Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260500
гр. Пловдив, 2.11.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито съдебно заседание на 26.10.2020
г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖИДАР КЪРПАЧЕВ
при участието на секретаря Станка
Деведжиева, като разгледа докладваното от съдията АНД № 5876/2020 г. по описа
на ПРС, I наказателен състав, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е по жалба на В.М.С. против Наказателно постановление № 20-1030-005695, издадено от
началник група към ОДМВР-ПЛОВДИВ,
сектор пътна полиция, с което на В.М.С. е наложена:
1) глоба в размер на 10лв. за
нарушение по чл.100, ал. 1, т.3 от ЗДвП.
2) глоба в размер на 50лв. за
нарушение по чл.100, ал. 3 от ЗДвП.
3) глоба в размер на 20лв. за
нарушение чл.190 ал. 3 от ЗДвП.
С
жалбата се излагат конкретни съображения за незаконосъобразност на НП и
се моли за неговата отмяна.
Въззиваемата страна взема становище
за неоснователност на жалбата. Моли за потвърждаване на НП. В условията на
евентуалност прави възражение за
прекомерност на заплатения адвокатски хонорар.
Жалбата е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт,
подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се запозна с
приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и
служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери, че са
налице основания за неговото отменяне
по следните съображения:
В АУАН и НП е приета за
установена следната фактическа обстановка:
На 01.06.2020 г.
около 15:15 часа в гр. Пловдив, на бул.
„Цар Симеон“, бл.110, в посока изток В.М.С. управлява товарен
автомобил ФОРД ТРАНЗИТ с рег. № ********, собственост на “АМИГО ЛИЗИНГ ЕАД“ - клон
гр. Сливен и извършва следните нарушения:
1. не носи валидна полица
"гражданска отговорност“;
2. няма залепен валиден
стикер гражданска отговорност на предно стъкло и контролен талон към него;
3 не е заплатил
дължими глоби в определения срок по 2 броя електронни фишове.
Горната фактическа
обстановка съдът прие за установена въз основа на издадения по преписката АУАН,
който съгласно чл. 189, ал.2 ЗДвП има
презумптивна доказателствена сила до доказване на обратното.
При правилно
установена фактическа обстановка, обаче неправилно
е приложен процесуалния и материалния закон.
ПО ПРОЦЕСУАЛНИТЕ НАРУШЕНИЯ, КАСАЕЩИ ЦЯЛОТО
НП.
Видно от
съдържанието на АУАН в същия са правени нерегламентирани
поправки. Неизвестно по делото лице, в неустановен момент е извършвало промени в датата на съставяне на акта
и часът на извършване на нарушението.
Особено впечатляваща е и техниката на извършване на поправките- чрез механично
заличаване на първоначалния ръкописен текст с остър предмет с последващо
удебеляване и посочване на коректните данни.
Безспорно, законът предвижда
възможност при допуснати технически грешки в АУАН или НП същите да бъдат
поправени, но това следва да стане по надлежния ред, а именно чл. 130 НПК,
намиращ субсидиарно приложение съгласно препращащата норма на чл. 84 ЗАНН.
В цитираната норма на чл. 130 НПК по императивен начин
е уредено, че всички технически грешки се отстраняват като поправките, измененията и допълненията се удостоверят с подписа на лицата, които са ги
извършили.
Видно от текста на процесния АУАН,
в него нито е удостоверено лицето нанесло техническите поправки, нито същото е
положило подпис.
В случая допуснатия процесуален
порок в реда за внасяне на технически корекции в АУАН е особено съществен,
доколкото касае два от най-важните
реквизити на АУАН – датата на неговото съставяне и времето на извършване на
нарушението.
Извършената неправомерна подправка изцяло лишава АУАН от
легитимацията му на официален документ и той не може да изпълни присъщите му функции.
В този смисъл АУАН, в който не по
надлежния ред са извършени неправомерни поправки следва да се приравни на изцяло невалиден или несъществуващ акт
по правните си последици.
Така Решение № 329 от 13.02.2019
г. по к. адм. н. д. № 3652 / 2018 г. на XX състав на Административен съд –
Пловдив, Решение № 2387 от 15.12.2016 г. по н. д. № 2358 / 2016 г. на XX състав
на Административен съд - Пловдив, Решение № 1640 от 17.7.2013 г. по н. д. №
1759/2013 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив.
В същото време е безспорно, както
в теорията, така и в съдебната практика,
че АУАН е акта в административно-наказателното производство, аналогичен на обвинителния
акт в наказателния процес, с който се
повдига административното обвинение.
В този смисъл липсата на валиден АУАН води до липса на надлежно повдигнато
и предявено административно обвинение и се явява безусловно основание
за отмяна на НП, доколкото необратимо е накърнено правото на защита на
нарушителя в най-ранния етап на административно-наказателния процес.
Действително в чл. 53, ал. 2 ЗАНН
е предвидена възможност да се издаде НП и когато в АУАН са допуснати пороци, стига да са установени по несъмнен начин извършването на
деянието, извършителят и неговата вина. От граматическото и систематично
тълкуване на чл. 53, ал. 2 ЗАНН във
връзка с нормите на чл. чл. 43, ал.4, чл. 43, ал.6 ЗАНН и чл. 52, ал. 2 ЗАНН се установява обаче, че този ред
за саниране на процесуални нарушения, допуснати в рамките на административно
наказателното производство е неприложим когато между АУАН и НП е налице несъответствие в
описанието на съставомерните фактически признаци на извършеното деяние и/или в
посочването на нарушените правни норми. На
още по силно основание чл. 53, ал.2
ЗАНН е неприложим, когато изобщо липсва валиден АУАН и административното
обвинение изобщо не е повдигнато и предявено по надлежния ред.
Затова приложението на чл. 53, ал. 2 ЗАНН следва да се сведе до нарушения на процесуалните правила в
административно-наказателния процес, които не
са свързани с надлежното повдигане на административното обвинение и очертаване
на съставомерните признаци от обективна и субективна страна на
деянието, вменено като нарушение и неговата
правна квалификация.
В този изричен смисъл
е и трайната практика на Административен съд Пловдив, приемаща, че разширително тълкуване според което по реда
на чл. 53, ал.2 ЗАНН могат да се отстраняват и пороци, свързани с надлежното повдигане
на административното обвинение е недопустимо, доколкото по този начин напрактика
би се обезсмислило изготвянето на АУАН и цялата законово уредена процедура по
неговото надлежно предявяване.
Така Решение № 468 от 01.03.2016 г. по н. д. № 3356 / 2015
г. на Административен съд – Пловдив, Решение № 1151 от 08.06.2015 г. по н. д. №
904/2015 г. на Административен съд – Пловдив, Решение № 2294 от 24.10.2013 г.
по н. д. № 1863/2013 г. на XX състав на Административен съд – Пловдив.
Констатираните пороци, изразили
се в неправомерна и не по надлежния ред подправка на съдържанието на АУАН няма
как да бъдат санирани на етап съдебно следствие, доколкото се касае не за доказателствен дефицит, а за пълна липса на валидно повдигнато и предявено административно обвинение,
който процесуален порок не е от естество да бъде отстранен чрез събиране на
допълнителни доказателства.
ОТНОСНО НАРУШЕНИЯТА ПО ЧЛ.100, АЛ. 1, Т.3 ОТ ЗДВП И 100, АЛ.3 ЗДВП
Относно
тези две нарушения е налице допълнително материално правно основание за отмяна
на НП.
Принципно
установените по делото факти са коректно
субсумирани под нормите на чл. 100, ал.1, т.3 ЗДвП и чл. 100, ал.3 ЗДвП.
Неправилна е обаче преценката на наказващия орган, че за тези нарушения деецът
следва реално да понесе административно-наказателна отговорност.
Това
е така, доколкото съгласно ТР 1/2007 по тълкувателно дело 1/2005г. на ВАС преценката
за маловажност на случая е такава по законосъобразност, а не по целесъобразност.
От изложеното следва, че изводът, че
нарушителят следва да бъде реално санкциониран, задължително следва да бъде
предшестван от обсъждане на въпроса позволява
ли констатираната действителна обществена опасност да деянието ангажиране на
държавна репресия спрямо дееца.
Настоящия
състав намира, че процесният случай е типичен такъв, при който макар формално да
е допуснато нарушение на законовата норма, обществените отношения реално не са засегнати, което налага извод за липса на действителна обществена опасност на извършеното.
От
текста на двете сочени като нарушени норми е видно, че целта на закона с
тяхното въвеждане е да се осигури и
гарантира възможност за органите на реда
да осъществяват контрол дали водачите са изпълнили задължението си да
сключат задължителна застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“.
С
приемането на новия Кодекс на застраховането (Обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015
г., в сила от 01.01.2016 г.), обаче законодателят е предвидил максимално улеснен
ред за това.
Съгласно
чл. 575, ал.1, вр. чл. 571, ал.1 КЗ Гаранционният фонд изгражда и поддържа електронна информационна система,
в която се съдържа информация за намиращите се в страната МПС, застрахователните полици свързани с тях,
срока за тяхното покритие, настъпилите застрахователни събития и
изплатените суми. Съгласно чл. 571, ал. 7 ЗДвП Комисията за финансов надзор,
Министерството на вътрешните работи и Изпълнителна агенция „Автомобилна
администрация" имат право на
пълен и безплатен достъп до информацията.
От
изложеното следва, че органите на МВР могат във всеки един момент да извършат лесна електронна справка по
регистрационен номер на автомобил дали за същия има сключена задължителна
застраховка, валидна ли е тя и какъв е срока на нейното покритие.
В
конкретния случай не съществува спор между страните, че такава справка е
извършена като резултатите от нея са показали, че към дата 01.06.2020 г. за
автомобил ******** е имало
сключена валидна застраховка гражданска отговорност. Именно затова жалбоподателя е наказан по реда
на чл.100 ЗДвП, а не за нарушение на чл. 638 КЗ.
До
тези изводи се достига и при извършена
от съда служебна справка на сайта на гаранционния фонд.
От
всичко гореизложено следва, че обществените отношения гарантиращи правомощията
на контролните органи да извършват ефективни
проверки дали водачите на МПС са изпълнили задълженията си по Кодекса на застраховането,
реално не са накърнени. Проверка реално е извършена и тя е показала, че
нарушение на кодекса на
застраховането не е допуснато.
Всичко
изложено обуславя извод, че като не е носил в себе си полица за застраховка
гражданска отговорност и удостоверителен знак, жалбоподателят чисто формално е допуснал нарушения
на чл. 100, ал.1, т.3 и чл. 100, ал.3 ЗДвП, но степента на реалната обществена опасност на извършеното не оправдава
използването на административно- наказателна репресия спрямо него.
По
изложените съображения съдът намира, че в конкретния случай приложение досежно
нарушенията по чл. 100, ал.1, т.3 ЗДвП и чл. 100, ал.3 ЗДвП следва да намери
чл. 28 ЗАНН. НП в тази част следва да се
отмени, а на нарушителя да се укаже, че това е последен компромис, който му се
прави, като при следващо нарушение ще бъде реално санкциониран.
ОТНОСНО НАРУШЕНИЕТО ПО ЧЛ. 190
АЛ. 3 ОТ ЗДВП
НП в
тази част страда от допълнителен процесуален порок.
По-горе
вече бе изяснено, че АУАН очертава
нарушението, с неговите съставомерни фактически признаци от обективна и
субективна страна, връзката между инкриминираното деяние и лицето,
сочено като нарушител и надлежната правна квалификация. Срещу тези факти и право нарушителят следва
да се брани, като гарантирането в максимална степен на правото му на защита
изисква той да бъде запознат с тях още от началото на
административно-наказателен процес, т.е. от момента на съставяне и предявяване
на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл.
43, ал.1).
В този смисъл са и задължителните
указания на имащото базисно и фундаментално значение за наказателния процес
Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, в
което е прието, че сред задължителното
съдържание на обвинителния акт е пълното, точно и ясно посочване на всички
съставомерни фактически обстоятелства и на правната квалификация.
Пороците при словесната или юридическа формулировка, водещи до неяснота в описанието на фактическите и/или правните рамки на повдигнатото обвинение
са винаги съществени, доколкото
непоправимо се накърнява правото на защита на наказаното лице. Доколкото, както
вече се спомена, АУАН е акта в административно-наказателния процес, аналог на
обвинителния акт, с който се повдига
и предявява административното обвинение, тези стандарти следва да бъдат
съотнесени и към неговото съдържание.
Наказателното постановление от
своя страна е властническия
правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива
санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява аналога в административно
наказателния процес на ПРИСЪДАТА
от общото наказателно производство. От тази му същност следва, че към неговата
форма и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към
АУАН.
В този изричен смисъл са и
задължителните разрешения на основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността
на даден правен субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички съставомерни фактически
положения, които се приемат за установени, както и приложимите към тях правни норми. Този минимум от правнорелевантна за наказания субект информация
следва да се съдържа в самия
правораздавателен акт, а не да се извлича от доказателствата по
делото.
От всичко
гореизложено следва, че АУАН и НП ще отговарят на изискванията за съдържание по
смисъла на чл. 42, т.4 и 57, т.5 ЗАНН ако в тях са надлежно описани по един небудещ никакво
съмнение, както за дееца, така и за съда начин всички съставомерни фактически признаци на вмененото
нарушение (време, място на извършване на нарушението, както и конкретни
фактически действия, с които е причинен
противоправния резултат).
В
тази връзка в теорията и съдебната практика е изведен следния практически
критерий: АУАН и НП ще отговарят на
императивните изисквания за съдържание, ако фактите, така както са
описани в тях, в случай, че се приемат за доказани, сами по
себе си сочат на съставомерно деяние по възведената правна
квалификация, без да е необходимо за преценката за
съставомерност за първи път да се установяват от съда допълнителни
обстоятелства, които не са предявени на дееца.
В обратния случай,
ако в АУАН и НП не са описани всички съставомерни фактически признаци от
субективна и обективна страна на вменения административен състав или ако за
извършване преценка дали деянието е съставомерно на съда се налага да
установява допълнителни фактически положения, които не са надлежно предявени на
дееца, НП следва безусловно да се отмени, доколкото съществено е накърнено
правото на защита на дееца да разбере кои са фактическите положения, за които
се наказва.
Точно такъв е и процесния случай
В АУАН И НП е посочен
правния извод на наказващия
орган, че деецът не е заплатил в срок дължимите му се глоби по два броя влезли
в сила електронни фиша. Липсва обаче, каквото и да било изложение на факти,
които да позволят на съда проверка на този правен извод.
От текста на нормата
на чл. 190, ал.3 НК следва, че основните съставомерни обстоятелства,
които следва да бъдат установени, за да се носи отговорност по този състав са
индивидуализация на влязъл в сила санкционен акт ( в случая серия и номер на електронен фиш),
размер на неплатената глоба и срока, в който е следвало да стане това.
Нито едно от тези обстоятелства в процесния
случай не е намерило отражение нито в АУАН, нито в НП. Това поставя съда в пълна невъзможност да
разбере неизпълнението на кои точно глоби по влезли в сила актове, контролните
органи са счели за съставомерни.
В случая констатираните пороци
при описания на нарушението в АУАН и НП няма
как да бъдат санирани на етап съдебно следствие, доколкото се касае не за доказателствен дефицит, а
за ненадлежно предявено обвинение,
което накърнява правото на защита на наказания субект, като този порок не е от
естество да бъде отстранен чрез събиране на допълнителни доказателства.
Следва да се отбележи също така и
че съгласно задължителната тълкувателна практика на стария върховен съд и на
ВКС, всяко установяване за първи път
на етап съдебно следствие на
съставомерен факт, който до
този момент не е предявен на дееца по надлежния процесуален ред, по
своята правна същност представлява съществено
изменение на обстоятелствената част на повдигнатото обвинение.
Така изрично Тълкувателно решение
№ 57 от 4.XII.1984 г. по н. д. № 13/84 г., ОСНК на ВС, Тълкувателно решение №
61 от 13.XII.1977 г. по н. д. № 60/77 г., ОСНК на ВС.
В същото време съгласно изричния
текст на разпоредбата на чл. 287 НПК отговорността на дееца може да се ангажира
в условията на съществено изменение на обстоятелствената част, само ако
е предприето надлежно изменение на обвинението по смисъла на този член.
Съгласно трайната съдебна
практика обаче, изменение на обвинението е недопустимо пред въззивната и
касационната инстанция, а доколкото производството по реда на чл. 63 от ЗАНН
има характер на въззивно такова, то института
на изменение на обвинението не може да намери приложение при оспорване на
наказателни постановления пред съда, тоест съдът не може за първи път да установи нови съставомерни фактически
положения и да реализира отговорността на дееца въз основа на тях, щом
те не са предявени до този момент на нарушителя по надлежния процесуален ред.
Така изрично Решение № 250 от 23.06.2015 г. по н. д. №
657 / 2015 г. на Върховен касационен съд, Решение № 405 от 16.02.2015 г. по
нак. д. № 1299/2014 г. на Върховен касационен съд,
От всичко гореизложено следва, че
за съда не съществува възможност да потвърди НП
въз основа на нови съставомерни фактически положения, които са разкрити или доуточнени за първи път на етап съдебно следствие и
които не са надлежно предявени на дееца с АУАН и НП.
В
тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване на НП
и ако при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на процесуалните правила,
които обаче не са ограничили съществено процесуалните права на наказваното
лице. В случая обаче констатираните пороци в съдържанието се отнасят както до
АУАН, така и до НП, поради което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е неприложим.
ПО РАЗНОСКИТЕ
При
този изход на спора на основание чл. 63, ал.3 ЗАНН жалбоподателят има право на разноски. Същият е доказал
заплащането на 300 лева
възнаграждение за адвокат.. Доколкото въззиваемата страна изрично е
направила възражение за прекомерност
на адвокатския хонорар, съдът дължи изрични мотиви за размера, който
следва да се възложи върху въззиваемата страна.
Съгласно
чл. 36, ал. 2 от Закон за адвокатурата размерът на адвокатското възнаграждение
следва да е справедлив и обоснован. За да определи този размер съдът съобрази:
-фактическата
и правна сложност на делото. Констатира се, че процесния случай не разкрива усложнения
от фактическа и правна страна, като делото е приключило в едно заседание, в
което е даден ход, без събиране на допълнителни доказателства, освен вече
приложените по преписката;
-
интересът от делото. В случая жалбоподателя е наказан само с глоба в общ размер 80 лева, като по-тежко наказание
лишаване от права не е налагано.
Мотивиран от изложеното
съдът намира, че на жалбоподателя следва
да се присъди възнаграждение в
рамките на минималното съобразно Наредбата за минималните размери за адвокатските
възнаграждения.
В конкретния случай се констатира, че адвокатската защита и съдействие са се изразили само в изготвяне на
жалбата, но без процесуално представителство
в открито съдебно заседание, поради което и размерът на дължимото
адвокатско възнаграждение следва се определи по реда на чл. 18, ал.1 от Наредбата, а именно ½ от
обжалвания интерес, но не по-малко от 50 лева. Предвид размера на обжалвания
интерес от 80 лева, следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в размер на
50 лева.
Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че за
разлика от чл. 18, ал.2, разпоредбата
на чл. 18, ал.1 от Наредбата не е
претърпявала законодателни изменения след 2016г., поради което и при
нея въпросът с приложимата редакция не стои.
Отново за пълнота на изложението следва да се отбележи, че
да се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева при материален интерес от 80 лева
граничи със стремеж за обогатяване за
сметка на държавен орган, което няма как да бъде толерирано.
Съгласно
т.6 от ДР на АПК "Поемане на разноски“ от административен орган"
означава поемане на разноските от
юридическото лице, в структурата на което е административният орган. В случая
въззиваемата страна „Сектор пътна
полиция“ не е самостоятелно юридическо
лице, което означава, че разноските следва да бъдат възложени върху ЮЛ, от което е част наказващия орган, а именно
ОДМВР-Пловдив.
Така мотивиран и на основание чл.
63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ
Наказателно постановление № 20-
1030-005695, издадено от началник група към ОДМВР-ПЛОВДИВ, сектор
пътна полиция, с което на В.М.С. е наложена:
1) глоба в размер на 10лв. за
нарушение по чл.100, ал. 1, т.3 от ЗДвП.
2) глоба в размер на 50лв. за
нарушение по чл.100, ал. 3 от ЗДвП.
3) глоба в размер на 20лв. за
нарушение чл.190, ал. 3 от ЗДвП.
ОСЪЖДА ОДМВР-
Пловдив да заплати на жалбоподателя В.М.С., ЕГН **********
сумата от 50 лева, представляващи разноски за адвокатска защита и съдействие
пред Районен съд.
Решението подлежи на обжалване
пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от получаване на
съобщението до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала.
С.Д.