреждал
кредитора си, тъй като с извършеното прехвърляне на имота намалил размера
на имуществото си. Приел е също така, че е установен и субективният
елемент на състава- знание на прехвърлителя на имота В. К. за увреждащия
характер на сделката в конкретната хипотеза, в която същата била
безвъзмездна. Приел е и, че възражението за погасяване на задължението по
давност, че искът по чл.135 от ЗЗД се погасява с изтичане на законната 5-
годишна давност, като давностният срок започва да тече от момента на
6
извършване на увреждащото действие. Приел е и, че за успешно провеждане
на отменителния иск не се изисква нито безспорност, нито съдебна
установеност на вземането, погасителната давност за предявяването на иска с
правно основание па чл.135 от ЗЗД, започнала да тече от сключването на
увреждащата сделка, не се прекъсва при настъпването на горните факти и не
се влияе от прекъсване на давността по отношение на самото вземане.
Постановеното атакувано първоинстанционно Решение е правилно от
материална страна, тъй като по делото не е спорно, че ищецът А.П.П.К. е
правоприемник на Агенция за следприватизационен контрол съгласно § 20,
ал.1 и ал.2 от ПЗР на Закона за приватизация и следприватизационен
контрол(обн. Дв. № 18/2010г., в законна сила от 05.03.2010г., изм. ДВ. №
89/2010г.), Агенцията за приватизация и Агенцията за следприватизационен
контрол се преобразуват чрез сливане в Агенция за приватизация и
следприватизационен контрол, а съгласно § 5, ал.1 от ПЗР на Закона за
публичните предприятия (обн. ДВ. № 79/08.10.2019г.), Агенцията за
приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) е преименувана на
Агенция за публичните предприятия и контрол (АППК), като дейността,
бюджетът, активите, пасивите, архивът и другите права и задължения на
Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол преминават към
Агенцията за публичните предприятия и контрол.
С решение № 86/09.07.2004г., постановено по т.д.№ 762/2003г. по описа
на ОС- С.З., ЕТ В. В. К. с фирма ЕТ„ВВК-В. К.“ е осъден да заплати на
Агенция за следприватизационен контрол сумата в размер на 1 386 279 лв.,
като неустойка за неизпълнение на договорни задължения за 1999г. и 200 г.,
както мораторна лихва и разноски, за което е издаден изпълнителен лист от
29.03.2005г. Въз основа на този изпълнителен лист през 2015г. е било
образувано изп.д.№ 2015**0400048 по описа на ЧСИ И.С.- С.З..
По делото не е било спорно и това, че с договор за дарение на поземлен
имот, обективиран в Акт № 128, том 10 (десет), дело/описна книга №
1993/30.11.2018г., имотна партида № 95377, вх. № 3021/30.11.2018г., дв.
вх.peг.№ 3015/30.11.2018г. бил вписан нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 82, том 4, peг. № 3912, дело № 651/2018г. от 30.11.2018 г.
на нотариус Т.С.-И. с peг.№ ** на Нотариалната камара и район на действие
PC- Ч., лицата К. В. К. и В. В. К. са дарили на В. В.ов К./племенник на първия
дарител и син на втория/, като по силата на договора за дарение В. В. К.-ЕГН
**********, с постоянен адрес гр.С.З., ул.„***** и К. В. К.- ЕГН ********** -
лично за себе си и като пълномощник на Т.К.С.- ЕГН **********, Т.В.К.-
ЕГН **********, Н.И.С.- ЕГН ********** и Й.И.С.- ЕГН **********, дарили
на В. К. В.- ЕГН **********(племенник на В. В. К. и син на К. В. К.), с
постоянен адрес гр.С.З., бул.„******* недвижим имот, находящ се в с.О.,
общ.Б.Д., обл.С., представляващ застроен урегулиран поземлен имот (УПИ) с
площ от 1920 кв.м./хиляда деветстотин и двадесет кв.м./, обозначен като IХ-
522 /девет римско за петстотин двадесет и две арабско/ в кв.32 /тридесет и
две/ по подробния устройствен план на с.О., обл.С., заедно с построените в
7
него полумасивно жилище, масивно жилище, масивни сгради -2 /два/ броя,
паянтови сгради - 3 /три/ броя, полумасивна сграда и навеси - 4 /четири/ броя,
при граници: от двете страни улици, УПИ ХIХ-521, УПИ ХI-524 и УПИ X-
523, с данъчната оценка на дарения недвижим имот в размер на 11 964, 50 лв.
С последващ писмен договор от 13.11.2003г. В. В. К. е продал предприятието
си на едноличен търговец с фирма ЕТ„ВВК-В. К.“ на Иван Игнатов Костов,
като това обстоятелство е било вписано в регистъра при ОС- С.З. с решение
№ 3486/18.11.2003г., постановено по ф.д.№ 3608/1990г. по описа на ОС- С.З..
По принцип правото на кредитора да обяви за недействителни спрямо
него увреждащите го актове на длъжника възниква „ex lege“/по силата на
закона/ при наличието на фактически състав с установени от закона елементи,
за което е необходимо наличието на вземане било то парично или непарично
(ТР № 2/1964г. на ОСГК; ПП № 1/1965г.), вземането трябва да бъде
действително, непрекратено или непогасено по давност, но не и изискуемо и
ликвидно (Р-1562-82, І г.о.; Р-663-69, І г.о.; Р-422-2000, V г.о.; Р- 728-98, ІІ
г.о.), защото възникването на правото по чл.135 от ЗЗД не се обуславя от
установяването на вземането с влязло в сила решение, а от възникналата
облигационна връзка. Следва да се има предвид, с оглед на изложените в
отговора на ответника(въззиваем) възражения, че правоотношенията, от които
произтича вземането, не стават предмет на делото по процесния Павлов иск.
РС изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от
твърдените факти, защото предмет на делото по чл.135 от ЗЗД не е самото
вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна
по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го
уврежда. Правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става
предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с
иск за вземането. РС не може да преценява дали съществуват
правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор, както и не може
да задължи ищеца да предяви вземането си с иск, и затова в производството
по иска по чл.135 от ЗЗД длъжникът не може да се брани с възражения, които
се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор.
Защитата си като длъжник по тези отношения ответникът може да осъществи
само по иска за вземането. Съдът може да приеме обратното (че вземането не
съществува), ако вземането е отречено със сила на присъдено нещо (ТР №
2/2019 на ОСГТК на ВКС, т.2; Р-552-2010, ІV г.о.; Р-65-2016, ІV г.о.; Р-639-
2010, ІV г.о.). По същите съображения РС не следва да преценява и
твърдението, че вземането е погасено по давност, както не следва да
преценява и обема на отговорността му според договора за покупко-продажба
на търговското му предприятие.
В конкретния случай вземането на ищеца- въззиваем е установено с
влязло в сила решение и се явяват неоснователни възраженията на
въззивника, че това решение няма сила спрямо него, тъй като той не е бил
конституиран като ответник по т.д.№ 762/2003г. по описа на ОС- С.З.,
решението по което легитимира ищеца като кредитор на ответника В. К..
8
Съгласно легалното определение на чл.56 от ТЗ, едноличният търговец/ЕТ/ е
физическо лице/ФЛ/- гражданин, като доктрината и практиката са
последователни, че признаването на търговско качество на едно ФЛ
разширява правоспособността му с възможността да бъде страна и по
правоотношение в областта на търговското право, но не води до възникването
на нов правен субект. Ето защо в случая сме изправени пред един правен
субект- ФЛ, действащо като ЕТ с фирма ЕТ„ВВК – В. К.“, регистрацията му
по ТЗ не е имала за правна последица възникването на нов правен субект и
той не придобива правосубектност, различна от тази, която притежава като
физическо лице, т.е. физическото лице не се раздвоява юридически (Р-202-07,
ІV г.о.; Р-642-04, ІІ т.о.; Р-389-97, V г.о.; Р-478-94, V г.о.; Р179-2014, ТК; Р-50-
2019, ТК и др.). Всеки един ЕТ, като носител и на търговски и на граждански
права и задължения, отговаря с едно и също имущество по задълженията,
придобити в резултат от упражняването на търговската си дейност, както и по
всякакви други имуществени отношения, в които той влиза в частния си
живот.
С оглед на тези съображения въззивият съд намира, че качеството на
кредитор на ищеца- въззиваем е безспорно, тъй като има неудовлетворено
вземане, установено с влязло в сила решение и възникнало преди
извършването на действието, чието обявяване за недействително се иска.
Съгласно нормата на чл.135, ал.1 от ЗЗД, правнорелевантно е действие,
което уврежда кредитора. Увреждането е обективен факт и не зависи нито от
субективното отношение на длъжника, нито от преценката на кредитора. В
случая увреждане е налице, защото по този начин длъжникът намалява своето
секвестируемо имущество, и е без значение причината, поради която
процесният имот е бил отчужден в полза на третите лица. Разпоредбата на
чл.135, ал.1 от ЗЗД установява още един елемент, чието съществуване е
необходимо условие за успешното предявяване на Павловия иск-
субективното условие длъжникът и третото лице, с което той е договарял, да
са знаели за увреждането, т.е. да съзнават по време на извършване на
правното действие, че с него ще затрудни удовлетворяването на кредитора.
Чл.135, ал.2 от ЗЗД установява една оборима презумпция, че ако третото лице
с съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника, знанието за
увреждането се предполага до доказване на противното. При законно
оборимите презумпции е необходимо да се докаже презумптивната
предпоставка, за да може да се приеме, че презумираният факт се е
осъществил, и ако насрещната страна оспорва този факт, тя трябва да проведе
обратно доказване, за да обори презумпцията. Това доказване трябва да бъде
винаги пълно, за да е успешно. А пълно доказване е налице тогава, когато се
създаде сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на
твърдения факт.
В случая по делото няма спор, че длъжникът е баща на надареното с
процесната сделка лице- В. В.ов К., следователно този безспорен този факт е
напълно установен, поради което в тежест на ответника е било да проведе
9
пълно доказване на липсата на знание за увреждането. В тази връзка по
делото е разпитан като свидетел К. В. К., който е брат на ответника В. В. К.,
но неговите показания обаче не са достатъчни, за да се приеме за установено
по делото, че съконтрагентът на ответника не е знаел за увреждането на
кредитора му. Вярно е, че законът не изключва изначално показанията на
роднините, на настойника или на попечителя на посочилата го страна, на
осиновителите, на осиновените, на тези, които се намират с насрещната
страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, на
пълномощниците, посочени от техните доверители, както и на всички други,
които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните. Техните
показания обаче, съгласно разпоредбата на чл.172 от ГПК се преценяват от
съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид
възможната тяхна заинтересованост. В конкретния случай по делото няма
установени други релевантни за доказваното обстоятелство факти, поради
което за съда няма възможност да приеме за достоверно това, което
ответникът твърди в отговора си за спорното обстоятелство. Друг е въпросът,
че свидетелят не установява пряко факти, от които може да се направи извод
за липса на знание, защото показанията му са изключително семпли и на
практика не установяват нищо конкретно. Той твърди, че брат му не му е
казал, че има някакви задължения, от което не следва той няма задължения
към трети лица. Освен това свидетелят не знае дали брат му е участвал в
приватизацията за закупуване на монтажна база в гр.С.З. и дали е водил с
държавата дела за задължения във връзка с тази покупко-продажба. С оглед
на това съдът намери, че ответниците не оборват оборимата законова
презумпция по чл.135, ал.2 от ЗЗД. С твърдението, че с извършената сделка
ответникът не уврежда кредитора си, а разрешаван имуществени въпроси,
възникнали по силата на наследственото правоприемство след смъртта на
родителите му, не оборват презумпцията, установена в чл.135, ал.2 от ЗЗД.
Всъщност той обяснява причините, поради които имотът е прехвърлен, което
обаче е без никакво значение за процесния правен спор, защото законът не
релевира причината за прехвърлянето на имота, нито нейната основателност
и значимост. Единственото, което има значение, с оглед на съдържанието на
правната норма, е знанието за увреждане, което в случая се предполага.
С оглед на всички гореизложени съображения въззивният съд намира,
че от доказателствата по делото може да се направи обоснования извод, че
искът за обявяване на относителна недействителност на договор за дарение от
18.12.2018г., сключен между ответниците по делото, е основателен, поради
което правилно е бил уважен от РС, със законните последици от това. Поради
което ОС- С.З. намира, че обжалваното първоинстанционно решение е
напълно мотивирано, правилно и законосъобразно и следва да се потвърди
изцяло, със законните последици от това.
На въззиваемия следва на осн. чл.273 във вр. с чл.78, ал.2 и 8 и чл.80- 81
от ГПК да бъдат присъдени направените пред въззивната инстанция разноски
в размер на 540 лв. за юрисконсултно възнаграждение.
10
Въззивното съдебно Решение е окончателно и не подлежи на по-
нататъшно касационно обжалване на осн. чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
Ето защо воден от горните мотиви и на осн. чл.267- 269 от ГПК във вр.
с чл.135, ал.1 от ЗЗД, въззивният Окръжен съд- С.З.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260003/12.04.2022г. по гр.д.№ 715/2020г.
по описа на РС- гр.Ч., обл.С..
ОСЪЖДА В. В. К.- ЕГН ********** и В. В.ов К.- ЕГН **********,
двамата от гр.С.З., ул.******* да заплатят на Агенция за публичните
предприятия и контрол- ЕИК *******, 1000- гр.С., ул.“******* сумата от 540
лв. (триста и шестдесет лева) за юрисконсултско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11