Решение по дело №539/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 268 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/

Образувано е по жалба на Т.Б.Д., с ЕГН **********,***, против Решение № 39/ 23.02.2023 г. на Директора на ТД на НАП – Варна, в частта с която е оставена без уважение жалба № 9667/21.02.2023 г. депозирана от Т.Д., срещу Разпореждане № С230003-135-0023127/13.02.2023 г., издадено от публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна по ИД № **********/2011 г.

Жалбоподателят сочи, че оспорения акт е незаконосъобразен. Неправилно е преценено, че не са налице предпоставките на чл. 171, ал.1, чл. 172, чл. 173, ал.1 от ДОПК. Нормите предвиждат погасяване на публични вземания с изтичане на 5 годишен давностен срок, при изчерпателно изброени от закона случаи. Счита, че срокът на погасяване на четирите вземания започва от 1.01.2014 г. , и изтича на 1.01.2019 г., ако се установи, че за тяхното събиране не е наложена обезпечителна мярка или не е извършено действие по принудително събиране. Макар ответника да твърди, че четирите вземания се присъединени към изпълнително дело от 2011 г., но липсват доказателства за връчване на разпорежданията за присъединяване, а повторното издаване на акт за присъединяване на същото вземане към същото дело е нищожен. Не са налице доказателства за надлежно образуване на ИД № **********/2011 г., нито са налице данни за наличието към датите на двете разпореждания за присъединяване на надлежно възникнали и непогасени публични вземания по делото. Не са ангажирани доказателства за наложени обезпечителни мерки с постановления от 2014 г. и 2017 г., с които се сочи, че са наложени запори на вземания от ТД на НАП – Варна и на парични суми по сметки в ОББ и ЦКБ. По изложените доводи моли да се отмени акта в оспорената част. В уточняваща молба вх. № 4310/2023 г. жалбоподателя сочи, че оспорва решението само в частта, с която е отхвърлена жалба срещу разпореждане от 13.02.2023 г. В с.з. процесуалния представител на Д. поддържа жалбата, на посочените в нея основания. Счита, че от събраните по делото доказателства не е установено, вземанията по отношение на които е депозирана жалба да са били присъединени с нарочен акт на публичен изпълнител, който акт да е валиден и връчен на Д.. В решението се съдържат мотиви за издадено разпореждане от 2016 г., връчено през 2014 г., което е неотносимо. Липсват доказателства за наложени обезпечителни мерки за точно тези вземания, липсват доказателства за уведомяване на Д. за извършените действия. Моли да се отмени оспорения акт и да се присъдят сторените по делото разноски.

Ответната страна - директора на ТД на НАП - Варна, чрез процесуалния си представител юрк. А., оспорва жалбата. В депозирани писмени бележки поддържа, че оспореното решение е правилно и законосъобразно. Правилно е прието, че 5 годишната давност е започнала да тече от 1.01.2014 г. спряла е с издаването на постановление от 23.06.2017 г. за налагане на обезпечителни мерки - запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки в две банки. Съгласно ТР № 3/2015 г. на ВКС, изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, в която се е върнал отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на запор. По изложените доводи правилно е прието, че давността за процесните задължение е спряла да тече с връчването на запорното съобщение на ОББ и ЦКБ. Моли да се отхвърли жалбата и да се присъди юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след преценка на събраните доказателства намира за установено от фактическа страна следното:

През 2011 г. е образувано ИД № ********** за задължения в размер на 120 лв., по НП № 3574/2010 г. На 19.12.2014 г. на Д. е връчено съобщение за доброволно изпълнение на осн. чл. 221 от ДОПК. С разпореждане за присъединяване от 19.08.2014 г. е присъединено в производството по събиране и вземане установено с фиш издаден на 12.03.2014 г., за сумата от 10 лв. За разпореждането Д. е уведомен на 19.12.2014 г.

С постановление за налагане на обезпечителни мерки от 15.12.2014 г. е наложен запор върху вземане от трети лица - ТД на НАП Варна. В постановлението е отразено, че общия размер на публичните вземания са в размер на 849.40 лв. главница, 415.74 лв. лихва и неолихвяема част от 150 лв., като задълженията са във връзка с НП от 30.11.2010 г., глоби с фиш от 16.08.2012 г. и 12.03.2014 г., както и задължения по ЗДДФЛ за периода от 1.01.2008 до 31.12.2008 г. по РА № *********/30.11.2012 г., както и по ЗДДФЛ за периода от 1.01.2012 г. до 31.12.2012 г. по декларация от 29.04.2011 г. на НАП. Постановлението е връчено на Д. с известие за доставяне на 19.12.2014 г.

На 15.12.2014 г. е изготвено запорно съобщение изх. № 16851/2011/000015 до ТД на НАП Варна, с което е наложен запор до трето задължено лице върху вземането, което има Д. по изп. лист от 10.07.2014 г. в размер на 710 лв.

На 5.01.2015 г. е изготвено разпореждане за изпълнение на осн. чл. 230, ал.4 от ДОПК до ТД на НАП Варна, с което е наредено в тридневен срок от получаването му да бъдат прехвърлени по сметка на ТД Варна запорираните суми.

С разпореждане за разпределение от 5.01.2015 г. са разпределени постъпили суми на 18.12.2014 г.

С разпореждане за присъединяване от 17.10.2016 г. е допуснато присъединяване на публичен взискател в изпълнителното производство за следните вземания за здравно осигуряване по данъчна декларация по ЗДДФЛ депозирана на 30.04.2013 г., за периода от 1.01.2012 г. до 31.12.2012 г., за главница от 1115.20 лв. и лихви от 392.86 лв., както и за данък върху доходите на физическите лица до декларация депозирана на 30.04.2013 г., за периода от 1.01.2012 г. до 31.12.2012 г. за сумата от 181 лв. главница и лихва в размер на 63.76 лв. До Д. е изпратено известие за доставяне, което се е върнало в цялост, с отметка „непотърсен“, като на съобщението са посочени две дати – 15.11 и 22.11.2016 г.

С разпореждане за присъединяване от 1.06.2017 г. е допуснато присъединяване на вземане – глоба, по НП издадено на 18.05.2016 г., за сумата от 30 лв.

С постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С170003-022-0036385 от 23.06.2017 г. е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми предоставени за доверително управление находящи се в ЦКБ и ОББ, всеки един за сумата от 2603.53 лв.

На 23.06.2017 г. е изготвено запорно съобщение до ОББ на осн. чл. 202, ал.1 вр. чл. 215, ал.1, т.1 от ДОПК, с което е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми предоставени за доверително управление находящи се в ОББ, всеки един за сумата от 2603.53 лв., обезпечаващ задължения към 23.06.2017 г. Запорното съобщение е получено от ОББ на 30.06.2017 г., като е налице отразяване на гърба на съобщението.

На 23.06.2017 г. е изготвено запорно съобщение до ЦКБ на осн. чл. 202, ал.1 вр. чл. 215, ал.1, т.1 от ДОПК, с което е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми предоставени за доверително управление находящи се в ОББ, всеки един за сумата от 2603.53 лв., обезпечаващ задължения към 23.06.2017 г. Запорното съобщение е получено от ЦКБ на 26.06.2017 г., като от банката е отразено, че лицето няма открити сметки в ЦКБ АД.

С разпореждане за присъединяване от 28.06.2019 г. е допуснато присъединяване на публичен взискател в изпълнителното производство за следните вземания – глоба по НП издадено на 1.06.2018 г. за сумата от 60 лв. Разпореждането е изпратено с известие за доставяне, което се е върнало в цялост, с отметка „непотърсен“.

На 2.03.2021 г. е издадено разпореждане за частично прекратяване на производството в частта на глоба в размер на 120 лв., наложена с НП от 30.11.2010 г. Разпореждането е изпратено на Д. с известие за доставяне, което се е върнало в цялост, с отметка „няма никой на адреса“.

С постановление за налагане на обезпечителни мерки от 23.03.2021 г. е наложен запор върху вземане от трето задължено лице – ОДМВР – Варна за сумата от 650 лв. Разпореждането е изпратено на Д. с известие за доставяне, което се е върнало в цялост, с отметка „няма никой на адреса“.

На 23.03.2021 г. е изготвено запорно съобщение на осн. чл. 202, ал.2 от ДОПК до ОДМВР – Варна за сумата от 650 лв.

С разпореждане за присъединяване от 7.04.2021 г. е допуснато присъединяване на публичен взискател в изпълнителното производство за сумата от 50 лв., глоба наложена с фиш от 4.01.2020 г. Разпореждането е изпратено на Д. с известие за доставяне, което се е върнало в цялост, с отметка „няма никой на адреса“.

С постановление за налагане на обезпечителни мерки от 6.04.2022 г. е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, както и вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касети и суми, предоставени за доверително управление, върху налични и постъпващи суми по платежни сметки, открити в ПИБ и Уникредит Булбанк Ад в размер на 3230.64 лв.

На 6.04.2022 г. е изготвено запорно съобщение до ПИБ, същото е получено от банката на 20.07.2022 г., поставена е отметка, че Д. не е клиент на банката.

На 25.11.2022 г. е изготвено разпореждане за присъединяване на публичен взискател в изпълнителното производство за сумата от 50 лв. глоба, наложена с фиш издаден на 9.10.2021 г.

С разпореждане от 8.02.2023 г., за частично прекратяване на производство по принудително изпълнение, ИД № **********/2011 г. е прекратено в частта за следните титули – данъчна декларация по ЗДДФЛ от 29.04.2011 г., за данъчен период 2010 г., са общо задължения главница и лихва в размер на 404.60 лв.

На 10.02.2023 г. е депозирана молба от Д., в която сочи, че е подал молба за прекратяване на изпълнителното дело. Получил е разпореждане за частично прекратяване, като в акта на публичния изпълнител не са посочени вземанията, за събирането на които се отказва прекратяване на производството.

С разпореждане от 13.02.2023 г., за частично прекратяване на производство по принудително изпълнение, ИД № **********/2011 г. е прекратено в частта за следните титули – ревизионен акт от 30.11.2012 г., за задължения от 1.01.2008 г. до 31.12.2008 г. , данък върху доходите на ФЛ в общ размер на 266.28 лв.

С разпореждане № С230003-137-0001271 от 13.02.2023 г., поради изтекла погасителна давност е прекратено изпълнителното производство по отношение на глоба в размер на 20 лв., наложена с фиш от 16.08.2012 г. и глоба в размер на 30 лв., наложена с фиш от 18.05.2016 г. Със същото разпореждане не е прекратено ИД за следните вземания: здравно осигуряване по данъчна декларация по ЗДДФЛ депозирана на 30.04.2013 г., за периода от 1.01.2012 г. до 31.12.2012 г., за главница от 1115.20 лв. и лихви от 1110.43 лв., както и за Данък върху доходите на физическите лица до декларация депозирана на 30.04.2013 г., за периода от 1.01.2012 г. до 31.12.2012 г. за сумата от 181 лв. главница и лихва в размер на 180.23 лв., както и две глоби в размер от по 50 лв., наложени с фишове от 4.01.2020 и 9.10.2021 г.

С разпореждане за изпълнение е разпоредено в тридневен срок ОДМВР – Варна да прехвърли запорирана сума от 650 лв. по сметка на ТД на НАП – Варна.

На 21.02.2023 г. е депозирана жалба от Д. против разпореждане № С230003-137-0001271 от 13.02.2023 г., в частта с която е отказано да се прекрати изпълнителното дело за събиране на вземания за данък върху доходите на физически лица за 2012 г. по декларация и лихви, както и здравноосигурителни вноски за 2012 г. по декларация и лихви. Сочи, че не е налице съобщение за доброволно изпълнение, както и съобщения за наложени запори, които да прекъсват давността. По изложените доводи моли да се отмени разпореждането в оспорената част.

С решение № 38/23.02.2023 г. Директора на ТД на НАП Варна е преценил, че по отношение на задълженията по декларация, депозирана на 30.04.2013 г. не са налице предпоставките по чл. 171 от ДОПК. Задълженията са присъединени към ИД с разпореждане от 17.10.2016 г., което е изпратено на актуалния адрес на Д., но е върнато с отметка „непотърсен“. Издадено е съобщение за доброволно изпълнение на осн. чл. 221 от ДОПК от 14.11.2011 г., връчено на 19.11.2014 г. Посочено е, че лично на лицето са връчени разпореждане за присъединяване от 19.08.2014 г. и постановление за налагане на обезпечителни мерки от 15.12.2014 г., поради което е прието, че твърденията на Д., че не знаел за изпълнителните титули е несъстоятелно. По изложените доводи жалба № 9667/21.02.2023 г., подадена от Д. срещу разпореждане № С230003-137-0001271 от 13.02.2023 г. е оставена без уважение.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Решение № 39/23.02.2023 г. на директора на ТД на НАП Варна е връчено по електронен път на жалбоподателя на 24.02.2023 г. видно от приложеното удостоверение за извършено връчване. С оглед на горното, жалбата е подадена в предвидения в чл. 268, ал. 1 от ДОПК 7 – дневен преклузивен срок, изхожда от надлежна страна – адресат на обжалвания административен акт, при наличието на правен интерес и се явява ДОПУСТИМА за разглеждане.

Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

Относно валидността на акта:

При извършване на служебна проверка на акта съдът констатира, че същият е издаден от компетентен орган в изискуемата форма и има съдържание, в което са изложени фактическите и правни основания за издаването му, не са допуснати нарушения на процесуалните правила при издаването на същия, поради което обжалваното решение не страда от пороци водещи до неговата нищожност.

Относно процесуалната и материална законосъобразност на акта:

В случая ответника е посочил, че давностния срок по чл. 171, ал.1 от ДОПК не е изтекъл, тъй като давността е спряла да тече с налагането на обезпечителни мерки.

Съгласно чл. 171, ал.1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Ал. 2 на същия текст сочи, че с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато: задължението е отсрочено или разсрочено; вземането е предявено в производство по несъстоятелност; е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение; изпълнението е спряно по искане на длъжника. В случая десетгодишната давност е започнала да тече от 1.01.2014 г. и изтича на 1.01.2024 г., поради което съдът споделя доводите на ответника, че не е изтекъл срокът визиран в чл. 171, ал.2 от ДОПК.

Относно приложението на чл. 171, ал.1 от ДОПК, съдът прецени следното:

Давността е институт на материалното право и представлява период от време, определен по продължителност от закона, през който, ако носителят на едно субективно право не го упражни, то се погасява. За нуждите на изпълнителното производство по ДОПК погасителната давност е способ, чрез който се преустановява възможността публично задължение да бъде събрано принудително.

С издадено постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С170003-022-0036385 от 23.06.2017 г. е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми предоставени за доверително управление находящи се в ЦКБ и ОББ, всеки един за сумата от 2603.53 лв., постановлението не е съобщено на длъжника. Изпратени са и две запорни съобщения до ОББ и ЦКБ, получени от банките съответно на 30.06.2017 г. и на 26.06.2017 г.

Съгласно чл. 172 ал.1 от ДОПК давността спира на няколко основания, едно от които е с налагането на обезпечителни мерки.

Съгласно чл. 202, ал. 1 от ДОПК запорът върху вземания на длъжника от банки се извършва чрез връчване на запорно съобщение на банките.

По отношение на запорното съобщение, което е изпратено до ЦКБ, и върнато с отразяване, че Д. няма открити банкови сметки, депозити, вложени вещи в трезори, касети и суми, предоставени за доверително управление, съдът приема, че не са налице наложени обезпечителни мерки, тъй като не съществува изобщо вземане на длъжника към тези банки, което да послужи за обезпечение.

Съгласно чл.202, ал.3 от ДОПК запорът се смята наложен спрямо третото задължено лице и банките от деня и часа на получаването на запорното съобщение. В случая запора е наложен в ОББ 30.06.2017 г. Давността за задълженията за 2012 г. е започнала да тече от 1.04.2014 г. и е спряла на 30.06.2017 г., поради което правилно ответника е преценил, че 5-годишния давностен срок по чл. 171, ал.1 от ДОПК не е изтекъл.

Прекъсването на давността е еднократно действие, като след прекъсването на давността започва да тече нова давност, не така е при спиране на давността. В случая е налице спиране на давността, предвид наложения запор.

Не се подкрепят от събраните по делото доказателства доводите на жалбоподателя, че не са налице доказателства за надлежно образуване на изпълнителното производство. От приложените по преписката писмени доказателства се установява, че в хода на изпълнителното производство е връчено съобщение за доброволно изпълнение. Целта на въпросното съобщение е единствено да се уведоми длъжникът за образуваното срещу него изпълнително дело и за последващото принудително изпълнение. Връчването на съобщение за доброволно изпълнение не представлява действие на публичния изпълнител, което да е част от процедурата по принудителното изпълнение за събиране на публични държавни вземания, регламентирана в ДОПК, на основание чл. 221, ал.1 и ал.2 от ДОПК. Разпореждането за присъединяване също не представлява извършване на конкретно същинско действие по изпълнение. С това разпореждане се привежда в състояние на висящност изпълнителното производство в частта на присъединеното вземане, което предпоставя бъдещо осъществяване на принудителното изпълнение, без самото то да представлява такова, то не представлява действие по принудително изпълнение.

Действително по делото не са представени доказателства постановлението за налагане на обезпечителни мерки да е връчено на длъжника. Връчването на това постановление е от значение само относно възможността длъжникът да оспори постановлението /чл. 121, ал. 2, вр. чл. 197, ал. 1 ДОПК/. Оспорването е по реда на чл. 197 ДОПК и според ал. 6 изпълнението на постановлението, с което се налага обезпечението, не може да бъде спряно поради обжалването му.

В случая предмет на производството не е оспорването на постановлението за налагане на обезпечителни мерки, а отказа на публичния изпълнител да приеме, че задълженията по декларация, депозирана на 30.04.2013 г. са изтекли по давност.

С оглед на посоченото жалбата на Д., срещу Решение № 39 от 23.02.2023 г. на Директора на ТД на НАП Варна е неоснователна.

При този изход на делото претенцията на административния орган за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателна, с оглед на което следва на ответната страна да се присъди юрисконсултско възнаграждение, определено в минималния размер по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, а именно в размер на 100 /сто/ лева.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 268, ал. 1 от ДОПК, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Т.Б.Д., с ЕГН **********,***, против Решение № 39/ 23.02.2023 г. на Директора на ТД на НАП – Варна, в частта с която е оставена без уважение жалба № 9667/21.02.2023 г. депозирана от Т.Д., срещу Разпореждане № С230003-135-0023127/13.02.2023 г., издадено от публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна по ИД № **********/2011 г.

ОСЪЖДА Т.Б.Д., с ЕГН **********,***, да заплати на ТД на НАП Варна разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. /сто лева/.

Решението на основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК е окончателно и не подлежи на обжалване.

	Съдия: