Решение по адм. дело №2098/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административно-процесуалния кодекс, във връзка с чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване.

Образувано е по жалба на П. И. И., [ЕГН], чрез адв.С. С. - ВАК, срещу Решение № 2153-03-156/21.08.2025г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Варна, с което на основание чл.117, ал.3 от КСО във вр. с чл.97, ал.1, изр.1, предл. последно от АПК, е отхвърлена жалбата му срещу разпореждане [номер]-00-26-3/25.06.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП–Варна на НОИ, с което, на основание чл.54ж, ал1 от КСО вр. чл.11, §3, б. “а“ и чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004г., му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

Жалбоподателят счита, че решението е неправилно, незаконосъобразно като постановено при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и при несъответствие с целта на закона. Сочи, че органът не е съобразил чл. 7, чл. 8, чл. 9, чл. 12, чл. 13 и чл. 36 от АПК. Предвид чл. 1, § 3, б. „й“ и б. „к“ от Регламент /ЕО/ № 883/2004, безспорно приложим за всички държави – членки, намира, че е налице ясно разграничение между мястото, където лицето е установено /обичайно пребивава/, и мястото на временно /непостоянно, инцидентно/ пребиваване. Изтъква, че специалните правила, представляващи изключение от общия принцип по чл. 11, § 3 от Регламент /ЕО № 883/2004, че държавата-членка по последва заетост отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент /ЕО/ № 883/2004. Жалбоподателят твърди, че държавата-членка по пребиваване, съгласно чл. 1, б. „й“ от Регламент /ЕО/ № 883/2004 и чл. 11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009, както и центърът на жизнените му интереси са в Република България, като излага подробни доводи в тази насока и прави анализ на приложимите разпоредби и легални дефиниции. Подчертава, че обстоятелствата, които се взимат под внимание при определяне на центъра на интересите на едно лице, могат да имат различно естество, като изброяването в чл. 11, § 1, и § 2 от Регламент /ЕО/ №987/2009 е примерно, а не изчерпателно. Намира, че в оспореното решение не е определен правилно центърът на жизнените му интереси и държавата на пребиваване, като липсват мотиви в тази насока. Навежда доводи, че ТП на НОИ Варна е следвало да изпрати запитване чрез СЕД Н005 - Искане за информация за пребиваване за извършване на проверка относно пребиваването на лицето до ФР Германия. Твърди, че липсват доказателства, към датата на подаване на заявлението, И. да е пребивавал във ФР Германия, което да определи германските институции като компетентни. Цитира се подробна практика, вкл. на Съда на Европейския съюз. По изложените съображения се моли за отмяна на оспореното решение и връщане на преписката на административния орган със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона.

В пледоарията си от проведеното по делото открито съдебно заседание и депозирани подробни писмени бележки жалбоподателят, чрез неговия процесуален представител, поддържа жалбата на изложените в нея основания. Претендира присъждане на съдебни разноски.

Ответникът - Директорът на ТП на НОИ - Варна, чрез процесуалния си представител ст. юриск. М. К., в хода на устните състезания и депозирани писмени бележки, поддържа становище за неоснователност на жалбата, съответно - за правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Изтъква, че държавата на пребиваване се преценява към периода на упражняване на последната заетост, а не след нейното приключване. Твърди, че е безспорно установено, че в периода от 04.08.2022 г. до 30.10.2023 г. и от 01.11.2023г. до 31.10.2024г. жалбоподателят е живял, работил по трудово правоотношение и е бил осигуряван в Германия, поради което съгласно общото правило на чл. 11, §3, б. „а“ от Основния регламент, по отношение на него се прилага законодателството на държавата по последната заетост, т.е. Германия. Пояснява, че за процесните периоди, съпругата и децата на жалбоподателя също са живели в Германия. Показанията на разпитаните свидетели се оспорват с твърдението, че същите са роднини на жалбоподателя, поради което са заинтересовани от изхода на спора, както и че са в противоречие с декларираното от И.. Предвид тези обстоятелства е направен извод, че И. не попада в хипотезата на чл.65, §2, а в хипотезата на чл. 64 от Основния регламент, като в подкрепа на тезата си релевира тълкуването, дадено от СЕС по дело С-30/2022г. Прави искане да се остави в сила решението на Директора на ТП на НОИ Варна и да се присъдят в полза на ответника разноски. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като се позовава на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.

Като съобрази събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 146 от АПК, административният съд приема за установено следното:

Със заявление вх. № ЗП05-305-26/07.01.2025г., регистрирано в информационната система на ТП на НОИ - Варна с peг. № 033-00-26/07.01.2025г. /л.50 от адм. пр./ П. И. И. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ по реда и условията на КСО. Представил е документи, с удостоверен период на осигурена заетост от 04.08.2022 г. до 31.10.2024 г., удостоверен доход за посочения период и причина за прекратяване на заетостта - „уволнение от работодателя“.

Допълнително И. е представил и декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност /л.55-57 от адм. пр./, в която посочва, че през периода на последната му заетост в чужбина, съпругата, децата и роднините му са живели в България, разполага с постоянно жилище в България. През периода на последната му заетост е живял под наем, плащал е данъци върху доходите в Германия и се е завръщал в България поради отпуск, както и че няма намерение да остане за постоянно в Германия и нищо не го свързва с държавата по последна заетост в чужбина. В декларацията посочва осигурителни периоди преди прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост: от 04.08.2022 г. до 31.10.2023г., с работодател - Германия, на длъжност - мотокарист; от 01.11.2023 г. до 31.10.2024 г. с работодател - Германия, на длъжност - мотокарист.

С разпореждане [номер]-00-26-1/14.01.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно с мотиви, че по заявление на лицето се изисква по служебен път удостоверяване на осигурителни периоди със СЕД U002 от компетентната институция на Германия, необходими за преценка правото на парично обезщетение за безработица, на основание чл. 54а от КСО.

С разпореждане [номер]-00-26-2/19.06.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица, на основание чл. 55 от Административно- процесуалния кодекс (АПК) производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от П. И. И., [ЕГН], заявление е възобновено, с мотиви, че е получен структуриран електронен документ U017 - осигурително досие на трансграничен работник, структуриран електронен документ Н006 - отговор на искането за информация за пребиваване, и структуриран електронен документ U004 - информация за заплатата с потвърден осигурителен доход за жалбоподателя за периодите на заетост, издадени от компетентната институция на Германия.

След получаване на гореописаната информация, ръководителят на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ е издал разпореждане [номер]-00-26-3/25.06.2025г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, и във връзка с чл.11, §3, б. „а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., на П. И. И. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. В мотивите му се посочва, че лицето е упражнявало трудова дейност с прекъсвания в Германия за периода 04.08.2022г. - 31.10.2023г. и от 01.11.2023 г. до 31.10.2024 г., съответно спрямо него следва да се приложи законодателството на Германия, тъй като непосредствено преди оставането си без работа същият е осъществявал дейност като заето лице в Германия. В конкретния случай, изключението на член 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е неприложимо. Компетентна по правото на обезщетение за безработица на лицето е държавата по последна заетост.

И. е оспорил издаденото разпореждане пред директора на ТП на НОИ – Варна, който с оспореното в настоящото производство Решение № 2153-03-156/21.08.2025г., го е потвърдил.

В хода на производството пред горестоящия орган е установено, че след завършването на последния му осигурителен период , И. се е завърнал в България без да се регистрира в Германия като търсещо работа лице и без да се остави на разположение на службите по заетостта в Германия. Прието е за ирелевантно мястото, където И. пребивава след прекратяването на трудовото му правоотношение с германския работодател. Посочено е, че според § 2 на чл.11 от Регламента за прилагане, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Направено е уточнение, че намерението не следва да се схваща като субективно желание, а като такова1 основано на обективни и реални факти, установяването на които е в доказателствена тежест на И., т.е. той трябва да установи, че по време на трудовата и осигурителна заетост в Германия, центърът на неговите жизнени интереси се е намирал в България. Направен е извод, че И. не се е справил с тази доказателствена тежест. Като се е позовал на декларацията по чл.65, §2 от Основния регламент, компетентният орган е приел, че И. е посещавал България няколко пъти в годината или по-рядко, съпругата му и децата му до 18 г. са живели в Германия, поради което е направен извод, че през процесния период центърът на жизнените интереси на И. е бил съсредоточен в Германия. Поради това освен държава по заетостта, същата се явява и държава по пребиваването. Прието е, че по отношение на И. приложимо е законодателството на държавата по последната заетост – Германия. Предвид това е прието, че И. не попада в хипотезата на чл.65, §2 от Основния регламент, а попада в хипотезата на чл.64 от Основния регламент. Посочено е, че И. е следвало да поиска отпускане на обезщетение за безработица в Германия, държавата, в която е работил последно, след прекратяване на трудовото му правоотношение. Съгласно Регистъра на осигурените лица (РОЛ) в България, за жалбоподателя липсват подадени данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО от осигурители в България, за периода след месец февруари 2019 г., до датата на заявлението, с което е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица – 07.01.2025 г., респективно лицето не е упражнявало трудова дейност в България след м.02.2019 г., не е било осигурявано във Фонд „Безработица“ по българското законодателство.

От показанията на разпитаните в хода на производството свидетели С. И. И. и Т. М. А. се установява, че жалбоподателят е работил в завода на Мерцедес в Германия, като е живял на квартира и семейството му е ходило на гости. Притежава къща в село П., общ. Д. ч., където живее със съпругата си и двете им деца. Свидетелите заявяват, че И. се е прибирал в България по време на отпуската.

Жалбата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане. Решението на Директора на ТП на НОИ – Варна е съобщено на жалбоподателя чрез писмо, видно от известие за доставяне на 25.08.2025г., а жалбата до съда е депозирана чрез органа на 01.09.2025г. Същата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на акта, в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 от КСО и е насочена срещу годен за оспорване акт, съгласно цитираната норма.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното Решение № 2153-03-156/21.08.2025г. на Директора на ТП на НОИ – Варна и потвърденото с него разпореждане [номер]-00-26-3/25.06.2025г. на длъжностното лице по осигуряването за безработица, съгласно Заповед №5785/30.08.2019 г. /л.81/ на Управителя на НОИ и Заповед №1015-03-62/24.04.2025г. /л.81-гръб/ на Директора на ТП на НОИ - Варна, са постановени от материално и териториално компетентни органи, съгласно чл.117, ал.1, т.2, б. "б" и ал.3 от КСО, респ. чл.54ж ал.1 КСО. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл.117, ал.3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл.59, ал.2 АПК, вкл. фактически и правни основания за издаването му. При тези данни, съдът приема, че липсват отменителни основания по чл.146, т.1 и т.2 АПК.

Съдът намира, че в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, както и на чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост – ФР Германия. По преписката са приложени и подадените от жалбоподателя документи във връзка с твърдението му, че обичайното му пребиваване е в Република България. Спазен е и предвиденият в чл.117, ал.3 КСО едномесечен срок за произнасяне на директора на ТП на НОИ. В този смисъл, липсват отменителни основания и по чл. 146, т.3 АПК.

Спорът между страните е правен и се свежда до определяне на компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на ФР Германия, която според органа е и държавата по пребиваване на И..

Република България, като държава – членка на ЕС, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Регламент (ЕО) № 883/2004 не създава обща схема за социална сигурност, а позволява запазването на отделните национални схеми, като установява редица общи принципи, които законодателствата в областта на социалната сигурност на всички държави членки трябва да спазват, и които наред със системата от стълкновителни норми, съдържащи се в него, гарантират, че лицата, упражняващи правото си на свободно движение и пребиваване в рамките на Съюза, няма да бъдат засегнати от различните национални системи, поради това че са се възползвали от тази свобода.

Регламентът се основава на четири основни принципа:

1/ Равно третиране (членове 4 и 5) - работниците и самостоятелно заетите лица от други държави членки имат същите права и задължения като гражданите на приемащата държава. Правото на еднакво третиране се прилага безусловно за всички работници или самостоятелно заети лица от друга държава членка, които са пребивавали в приемащата държава за определен период от време.

2/ Сумиране на периоди (член 6) - този принцип гарантира, че предишните периоди на осигуряване, трудов стаж или пребиваване в други държави ще бъдат взети предвид при изчисляването на обезщетенията. Ако например националното законодателство изисква работникът да е бил осигурен или да е бил трудово зает за определен период от време, преди да има право на определени обезщетения, принципът на сумиране означава, че компетентната държава членка трябва да вземе предвид периодите на осигуряване и заетост в други държави членки.

3/ Принцип на приложимо право на една държава членка (член 10 и член 11, пар.1) - този принцип предотвратява неправомерното облагодетелстване от правото на свободно движение. Всяко лице, получаващо обезщетения, е обхванато от законодателството на само една държава и плаща вноски само в тази държава.

4/ Възможност за прехвърляне (член 7) - този принцип означава, че социалноосигурителните обезщетения могат да се изплащат навсякъде в ЕС, и забранява на държавите членки да запазват плащанията само за хората, които живеят в съответната държава. Това обаче не важи за всички социалноосигурителни обезщетения, тъй като се прилагат специални правила, например по отношение на обезщетенията за безработица.

В контекста на тези принципи, дял II от Регламент № 883/2004 съдържа стълкновителните норми, които позволяват да се определи законодателството, приложимо към попадащите в приложното поле на този регламент лица. Следователно, щом дадено лице попада в приложното поле „ratione personae“ на Регламент № 883/2004, определено в член 2 от него, по принцип се прилага залегналото в чл.11, § 1 от този регламент правило за приложимост само на едно национално законодателство и то се определя в съответствие с разпоредбите на дял II от посочения регламент.

Стълкновителните разпоредби се основават на принципа lex loci laboris, което означава, че по правило всяко лице, което осъществява дейност като заето лице или самостоятелно заето лице в дадена държава членка, се подчинява на първо място на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическа дейност – чл.11, § 3, буква а) от Основния регламент.

Макар от съображение (16) от Основния регламент да следва, че в Общността по принцип не е оправдано поставянето на социалноосигурителните права в зависимост от мястото на пребиваване на заинтересованото лице, законодателството на държавата по пребиваване - lex domicilii, обаче се прилага, когато лицето не осъществява икономическа дейност – чл.11, § 3, буква д) от Основния регламент (напр. пенсионери, деца, студенти), или лицето осъществява икономическа дейност в две или повече държави членки, или работникът или служителят има няколко работодатели – чл.13 от Основния регламент.

Целта на разпоредбата на чл.11, § 3, буква д) от Регламент № 883/2004г. е не само да се избегне едновременното прилагане на няколко национални законодателства към определено положение и усложненията, които могат да възникнат от това, но и да не се допусне лицата, попадащи в приложното поле на Регламента, да бъдат лишени от защита в областта на социалната сигурност поради липса на приложимо законодателство по отношение на тях.

В тази връзка с Решение от 8 май 2019г. по дело SF, С-631/17, точка 40, Съдът на ЕС е постановил, че разпоредбата на чл.11, § 3, буква д) от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че се прилага по отношение на всички лица, които не са посочени в букви а) – г) от тази разпоредба, а не само по отношение на тези, които са икономически неактивни.

Пребиваването играе важна роля като стълкновителна разпоредба и в случаите на възможно припокриване на обезщетения, вкл. в сферата на обезщетенията за безработица – чл. 65 от Основния регламент / Регламент (ЕО) № 883/2004 г./, която разпоредба урежда случаите на безработно лице, което е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка. В контекста на спора между страните е от съществено значение да се установи в коя държава е пребивавал жалбоподателят към момента на преустановяване на заетостта и съответно, подаването на заявлението за отпускане на ПОБ.

По дефиницията в чл. 1, буква й) от Основния регламент, "пребиваването" се определя като мястото, където лицето обичайно пребивава.

С Решение от 25 февруари 1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, C-90/97, т. 29, Съдът на ЕС е постановил, че по смисъла на това определение държава членка по пребиваване е "държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси". В същото решение на Съда освен това се казва, че "в този контекст следва да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства".

С Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76, точки 17-20 и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fr Arbeit, C-102/91, точки 21 и 23, Съдът на ЕС е приел, че обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.

Според т. 28 от решението по дело С-90/97, това тълкуване на понятието "пребиваване" е от значение за целия Европейски съюз, т. е. за целите на прилагането на Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 то се използва per definitionem по идентичен начин при всички обезщетения, което означава, че винаги, когато в тези два регламента се споменава "пребиваване", това европейско определение се прилага по-специално за всички съдържащи се в тях разпоредби, които имат за цел да решават случаи на стълкновение на правни норми.

Във всички случаи обаче, както следва и от чл. 11, § 1 от Основния регламент, лицата, за които се прилага регламента са подчинени на законодателството само на една държава членка, което се определя в съответствие с дял II от Регламента.

От този принцип може да се изведат две заключения: първо, че по смисъла на регламентите всяко такова лице може да има само едно място на пребиваване, и второ – че всяко лице трябва да има място на пребиваване, т. к. в противен случай по отношение на приложимото законодателство може да настъпи негативно стълкновение – ситуация, която регламентите целят да предотвратят – така в Практически наръчник на Административната комисия относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария.

С цел да се определи центърът на интересите на съответното лице, съгласно член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 институциите трябва да извършат съвместно цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, която може по целесъобразност да включва няколко критерия.

Критериите за определяне на пребиваването не са изрично изчерпателни (в Решението на Съда на Европейския съюз по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer и в член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 са употребени съответно изразите "по-специално" и "може да включват") и се прилагат винаги, когато трябва да се определи мястото на пребиваване на дадено лице: семейно състояние (семейно положение и роднински връзки); продължителност и непрекъснатост на присъствието в съответната държава членка, без обаче да се изисква определен минимален период на пребиваване – така в Решението по дело С-90/97, т. 30; положение по отношение на заетостта (естество и специфични характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; упражняване на неплатена дейност; когато става въпрос за студенти – източникът на техните доходи; жилищното положение, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане; причини за преместването; произтичащото от тези обстоятелства намерение на лицето.

Както е посочила Административната комисия в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, при тези критерии се прави разграничение между обективните елементи на обичайното пребиваване, каквито са продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата членка, и елементите, свързани с личното му положение. Всички тези елементи представляват чисто фактически критерии, т. е. те трябва да се подложат на оценка, независимо от тяхната законосъобразност (напр. естеството и специфичните характеристики на платената дейност имат значение и в случай на незаконно наемане на работа).

Не е спорно, че И. е гражданин на Република България, т.е. на държава – членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004. В контекста на стълкновителните разпоредби от този регламент относно приложимото законодателство, държавата на пребиваване следва да се преценява към периода на упражняване на последната заетост, а не след нейното приключване. От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че в периода след завръщането си в Р България, жалбоподателят не е започвал работа по трудово правоотношение и не доказва периоди на заетост, за които да е осигурявана в РБ, поради което може да претендира обезщетение за безработица само ако положението му съответства на визираното в чл.65, § 5, буква а) от Регламента, във връзка с чл.65, § 2 от него.Следователно трябва да се провери, дали към момента на последната заетост, пребиваването му е било в Република България.

Мястото на пребиваване, респ.държавата – членка по пребиваване, се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето. Същият се преценява въз основа на посочените в чл. 11, § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 критерии, които, както беше посочено по – горе, не са изчерпателно изброени. Тези критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата членка/ и субективни - елементите, свързани с личното положение на лицето /семейни връзки и социални контакти/. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от регламента по прилагането, при липса на постигнато съгласие между съответните институции, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. Последните се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Намерението на лицето не следва да е декларативно, а трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства.

Установените в хода на производството факти недвусмислено сочат, че като български гражданин жалбоподателят има недвижим имот в България, на чийто адрес има регистриран постоянен адрес в България, както и настоящ такъв от 29.04.2015г. Съпругата и двете деца на жалбоподателя също трайно пребивават в България, като жалбоподателят е изградил дома си в с. П., общ. Д. ч., област В., където живее със семейството си. Именно връзката със семейството му, подчертана и от разпитаните в производството свидетели, и ангажимента му като родител и съпруг да осигури материална и морална подкрепа, обяснява полагането на труд в чужбина по установеното правоотношение, с оглед по-високата материална обезпеченост и сигурност. От всички ангажирани доказателства може да се обоснове извод, че полагането на труд за компания в ФР Германия от страна на жалбоподателя е мотивирано единствено от икономически интереси и същият не е имал намерение да се установява да живее в тази държави, дори да се сподели тезата на органа, че за известен период семейството му е било с него в чужбина. Съдът приема за доказан и факта, че след прекратяване на трудовото му правоотношение, поради уволнението му от работодателя във ФР Германия, считано от 01.11.2024г., жалбоподателят се е върнал в България като безработен, където е подал и заявление за изплащане на ПОБ.Видно от приложените доказателства, през учебната 2024 – 2025г. двете ме деца са били записани като ученици в учебно заведение в с.П., България. Продължителността на трудовоправната връзка с държавата по заетостта също не е определяща при определяне на мястото на пребиваване, а в настоящия казус дори не се касае за значителен период, а за малко повече от две години.

В подкрепа на изложеното, в точки 17, 18 и 20 на дело С-76/76, СЕС е приел, че обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване. Така, според т.3 от диспозитива на решението, за целите на прилагането на член 71, параграф 1, б, (ii), трябва да се взема предвид дългосрочността и продължителността на пребиваването, преди да се премести съответното лице, продължителността и целта на неговото отсъствие, естеството на занятието, намерено в другата държава членка и намерението на заинтересованото лице, както изглежда от всички обстоятелства.

Така даденото тълкуване впоследствие е потвърдено и в последвалата практика на СЕС - Решение от 8 юли 1992г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fr Arbeit, C-102/91, точки 21 и 23; Решение от 8 май 2019г. по дело SF, С-631/17; Решение от 25 февруари 1999г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, C-90/97. През призмата на цитираните постановки и с оглед изложените по – горе фактически установявания, се налага извод, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателя е в Република България. Единствената му връзка с ФР Германия е полагането на труд в полза на немския работодател. И. е имал възможност да се връща често в България и да живее тук заедно със своите близки. Ето защо съдът приема за неправилен извода на административния орган, според който Република България не е държава – членка на пребиваване по време на последната заетост на И..

 

В нарушение на един от основните принципи на ЕС – свободата на движение и възникналите от нея права (чл.48, § 1 ДФЕС), са домогванията на ответника да обоснове липсата на право на обезщетение за безработица с липсата на принос към българската осигурителна система. Именно за да гарантира тази свобода на придвижване са създадени принципите за координация между осигурителните системи на държавите – членки. Всъщност, нито едно от залегналите в координационните регламенти правила не предоставя на държавите членки свобода и право на подобна преценка, т.к. би поставило под съмнение свободата на движение. Както бе посочено по-горе, макар Регламент (ЕО) № 883/2004 да позволява запазването на отделните национални схеми, същият установява редица общи принципи, които законодателствата в областта на социалната сигурност на всички държави членки трябва да спазват и които наред със системата от стълкновителни норми гарантират, че лицата, упражняващи правото си на свободно движение и пребиваване в рамките на Съюза, няма да бъдат засегнати от различните национални системи, поради това че са се възползвали от тази свобода.

Жалбоподателят е претендирал ПОБ на основание чл.54а от КСО и в оспореното решение органът не е посочил като липсващи визираните в тази норма предпоставки за признаване на ПОБ. Приетата от съда фактическа съвкупност, отнесена към очертаната по – горе правна рамка, позволява да се приеме, че жалбоподателят като безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице е пребивавало в България, която в случая се явява различна от принципно компетентната държава-членка ФР Германия, и което продължава да пребивава в тази държава-членка, има право да получава обезщетения в съответствие с българското законодателство така, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Това право на жалбоподателя се признава съгласно нормите на чл. 65, §2 и § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004. В същия смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. относно обхвата на понятието „частична безработица“, приложимо по отношение на безработните лица, упоменати в член 65, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета, на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, публикувано в Официален вестник на ЕС от 24.04.2010г. Съгласно нея, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

От установените факти, отнесени към приложимите разпоредби, следва, че в конкретния случай държава по последна заетост на И. е ФР Германия, но държава – членка по пребиваването му към периода на тази заетост е Република България. Ето защо съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ-гр.Варна е постановено при неправилно приложение на материалния закон, което означава наличие на отменителното основание по чл. 146, т.4 от АПК. По така установените критерии и правилата по чл.11 от Регламента за прилагане за определяне на елементите на пребиваването, и по изложените по-горе съображения, към периода на последната заетост на жалбоподателя, мястото на неговото пребиваване е Р България, поради което по отношение на него е приложима разпоредбата на чл.65, § 5, вр. § 2, буква а) от Основния регламент, а не на чл.64 от същия – както е приел административният орган. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, следва преписката да се изпрати на компетентното длъжностно лице за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя при съобразяване с изложените в мотивите на настоящето решение указания по тълкуването и прилагането на закона. Следва да се направи преценка за наличие на условията за отпускане на ПОБ въз основа на приетото положение, че България се явява държава – членка по пребиваването на оспорващия към периода на последната му заетост.

При този изход на делото, и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, искането на жалбоподателя за присъждане на разноски се явява основателно. Възражението на ответната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение се преценява от настоящия състав също като основателно. Изплатеното възнаграждение надхвърля размера по чл.8, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения (сега Наредба № 1 от 09.07.2004г. за адвокатската работа, ДВ, бр.14/18.02.2025г.) почти два пъти и половина. Действително се касае за разрешаването на спор, който изисква издирване, анализ и тълкуване на приложимото право на ЕС, както и на практика на Съда на ЕС, което го характеризира като такъв със завишена правна сложност. Отделно, адв. С. е изготвил подробна жалба до съда, в която е изложила конкретни доводи относно приложимото право на ЕС и тълкуването му в контекста на практиката на Съда на ЕС, и е изготвил писмени бележки по делото, в които са обсъдени и анализирани доказателствата по делото и въпроса по същество. Въпреки това, настоящият състав намира, че предвид провеждане на само едно заседание, за което се е явил преупълномощен адвокат, и предвид утвърдената практика по множество дела с предмет като настоящото, са налице основания за редуциране на изплатеното адвокатско възнаграждение до двукратния размер на предвиденото такова по чл.8, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. – 1000 лева, което кореспондира изцяло с фактическата и правна сложност на спора, и с обема на предоставената адвокатска защита. На жалбоподателя следва да бъде присъдена и заплатената държавна такса по делото в размер на 10 лева.

По изложените съображения, и на основание чл.172, ал.2, пр.2, чл.173 ал.2 предл.второ от АПК, във връзка с чл.118, ал.3 от КСО, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-03-156/21.08.2025г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Варна, с което на основание чл.117, ал.3 от КСО във вр. с чл.97, ал.1, изр.1, предл. последно от АПК, е отхвърлена жалбата на П. И. И. срещу разпореждане [номер]-00-26-3/25.06.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП–Варна на НОИ.

ВРЪЩА преписката на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Варна за ново произнасяне по заявление от П. И. И. вх. № 033-00-26/07.01.2025г., съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на П. И. И., [ЕГН], сумата от 1010 /хиляда и десет/ лева, представляваща разноски по делото.

Решението, на основание чл. 119 от КСО, не подлежи на обжалване.