РЕШЕНИЕ
№ 143
гр. Пловдив, 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Христо Ив. Крачолов
Членове:Иван Хр. Ранчев
Веселин Г. Ганев
при участието на секретаря Нина Б. Стоянова
в присъствието на прокурора Светлозар М. Лазаров,
като разгледа докладваното от И. Хр. Ранчев Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20255000600049 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Глава двадесет и първа от НПК.
С Присъда № 61 от 18.09.2024г. по НОХД № 1579/2024г. на Окръжен съд
– Пловдив подсъдимата В. Н. С. е призната за ВИНОВНА в това, че на
11.07.2023 г. в гр. П., при управление на МПС - лек автомобил „С.“ модел „“ с
рег. № ******** е нарушила правилата за движение по пътищата, а именно:
чл. 20, ал.2 от ЗДвП: „Водачите на пътни превозни средства са длъжни при
избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия,
с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с
превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с
конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко
предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай
на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.“ - не се е
съобразила с горните задължения; чл. 21, ал.2, вр. ал.1 от ЗДвП „Когато
стойността на скоростта, която не трябва да се превишава, е различна от
посочената в ал. 1, това се сигнализира с пътен знак „В26“, с който е
1
забранено да се превишава скоростта на движение от 30 км/ч - управлява
МПС в този участък с около 46 км/ч.“; чл. 116 от ЗДвП „Водачът на пътно
превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към
пешеходците, особено към децата“ - не се е съобразила с това задължение към
малолетната Г. Д. А. на ** години; чл. 119, ал.1 от ЗДвП „При приближаване
към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е
длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по
нея пешеходци, като намали скоростта или спре.“ - не се е съобразила с това
свое задължение спрямо преминаващите по пешеходната пътека Г. Д. А. и Д.
Г. М. и по непредпазливост е причинила смъртта на Г. Д. А. ЕГН: **********,
като деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на основание
чл.343, ал.3, пр. последно б. „б“ пр.1-во, вр. ал.1 б. „в“, пр.1-во, вр. чл.342,
ал.1, пр.3-то от НК, вр. чл. 373, ал.2 от НПК вр. чл.58а, ал. 1, вр. чл.54 и чл. 2,
ал.1 от НК е ОСЪДЕНА на ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
На основание чл.66, ал.1 НК е ОТЛОЖЕНО изпълнението на
наложеното наказание лишаване от свобода за изпитателен срок от ЧЕТИРИ
ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата в сила.
На основание чл. 59, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НК е ЗАЧЕТЕН срокът на
наложеното наказание лишаване от свобода времето, през което подс. В. Н. С.
е била задържана по реда на ЗМВР и НПК, считано от 11.07.2023 г. до
14.07.2023 г., като един ден „задържане” се зачита за един ден „лишаване от
свобода”.
На основание чл.343 г, вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК подсъдимата В. Н. С. е
ЛИШЕНА ОТ ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА МПС ЗА СРОК ОТ ТРИ ГОДИНИ,
считано от влизане на присъдата в сила.
Веществените доказателства: 1 бр. флаш-памет и 1 бр. компактдиск -
лист 118а, 1 бр. компактдиск - лист 210а е постановено да останат по делото в
срока на неговото съхранение.
На основание чл.189, ал.3 от НПК подсъдимата В. Н. С. е осъдена да
заплати в полза на Държавата по сметка на ОД на МВР - П. направените на
досъдебното производство разноски в размер на 2368.88 лева.
Против присъдата в законоустановения срок, на 3.10.2024 г. е подадена
въззивна жалба адв. А. Б. в качеството му на повереник на частните
2
обвинители Д. Г. М. и И. Д. М. с оплакване за несправедливост на
определените на подс. С. наказания лишаване от свобода и лишаване от право
да управлява МПС. Заявява се, че същите е следвало да се определят при
баланс на индивидуализиращите отговорността на подс. С. обстоятелства, тъй
като неправилно не са отчетени отегчаващи такива. Извежда се оплакване и
срещу приложението на чл.66, ал.1 от НК, тъй като претендирания размер на
наказанието лишаване от свобода е несъвместимо с приложението на
института на условното осъждане. Затова се отправя искане да се измени
присъдата, с увеличаване на наказанието лишаване от свобода около средния
предвиден в закона размер, както и пропорционално да бъде увеличено
наказанието лишаване от право да управлява МПС, с приложението на
разпоредбата на чл. 49, ал.2 от НК. Претендират се и направените разноски
като се представя пълномощно и договор за правна помощ.
Подадено е възражение против така подадената въззивна жалба от подс.
В. С., чрез нейния защитник – адв. Р. Д. от АК – П., в което се посочва, че
същата е допустима, но е неоснователна. Основното съображение на защитата
е свързано с допуснато нарушения на разпоредбата на чл.318, ал.4 от НПК,
тъй като присъдата е постановена в съгласие с направените от частните
обвинители искания. В тази връзка се цитира протокола от съдебното
заседание, на което прокурорът е поискал на подсъдимата да бъде наложено
наказание лишаване от свобода в долната граница на посочения от
законодателя срок, както и че с оглед на превеса на смекчаващите
обстоятелства, не счита за необходимо това наказание лишаване от свобода да
се изтърпява ефективно. А повереникът на частните обвинители е поискал да
се постанови присъда, като се съобразят установените по делото смекчаващи
отговорността обстоятелства. Самите частни обвинители са заявили лично, че
поддържат казаното от повереника си.
Допустимостта на подадената въззивна жалба е възприета
противоречиво от няколко състава на Пловдивския апелативен съд.
С Определение № 401 от 11.11.2024г. по ВНОХД № 487/2024г. на
първоначалния състав на Пловдивския апелативен съд е преценено, че
жалбата неправилно е била администрирана до въззивния съд, поради
неконстатирането от съдията-докладчик от окръжния съд, че присъдата е
постановена в съответствие с направените от частните обвинители и
3
повереника им искания, респ. не може да се приеме, че са накърнени техните
права и законни интереси. Посочено е, че първостепенният съд е бил длъжен
да извърши проверка по чл.318, ал.4 от НПК по отношение на това, дали
жалбата е подадена от лице, което има правото на жалба, след като упражни
правомощията си по чл. 323, ал.1, т.3 от НПК и да върне жалбата на нейните
податели. Въззивният съд не разполага с подобни правомощия, още повече и
след като разпореждане за връщане подлежи на обжалване по реда на глава 21
от НПК. Затова и производството е прекратено, като делото е върнато на
Окръжен съд – Пловдив, за изпълнение на горепосочените указания.
С Разпореждане № 1994 от 19.11.2024 г. по същото дело, съдията-
докладчик от окръжния съд е върнал подадената от адв. Б. въззивна жалба
против горепосочената присъда, тъй като не изхожда от лице, което има
подобно право по смисъла на чл. 323, ал.1, т.3 от НПК. Основното му
съображение е, че по време на съдебните прения повереникът на частните
обвинители е споделил становището на прокуратурата за определяне на
наказание лишаване от свобода при превес на смекчаващите отговорността
обстоятелства, към минимума на предвиденото от законодателя наказание,
чието изпълнение да се отложи по реда на чл.66 от НК, както и да се приложи
чл.343г от НК. При това положение, след като присъдата е постановена в
съгласие с направените от частните обвинители искания, съгласно чл.318, ал.4
от НПК, те нямат правен интерес, респ. право на подобна въззивна жалба по
отношение на наложените на подсъдимата наказания.
Срещу така постановеното разпореждане до Апелативен съд – Пловдив
са подали жалби частните обвинители Д. М. и И. М., чрез техния нов
повереник – адв. Л. Д. от АК – С. с оплаквания за неговата необоснованост и
незаконосъобразност, като се иска отмяната му и връщането на делото на
окръжния съд за образуването на производство по Глава 21 от НПК пред
въззивната инстанция за проверка на справедливостта на постановената
присъда. Намира за необоснована преценката на съда, че частното обвинение
е изразило съгласие с позицията на прокурора за налагане на наказание
лишаване от свобода при превес на смекчаващите отговорността
обстоятелства в размер близък до минимално предвидения в закона, което да
бъде отложено за съответния изпитателен срок. Счита, че изявлението на
предходния повереник не е било от подобен характер, защото винаги са искали
4
това наказание да е ефективно. И ако са се съгласили с неговото изявление, то
те не са разбрали завоалираната правна материя и не са дали повод да се счита,
че не са възразили на подсъдимата да бъде наложено така занижено условно
наказание.
С Определение № 454/12.12.2024г. по ВЧНД № 572/2024г. настоящият
втори по ред въззивен състав /за разлика от предходния/ е преценил, че след
като частните обвинители на пренията пред окръжния съд не са посочили
фиксиран размер на претенцията им за определяне на справедливо наказание,
макар и да се заявили единствено очакванията си то да бъде съобразено с
наличните смекчаващи обстоятелства, не би могло да се приеме, че съдът се е
произнесъл в съгласие с направените от тях искания. Тяхното съгласие се
простира до съобразяване при преценката за налаганото наказание единствено
с установените по делото смекчаващи отговорността на подсъдимата
обстоятелства, т.е. в рамките от минималния размер на предвиденото
наказание до установения от закона баланс. А какъв да бъде конкретният
размер на наложените наказания лишаване от свобода и от правоуправление,
както и дали се приложи чл.66 от НК и какъв да бъде изпитателния срок,
остава въпрос, който следва да се прецени от съда. И това не препятства
правото им на въззивна жалба с искане за изменение на постановената
присъда, поради нейната несправедливост. Затова е върнал отново делото на
първостепенния съд за последващото му администриране по реда на Глава 21
от НПК за образуване отново на производство пред въззивната инстанция.
В изпълнение на даденото му указание съдията-докладчик от окръжния
съд отново е изпратил делото по компетентност на ПАС, ведно с въззивната
жалба.
С определение от 27.01.2025г. по ВНОХД № 49/2025г. първоначалния
въззивен състав на ПАС се е отвел от разглеждане на делото, тъй като вече се е
произнесъл със свой предходен акт за недопустимостта на подадената
въззивна жалба от частните обвинители, в резултат на което делото е било
преразпределено на нов съдия-докладчик.
В производство по Глава 21 от НПК трети по ред състав на ПАС, с
определение от 29.01.2025г. на основание чл.327 от НПК е внесъл делото за
разглеждане в открито съдебно заседание с участието на страните.
На проведеното на 10.02.2025г. открито съдебно заседание, след
5
изслушването на страните, делото е обявено за решаване.
С Определение №72 от 12.02.2025г. по ВНОХД № 45/2025г на
непосочено процесуално основание, този състав на ПАС е отменил своето
определение от 10.02.2025г., с което е даден ход на въззивното съдебно
заседание, както и определението си от 27.01.2025г. /очевидно сгрешено, тъй
като е от 29.01.2025г./ за внасяне на делото за разглеждане в открито съдебно
заседание. Преценил е, че подадената въззивна жалба на частните обвинители
е недопустима, тъй като присъдата е била постановена в съгласие с техните
искания, като я е оставил без разглеждане, прекратил е производството по
ВНОХД № 49/2025г. и е дал 15 – дневен срок за обжалването му.
Впоследствие по подадена касационна жалба от повереника на частните
обвинители Д. Г. М. и И. Д. М., на основание чл. 346, т.4 от НПК е образувано
производство пред ВКС.
С Решение № 291/17.06.2025г. по н.д. № 371/2025г. на I н.о. на ВКС е
прието, че касационната жалба на повереника на частните обвинители е
основателна.
От касационната инстанция е обсъдена пледоарията от 18.09.2024г. на
повереника на частните обвинители пред първостепенния съд и тяхното
становище относно исканията им за налагане на съответното наказание на
подсъдимата. Преценено е, че искането им да се съобразят установените по
делото смекчаващи отговорността обстоятелства, далеч не означава налагане
на ниско наказание или пък от него да може да се направи извод за прилагане
на чл.66 от НК. Влагането на смислов контекст за приложение на чл.66 от НК
в пледоарията и изявлението на двете частни обвинителки е изключително и
само пожелателно, без да има реална фактическа основа за това. Последните, а
и дори техния повереник, никъде не са заявили искане да бъде приложен чл.66
от НК. Поради тази причина и касационният състав е счел за недопустимо да
се приеме, че присъдата е постановено изцяло и в съгласие с тяхното
волеизявление, каквото в действителност не е направено. Затова и
атакуваното по касационен ред определение за прекратяване на съдебното
производство се явява незаконосъобразно и е отменено, като делото е върнато
за продължаване на съдопроизводствените действия от същия състав, на
основание чл. 354, ал.3, т.2, вр. ал.1, т.5 от НПК.
С Разпореждане № 130/30.06.2025г. по ВНОХД № 49/2025г. съдията-
6
докладчик от третия по ред състав на ПАС е преценил, че за него са налице
основанията на чл.31, ал.1, вр. чл.29, ал.2 от НПК като се е отвел от
разглеждането на делото. С Определение № 246/30.06.2025г. по същото дело,
на основание чл. 31, ал.4 от НПК съдията-докладчик е бил отведен от
разглеждането на ВНОХД № 49/2025г., като делото е докладвано на зам.
председателя на ПАС за определянето на друг съдия-докладчик.
След преразпределението на делото, настоящият състав на Пловдивския
апелативен съд счита, че с определението си по ВЧНД № 572/2024г. е приел за
процесуално допустима, подадената въззивна жалба на частните обвинители
против Присъда № 61/18.09.2024г. по НОХД № 1579/2024г. на Окръжен съд –
Пловдив във връзка с наложените на подсъдимата В. Н. С. занижени
наказания лишаване от свобода и лишаване от правоуправление в съответните
размери, както и дали да се приложи чл.66 от НК и какъв да бъде
изпитателния срок. В този смисъл е и произнасянето на ВКС.
Представителят на АП – Пловдив изразява становище, че подадената
жалба на частния обвинител е основателна за наложено явно несправедливо
наказание лишаване от свобода, което следва да се увеличи. Предлага да се
определи наказанието лишаване от свобода в размер на три години, което да се
отложи с изпитателен срок от пет години, а лишаването от правоуправление
да е за пет години.
Повереникът на частните обвинители - адв. Д. от АК – С. заявява, че
поддържа жалбата по изложените в нея съображения за наложено явно
несправедливо наказание, поради неотчитане в пълна степен на отегчаващите
отговорността обстоятелства. Предлага присъдата да се измени, като се
увеличи наказанието, без да се прилага чл.66 от НК. Частните обвинители Д.
М., И. М. и Д. А. изразяват съгласието си с казаното от техния адвокат.
Подсъдимата В. С. се явява лично и със своя защитник – адв. Р. Д. от АК
– П. Намират присъдата за правилна и законосъобразна. Считат наложените
наказания за справедливи, тъй като са налице единствено смекчаващи
отговорността на подсъдимата обстоятелства. Продължават да твърдят, че
според тях, подадената жалба на частните обвинители с искане за увеличаване
размерите на наложените наказания е недопустима, тъй като пред
първоинстанционният съд повереникът се е присъединил към становището на
прокурора, в какъвто смисъл е произнасянето на съда с присъдата. Затова и
7
молят за снизхождение, с оглед потвърждаване на постановената присъда и да
не се уважава подадената жалба на частните обвинители.
Апелативният съд, след като изслуша становищата на страните и
извърши цялостна проверка за правилността на невлязлата в сила
присъда, намира за установено следното:
Подадената въззивна жалба на частните обвинители е частично
основателна.
Първоинстанционното производство по делото е било образувано пред
Окръжен съд - Пловдив по внесен обвинителен акт срещу подсъдимата В. Н.
С. за извършено престъпление по чл.343, ал.3, предл. последно, б. „б“, пр. 1-
во, вр. ал.1, б.“в“, пр.1, вр. чл.342, ал.1 от НК, във връзка с нарушение
правилата за движение по чл.20, ал.2, чл. 21, ал. 2, вр.ал.1, чл. 116 и чл.119,
ал.1 от ЗДвП.
На проведеното на 18.09.2024 г. разпоредително съдебно заседание пред
Окръжен съд – Пловдив по НОХД № 1579/2024г. са конституирани в
качеството на частни обвинители майката на починалата пострадала Г. Д. А. -
Д. Г. М. и нейните баби – И. Д. М. и Д. Г. А. с повереници – адв. М. и адв. Б. от
АК – П. и е изслушано становището на страните по въпросите по чл.248, ал.1,
т.1 – т.3 от НПК.
В съдебното заседание са обсъдени въпросите по чл.248, т.4 – т.8 от
НПК, като подс. С. се е признала за виновна и със защитника й – адв. Д. от АК
- П., са отправили искане делото да се разгледа по реда на чл. 371, т. 2 от НПК,
за предварително изслушване на страните и съкратено съдебно следствие по
реда на Глава 27 от НПК.
Първоинстанционният съд е допуснал разглеждане на делото по този
ред, като на основание чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК е установил, че
направеното от подс. С. самопризнание се подкрепя от събраните в хода на
досъдебното производство доказателства и е обявил, че ще го ползва при
постановяването на присъда, без да събира доказателства за фактите изложени
в обстоятелствената част на обвинителния акт.
При тези условия Пловдивският окръжен съд правилно е приел за
установено от фактическа страна следното:
Подсъдимата В. С. е родена на ******** г. в гр.П. и е живуща в същия
8
град, българка, българска гражданка, вдовица. Има висше образование,
работи като с. в училище „*****“ и не е осъждана.
Подсъдимата С. е правоспособен водач на МПС категория „В и М“, със
стаж като такава малко повече от година към момента на деянието, не е имала
нарушения и не са й налагани наказания като водач.
Тя притежава лек автомобил „С. “, сив металик, с № ********,
застрахован и преминал годишен технически преглед на 24.11.2022г.
На 11.07.2023г., след 17:00 часа, подс.С. управлявала лекия си автомобил
по лявата лента на източната половина на платното за движение на ул. „Б ш.“ в
посока от юг на север. През това време пешеходките - малолетната Г. Д. А.
ЕГН ********** и майка и Д. Г. М., били на източния /десния/ тротоар на тази
улица и се готвили да пресекат платното за движение в посока от изток на
запад по пешеходна пътека в посока към хотел „П.“. Свидетелката М. държала
дъщеря си за ръка, когато предприели пресичане на платното в указаната
посока отдясно наляво пред автомобила. Откъм страната на идващия
автомобил вървяло момичето, а майка и била от северната и страна. В това
време автомобилът „С. “ бил на около 51 метра от тях, а водачката му С. имала
видимост към пешеходките, когато автомобилът й се намирал на около 41,60
метра от тях. В този момент С. управлявала колата си с около 50 км/ч.
Скоростта на пешеходките била около 5,5 км/ч. с плавно движение
перпендикулярно на автомобила. Пътният участък бил хоризонтален, равен и
прав. Движението на участниците в настъпилото произшествие било при
дневна светлина, ясно време и добра видимост. Настилката на платното за
движение била асфалтова и суха, въпреки че към момента на инцидента „Б
ш.“ било в режим на временна организация на движението, като хоризонтална
и вертикална сигнализация била положена видимо за участващите в
движението.
Пешеходната пътека била със съответната маркировка и подсъдимата
имала видимост към нея, когато автомобилът й отстоял на около 69 метра и на
около 5 секунди преди удара.
На кръстовището, преди пешеходната пътека по посока на движението
на лекия автомобил имало пътен знак „В26“ за ограничение на скоростта до 30
км/ч. Пред него обаче имало спрял в дясно автомобил и за това водачката С.
нямала видимост към този знак, когато автомобилът и се намирал на около 5
9
секунди преди удара. Но 3,5 секунди преди удара, съответно когато
автомобилът и се намирал на около 49 метра, С. вече имала видимост към
този пътен знак, но въпреки това продължила да управлява автомобила си с
надвишаваща ограничението скорост, с което нарушила задължението си,
произтичащо от чл.21, ал.2, вр.ал.1 от ЗДвП.
Тъй като пред нея вдясно се движил друг лек автомобил, той също
закривал готвещите се да пресекат пешеходци отдясно наляво по пешеходната
пътека, когато тя се намирала на около 5 секунди преди удара, но на 3 секунди
преди него водачката С. вече имала видимост и към пострадалите пешеходки,
намиращи се на платното за движение.
Когато С. се намирала на 1,38 секунди преди удара, съответно на около
19 метра от пешеходките, тя реагирала като екстрено задействала спирачната
система, но въпреки това настъпил удар, който вече бил неизбежен. Той бил в
предната част на лекия автомобил, в краката на пресичащите пострадали, при
което и двете били възкачени върху предния му капак, предното обзорно
стъкло, отхвърлени във въздуха и отнесени извън пешеходната пътека посока
север, при което детето паднало върху главата си на асфалта.
Вследствие на този удар ** годишната Г. А. починала, а майка й
претърпяла леки телесни увреждания.
В различни моменти случилото се е станало достояние на намиращи се в
близост граждани, между които свидетелите Р. Й. - занесла вода на
намиращата се в шок подсъдима, Д. З., Е. К., П. М., А. Н., Д. П., И. М., А. А.,
В. М., М.Д., Г. П. и В. Т., като повечето от тях се обадили на тел.112 за ПТП.
Дошлите на място екипи на Спешна помощ качили пострадалите в линейките,
в който момент на местопроизшествието дошли и служители от „Пътна
полиция“, един от които св.С. Д.. Подсъдимата С. била тествана за употреба на
алкохол и наркотични вещества, по които тестове резултатите били
отрицателни.
Приети са като веществени доказателства от живущи в съседни на ПТП
сгради за нуждите на разследването - 2 бр. компактдискове със записи от
охранителни камери и 1бр. флашпамет от охранителна камера, монтирана на
х-л „П.“, както и предаденият от подсъдимата мобилен апарат.
Впоследствие, докато Д. М. все още се намирала в УМБАЛ „Св.Г.“ -
10
Пловдив, полицейски служители отвели вуйчо и - св.И. Д. в Съдебна
медицина в града за разпознаване трупа на починалото в момент на оказване
на първа помощ към 18.15ч. дете.
Видно от заключението на вещото лице по назначената в хода на делото
съдебно-медицинска експертиза, на починалата Г. А. вследствие на удара й е
било причинено: черепно-мозъчна - открито многофрагментарно счупване с
разместване на черепните кости, разкъсно-контузна рана и кръвонасядане на
меките черепни обвивки, кръвоизлив в меките мозъчни обвивки, контузия и
оток на мозък с вклиняване, разкъсно-контузни рани на лицето и лява ушна
мида, охлузвания и кръвонасядания на главата и лицето; гръдна травма -
охлузвания и кръвонасядания на кожата, джоб от размачкани тъкани и кръв;
травма на опорно-двигателния апарат - разкъсване на връзков апарат на
лявото коляно с кръвоизлив в коляното, разчленяване на ставата между малък
и голям пищял вляво с кръвонасядане, охлузване по крайниците, специфично
охлузване на лявата подбедрица.
Причината за смъртта е черепно-мозъчната травма, чиято тежест е
направила смъртния изход неизбежен и бърз.
Видно от заключението на вещото лице по назначената в хода на делото
съдебно-медицинска експертиза, на пострадалата Д. М. вследствие на удара и
е било причинено: контузия на главата, разкъсно-контузна рана в областта на
главата, травматичен оток по лява лицева половина, охлузвания по кожата на
дясно ходило и подбедрица, ляво ходило, дясна половина на седалището и
гърба, кръв в меките тъкани на ляво бедро, контузия на коремна област,
контузия на тялото и контузия в областта на тазобедрената става. Било й е
причинено разстройство на здравето извън случаите по чл.128 и чл.129 от НК.
Травматичните увреждания и на двете пешеходки добре отговарят по
време и начин да са получени при описаното ПТП - блъснати от лек
автомобил с последващо падане върху пътната настилка.
Видно от заключенията на вещото лице по назначените в хода на делото
авто-техническа експертиза и допълнителна такава, се установява, че С. имала
техническа възможност да избегне удара чрез безопасно екстрено спиране, ако
в момента на реакцията автомобилът се движил със скорост по-малка от 34
км/ч. Тя е имала възможност да види ограничителния скоростта пътен знак на
разстояние 49 метра преди мястото на удара. Имала е възможност да види,
11
както беше посочено по-горе от много по-голяма разстояние и пешеходната
пътека. А видимостта към пешеходките, когато те се намирали на платното за
движение е била на около 41,60 метра преди мястото на удара и при
своевременна реакция и задействане на спирачната система с максимална
интензивност, същата е имала техническа възможност да спре автомобила си
преди мястото на удара и по този начин да го избегне чрез безопасно екстрено
спиране, тъй като от момента в който тя е имала възможност да види
пресичащите, мястото им било извън опасната зона на автомобила. А самата
пешеходна пътека е била видима за С. на разстояние 69 метра или около 5
секунди преди удара.
Самия удар на двете пешеходки настъпил в лявата лента на източната
половина на платното за движение върху маркираната пешеходна пътека, на
място намиращо се по дължина на 15-16 метра южно от приетия ориентир в
протокола за оглед и по ширина на 5,35 – 5,9 метра западно от източната
граница на платното за движение.
Причина за настъпилото произшествие от техническа гледна точка, е
несвоевременното реагиране от страна на подсъдимата С. на опасността от
удар с пешеходките Г. А. и Д. М., пресичащи платното за движение пред
автомобила й.
Видно от заключението на вещото лице по назначената в хода на делото
съдебно-техническа експертиза за изследване на електронни устройства, не се
установяват разговори, както и изпращане или получаване на съобщения по
мобилния телефон на С. към момента на ПТП.
Видно от заключението на вещото лице по назначената в хода на делото
съдебно-техническа експертиза, се установява, че при изследване на
предоставените за това компактдиск и флашпамет не се установяват следи от
манипулация/намеса при записаната информация.
Първоинстанционният съд е кредитирал изцяло представените
заключения от вещите лица, като изготвени обективно, с необходимите
професионални знания и опит в съответната област, които не са оспорени и от
страните.
Съдът е приел за установена по несъмнен начин така описаната
фактическа обстановка въз основа на събраните по делото гласни и писмени
12
доказателства, които подкрепят изцяло, направените от подсъдимата в
съдебно заседание самопризнания. Приобщените по реда на чл.283 от НПК
доказателства от досъдебното производство, установяват по непротиворечив
начин, изложените обстоятелства, описани във внесения в съда обвинителен
акт, поддържана и от прокурора, съответно: справка съдимост /л.14/,
характеристична справка /л.15/, справка за пътни нарушения /л.16/, трудов
договор /л.25/, копия документи за водач на МПС и автомобил /л.30 - 32/,
протокол за оглед на местопроизшествие /л.35/, фотоалбум /л.37-46/, препис
акт за смърт /л.103/, удостоверение за наследници /л.101/, протоколи за
доброволно предаване /л.116, 117, 118, 146/, справка тел.112 /л.210/, справка
НИМХ ф-л П. /л.212/, справка Общ. П. /л.214, 221/, епикриза /л.232/,
заключенията по експертизите, от показанията на свидетелите Д. М., П. М., И.
М., С. А., Д. А., Р. Й., С. Д., Д. З., Е. К., П. М., А. Н., Д. П., И. М., А. А., В. М.,
М.Д., Г. П., В. Т., И. Д. и обяснения на обвиняемата, както и от съдебно
заседание - удостоверение за граждански брак, препис акт за смърт,
удостоверение за семейно положение и медицинска документация.
Правилно преценено, че от наличните по делото доказателствени
материали, събрани и проверени по реда и със средствата, предвидени в НПК,
по несъмнен начин се установява осъществяването на деянието предмет на
настоящото наказателно производство, като време, място, механизъм и начин
на извършване, както и авторството му.
Обосновано е съобразено, че не само по време на съдебното
производство, подсъдимата С. признава фактите, заложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт и виновното си поведение, но и в
хода на досъдебното производство признава вината си, изразявайки искрено
съжаление за стореното от нея на 11.07.2023г. Свързва преумората от тежката
работна седмица в работата и до късно през деня като **, довела я до
невнимание, предизвиквайки трагичния инцидент на пътя.
От правна страна:
Окръжният съд правилно е решил, че подсъдимата В. С. е осъществила
от обективна и субективна страна признаците на престъпния състав на
престъплението по чл.343, ал.3, пр. последно, б. „б“ пр.1-во, вр. ал.1 б. „в“,
пр.1-во, вр. чл.342, ал.1, пр.3-то от НК, понеже на 11.07.2023 г. в гр. П, при
управление на МПС - лек автомобил „С.“ модел „“ с рег. № ******** е
13
нарушила правилата за движение по пътищата, а именно: чл. 21, ал.2, вр. ал.1
от ЗДвП „Когато стойността на скоростта, която не трябва да се превишава, е
различна от посочената в ал. 1, това се сигнализира с пътен знак „В26“, с
който е забранено да се превишава скоростта на движение от 30 км/ч -
управлява МПС в този участък с около 46 км/ч.“ и чл. 119, ал.1 от ЗДвП „При
приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно
средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или
преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре.“ - не се е
съобразила с това свое задължение спрямо преминаващите по пешеходната
пътека Г. Д. А. и Д. Г. М. и по непредпазливост е причинила смъртта на Г. Д.
А. ЕГН: **********, като деянието е извършено на пешеходна пътека.
Настоящият въззивен състав констатира, че първостепенният съд в
мотивите към присъдата не е изложил в нужната пълнота своите съображения,
в какво се състои нарушаването от страна на подс. С. на вменените й правила
за движение, които са в причинно-следствена връзка с извършеното от нея
транспортно престъпление. Решаването на тези въпроси е от ключово
значение за възприетата правна квалификация на повдигнатото обвинение,
което има бланкетен характер. Не е съобразена и липсата на възможност за
наличието на всички вменени във вина нарушения на правилата за движение
по пътищата спрямо подсъдимата, тъй като една част от тях игнорират
приложението на другите по-общи разпоредби, с оглед първопричините за
възникналото автопроизшествие и съставомерността на деянието. Но няма
пречка като втора, първа инстанция, настоящият състав да изложи своите
правни съображения.
При възприетата за установена фактология на инкриминираното
събитие, водачът С. не е съобразила следните правила за движение:
На първо място, подсъдимата е нарушила разпоредбата на чл.21, ал.2,
вр. ал.1 от ЗДвП, защото непосредствено преди да настъпи транспортното
произшествие е управлявала процесното МПС със скорост от 46 км/ч, при
максимално допустима скорост за конкретния пътен участък от 30 км/ч.,
обозначено по надлежния ред със съответния пътен знак, установено от
заключението на КСАТМЕ.
На второ място, С. е нарушила и разпоредбата на чл. 119, ал.1 от ЗДвП
/в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 64/2025г./, която изрично указва
14
задължението на водача на нерелсово пътно превозно средство, при
приближаване към пешеходна пътека да пропусне стъпилите на пешеходната
пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или
спре. И не е съобразила това свое задължение спрямо преминаващите по
пешеходната пътека Г. Д. А. и Д. Г. М..
Според изготвените по делото заключения на АТЕ, първоначално
подсъдимата при движението си с МПС със скорост от 50 км/ч е имала
видимост към пешеходната пътека, когато автомобилът й е отстоял на около
69 м. и на около 5 сек. преди удара. Междувременно св. М. с дъщеря си –
пострадалата Г. А. от страната на идващият автомобил на С. е предприела
пресичане на платното за движение от отдясно на ляво по пешеходната
пътека, като автомобилът „С. “ е бил на около 51 м. от тях. В този момент
подс. С. е нямала все още видимост към тях, поради движещият се в същата
посока в дясно на нея друг автомобил, който е закривал готвещите се да
пресичат пешеходци. Същевременно водачката С. е нямала първоначална
видимост и спрямо поставения на кръстовището, преди пешеходната пътека
по посока на движението й пътен знак „В26“ за ограничение на скоростта до
30 км/ч. Това е така, защото пред него е имало спрял в дясно друг автомобил,
когато автомобилът „С. “ се е намирал на около 5 сек. преди удара. С
приближаването й на 3,5 сек. преди удара, когато автомобилът й е се е
намирал на 49 м., С. вече е имала видимост към този пътен знак, но въпреки
това е продължила да го управлява с надвишаваща ограничението скорост в
нарушение на задължението си по чл.21, ал.2, вр. ал.1 от ЗДвП. След това на
около 41,60 м. и на 3 сек. преди удара се е откроила видимостта й към
пешеходците, намиращи се на пътното платно и пресичащи пешеходната
пътека. Вещото лице е категорично, че дори и в този момент, подсъдимата при
своевременна реакция и задействане на спирачната система с максимална
интензивност е имала техническа възможност да спре автомобила си преди
мястото на удара и по този начин да го избегне, чрез безопасно екстрено
спиране, тъй като от момента в който тя е имала възможност да види
пресичащите, мястото им е било извън опасната зона на автомобила. Едва
впоследствие, когато С. се е намирала на 1,38 сек. преди удара, съответно на
около 19 м. от пешеходките, тя е реагирала с екстрено задействане на
спирачната система, но въпреки това е настъпил удар, който вече е бил
неизбежен, като скоростта й тогава е била намалена на 46 км/ч.
15
Според вещото лице подсъдимата С. е имала техническа възможност да
избегне удара, чрез безопасно екстрено спиране и ако в момента на реакцията
й, автомобилът се е движел със скорост по-малка от 34 км/ч. И това е така,
защото преди това е могла да види пешеходната пътека и ограничителния
скоростта знак „В 26“ /макар и с известно закъснение поради по-ниското му
поставяне и спрелия пред него автомобил/. Но ако беше се съобразила в
максимална степен с указаната на него скорост от 30 км/ч., тя би имала
пълната възможност да избегне удара с междувременно видимите вече за нея,
пресичащи пешеходци и да не се постигне съставомерния резултат.
В този ред на мисли, при наличието на горепосочените, вменени, две
нарушения на правилата за движение, намиращи се в причинно-следствена
връзка с инкриминираните събития, очевидно подс. С. не е реагирала
своевременно и на опасността от удар с пешеходките Г. А. и Д. М., които са
предприели пресичане на платното за движение пред нейния автомобил.
Последното е посочено изрично в заключението на изготвената по делото АТЕ
като основна причина за настъпване на произшествието от техническа гледна
точка /вж. с.28, т.6 от ДП/.
На трето място, възприетото нарушение на правилата за движение във
връзка с повдигнатото обвинение по чл.21, ал.2, вр. ал.1 от ЗДвП се конкурира
с вменените на подс. С. нарушения по чл.20, ал.2, изр.1-во и 2-ро от ЗДвП /в
редакцията преди изм. с ДВ, бр.64/2025г./, които указват задължението на
водачите на пътни превозни средства при избиране скоростта на движението
да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със
състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с
характера и интензивността на движението, с конкретните условия на
видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо
препятствие, както и да намалят скоростта и в случай на необходимост да
спрат, когато възникне опасност за движението.
Но задълженията за т. нар. „съобразена скорост“, при наличието на
възприето за съставомерно нарушение на правилата за движение по чл.21,
ал.2, вр ал.1 от ЗДвП за указаната със знак „разрешена скорост“, не биха могли
да останат в повдигнатото обвинение спрямо подс. С..
Максимално допустимата скорост на движение може да бъде достигана
само при наличието на оптимални условия на пътя и пътната обстановка, като
16
изброените такива на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП. Достатъчно е едно от тези
обстоятелства да затруднява видимостта и възприятията на водача или
възможността да контролира превозното средство, за да бъде задължен
същият да съобрази скоростта си с всяко „предвидимо“ препятствие и да не се
движи с максимално разрешената скорост. Но след като е налице обективна
възможност от страна на подсъдимата да спре, дори в рамките на избраната
превишена скорост на движение спрямо указаната такава с пътния знак,
очевидно нарушението на правилата за движение за спазване на съобразената
скорост се явява неотносимо по случая.
Обратно в чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП е регламентирано задължението на
водача да съобрази скоростта си с възникването на едно „непредвидимо“
препятствие, което не може да бъде очаквано и/или своевременно възприето в
рамките на видимостта на водача. Движението на пострадалата с майка й, не
може да се определи като неочаквано събитие, защото е станало в рамките на
видимостта на водача - първо към пешеходната пътека и второ към пътния
знак за позволената скорост, като макар и с известно закъснение тази
конкретна опасност е могла да бъде възприета своевременно, за да може
водачът при съобразяване с указаната му скорост да спре преди да настъпи
удара. Така с поведението си подсъдимата сама се е поставила в невъзможност
да възприеме възникналата опасност, да реагира и да предотврати
произшествието, като за вменените й нарушения на чл.20, ал.2, изр.1 и изр.2
от ЗДвП следва да бъде призната за невиновна и оправдана.
На четвърто място, не би могло да се приеме за обосновано и
вмененото спрямо подс. С. нарушение на правилата за движение по чл. 116 от
ЗДвП, което изисква водачът на ППС да бъде внимателен и предпазлив към
пешеходците, особено към децата, като същата не се е съобразила с това си
задължение към малолетната Г. Д. А. на ** години.
Възприетото от настоящия въззивен състав наличие на причинно-
следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат на конкретизираното
нарушение на правилата за движение по чл.119, ал.1 от ЗДвП, игнорира
приложението на по-общото задължение по чл. 116 от ЗДвП, което изисква на
свой ред признаването на подсъдимата за невинна и оправдаването й и по тази
част от повдигнатото обвинение.
С допуснатите нарушения на горепосочените правила за движение по
17
чл.21, ал.2, вр. ал.1 и по чл.119, ал.1 от ЗДВ водачът С. е поставила себе си, а и
пострадалото дете в положение на невъзможност да се избегне ПТП и да не
настъпят вредните последици от него. Тъй като ударът в пешеходеца е станал
на пешеходна пътека, деянието законосъобразно е квалифицирано по по-тежко
наказуемия състав на чл.343, ал.3, предл. посл., б.“б“, пр.1 от НК.
В обобщение, според заключението на АТЕ, подс. С. е имала
възможността своевременно и от достатъчно голямо разстояние да възприеме
наличието на пешеходна пътека, въпреки намиращите се в дясно пред нея
автомобили, които първоначално са закривали видимостта й към
ограничаващия скоростта пътен знак и в нейната дясна част спрямо двете
пресичащи пешеходки, съобразно посоката й на движение. Впоследствие е
имала пълната техническа възможност, независимо от превишената си скорост
на движение преди пешеходната пътека, в момента на последователно
възприемане на ограничаващия скоростта пътен знак, както и на пресичащите
пешеходки, да намали и дори да спре преди нея, за да предотврати настъпилия
трагичен резултат – смъртта на пострадалото дете.
Пътно-транспортното произшествие се явява пряка последица от
допуснатите от подсъдимата като водач нарушения на правилата за движение,
защото в резултат на сблъсъка с автомобила са причинени на пострадалата
тежки травматични увреждания, довели до настъпването на смъртта й, според
заключението на СМЕ.
Подсъдимата С. е трябвало да съобрази стриктно задълженията си на
водач на МПС, респ. да спази горепосочените две разпоредби от ЗДвП, като
тогава и процесното ПТП не би настъпило.
От субективна страна престъплението е било извършено от подс. С. по
непредпазливост под формата на небрежност, защото тя не е предвиждала
настъпването на обществено-опасните му последици, но с оглед на житейския
си опит и умения на водач на МПС е била длъжна и е могла да ги предвиди и
предотврати.
По отношение на наложените наказания.
За престъплението по чл. 343, ал.3, предл. последно, б.“б“, пр.1, вр. ал.1,
б. „в“ от НК, с оглед на чл.2, ал.1 и ал.2 НК /в редакцията на ДВ, бр.95/2016г.
до изм. с ДВ, бр. 67/04.08.2023 г., при извършено деяние на 11.07.2023г./ е
предвидено наказание лишаване от свобода от 3 до 15 години, а съгласно чл.
18
343г, вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК и лишаване от правоуправление.
В жалбата на частните обвинители и техния повереник се посочват
допуснати нарушения на материалния закон от окръжния съд по повод на
наложеното явно несправедливо наказание. Както вече се упомена, с оглед на
изразената твърде неясна позиция на частните обвинители по време на
съдебните прения пред първата инстанция за отчитане на смекчаващите
отговорността обстоятелства, настоящата инстанция възприема за възможно
увеличаването размерите на наложените на подсъдимата наказания, съответно
- за лишаването от свобода в рамките от минималния размер на предвиденото
наказание до установения от закона баланс и за съобразяване с него за срока
на лишаването от правоуправление, както и да се прецени, дали да се приложи
чл.66 от НК и какъв да бъде изпитателния срок.
Пловдивският окръжен съд законосъобразно е преценил, че следва
наказанието на подс. С. да се определи при условията на чл.54 от НК в
рамките на предвиденото в закона наказание към момента на извършване на
деянието, с оглед на разпоредбите на чл.2, ал.1 и 2 от НК.
Съобразени са донякъде основните критерии при определяне на
наказанието за степента на обществена опасност на деянието и дееца, както и
релевантните наказателно-правни характеристики на личността на дееца,
които не са свързани с неговата обществена опасност.
В действителност, конкретното деяние се отличава с висока степен на
обществена опасност, предвид естеството на допуснатите нарушения на
правилата за движение, извършването му на главна улица в населеното място с
интензивен трафик от автомобили, както и обстоятелството, че е лишено от
живот дете, пресичащо пешеходна пътека, придружено от своя родител.
Самата подсъдима С., обаче е личност с невисока степен на обществена
опасност, без данни до момента за допуснати нарушения като водач на МПС
на правилата за движение.
Причините и подбудите за извършване на престъплението могат да се
открият основно в недостатъчния й опит като водач на МПС.
Аргументирано, като смекчаващи отговорността на подсъдимата
обстоятелства са отчетени чистото й съдебно минало, семейно положение –
вдовица с починало дете, недобро здравословно състояние, положителни
19
характеристични данни, трудова ангажираност, изразеното искрено
съжаление за стореното и направеното самопризнание още на досъдебното
производство.
Неправилно обаче окръжният съд е преценил за налично спрямо В. С.
като отегчаващо отговорността й обстоятелство само причинените леки
телесни повреди на майката на починалото дете.
Допълнително отегчаващо обстоятелство за подсъдимата С. са
допуснатите по време на инкриминираната проява поредица от нарушения на
правилата за движение, които по своето естество са твърде сериозни, защото
би следвало да гарантират в достатъчно степен безопасността на останалите
участници в движението. Не е отчетено като отегчаващо обстоятелство и това,
че основната причина за настъпването на ПТП е липсата на своевременна
реакция от нейна страна като водач спрямо опасността от удар с пресичащите
пешеходци. Както вече се упомена, тя е имала пълна видимост към
маркировката на пешеходната пътека от едно немалко разстояние, а
впоследствие е могла последователно да възприеме наличието на пътния знак
за ограничение на скоростта, както и появата на двете пешеходки, като дори
тогава при избраната превишена скорост на движение е могла своевременно
да реагира и да спре с автомобила преди мястото на удара, но не го е сторила.
Реагирала е с твърде голямо закъснение на възникналите пред нея реални
опасности, когато предотвратяването на произшествието е било обективно
невъзможно.
В този ред на мисли, настоящият състав не възприема виждането на
първостепенния съд, че при наличните за подсъдимата многобройни
смекчаващи отговорността обстоятелства, следва наказанието лишаване от
свобода да се определи при техния изключителен превес в предвидения в
закона минимален размер от 3 години. Този факт е безспорен, но с оглед на
съобразените от въззивната инстанция допълнителни отегчаващи
отговорността обстоятелства, най-справедливо е на подсъдимата С. да се
определи наказание лишаване от свобода в един увеличен размер от 4 години.
Съобразявайки провеждането на съдебното производство по реда на
съкратеното съдебно следствие и разпоредбите на чл.372, ал.2 от НПК, вр.
чл.58а, ал.1 от НК, същото ще следва да се редуцира с 1/3 като се наложи на
подсъдимата С. едно крайно наказание от 2 години и 8 месеца „Лишаване от
20
свобода“.
Противно на доводите на частното обвинение за налагане на ефективно
наказание лишаване от свобода, законосъобразна е преценката на окръжния
съд за приложението на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК.
При така определеният размер на наказанието лишаване от свобода,
липсата на предходно осъждане и за пълното изпълнение на целите по чл.36 от
НК, сред които се откроява най-вече поправянето на подсъдимата, не се налага
реалното му изтърпяване. В тази насока са отчетените за нея положителни
характеристични данни, недобро здравословно състояние, трудова
ангажираност и изразеното искрено разкаяние за стореното. Същевременно с
това, за постигането на пълното поправяне на дееца, предвид естеството на
инкриминираната проява, настоящият състав счита, че определеният
изпитателен срок следва да бъде в максималния законов размер, като се
увеличи същият от 4 години на 5 години.
Основателна е жалбата на частните обвинители и за наложено явно
несправедливо наказание лишаване от право да се управлява МПС, според
изискванията на чл.343г, вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК. С оглед на отчетената от
въззивната инстанция висока степен на обществена опасност на извършеното
от подс. С. инкриминирано деяние и грубото нарушаване на правилата за
движение, следва същата да бъде лишена от правоуправление за един по-
продължителен срок, който да се увеличи от 3 на 4 години, в рамките
поставени в чл.49, ал.2 и ал.3 от НК. Неговият размер е в съответствие с
горепосочените смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимата
обстоятелства, като същият е достатъчен да се постигнат успешно целите на
чл.36 от НК.
Съобразена е и разпоредбата на чл. 59, ал.2, вр. ал.1, т.1 от НК, като от
наказанието лишаване от свобода, съдът е приспаднал времето, през което
подс. С. е била задържана по реда на ЗМВР и НПК, считано от 11.07.2023г. до
14.07.2023 г., като един ден „задържане“ се зачита за един ден „лишаване от
свобода“.
Не се налага промяна и по повод произнасянето на съда за веществените
доказателства и разноските по делото.
Следва подсъдимата В. Н. С. да бъде осъдена да заплати допълнително,
направените разноски от частните обвинители Д. Г. М. и И. Д. М. за
21
ангажирането от тяхна страна на повереник пред въззивната инстанция в
размер на 3600 лева, за което същите са представили договор за правна помощ
и съдействие.
При извършената цялостна служебна проверка на обжалваната присъда,
въззивната съдебна инстанция не установи наличието на съществени и
неотстраними процесуални нарушения.
Предвид на гореизложеното, подадената въззивна жалба от частните
обвинители, чрез техния повереник е частично основателна и
първоинстанционната присъда ще трябва да се измени като бъдат увеличени
наложените на подсъдимата наказания.
Водим от горното и на основание чл. 337, ал.2, т.1 от НПК,
Апелативният съд,
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Присъда № 61 от 18.09.2024г., постановена по НОХД №
1579/2024г. на Пловдивския окръжен съд в наказателно-осъдителната й част,
както следва:
Увеличава размерите на наложените на подсъдимата В. Н. С. наказания
при условията на чл. 58а, ал. 1, вр. чл.54 и чл. 2, ал.2, вр. ал.1 от НК,
съответно:
- наказанието лишаване от свобода от 2 години на 2 години и 8 месеца;
- определеният изпитателен срок от 4 години на 5 години и
- наказанието лишаване от право да управлява МПС от 3 години на 4
години, като я ОПРАВДАВА в това да е нарушила правилата за движение по
чл. 20, ал.2 от ЗДвП и по чл. 116 от ЗДвП.
ОСЪЖДА подсъдимата В. Н. С. да заплати направените разноски от
частните обвинители Д. Г. М. и И. Д. М. за ангажирането на повереник пред
въззивната инстанция в размер на 3600 лева.
РЕШЕНИЕТО не е окончателно и подлежи на обжалване или протест в
15-дневен срок от съобщаването пред ВКС.
Председател: _______________________
22
Членове:
1._______________________
2._______________________
23