РЕШЕНИЕ
№ 3521
гр. Пловдив, 30.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330118478 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД,
ЕИК ********* против Д. Р. И., ЕГН **********, с която са предявени обективно
съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415,
ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл.11, чл.33 ЗПК и чл. 6 и сл.
ЗПФУР.
Ищецът твърди сключен договор за потребителски кредит от разстояние №
...от 27.05.2021 г., по който сумата от 1300 лева била преведена, но липсвало
погасяване.
Настъпил падежът за плащане на трета вноска от 130 лева на 01.09.2021 г.,
при което претендира същата, ведно с договорна лихва от 24,83 лева за 01.09.2021 г.
За сумите се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
7651/07.09.2021 г. по ч.гр.д. № 14310/2021 г. на ПРС, срещу която в срок постъпило
възражение за недължимост, при което се породил правен интерес от предявяване на
настоящите искове. Моли за установяване дължимостта на сумите, ведно със
законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда – 07.09.2021
г. до окончателното погасяване. Претендира разноските в двете производства.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.
Оспорва твърдяното съгласие и изразена от потребителя воля за сключване на
договора. Въвежда възражения за недействителност, поради нарушения на чл. 11, т.9,
т.10, чл. 19, ал. 4 ЗПК. Търсената лихва за един ден не била дължима. Ответницата не
дължала разноски, т.к. ищецът злоупотребявал с права – за отделните вноски,
образувал отделни заповедни и искови производства, което нарушавало принципите на
законността и морала. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
1
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч.гр.д., вземанията по настоящото производство
съответстват на заповедта за изпълнение /заявлението/, възражението за недължимост
е подадено в срок, а исковете, по които е образуван наст. процес – предявени в
месечния срок, при което подлежат на разглеждане по същество.
По същество:
Според договора за кредит е предоставена сума от 1300 лева, платима на 10
вноски, при ГЛП 39,73 %, ГПР 47,83 % и включена такса за експресно разглеждане от
1051,70 лева, с общ размер на плащанията 2600 лева.
Според приетата и неоспорена ССЕ, която се кредитира като ясно,
компетентно изготвена – сумата по кредита е изцяло усвоена от ответника.
При анализ на доказателствата, вкл. съдържанието на договора и ОУ,
постигнатите между страните уговорки, съдът приема, че правоотношението е
възникнало, в разрез с възраженията на ответника.
Договорът е сключен по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за
предоставяне на парични кредити от разстояние, като отношенията между страните в
тази връзка се уреждат електронно. Сключването на договора става не чрез
подписването му от кредитополучателя, а посредством електронно изявление, чрез
активиране на изпратен линк за потвърждение или по друг предвиден начин.
Тъй като договорът е сключен под формата на електронен документ,
последният, ведно с ОУ, са представени по делото на хартиен носител, на основание
чл. 184, ал. 1 ГПК. В договора са посочени личните данни на кредитополучателя –
ответник. Уговорени са – предоставена сума, ГЛП, ГПР, срок за връщане, общо
дължима сума.
В ОУ е регламентирано, че договорът се сключва по искане на
кредитополучателя след регистрация в сайта на дружеството, създаване на профил,
след което и предоставяне на лични данни /което е сторено, видно от самото
съдържание на договора/. Съгласието за сключването му се изразява чрез въвеждане на
СМС персонален ид. код за потвърждение, имащ действие на саморъчен ел. подпис. В
договора изрично е посочено, че като ел. документ е подписан с обикновен ел. подпис
на 27.05.2021 г. от ответника, посредством СМС персонален ид. код за потвърждение
942571, който има сила на саморъчен подпис в отношенията с кредитора, съгласно чл.
13, ал.4, вр. с ал. 1 ЗЕДЕП.
2
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП /сега ЗЕДЕУЗ/, електронен документ е електронно
изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава
възможност да бъде възпроизвеждано. Законът придава значение на подписан
документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран
електронен подпис /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/, но допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността
на саморъчен /чл. 13, ал. 5 ЗЕДЕП/. Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен подпис е
всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с
електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквото законът признава на подписания писмен
документ.
Съдът намира, че процесният договор представлява електронен документ,
който не е подписан с квалифициран електронен подпис по смисъла на ЗЕДЕП.
Независимо, че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен
подпис, не се ползва с формална доказателствена сила, последното не е тъждествено на
пълна липса на волеизявление и не може да бъде игнорирано, в който смисъл е
практиката на ВКС - Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г., ІV г.о. и
Определение № 169/06.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017 г., І т. о., според която -
“принципно представянето на документ, върху който липсва подпис на издателя му,
предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат
установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят му”.
В случая, на база писмените доказателства - договор, ОУ, пл. нареждане, ССЕ,
съдът приема, че страните са сключили договор за кредит с посоченото съдържание.
Освен изложеното, следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
която постановява, че договорът за заем има реален характер и се счита сключен в
момента на получаване на сумата от заемополучателя. Последното е безспорно
установено от ССЕ и представеното пл. нареждане, което не е оспорено. Ето защо,
договорът е сключен, като за ответника е възникнало задължение за връщане на
предоставения за временно ползване финансов ресурс в размер на сумата от общо 1300
лв. при условията и за сроковете, установени в договора и общите условия към него.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на
императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата
държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като
основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата
да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на
точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
3
преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и
на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011
г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г.
на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018
г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/
2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за
недействителност на договора според възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за
които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но
той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата
сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
4
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо
по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва
обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 47,83
%/. Посочената годишна фиксирана лихва от 39,73 % не е ясно как точно се съдържа и
как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, т.к. посоченият в договора ГПР от 47,83 % не
съответства на действителния. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е
предвидено уговорената в чл.1 такса за експресно разглеждане на заявлението за
искане на кредит от 1051,70 лева /почти равна на предоставената сума/ да се плаща
разсрочено във времето, заедно с месечните вноски.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва и на определения падеж.
Съдът намира, че таксата за експресно разглеждане на искането за отпускане
на кредита, представлява установено задължение на кредитополучателя, свързано
именно с усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такса е
уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна
норма установява забрана за начисляване на такси и комисиони, свързани с усвояване
и управление на кредита.
С предвиждането на тази такса реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК и се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение.
С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат
5
включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение,
вземайки предвид сегашния му размер /47,83 %/ и съотношението между главницата,
таксата и възнаградителната лихва. Ето защо, посоченият в договора ГПР не отговаря
на действителния. Това от своя страна представлява невярна информация и следва да
се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4
ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването
на договора. В този смисъл - Решение № 260123/25.09.2020 г. по в. гр. д. № 1214/2020
г.; Решение № 682/7.07.2020 г. по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375/22.11.2019 г.
по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220/18.02.2020 г. по в. гр. д. № 2957/2019
г.; Решение № 1411/29.11.2019 г. по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение №
1510/13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33/8.01.2020 г. по в. гр. д. №
2344/2019 г. на ПОС и др.
Освен горното, клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите нрави.
Според заключението на ССЕ, процентът, с който се оскъпява кредитът с тази
уговорка е 97,08 % годишно, 9,71 % месечно.
Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост.
Основната цел на клаузата е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитора за
сметка на длъжника и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен,
почти двоен размер спрямо главницата, което е в контраст с разумните граници на
добрите нрави и не се толерира от закона, а е и изцяло във вреда на потребителя.
С оглед изложеното, съдът приема, че поради неспазване на посочените
изисквания, договорът за потребителски кредит е недействителен. За разлика от
унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът
следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви или други разходи.
За пълнота, лихва не е дължима и поради нищожност на клаузата за
начисляването й.
При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да
бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален.
В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече
от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378
от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г.
по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
6
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и
практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018
г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение
№ 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай
договорената между страните лихва - в размер на 39,73 % годишно, както и годишен
процент на разходите от 47,83 % /както се посочи неотговарящ на действителния/,
надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за
норми на поведение, установени в обществото/, като същевременно предвиждат и
повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата,
установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие
между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва
не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ответника.
Ето защо, следва да бъде уважен единствено искът за главница от 130 лева –
представляваща чиста стойност на кредита по вноска с настъпил падеж на 01.09.2021
г., която ответникът не доказва да е погасил, въпреки изискуемостта, ведно със
законната лихва от постъпване на заявлението до погасяването, като последица.
Претенцията за дог. лихва следва да бъде отхвърлена.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски принципно
се дължат на двете страни по съразмерност, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Такива на
ищеца обаче няма да бъдат присъдени, поради превратно упражняване на процесуални
права от негова страна. На съда е служебно известно и след направена справка в ЕИСС
се установява, че същият е завел общо 20 /двадесет/ съдебни производства против
ответника – за всяка отделна вноска /10 бр./ по процесния договор, с първоначално
образувани заповедни производства, прераснали в искови процеси гр.д. на ПРС –
6025/21; 16344/21; 20385/21; 35/22; 3507/22; 5576/22; 5963/22; 7226/22; 9043/22.
Горното представлява съществено нарушение на принципа, залегнал в чл. 3
ГПК, при което ищецът генерира значителни разноски за ДТ и адв. възнаграждение,
водещи до неоснователно обогатяване, при което със законоустановени средства цели
противоправен резултат. Ето защо, разноски няма да му бъдат присъдени.
Такива се следват на ответника, който е поставен в положение да се защитава
по всяко едно от тези 20 производства. Направил е искане, представил списък по чл. 80
ГПК и док. за плащане на 180 лв. – ССЕ и 300 лв. адв. възн., съгласно ДПЗС. По
съразмерност се дължат 76,98 лв.
Следва да му се присъдят и разноските в зап. производство /т. 12 на ТР №
7
4/2013 на ОСГТК на ВКС/ – в размер на 200 лева – платено адв. възн., съгл. ДПЗС, от
които по съразмерност – 32,07 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Д. Р. И.,
ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, ЕИК
********* сумата от 130 лева – главница /чиста стойност на кредит/ по вноска с падеж
01.09.2021 г. във връзка с договор за потребителски кредит № .... от 27.05.2021 г., ведно
със законната лихва от постъпване на заявлението в съда – 07.09.2021 г. до
окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска за признаване дължимост на
договорна лихва от 24,83 лева за 01.09.2021 г., като неоснователен, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 7651/07.09.2021 г. по ч.гр.д. №
14310/2021 г. на ПРС.
ОСЪЖДА „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин“ № 9, бл. 963, ет.1 да плати на
Д. Р. И., ЕГН **********, с адрес:..... следните суми: 76,98 лева /седемдесет и шест
лева и деветдесет и осем стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото
производство и 32,07 лева /тридесет и два лева и седем стотинки/ - разноски по
съразмерност за заповедното производство по ч.гр.д. № 14310/2021 г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8