№ 7789
гр. София, 28.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20231110157981 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от С. В. С., чрез адв. Ф., срещу Р с -П, с която
е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 ДЕС за
заплащане на сума в размер на 5001 лв., предявена като частичен иск от сума в размер на 10
000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди (стрес, мъка, тревога,
отчаяние, притеснение, безсъние, чувство на безсилие), причинени от допуснато съществено
нарушение на правото на ЕС, а именно на чл. 7, чл. 24, § 3, чл. 48 и чл. 52, ал. 1 от ХОПЕС,
изразяващо се в издаване на Определение № 6763 от 02.09.2021 г. по гр.д. № 14206/2021 г.
по описа на Р с -П и Заповед за незабавна защита № 125 от 02.09.2021 г., с които на
основание чл. 18, ал. 1 ЗЗДН е било забранено на С. В. С. да приближава сина му Б С.ов С.,
жилището и местата му за социални контакти и отдих, до приключване на производството
по делото с влязъл в сила съдебен акт, ведно със законната лихва от 02.09.2021 г. до
окончателното изплащане на вземането.
Предявен е в условията на евентуалност от С. В. С. срещу Р с -П осъдителен иск с
правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ за заплащане на сума в размер на
5001 лв., предявена като частичен иск от сума в размер на 10 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди (стрес, мъка, тревога, отчаяние, притеснение,
безсъние, чувство на безсилие), причинени от допуснато нарушение на чл. 8 КЗПЧОС,
изразяващо се в издаване на Определение № 6763 от 02.09.2021 г. по гр.д. № 14206/2021 г.
по описа на Р с -П и Заповед за незабавна защита № 125 от 02.09.2021 г., с които на
основание чл. 18, ал. 1 ЗЗДН е било забранено на С. В. С. да приближава сина му Б С.ов С.,
жилището и местата му за социални контакти и отдих, до приключване на производството
по делото с влязъл в сила съдебен акт, ведно със законната лихва от 02.09.2021 г. до
окончателното изплащане на вземането.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърденията, че съдия
при Районен съд – П издал определение № 6763 от 02.09.2021 г. по гр.д. № 14206/2021 г., с
което на основание чл. 18, ал. 1 ЗЗДН му забранил да приближава сина си Б, жилището му,
местата за социални контакти и отдих до приключване на делото. Въз основа на
1
определението била издадена Заповед за незабавна защита № 125 от 02.09.2021 г. Поддържа,
че с така издадените определение и заповед за незабавна защита в частта, касаеща забраните
спрямо ищеца досежно сина му Б, ответният съд извършил съществено нарушение на
правото на ЕС – чл. 7, чл. 24, §3, чл. 48 и чл. 52, ал. 1 от Хартата на основните права на ЕС
(ХОПЕС) – в нарушение на принципа на пропорционалност и на националния закон
ответникът лишил, евентуално ограничил ищеца и сина му от основните им права, за което
излага подробни съображения. Твърди още, че в случая с определението и издадената
заповед за незабавна защита бил лишен не само от правото на съвместно живеене с
невръстния му син, а и от каквито и да било лични контакти и срещи с детето му, което го
обрекло на отчуждаване на сина му от него в нарушение на принципа на пропорционалност
и на националния закон. Поддържа, че в молбата не били изложени данни за каквито и да
било действия или бездействия на упражнено от ищеца насилие, пряко и непосредствено
насочено спрямо сина му Б, поради което било достатъчно налагане на забраните до ищеца
единствено по отношение на майката. Наред с изложеното, условията за прилагане на
мерките по чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН се определяли от съда и нямало никаква разпоредба в
закона, която да налагала на съда да приложи такава безусловна, сурова и нечовешка
забрана за контакти между дете и родител. От друга страна, с издадената заповед за
незабавна защита било нарушено и правото на детето по чл. 24, § 3 от ХОПЕС на редовни
срещи и контакти и с двамата родители, по – специално с ищеца. В условията на
евентуалност твърди, че с издаденото определение от 02.09.2021 г. и заповедта за незабавна
защита съдът осъществил нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС, за което отговорност носила
държавата в хипотезата на чл. 7 от Конституцията във връзка с чл. 49 ЗЗД. Така, в резултат
на цитираното определение от 02.09.2021 г. и заповед за незабавна защита ищецът бил
фактически лишен от всякакъв контакт със сина му, а и от родителски права и отговорности
за него, за периода от 02.09.2021 г. до 24.03.2022 г., т.е. за 7 месеца, което довело до
изключителен стрес и тормоз за ищеца и оставило дълбок отпечатък не само в
емоционалния му свят, а въобще върху живота му. Ето защо моли съда да постанови
решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 5001 лв.,
предявена като частичен иск от сума в размер на 10 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ от нарушенията на чл. 7, чл. 24,
§ 3, чл. 48 и чл. 52, ал. 1 от ХОПЕС, осъществени с издаденото Определение № 6763 от
02.09.2021 г. по гр.д. № 14206/2021 г. и заповедта за незабавна защита № 125 от 02.09.2021
г., ведно със законната лихва от 02.09.2021 г. до окончателното изплащане на вземането. В
условията на евентуалност моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да
заплати на ищеца сумата в размер на 5001 лв., предявена като частичен иск от сума в размер
на 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 7 КРБ
вр. чл. 49 ЗЗД от нарушенията на чл. 8 КЗПЧОС, осъществени с издаденото Определение №
6763 от 02.09.2021 г. по гр.д. № 14206/2021 г. и Заповед за незабавна защита № 125 от
02.09.2021 г., ведно със законната лихва от 02.09.2021 г. до окончателното изплащане на
вземането. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът, чрез и.ф. председател на Районен съд - П, е
подал отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявения иск като
неоснователен и недоказан. Твърди, че производството по гр.д. № 14206/2021 г. по описа на
Р с -П било образувано на 02.09.2021 г. срещу С. В. С., с твърдения, че на съответната дата
той е извършил физическо, психическо, емоционално и сексуално насилие над молителката
(майка на общото им дете) и над самото дете. В молбата изрично било поискано издаването
на заповед за незабавна защита за майката и за детето, на основание чл. 18 ЗЗДН, чрез
налагане на съответни мерки спрямо нарушителя. С оглед твърденията в молбата и на база
представената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, съдът веднага постановил определение от
02.09.2021 г., като издал заповед за незабавна защита в полза на майката и на детето, срещу
бащата, като го задължил да се въздържа от насилие спрямо тях и му е забранил да ги
2
приближава. Тази заповед имала временен характер и действала до издаване на същинска
заповед за защита по делото или до отказ от издаване на такава от съда. Поддържа още, че
този съдебен акт – определението, с което било прието, че била налице пряка и
непосредствена опасност за живота и здравето на молителите, която била реална и се
основавала на поведението на ответника, не подлежал на самостоятелно обжалване. На
такова подлежало крайното съдебно решение по делото, с което впоследствие била издадена
заповед за защита спрямо майката и детето, като това решение било обжалвано и вече с
влязло в сила решение, потвърдено по в.гр.д. № 1275/2022 г. на Окръжен съд – П
окончателно било прието за установено, че ответникът извършил съответните действия
спрямо майката и детето, за което бил санкциониран с налагане на постоянни мерки за
защита спрямо пострадалите лица, както и допълнително с глоба. От така изложеното
следвало, че съдът стриктно е спазил разпоредбите на ЗЗДН и ГПК както при издаване на
първоначалната заповед за незабавна защита, така и при последвалата частична отмяна.
Твърди още, че съдът е приложил точно закона, като по никакъв начин не било извършено
нарушение на правото на ЕС, защото приемането на противното би означавало, че
националният закон – ЗЗДН, противоречи на правото на ЕС, тъй като предвижда
възможност за налагане на временна мярка на защита, свързана с ограничаване на права на
родител за осъществяване на лични контакти с детето му. Твърденията на молителката,
потвърдени и с декларацията й, били в насока, че пред детето бащата осъществил спрямо
майката домашно насилие, като в този случай на основание чл. 2, ал. 2 ЗЗДН пострадало
лице било и самото дете. В тази връзка именно молителите били защитени със заповед,
предвиждаща забрана за бащата, т.е. ограничението, което било наложено от съда, било по
силата на закона, който е предвидил такава хипотеза. Неслучайно същата била временна
мярка, до установяване на действителната фактическа обстановка, което ставало в
състезателния процес с участието на страните и ангажирането на доказателства в подкрепа
на техните тези. Ето защо моли съда да отхвърли предявения иск. В условията на
евентуалност моли съда да намали размера на търсеното обезщетение до минимум,
съобразен с критериите за справедливост и адекватност на причинените вреди.
Софийски районен съд, ГО, 167 състав, след като взе предвид становищата на
страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:
На 02.09.2021 г. била подадена молба до Р с -П от Д В.а П, действаща лично и като
майка и законен представител на Б С.ов С., срещу С. В. С., с която на основание чл. 18, ал. 1
от Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН) поискала да бъде издадена заповед за
незабавна защита и да бъдат наложени предвидените в закона мерки спрямо С. В. С.. В
молбата било посочено, че Д В.а П и С. В. С. имат общо дете – малолетният Б С.ов С., като в
началото на връзката им живеели на семейни начала във Великобритания. Впоследствие,
поради служебни ангажименти С. С. се преместил в България, което довело до това, че през
известни периоди от време майката и бащата на Б С. били физически разделени.
Последното, според молителката, било причина С. С. да ревнува Д П и да я подозира в
изневяра, поради което ищецът започнал да я следи по различни начини и поводи. От около
три години преди подаване на молбата С. започнал системно да налага тормоз над Д, който в
началото бил дискретен, но с времето прераснал във все по – видим психически тормоз,
който ескалирал до сексуален и физически, включително и в присъствието на детето. В
молбата били изложени твърдения още, че ревността на С. С. ескалирала във физическа
агресия, за което Д П потърсила съдействие от британски кризисен център. На 07.08.2021 г.
се твърдяло, че майката и бащата на Б С. направили опит за заздравяване на отношенията
помежду им, като отишли на море в гр. Поморие в апартамент на партньор на майката на Д
П. Било посочено още, че на същата дата, около 22 часа, след като се прибрали в
апартамента, С. С. се развикал пред детето, че майка му Д П била „курва“ и че се „хилела
курвенски“ на мъжете из Поморие, че била „долен боклук“ и че щял да я „заколи и
3
разчлени“, при което детето се разплакало, а майка му се опитала да го успокои, но бащата
С. С. продължил да крещи обиди и закани, след което завлякъл Д П в банята и на сила
извършил с нея полов акт, което причинило силна болка на молителката и довело до уплаха
на детето, което чукало на вратата и плачело, а по – късно питало майка си „Мамо, той ще
те убие ли?“. След тази случка молителката, заедно с малолетното дете се преместили при
нейната майка в гр. П, като в молбата се твърдяло още, че за времето след 09.08.2021 г. С. С.
продължил да тормози и двамата, като Б изпитвал силен страх. В този смисъл било
посочено, че С. С. извършил акт на физическо насилие срещу Д П, както и акт на домашно
насилие над детето Б, пред очите на който се развили събитията, описани по – горе.
Към молбата от 02.09.2021 г. била приложена от Д В.а П и декларация по чл. 9, ал. 3
ЗЗДН за извършеното насилие.
С Определение № 6763 от 02.09.2021 г., постановено по гр.д. № 14206/2021 г. по описа
на Р с -П, VI граждански състав, на основание чл. 18, ал. 1 вр. чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗДН,
съдът задължил С. В. С. да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение
на молителите Д В.а П и Б С. С.. Със същото определение съдът забранил на С. В. С. да
приближава пострадалите Д В.а П и Б С.ов С., жилището, местоработата и местата им за
социални контакти и отдих, до приключване на производството по делото с влязъл в сила
съдебен акт. Въз основа на цитираното определение била издадена Заповед за незабавна
защита № 125/02.09.2021 г.
С писмо изх. № СГ/Д-РВ/1073-001 от 09.12.2021 г., изпратено от Агенция за социално
подпомагане, дирекция „Социално подпомагане“ – П, по повод подаден сигнал и заявление
от С. В. С., последният бил уведомен, че от извършеното социално проучване се
установило, че за детето му Б С. се полагали необходимите грижи и му е била осигурена
сигурна семейна среда, поради което детето е било с нормално физическо и нервно-
психическо развитие.
С Определение № 11043 от 21.12.2021 г., постановено по гр.д. № 14206/2021 г. по
описа на Р с -П, VI граждански състав, след подадена молба вх. № 79360/20.12.2021 г. от
бащата С. С., съдът отменил Определение № 6763 от 02.09.2021 г., в частта, с която се
забранява на С. В. С. да приближава Б С.ов С., жилището, местоработата и местата му за
социални контакти и отдих, до приключване на производството по делото с влязъл в сила
съдебен акт. Със същото определение съдът обезсилил издадената Заповед за незабавна
защита № 125/02.09.2021 г., в частта, с която се забранява на С. В. С. да приближава Б С.ов
С., жилището, местоработата и местата му за социални контакти и отдих, до приключване
на производството по делото с влязъл в сила съдебен акт, мотивирайки се с промяна в
обстоятелствата, наложили първоначалното й издаване.
В хода на настоящото производство като свидетели по делото са разпитани М Т Т и М
С М.
От показанията на свидетеля М Т Т, които съдът кредитира като ясни, последователни
и убедителни се установява, че познава С. В. С. повече от 8 г. Причината да се запознаят
била негово прибиране от Англия в България. Той трябвало да остане в гр. София, за да се
устрои известно време, като съпругата на брата на свидетеля Трендева й се обадила, за да я
помоли той да остане в апартамента, в който тя живеела към онзи момент. Това било
приблизително преди осем години и половина. Така се запознала със С.. Известно време
били съквартиранти, живеели заедно, споделяли апартамента. В рамките на тези няколко
месеца, в които живеели заедно, станали близки приятели, като продължили да поддържат
контакти след това. С. се върнал в Англия отново, но всяко прибиране в България се чували
със свид. Трендева, понякога се и виждали. Контактът не бил прекъснат. Свидетелят заявява
още, че С. има един син – Б, като в деня след неговото раждане той й се обадил специално,
за да й каже, че детето се е родило, като бил изключително щастлив. Твърди, че С. е
изключително привързан към детето си, като от негови разкази знае, че е полагал основната
4
грижа за детето, докато майката на детето е била на работа, което обикновено е било след
края на неговия работен ден. Вземал е много дейно участие в отглеждането, включително е
готвил за детето, грижил се е за изграждане на хигиенните му навици, купувал е подаръци,
дрехи за детето и в тези моменти е оставил впечатление на грижовен баща, който се
интересува от детето си и се грижи за него активно. През лятото на 2021 г., когато С. се
прибрал в България отново традиционно се чул по телефона със свидетеля Трендева и той й
споделил, че нещо не е наред в взаимоотношенията с майката на детето му. Може би месец
или два след това се оказало, че имал забрана да вижда детето и нямал никаква представа
къде се намира и какво се случва с него. Тази мярка сринала С. емоционално. Той спрял да
се храни, бил изключително разстроен през по-голямата част от времето, почти не могъл да
спи, плакал. Със свидетеля Трендева провеждали много продължителни и чести телефонни
разговори, в които тя правила опити да го успокои, да му даде кураж за това, което се
случва. Липсата на каквато и да е било информация за детето му изключително сериозно го
разклатило емоционално. Свидетелят Трендева му препоръчала да посети психолог, за да му
помогне да се справи със стреса и стресовата ситуация, през която преминавал и той го
направил. Отишъл веднъж или два пъти на сеанс при специалист точно в стремежа си да
намери вариант да се пребори с всички негативни емоции, които в момента бушували в
него. След забраната се променил начинът му на живот. Той не бил способен да работи, на
моменти нямал физическата сила, за да излезе навън, а единственото, което правел било да
плаче, да си задава въпроси - какво се случва, да търси начини да промени ситуацията, в
която е и да търси информация за детето си. В определен момент свидетелят Трендева му
предложила отново да дойде в апартамента, в който тя живее, за да не е сам, което му
влияело изключително зле. След една такава нощ бил ходил до бърза помощ със сърцебиене
и някакви такива физически неразположения по-сериозни, които го били накрали да потърси
лекарска помощ, което било притеснително за всички около него. За да има контакт с детето
си С. използвал всички законови методи. Всяка една институция, която под някаква форма
можела да му даде достъп до детето я сезирал, пишел писма, оплаквания почти ежедневно,
но за съжаление не намирал разбиране и някак проблемът не се разрешавал и той
продължавал да няма достъп до детето си. Всяка предходна институция го насочвала към
следваща, която го връщала пак при първата и някак изглеждало да е омагьосан кръг, в
който той не успял да намери път, но въпреки това не спирал да го търси. Основните му
притеснения били липсата на каквато и да е информация за детето от една страна и от друга
страна фактът, че детето било на около четири години и той се притеснявал това да не
отчужди по някакъв начин детето, да не промени генерално взаимоотношенията с него,
детето да не го забрави и да не бъде настроено срещу него. Това му били основните
притеснения, като С. отслабнал драстично в този период, а преди това бил изключително
весел, усмихнат човек, който обичал да се събира с други хора и да общува. В периода, в
който нямал контакт с детето нищо от това не било такова. Той не се усмихвал, бил
изключително слаб, не искал да излиза и да се вижда с други хора. Преди това С. не е имал
здравословни проблеми. Свидетелят изяснява още, че е виждала детето на С. - Б.
Присъствала е на контакт между детето му и него, като останала с впечатлението, че детето
е привързано към баща си, непрекъснато търсило баща си и контакта с него. Дори
настоявало бащата да е част от играта на площадка навън. Отношението на С. към детето
било много сходно с това на детето. Той също се стремял всяка една минута възможна да
прекарва с него и да отговаря на очакванията му, да се държи с него, както един баща се
държи с детето си. За съжаление най-близките роднини на С. починали - и майка му и баща
му. Той има сестра, която живее във Варна, която има свое семейство и свой живот и не се
виждали толкова често. Реално най-тесният му семеен кръг били детето и майката на детето
му. Поне било така до един момент - до края на лятото на 2021 г., когато С. споделил на
свидетеля Трендева, че има наложена забрана от съда в гр. П да вижда детето.
От показанията на свидетеля М С М – първи братовчед на ищеца, които съдът
5
преценява по реда на чл. 172 ГПК, се установява, че С. доскоро живеел в Англия, а след това
в гр. Тервел, където имал къща. Свидетелят изяснява, че от малки израснали заедно с ищеца,
поддържали връзка по телефон, по вайбър, докато е бил в Англия. Когато ищецът заедно с
детето му и неговата майка се прибрали в България през 2021 г. през м. юни или м. юли
били в гр. П. След това С. отишъл до гр. Тервел да види семейство, близки и от там нататък
рязко му била прекъсната връзката с детето – съдът в гр. П му забранил да го вижда, да го
чува, да приближава детето, тъй като С. бил обвинен, че изнасилил съпругата си. При
осъществяваните видео разговори между С. и братовчед му Мирослав, последният виждал
как ищецът си играел с детето, готвел и го приготвял за детска градина, той изгледал детето,
грижел се за него, къпел го, обличал го, карал го на училище и го взимал от там. След
забраната да вижда детето си С. бил много съкрушен, постоянно плачел, не се хранел, не
комуникирал с хора, изпаднал в една „дупка“. В този период нямал никаква информация за
детето, къде е, как е, гладно ли е, жадно ли е, къде го гледат, как го гледат. Получил
сърцебиене, а на два-три пъти и пристъпи, при които не можел да си вземе въздух.
Отслабнал, вдигнал кръвно, като получил и астма от това напрежение. Свидетелят изяснява
още, че в този период С. търсел постоянно помощ от институциите в гр. П, ходел
многократно в социалните и в полицията, като не успявал да получи някаква подкрепа.
Социалните и полицията му казвали „ние нищо не можем да направим“. Преди да се
случило всичко това С. бил жизнен и изключително амбициозен човек, но през този период
изгубил желание за всичко.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна
страна:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3
ДЕС.
Съгласно чл. 4, § 3 от Договора за Европейски съюз (ДЕС), Държавите-членки вземат
всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на
задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза, като
прогласеният там принцип на лоялно сътрудничество изисква от тях да гарантират
върховенството и ефективното прилагане на правото на Европейския съюз (ЕС).
Разпоредбата на чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ изрично признава на гражданите и юридическите
лица правото да претендират вреди от правораздавателната дейност на съдилищата,
причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Отговорността за
обезщетяване на тези вреди е на Държавата, а когато нарушението на правото на ЕС е
извършено от общите съдилища или от ВКС, искът за присъждането на обезщетение се
предявява срещу съда, от чиито незаконен акт, действие или бездействие за произлезли
вредите. Този извод относно пасивната легитимация на ответника по иска по чл. 2в ЗОДОВ
следва недвусмислено от разпоредбата на чл. 2в, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 7 от ЗОДОВ.
Общностното право не поставя конкретни изисквания относно пасивната легитимация,
извън принципите на ефективността и еквивалентността (в този смисъл е Определение №
1500 от 28.03.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 638/2024 г., III г. о., ГК).
Изведеният от практиката на СЕС (решение от 19.11.1991 г. по съединени дела C-6/90
и C-9/90 – Francovich и Bonifaci; решение от 05.03.1996 г. по съед. дела C-46/93 и C-48/93 –
Brasserie du Pêcheur и Factortame; решение от 30.09.2003 г. по дело C-224/01 – Gerhard
Kubler; решение от 11.07.2015 г. по дело С-98/14 – Berlington Hungary, и др.) фактически
състав на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушение на
правото на ЕС, включва: 1. нарушение на общностна норма, която предоставя права на
частноправни субекти; 2. достатъчно сериозно нарушение на тази норма и 3. пряка
причинна връзка между нарушението и вредите. Когато нарушението е извършено от
национална юрисдикция, практиката на СЕС (вж. решението от 30.09.2003 г. по дело C-
224/01 – Gerhard Kubler) въвежда и още една предпоставка – вредите да произтичат от
6
решение на окончателна съдебна инстанция. Тази предпоставка е материалноправна.
Изискването актът, с който на ищеца са причинени вреди от нарушение на правото на ЕС, да
е постановен от окончателна съдебна инстанция е условие за уважаване на иска (съобразно
цитираното вече решение по дело С-224/01), а не процесуална предпоставка за допустимост
на исковото производство.
От гореизложеното следва, че основателността на предявения иск с правно основание
чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 ДЕС предполага кумулативната наличност на следните
предпоставки: 1) нарушение на норма от правото на ЕС, която предоставя права на
частноправни субекти, 2) нарушението следва да е достатъчно съществено, 3) да са
причинени вреди, и 4) да е налице причинно-следствена връзка между нарушението и
причинените вреди. Елементите от горепосочения фактически състав трябва да се установят
при условията на пълно и главно доказване от ищеца – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
В известното решение по делото Kubler C-224/01, т. 39, т. 51 и т. 53 СЕС приема, че
"признаването на принципа на отговорността на държавата за решение на съд, който се
произнася като последна инстанция, не поставя под съмнение силата на пресъдено нещо на
това решение. Успешното провеждане на иск, ангажиращ отговорността на държавата, ще
гарантира обезщетяване на причинените вреди, без да е необходимо (задължително) да се
прогласява отпадане на силата на пресъдено нещо на съдебното решение, причинило
вредата. Във всеки случай принципът за отговорността на държавата, присъщ на правовия
ред на Общността, изисква такова обезщетение, но не и преразглеждане на съдебното
решение, на което се дължи вредата. Условията, които трябва да бъдат изпълнени, за да бъде
задължена дадена държава-членка да заплати обезщетение за вреди, причинени на лицата в
резултат на нарушения на общностното право, за които е отговорна държавата, са три:
нарушената съюзна норма да предоставя права на лицата; нарушението да бъде достатъчно
сериозно и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушаването на
задълженията на държавата, и загубата или вредата, понЕ.и от увредената страна.
Отговорността на държавата за нарушение на общностното право с решение на национален
съд, който се произнася като последна инстанция, може да възникне само в изключителни
случаи, когато съдът явно е нарушил приложимото право".
От така изяснените принципни постановки следва, че в настоящото производство е
недопустимо преразглеждане на въпроса законосъобразно ли е постановеното определение,
с което съдът е забранил на С. В. С. да приближава пострадалите Д В.а П и Б С.ов С.,
жилището, местоработата и местата им за социални контакти и отдих, до приключване на
производството по делото с влязъл в сила съдебен акт. Предмет на настоящото дело не е
спорната администрация на гражданските правоотношения по ЗЗДН, във връзка с която е
постановено процесното Определение № 6763 от 02.09.2021 г. по гр.д. № 14206/2021 г. по
описа на Р с -П, VI граждански състав, а противоправни действия на посочения съд,
изразяващи се в неправилно прилагане на нормите на общностното право, от които са
настъпили твърдените вреди. Следователно, в настоящото съдебно производство е
недопустимо съдът да преценява наличието на неправилност на постановения от Районен
съд - П съдебен акт. В този смисъл, правният спор по делото се съсредоточава единствено
по въпроса дали ответникът е постановил Определение № 6763 от 02.09.2021 г. и Заповед за
незабавна защита № 125/02.09.2021 г. в нарушение на основните принципи на общностното
право, осмислящи стандартите на правовата държава. За целта е необходимо да бъде
изследвано обстоятелството дали при осъществяване на правосъдната си дейност Районен
съд - П е съблюдавал правото на страните по делото на ефективни правни средства и
справедлив съдебен процес.
Правото на ефективни правни средства за защита по смисъла на чл. 47 ХОПЕС и
съобразно нормата на чл. 19, § 1 ДЕС създава задължение към държавите членки на
Европейския съюз да осигурят вътрешен ред за защита пред съд на субективните права,
7
гарантирани от общностното право. Съгласно приетото тълкуване на същата норма под съд
следва да се разбират всички юрисдикции, част от системата от способи за закрила на
съответната държава в областите, обхванати от правото на Съюза, натоварени да се
произнасят в това си качество по тълкуването и прилагането му, независимо от тяхната
връзка със съдебната власт. Внимателен и подробен анализ на практиката на СЕС (C-497/20,
C-791/19, C-824/18, C-192/18, C-949/19, C-403/16 и C-161/15) води недвусмислено до извода,
че правото на ефективни средства за защита се очертава от два основни принципа – принцип
на равностойност и принцип на ефективност.
Принципът на равностойност налага предоставените правни средства за защита,
осигуряващи зачитането на предписаните от общностното право материални субективни
права, да не бъдат по-неблагоприятни от процесуалните способи за защита на права,
предвидени във вътрешното право (C-949/19, т. 43 и сл.). Следователно, молба или жалба, с
която се упражняват права, гарантирани от правото на Съюза, следва да бъдат третирани по
същия начин като искове и жалби с еднакво основание и петитум, основаващи се на права,
които субектите черпят от националния правен ред (C-161/15, т. 29). На свой ред принципът
на ефективност изисква предвидените процесуални възможности да не бъдат обвързани от
формални изисквания, които да правят тяхното упражняване практически невъзможно или
прекомерно трудно (C-949/19, отново т. 43).
Но достъпът до националния съд и броя на съдебните инстанции, които са
компетентни да разгледат определен материален или процесуален правен спор, се урежда не
от общностното право, а от законодателя на съответната държава-членка на ЕС – т. нар.
принцип на процесуална автономия. Според него всяка държава сама определя системата и
вида на съдебните способи за защита, изискванията и методите на тяхното упражняване.
Принципът на процесуална автономия обаче не е абсолютен. В своята практика СЕС
утвърждава разбирането, че процесуалната автономия на страните членки е ограничена от
принципите на равностойност (обхванатите от правото на Съюза правила да не са по-
неблагоприятни, отколкото при подобни положения, уреждани от вътрешното право) и
ефективност (да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването
на правата, предоставени от правото на Съюза) - C-497/20, т. 58. Следователно, съответният
компетентен орган във всяка отделна държава може да изменя вече съществуващите
съдопроизводствени правила или да приема нови по свое собствено усмотрение (това е
негово суверенно право), като за целта не може нито да създава прекомерни пречки пред
упражняването на гарантирани от общностното право права, нито да поставя упражняването
им в по-неблагоприятно процесуално положение в сравнение с права от националното
право. По този начин не се отнема процесуалната автономия на държавите-членки, а
единствено тя бива поставяна в разумни предели с цел закрила на законните права и
интереси на гражданите и техните организации, и предотвратяването на злоупотреби и
заобикаляне на поети с учредителните договори задължения.
В конкретния случай при постановяване на Определение № 6763 от 02.09.2021 г. по
гр.д. № 14206/2021 г. по описа на Р с -П, VI граждански състав, с което на С. В. С. е било
забранено да приближава пострадалите Д В.а П и Б С.ов С., жилището, местоработата и
местата им за социални контакти и отдих, до приключване на производството по делото с
влязъл в сила съдебен акт, съдебният състав при ответника е приложил нормата на чл. 18,
ал. 1 вр. чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗДН в редакцията преди измененията, обнародвани в
Държавен вестник, бр. 66/2023 г. Съгласно чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН една от мерките за защита
от домашното насилие е забрана на извършителя да приближава пострадалото лице,
жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих на пострадалото лице при
условия и за срок, определени от съда. Съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЗДН, когато молбата съдържа
данни за пряка, непосредствена или последваща опасност за живота или здравето на
пострадалото лице, районният съд в закрито заседание без призоваване на страните издава
заповед за незабавна защита в срок до 24 часа от получаването на молбата. Наистина,
8
нормата на чл. 18, ал. 1 вр. чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН ограничава основни права на лицето,
спрямо което се прилага, но тя има за цел да даде бърза и ефективна защита и да осигури
помощ и подкрепа на лицата, пострадали от домашно насилие или в риск, и да упражни
превантивно и възпиращо действие върху извършителя на насилието, а отделно от това тя
не урежда различен процесуален ред за упражняване на права, произтичащи от българското
и общностното право. В този смисъл е необходимо да се отбележи, че съгласно чл. 24, § 2 от
Хартата на основаните права на Европейския съюз, при всички действия, които се
предприемат от публичните власти или частни институции по отношение на децата,
висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение. Също така, съгласно
определението, дадено в Регламент (ЕС) № 606/2013 на Европейския парламент и на Съвета
от 12 юни 2013 г., относно взаимното признаване на мерки за осигуряване на защита по
граждански дела, „мярка за осигуряване на защита“ означава всяко решение, независимо от
наименованието му, постановено от издаващия орган на държавата членка по произход в
съответствие с националното право и пораждащо едно или повече от следните задължения
за лицето, създаващо заплаха, с оглед на защитата на друго лице, когато е възможно
неговата физическа или психическа неприкосновеност да са изложени на риск: а) забрана
или регламентиране на посещаването на мястото, където лицето, което се ползва от защита,
пребивава, работи или което редовно посещава, или където редовно пребивава; б) забрана
или регламентиране на контактите под каквато и да е форма с лицето, което се ползва от
защита, включително по телефона, посредством електронна или обикновена поща, факс или
всяко друго средство; в) забрана или регламентиране на приближаването на по-малко от
определено разстояние до лицето, което се ползва от защита.
Законът за защита срещу домашното насилие осъществява концепцията за бърза
защита на пострадалите от домашно насилие, като се предвижда всяко лице, пострадало от
домашно насилие, ако е навършило 14 години, или някое от изрично изброените в чл. 8, т. 2-
4 лица, да може да се обърне към съда за защита. Когато молбата съдържа данни за пряка,
непосредствена или последваща опасност за живота или здравето на пострадалото лице,
районният съд в закрито заседание без призоваване на страните издава заповед за незабавна
защита в срок от 24 часа от получаването на молбата. Производството по чл. 12 и сл. ЗЗДН е
такова по спорна администрация на гражданските правоотношения. Заповедта не разрешава
правен спор, а съобразно правното положение между страните определя ред и начин за
упражняване на материалните права и задължения помежду им. Страни в производството са
молителят и лицето, за което се твърди, че е извършило домашно насилие, а при подадена
молба от лицата по чл. 8, т. 2 и 4 ЗЗДН, служебно се конституира и пострадалото лице.
Производството е спорно, провежда се открито съдебно заседание, страните представят
допустими по ГПК доказателства, доказателства могат да се събират и служебно от съда (чл.
14, ал. 1 ЗЗДН), заповед за защита може да се даде и само при наличие на декларация от
молителя за извършено насилие по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Целта на защитата по ЗЗДН е да се
преустанови осъществено срещу молителя посегателство, едва след което да се прояви и
превантивното и възпиращо действие на наложената спрямо извършителя защитна мярка.
Всеки акт на домашно насилие, при подадена молба за защита от съда, следва да бъде
санкциониран като се наложи поне една от мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН. При избора на
мярката, която да бъде наложена, съдът не взема предвид формата и степента на вината на
извършителя. Мярката няма за цел да го превъзпита (макар косвено да може да се постигне
подобен ефект), а да преустанови, евентуално да предотврати по - нататъшни посегателства
върху пострадалото лице (в този смисъл е Тълкувателно решение № 2/2019 от 25.11.2020 г.
по тълк. дело № 2/2019 г. по описа на ОСГК на ВКС).
Следва да бъде изяснено и обстоятелството, че определението от 02.09.2021 г., с което
е прието, че е налице пряка, реална и непосредствена опасност за живота и здравето на
молителите, основаваща се на поведението на бащата, не подлежи на самостоятелно
обжалване. На такова подлежи крайното съдебно решение по делото, с което (по твърдения
9
на ответника, неоспорени от ищеца) впоследствие е била издадена заповед за защита спрямо
майката и детето, като е било прието, че е имало извършен акт на насилие над майката в
присъствие на момчето, като това решение е било обжалвано и вече с влязло в сила
решение, потвърдено по в.гр.д. № 1275/2022 г. на Окръжен съд – П окончателно било
прието за установено, че ищецът е извършил съответните действия спрямо майката и детето,
за което е бил санкциониран с налагане на постоянни мерки за защита спрямо пострадалите
лица, както и допълнително с глоба.
В случая компетентният съд е бил надлежно сезиран с молба, подадена от лица по чл.
8, ал. 1 ЗЗДН (от Д П, действаща лично и като майка и законен представител на малолетното
дете), с посочени дата, място, начин и други факти и обстоятелства за извършено домашно
насилие както спрямо майката Д П, така и спрямо детето Б С., както и съдържаща данни за
пряка, непосредствена или последваща опасност за живота или здравето им по смисъла на
чл. 18, ал. 1 ЗЗДН, поради което и съобразно цитираната разпоредба Р с -П, в закрито
заседание без призоваване на страните, е издал заповед за незабавна защита в срок до 24
часа от получаването на молбата. Както се изясни, по отношение на заповедта за незабавна
защита следва да се има предвид, че същата се издава в закрито заседание на съда, без
участието на страните и само въз основа на твърденията в подадената молба, преценени от
съда като съдържащи данни за съответната опасност по чл. 18, ал. 1 ЗЗДН. Целта й е да
предостави временна и незабавна защита на пострадалия през времетраенето на делото до
окончателното му решаване. Затова и изрично чл. 19 ЗЗДН определя действието й до
издаването на заповед за защита или до отказа на съда да издаде такава. Тук е мястото да се
отбележи, че са напълно неоснователни доводите на ищеца, че в молбата не били изложени
данни за каквито и да било негови действия/бездействия/актове на някакво насилие спрямо
сина му Б. Напротив, видно е от подадената на 02.09.2021 г. молба, че в същата се съдържат
конкретни твърдения за осъществен спрямо майката психически и физически тормоз,
включително и в присъствието на детето, като е посочено още, че на 07.08.2021 г. С. С. се
развикал пред детето, че майка му Д П била „курва“ и че се „хилела курвенски“ на мъжете
из Поморие, че била „долен боклук“ и че щял да я „заколи и разчлени“, при което детето се
разплакало, а майка му се опитала да го успокои, но бащата С. С. продължил да крещи
обиди и закани, след което завлякъл Д П в банята и на сила извършил с нея полов акт, което
причинило силна болка на молителката и довело до уплаха на детето, което чукало на
вратата и плачело, а по – късно питало майка си „Мамо, той ще те убие ли?“. В молбата са
изложени и твърдения, че за времето след 09.08.2021 г. С. С. продължил да тормози и
двамата, като Б изпитвал силен страх. Предвид изложеното в молбата, както и с оглед
твърденията на ищеца в исковата молба следва изрично да се подчертае, че съгласно
разпоредбата на чл. 2, ал. 2 ЗЗДН, за психическо насилие върху дете се смята и всяко
домашно насилие, извършено в негово присъствие.
На следващо място, както бе изяснено, още на следващия ден, когато е бил сезиран с
молба вх. № 79360/20.12.2021 г. от бащата С. С., съдът е постановил Определение № 11043
от 21.12.2021 г. по гр.д. № 14206/2021 г. по описа на Р с -П, VI граждански състав, с което е
отменил Определение № 6763 от 02.09.2021 г., в частта, с която се забранява на С. В. С. да
приближава Б С.ов С., жилището, местоработата и местата му за социални контакти и отдих,
до приключване на производството по делото с влязъл в сила съдебен акт. Със същото
определение съдът е обезсилил издадената Заповед за незабавна защита № 125/02.09.2021 г.,
в частта, с която се забранява на С. В. С. да приближава Б С.ов С., жилището, местоработата
и местата му за социални контакти и отдих, до приключване на производството по делото с
влязъл в сила съдебен акт, мотивирайки се с промяна в обстоятелствата, наложили
първоначалното й издаване.
От гореизложеното следва, че Р с -П стриктно е спазил разпоредбите на ЗЗДН както
при издаване на първоначалната заповед за незабавна защита, така и при последвалата й
частична отмяна, като е основал своето вътрешно убеждение на съдържащите се молбата
10
данни и на закона, както предписват правните норми, уредени в чл. 235, ал. 2 ГПК вр. чл. 12
ГПК, поради което производството по спорна администрация на гражданските
правоотношения е разгледано от безпристрастен и независим национален съд в
съответствие на уредените в ХОПЕС принципи, при упражняване на ефикасни правни
средства за съдебна защита на твърдяно материално право. Когато българският съд прилага
точно закона и съобразно неговия дух, вкл. когато при надлежното му сезиране за извършен
акт на домашно насилие осигурява бърза и ефективна защита на лицето, пострадало от това
насилие, като издава заповед за незабавна защита и забранява временно на извършителя да
приближава пострадалото лице, тъй като законодателят е ограничил това право на
извършителя, той (съдът) не извършва съществено нарушение на правото на Европейския
съюз. Върховният законодателен орган в Република България (Народното събрание) – при
упражняване на законодателна целесъобразност, е ограничил в тези изключителни случаи
това право на извършителя (по смисъла на ЗЗДН), като е счел, че с оглед целта на закона (да
даде бърза и ефективна защита и да осигури помощ и подкрепа на лицата, пострадали от
домашно насилие или в риск, и да упражни превантивно и възпиращо действие върху
извършителя на насилието) не е обосновано през определен период от време извършителят
да приближава пострадалото лице, жилището, местоработата и местата му за социални
контакти и отдих. Това разрешение е установено на законодателно равнище, поради което
дали то е целесъобразно или не, българският съд не може да бъде укоряван.
При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни
доводи, настоящият съдебен състав достига до категоричния правен извод, че при
постановяване на определението Районен съд – П не само не е нарушил общностното право,
преценено в светлината на съдебната практика на СЕС, но то съответства на основни
принципи на общностното право – гарантиран достъп до безпристрастен и независим съд,
установен от националното законодателство, който поставя висшият интерес на детето на
първо място, в т.ч. защитава неговата физическа и психическа неприкосновеност (съгласно
чл. 3 § 1 и чл. 24, § 2 от ХОПЕС). Следователно, поради обстоятелството че в обективната
действителност не се е осъществила първата материалноправна предпоставка, обуславяща
възникването на претендираното от ищеца право на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, не следва да бъдат разглеждани и другите юридически факти,
включени във фактическия състав на правната норма, уредена в чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр.
чл. 4, § 3 ДЕС.
Ето защо настоящият съдебен състав приема, че предявеният главен иск с правно
основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 ДЕС следва да бъде отхвърлен като
неоснователен (така и Определение № 1599 от 13.06.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 712/2023
г.).
Неоснователността на главния иск по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 ДЕС е
процесуалното условие, при което е предявен евентуалният иск по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД
вр. чл. 7 КРБ, поради което съдът дължи произнасяне по него.
По евентуалния иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ:
Съобразно наведените в исковата молба фактически твърдения и формулираното
искане за вида на съдебната защита, настоящият съдебен състав достига до правния извод, че
предявеният в условията на евентуалност иск трябва да бъде подведен под правната норма,
уредена в чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ. Ищецът поддържа, че вследствие от
деяние на ответника - издадените на 02.09.2021 г. от Районен съд - П определение и заповед
за незабавна защита, е претърпял неимуществени вреди, като съдът е осъществил нарушение
на чл. 8 от КЗПЧОС.
Относно допустимостта на исковата претенция настоящият състав приема същата за
процесуално допустима, с оглед наведените твърдения за причинени вреди от
противоправно деяние, водещо до нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС, но излизащо от обхвата
11
на специалния ред за защита по ЗОДОВ, който предвижда такава при нарушение на чл. 5, §
1, чл. 5, § 2 - 4 и чл. 6, § 1 от Конвенцията (така и Решение № 3945 от 17.07.2023 г. на СГС
по гр. д. № 11971/2022 г.).
Съгласно чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря за вреди,
причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.
В публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така
осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен
равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра финансите, освен когато в
закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. Съдебната практика приема, че
държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент по
граждански спорове за обезщетение за вреди на общо основание - чл. 49 ЗЗД, който урежда
най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или
по повод изпълнението на възложената работа (в този смисъл е и Тълкувателно решение №
1/20.04.2023 г. по т. д. № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС). Всъщност, когато държавата участва
в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото
(каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от
постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния
субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое
име, изключва възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе
участие в процеса като главна страна – в това е смисълът на процесуалната суброгация и
разпростирането на действието на съдебното решение (в този смисъл е Решение № 71 от
6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV г. о., ГК).
Следователно, ищецът основава предявеният от него деликтен иск срещу процесуалния
субституент на държавата – Районен съд-П.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за
чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-
обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената
разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би
възникнала деликтна отговорност, както и допълнителният факт на възлагане на работа на
деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа – виж
Постановление № 7 от 29. XII. 1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18. XI. 1963
г., Пленум на ВС, Постановление № 4 от 30. X. 1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9
от 28. XII. 1966 г., Пленум на ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи се касае
до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до
невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за възложителите
бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в
неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила
и от характера на възложената работа.
В частност по предявения в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 49
ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, за да възникне обезпечително-гаранционната отговорност
на възложителя за неимуществени вреди, причинени при или по повод на уговорената
работа, е необходимо в обективната действителност да са настъпили следните юридически
факти (материални предпоставки): 1) деяние (действие или бездействие); 2)
противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото
поведение); 3) вреди (неблагоприятно засягане на неимуществената сфера на увредения); 4)
причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите
неимуществени вреди (вредоносния резултат в съвкупния съпричинителен процес между
явленията в природата следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща
последица от виновното противоправно поведение на делинквента); 5) вина на делинквента,
която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6)
12
виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената
работа. Следователно основателността на иска предполага установяване в съдебното
производство на тези елементи, съотнЕ.и към конкретната фактическа обстановка, твърдяна
от ищеца.
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС),
ратифицирана със закон от Народното събрание през 1992 г., съставлява част от вътрешното
право на Република България (чл. 5, ал. 4 КРБ). Правото на зачитане на личния и семейния
живот е установено в чл. 8, § 1 от Конвенцията, като е предвидено, че: 1. Всеки има право на
зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата
кореспонденция; 2. Намесата на държавните власти в ползването на това право е
недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично
общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото
благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита
на здравето и морала или на правата и свободите на другите.
От друга страна, нормата на чл. 6, § 1 от Конвенцията предоставя право на достъп до
съд, т.е. право на съдебно производство за защита на гражданските права, съществуването
на което право не зависи от това дали защитата на съответното право е уредена от
националната правна система (ЕСПЧ приема безпротиворечиво, че правото на достъп до
съд, макар да не е гарантирано изрично, се съдържа подразбиращо се в чл. 6 КЗПЧОС).
В случая ищецът твърди, че вследствие от издадените на 02.09.2021 г. от Районен съд -
П определение и заповед за незабавна защита, с които съдът му е забранил да приближава
сина му Б С., жилището и местата му за социални контакти и отдих, до приключване на
производството по делото с влязъл в сила съдебен акт, е претърпял неимуществени вреди,
като съдът е осъществил нарушение на чл. 8 КЗПЧОС. В разглеждания случай, обаче, за да
издаде цитираните актове, Р с -П е бил надлежно сезиран от майката на Б, действаща както
лично, така и като законен представител на детето, с молба за защита от извършено домашно
насилие спрямо тях и съдържаща данни за пряка, непосредствена или последваща опасност
за живота или здравето им по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЗДН, поради което и съгласно
закона, Р с -П, в закрито заседание без призоваване на страните, е издал заповед за
незабавна защита в срок до 24 часа от получаването на молбата. В този случай намесата на
държавата в лицето на съда е допустима съобразно чл. 8, § 2 от Конвенцията, тъй като е
изрично предвидена в закона и е необходима в едно демократично общество в интерес на
националната и обществената сигурност, за защита на здравето, морала, правата и свободите
на другите. Ето защо следва да се приемат за изцяло неоснователни доводите на ищеца, че
съдът е осъществил нарушение на чл. 8 КЗПЧОС. В светлината на необходимия баланс
между конкуриращи се лични и обществени интереси следва да се съобрази преди всичко
положението на детето и неговият висш интерес, прогласен с чл. 3 от Конвенцията за
правата на детето, в който смисъл се е произнасял и ЕСПЧ, очертавайки приложното поле
на чл. 8 и чл. 6 КЗПЧОС. В този смисъл следва да се подчертае, че съгласно чл. 14 от
Конституцията на Република България децата са под закрилата на държавата и обществото и
следва да се осигури най-добрият интерес на детето (чл. 3, т. 3, вр. § 1, т. 5 ДР на ЗЗакрД),
което през призмата на чл. 8 и чл. 6 КЗПЧОС налага да се предостави възможност на съда да
прецени особените обстоятелства на всеки отделен случай преди вземане на крайното
решение, дали се постига нужния баланс между различните интереси на заинтересуваните
страни – майката, детето навършило или ненавършило пълнолетие, както и бащата. От
гореизложеното следва несъмнения извод, че Р с -П е съобразил преди всичко висшия
интерес на детето, след като е бил сезиран по предвидения в закона ред с молба за защита от
извършено домашно насилие в присъствието на Б, което по смисъла на чл. 2, ал. 2 ЗЗДН
представлява психическо насилие върху детето, като по силата на закона съдът е бил
длъжен да се произнесе в закрито заседание, без призоваване на страните, в срок до 24 часа
от получаването на молбата. От друга страна, както бе изяснено, още на следващия ден,
13
когато е бил сезиран с молба вх. № 79360/20.12.2021 г. от бащата С. С., съдът е постановил
определение, с което е отменил Определение № 6763 от 02.09.2021 г., в частта, с която се
забранява на С. С. да приближава Б С., жилището и местата му за социални контакти и
отдих. Със същото определение съдът е обезсилил издадената заповед за незабавна защита,
в частта, с която се забранява на С. С. да приближава Б С., жилището и местата му за
социални контакти и отдих, мотивирайки се с промяна в обстоятелствата, наложили
първоначалното й издаване. Ето защо с категоричност може да се приеме, че Р с -П, след
преценка на особените обстоятелства на конкретния случай, е постигнал нужния баланс
между различните интереси на заинтересуваните страни – майката, детето и бащата.
Категорични аргументи за липсата на нарушение на чл. 8 КЗПЧОС могат да бъдат
изведени и от Решение от 5.07.2022 г. на ЕСПЧ по делото Диана Спасова Котева срещу
България, по жалба № 33654/2018 г., четвърто отделение, постановено по сравнително
аналогичен случай, в което е прието, че жалбата е необоснована и неоснователна, какъвто е
и настоящият иск. В цитираното решение Съдът приема, че процесът на вземане на
решения, свързан с мерките за намеса в правата, защитени от чл. 8 от Конвенцията, трябва
да бъде справедлив и такъв, че да гарантира надлежно зачитане на интересите на различните
участващи страни (вж. скорошното решение по Petrov and X v. Russia , № 23608/16, § 101,
23.10.2018 г.), което в конкретния случай е спазено, както бе изяснено по – горе. На
следващо място ЕСПЧ изрично подчертава, че държавите се ползват с широка свобода на
преценка при установяването на процедури и средства за защита съгласно чл. 8 от
Конвенцията. От цитираното решение на ЕСПЧ се извежда и изводът, съотносим към
настоящия случай, че съдът не следва да установява дали наложената от Р с -П спрямо С. С.
забрана да приближава Б С. нарушава сама по себе си чл. 8 от Конвенцията. Съдът следва да
вземе под внимание по – нататъшното фактическо развитие, описано по – горе, а именно, че
молбата на С. С. с вх. № 79360/20.12.2021 г. е била уважена от съда при извършена преценка
за промяна на обстоятелствата, поради което Определение № 6763 от 02.09.2021 г., е било
отменено по реда на чл. 253 ГПК в частта, с която се забранява на С. С. да приближава Б С.,
жилището и местата му за социални контакти и отдих. Следователно, според българския
правов ред, определението, постановено по чл. 18 ЗЗДН, няма сила на пресъдено нещо. В
този смисъл и съобразно решението на ЕСПЧ, следва да се приеме, че изборът на държавата
да предвиди производство по чл. 253 ГПК изглежда разумно средство, способно да
предостави защита в ситуация като тази, от която се оплаква ищецът. С. С. прибягва до това
средство за защита, участва в производството и по този начин излага аргументите си пред
съда. Съответно, ищецът участва в достатъчна степен в процеса на вземане на решения
относно неговите права, каквото е изискването на чл. 8 КЗПЧОС. В светлината на
гореизложеното следва да се приеме, че оплакванията на ищеца не разкриват никакви
признаци на нарушение на правата и свободите, посочени в Конвенцията или протоколите
към нея.
Ето защо не са налице основанията за ангажирането на деликтната отговорност на
ответника, поради което и предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД вр.
чл. 7 КРБ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Относно разноските в производството:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
единствено ответникът. Същият, обаче, не е сторил и претендирал разноски, поради което
такива не следва да му бъдат присъждани.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
14
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. В. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „Проф.
Ц Л“ ********, срещу Р с -П с адрес: гр. П, бул. „Ш с **** осъдителен иск с правно
основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 ДЕС за заплащане на сума в размер на 5001
лв., предявена като частичен иск от сума в размер на 10 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди (стрес, мъка, тревога, отчаяние, притеснение,
безсъние, чувство на безсилие), причинени от допуснато съществено нарушение на правото
на Европейския съюз, а именно на чл. 7, чл. 24, § 3, чл. 48 и чл. 52, ал. 1 ХОПЕС, изразяващо
се в издаване на Определение № 6763 от 02.09.2021 г. по гр.д. № 14206/2021 г. по описа на Р
с -П и Заповед за незабавна защита № 125 от 02.09.2021 г., с които на основание чл. 18, ал. 1
ЗЗДН е било забранено на С. В. С. да приближава сина му Б С.ов С., жилището и местата му
за социални контакти и отдих, до приключване на производството по делото с влязъл в сила
съдебен акт, ведно със законната лихва от 02.09.2021 г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. В. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „Проф.
Ц Л“ ********, срещу Р с -П с адрес: гр. П, бул. „Ш с **** осъдителен иск с правно
основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 7 КРБ за заплащане на сума в размер на 5001
лв., предявена като частичен иск от сума в размер на 10 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди (стрес, мъка, тревога, отчаяние, притеснение,
безсъние, чувство на безсилие), причинени от допуснато нарушение на чл. 8 КЗПЧОС,
изразяващо се в издаване на Определение № 6763 от 02.09.2021 г. по гр.д. № 14206/2021 г.
по описа на Р с -П и Заповед за незабавна защита № 125 от 02.09.2021 г., с които на
основание чл. 18, ал. 1 ЗЗДН е било забранено на С. В. С. да приближава сина му Б С.ов С.,
жилището и местата му за социални контакти и отдих, до приключване на производството
по делото с влязъл в сила съдебен акт, ведно със законната лихва от 02.09.2021 г. до
окончателното изплащане на вземането.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15