РЕШЕНИЕ
№ 396
гр. Пазарджик, 26.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на пети
септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Венцислав Г. П.
при участието на секретаря Елена К. Туйкова
в присъствието на прокурора Станка Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Венцислав Г. П. Гражданско дело №
20255200100137 по описа за 2025 година
Предявен е иск от Н. Н. A., ЕГН **********, с адрес: З. – гр. П., против
Върховен касационен съд, на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, за
заплащане на обезщетение в размер на 30 000 лева за причинените му
неимуществени вреди от постановеното Определение № 50690/29.09.2022 г.
на ВКС по гр. д. № 4355/2021 г., ІV г. о., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба – 18.02.2025 г. до окончателното плащане на
сумите, поради нарушение на правото на Европейския съюз, на основание чл.
2в от ЗОДОВ.
Предявеният иск се основава на следните фактически твърдения:
С Определение № 50690/29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4355/2021 г.,
ІV г. о., с което съдът не е допуснал до касационно обжалване Решение №
264985 от 23.07.2021 г. по в. гр. д. № 7175/2020 г. на СГС, с което се
потвърждава Решение № 72393/14.04.2020 г. на СРС по гр. д. № 7513/2016 г.,
по искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЗДскр, достатъчно съществено е
нарушено правото на Европейския съюз (ПЕС), изразяващо се в нарушение на
чл. 14 от ЕКЗПЧ, чл. 20 и чл. 21 от ХОПЕС, установяващи равно третиране на
всички лица и забрана за дискриминация. Твърди се, че с посоченото
определение на ВКС съдът, нарушавайки посочените правни норми, е
осъществил дискриминация, приемайки, че лицата, изтърпяващи едно и също
наказание в различни пенитенциарни заведения на територията на България
1
не се намират при „сравними сходни обстоятелства“, тъй като според
ответника „всеки затвор осигурявал различни условия за жИ.т на осъдените,
които условия са обусловени от различни обстоятелства“, независимо, че
лицата изтърпяват едно и също наказание, а условията, при които се
изтърпяват са регламентирани от един и същ нормативен акт – ЗИНЗС и
ППЗИНЗС. Ответникът е приел, че в сравними сходни обстоятелства ищецът
се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия
затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице
спрямо него дискриминация по чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. Твърди се, че
постановеният акт от ВКС безспорно е в протИ.речие с практиката на ПЕС и в
нарушение на чл. 2, чл. 10 от ДЕС, чл. 20 и 21 от ХОПЕС и чл. 14 от
ЕКЗПЧОС. Европейският съюз се основава на ценностите на зачитане на
човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, принципите
на правовата държава и зачитането на правата на човека, включително правата
на лицата, принадлежащи към малцинствата – това са ценностите, заложени в
чл. 2 от ДЕС. В чл. 14 от ЕКПЗЧОС и чл. 20 и 21 от ХОПЕС, които са
неразделна част от правото на съюза, също е въведена забраната за
дискриминация. Поддържа се, че доколкото ищецът в касационната си жалба
до ВКС се е позовал на равенството му пред закона и неговата
равнопоставеност заедно с всички други граждани на Република България,
както и задължението на съда да третира еднакво всички, без значение дали
лишеният от свобода е осъден на *** затвор или друго наказание,
неуважаването на жалбата му от ВКС засяга неговите права и го
дискриминира по признак лично положение, което само по себе си нарушава
цитираните разпоредби на ПЕС. Налице е дискриминация, доколкото
ответникът по делото е възприел формален подход, като че не следва да се
сравняват лица, изтърпяващи едно и също наказание в различни
пенитенциарни заведения. Именно вследствие на недопускането до
разглеждане по същество на касационната му жалба и посочените нарушения,
са причинили на ищеца твърдяните неимуществени вреди – болки и
страдания, малоценност, главоболие, безсъние, чувство за отхвърляне от
правосъдната система и т. н. Твърди се също така, че нарушението е
достатъчно съществено, като подробно се излага и как следва да се разтълкува
понятието справедлИ.ст с оглед практиката на съдилищата. Моли за
уважаване на иска с присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът ВКС депозира отговор, с
който изразява становище, че исковата молба продължава да е нередовна,
евентуално че исковете са неоснователни. Поддържа се, че не става ясно чрез
кои действия/бездействия ответникът е причинил твърдяните неимуществени
вреди. Страната е длъжна да сочи фактите, на база на които сезиращият съд е
2
длъжен да въздаде и правото. Искът се твърди, че е недопустим и поради това,
че се иска пререшаване на делото, което е приключило с влязъл в сила съдебен
акт. Ако по настоящото дело се реши, че определението на ВКС по гр. д. №
4825/2022 г. е незаконосъобразно, то това би било недопустимо произнасяне
съобразно чл. 297 и чл. 298 от ГПК. Не били доказани и твърдените
неимуществени вреди. Поддържат се мотивите на ВКС, за да не допусне до
касация подадената от ищеца касационна жалба. Излагат се подробни
аргументи. Прави се възражение за прекомерност на претенцията за
обезщетение, както и на претендираното адвокатско възнаграждение. Моли се
за отхвърляне на иска с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
По допустимостта на производството:
Процесуалната легитимация на страните по делото съответства на
твърденията на ищеца за причиняване на вреди от достатъчно съществено
нарушение на правото на Европейския съюз от ответника и се обуславя от
заявената с исковата молба принадлежност на спорното материално право към
патримониума му и произтича единствено от неговото правно твърдение, а не
от някакви обективни факти, подлежащи на доказване. Съответствието между
процесуалната и материалната легитимация, което се установява по пътя на
доказването, обосновава основателността, а не допустимостта на иска, т. е.
дали ответникът е материалноправно легитимиран да отговаря по иска е
въпрос по съществото на спора.
Наред с това, юридическите факти, чието осъществяване ищецът по
иска по чл. 2в от ЗОДОВ следва да твърди в обстоятелствената част на
исковата молба, за да удовлетвори изискванията за редовност по чл. 127, ал. 1,
т. 4 от ГПК са посочени в Определение № 1160 от 17.05.2023 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 1319/2023 г., IV г. о., а именно: нарушената правна норма от правото
на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти (сочените разпоредби от
ДЕС, ЕКПЗЧОС, ХОПЕС, КРБ, обосноваващи твърдяната дискриминация по
посочения личен признак); нарушението да е "достатъчно съществено" или
"явно квалифицирано" и причинна връзка от нарушението да са настъпили
неимуществени вреди за частноправния субект – обстоятелства, които също
се твърдят от ищеца.
Държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за
обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от
чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл.
7 от ЗОДОВ). Това разрешение е възприето от законодателя и в чл. 2в, ал. 1, т.
2 от ЗОДОВ (ДВ бр. 94/2019 г.) по отношение на съдебните спорове за
обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС. В този случай
държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него
решение.
3
Процесуалният ред, по който подлежи на разглеждане искът е този по
ЗОДОВ, а компетентният съд в случая е гражданският – чл. 2в, ал. 1, т. 2 от
ЗОДОВ.
Сезиран е надлежният местно и родовокомпетентен съд, съгласно чл. 7,
ал. 1 и 2 от ЗОДОВ вр. чл. 104, т. 4 ГПК.
На основание чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ, прокурор задължително участва в
производството по ЗОДОВ, поради което съдът е конституирал Окръжна
прокуратура – Пазарджик. В хода по същество представителят на
прокуратурата изразява становище за неоснователност на иска.
Съдът приема от фактическа страна следното:
С Определение № 50690/29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4355/2021 г.,
ІV г. о., не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №
264985/23.07.2021 г. по в. гр. д. № 7175/2020 г. на Софийски градски съд, с
което е потвърдено решение № 72393/14.04.2020 г. по гр. д. № 7513/2016 г. на
Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от ищеца Н. А.,
изтърпяващ наказание "*** затвор" в З. в П., против Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2
от ЗЗДискр. за установяване, че ГДИН е извършила нарушение на чл. 4 от
ЗЗДискр., изразяващо се в дискриминация, чрез неравно третиране по признак
"лично положение" – липса на навес в З. в гр. П. за защита при лошо време,
при престой на открито и осъждането на ГДИН да преустанови нарушението.
За да достигне до този извод, съставът на ІV г. о. на ВКС е приел, че
касаторът не е формулирал въпрос с предвиденото в процесуалния закон
значение, а е бил длъжен да формулира ясен и конкретен въпрос. Изложено е
още, че съгласно приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г.
по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният от касатора въпрос
трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране
решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за
възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за
обсъждане на събраните по делото доказателства; касационният съд,
упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва
да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода
по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на
спора, но не и дали те са законосъобразни; основанията за допускане до
касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност
на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/; в приложеното изложение към
касационната жалба не е направен и опит да се формулира правен въпрос с
предвиденото в процесуалния закон съдържание.
От събраните гласни доказателства се установи следното:
4
Свидетелят Д. П. Г., понастоящем в З. в гр. П., дава показания, че
познава ищеца Н. А. от *** г. Знае, че ищецът е водил множество дела за
дискриминация. Твърди, че и той самият също е завеждал дела за
дискриминация. Сочи, че във всеки затвор в България има навес, само че
изграденият навес в З. в П. бил много високо и е „само параван“, тъй като
когато вали „се чудиш къде да се скриеш“. Твърди, че през 2016 г. е
образувано дело за дискриминация за липсата на навес. Загубил делото на
първа инстанция пред РС – Пазарджик, после Окръжния съд го потвърждава
решението, стига до Софийски градски съд и оттам го прехвърлят във ВКС и
оттам „го режат здраво“. Счита, че по този начин ищецът бил дискриминиран.
Твърди, че ищецът се ядосвал затова, че ВКС не му разгледали делото.
Споделял му е за делото, тъй като както свидетелят помагал на ищеца за
неговите дела, така и ищецът помагал на свидетеля за неговите.
Свидетелят И. П. С., понастоящем в З. в гр. П., дава показания, че
познава ищеца Н. А. от *** г., когато бил в З. в гр. С.. От *** г. двамата
излежават присъдите си в З. в гр. П. и оттогава знае за заведените от Н. А.
дела за дискриминация. Поддържа, че през 2016 г. ищецът завел дело пред РС
– С. затова, че в другите затвори има навес на карето на открито, а в З. в П.
няма. Знае, че загубил делата, тъй като съдилищата са отказали да сравняват З.
в П. с другите затвори; сравнение направили само със З. в П.. Загубил делото
и пред СГС, след което ВКС са отказали да образуват дело и така са му
нарушили правата по Европейското право. Свидетелят не си спомня
основанието защо ВКС са отказали да образува дело, тъй като „то да е едно
дело, да го помня“.
Правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ за заплащане на
обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от достатъчно
съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в
това, че с процесното Определение № 50690/29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. №
4355/2021 г., ІV г. о., достатъчно съществено е нарушено правото на
Европейския съюз (ПЕС), изразяващо се в нарушение на чл. 14 от ЕКЗПЧ, чл.
20 и чл. 21 от ХОПЕС, установяващи равно третиране на всички лица и
забрана за дискриминация, поради което съдът е допуснал дискриминация по
личен признак, незачитайки при разглеждане на спорните въпроси, ценности
на зачитане човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството,
принципите на правовата държава и зачитането на правата на човека.
Правото на Европейския съюз не урежда изрично иска за ангажиране
отговорността на държавата за нарушаването му, като материалноправните
предпоставки на този иск са изведени в практиката на Съда на Европейския
съюз въз основа на принципа на лоялно сътрудничество между държавите -
5
членки, предвиден в чл. 4, § 3 от ДЕС. Съдът на Европейския съюз извежда
следните материални предпоставки за ангажиране на тази отговорност:
нарушение на норма на правото на Европейския съюз, която има за предмет
предоставяне на права на ищците като частноправни субекти; нарушението да
е достатъчно съществено; наличие на вреда и пряка причинно-следствена
връзка между нарушение на задължението за което носи отговорност
държавата и вредата, претърпяна от увредените лица (вж. Решение на СЕС от
5 март 1996 година по съединени дела С-46/93 и С-48/93 (Brasserie du pêcheur
SA срещу Bundesrepublik Deutschland)).
На първо място следва да се изясни, че трайно установената практика
на СЕС приема, че СПН не може да е пречка за реализиране на отговорността
на държавата да обезщети вредите от нарушение на ПЕС, извършено с влязло
в сила решение на национална юрисдикция. Изрично в мотивите към
решението си по дело № C-173/03 СЕС заключава, че правото на ЕС се
протИ.поставя на прилагането на национален закон, който изключва
отговорността на държавата в случаите, в които нарушението произтича от
погрешното тълкуване на правото от страна на националния съд или от
погрешната му оценка на фактите и доказателствата, тъй като тези дейности
представляват основна част от правораздавателната дейност и неправилното
им упражняване може да доведе до явно нарушаване на ПЕС. Затова в
производството по реализиране на тази отговорност сезираният съд е в
правомощието си да преценява процеса по събиране и анализ на
доказателствата и установяване на фактите във влязлото в сила решение на
друга национална юрисдикция от гледна точка на съответствието им с ПЕС
(така Решение № 17/05.03.2021 г. ВКС по гр. д. № 1457/2020 г., ІV г. о.).
От момента на присъединяването й към ЕС на 01.01.2007 г. България е
обвързана от разпоредбите на учредителните договори в рамките на ЕО и ЕС
и в съответствие с принципа за примат на правото на ЕС над националните
правни разпоредби.
Съгласно чл. 19, ал. 2 от ДЕС, от който произтича и принципът на
процесуална автономия, държавите-членки установяват правните средства,
необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите,
обхванати от правото на Съюза. Според посочения принцип, всяка държава-
членка следва да уреди във вътрешния си правен ред компетентните
юрисдикции и да определи процесуалните правила за съдебните
производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които
страните в процеса черпят от правото на Съюза /решения по дела C-213/89, C-
312/93, C-13/01/.
В конкретиката на случая следва да се приеме, че произнасянето на
ВКС с процесното Определение № 50690/29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. №
6
4355/2021 г., ІV г. о., е съобразено с т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от
19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на
формулирал въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение.
Тълкувателното решение е задължително за всички съдилища в
Република България, съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ.
Според приетото в т. 1 от тълкувателния съдебен акт, правният въпрос
от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно
решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните
изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и
точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното
дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е
задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал.
3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен
съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е
произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако
въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното
решение.
Подадената от ищеца касационна жалба вх. № 34468/02.09.2021 г.,
ведно с изложението на основанията към нея действително не съдържа
конкретен правен въпрос, а е посочено само, че „атакуваното „определение“
(техническа грешка – би следвало да е решение) е постановено в разрез с
практиката на ВКС, а именно: …“, като са изредени решения на ВКС.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, ВКС
е прилагал норми от вътрешното право – чл. 280 и сл. от ГПК, а не от правото
на ЕС, поради което ХОПЕС не се прилага – така чл. 51 от ХОПЕС, според
който разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите, органите,
службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност,
както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на
Съюза.
Твърдението за нарушение на ЕКПЧОС само по себе си е извън
приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ, защото ЕС все още не се е присъединил
към ЕКПЧОС (вж. чл. 59, т. 2 от ЕКПЧОС), поради което ЕКПЧОС не е част
от правото на ЕС. Освен това ЕКПЧОС се прилагат субсидиарно, доколкото
липсва вътрешна правна уредба или норма от вътрешното право е тълкувана и
приложена в нарушение на норма от ЕКПЧОС.
Настоящият състав изследва посоченото от ищеца протИ.правно
поведение – определение на ВКС, а не и изследваното по съществото на спора
с произнесените решения твърдяно дискриминационно третиране на ищеца по
признак "лично положение", изразяващо се в липса на навес в З. в гр. П..
7
Недопускането до касационно обжалване не е равнозначно на потвърждаване
на решението на въззивната инстанция. Следва да се посочи обаче, че дори
хипотетично искът да беше основателен, то ищецът не доказа претърпени
неимуществени вреди, тъй като основните доказателствени средства, събрани
по делото за установяването им – гласни доказателства не доказаха при
условията на пълно и главно доказване, че търпените от ищеца болки и
страдания, и изобщо негативно психическо състояние са конкретно причинени
във връзка с процесното дело,в частност – определение на ВКС (свидетелят П.
сочи дело на първа инстанция РС – Пазарджик, а такова няма; свидетелят С.
не си спомня основанието за отказ от образуване на дело от ВКС (реално отказ
от образуване няма, има отказ от допускане до касация, като сам заявява, че
бърка делата, тъй като „то да е едно дело, да го помня“).
Искът е неоснователен.
По разноските:
Съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, съдът осъжда ищеца да заплати на
ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с
отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда
възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не
може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по
реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Освобождаването на ищеца от
задължението за внасяне на държавна такси за производството, на основание
чл. 83, ал. 2 от ГПК, не го освобождава от отговорността за разноски спрямо
насрещната по делото страна. Съдът определя юрисконсултско
възнаграждение в полза на ответника в размер на 150 лева, което следва да се
възложи в тежест на ищеца.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на Н. Н. А. , ЕГН **********, с адрес: З. – гр. П.,
против Върховен касационен съд, на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, за
заплащане на обезщетение в размер на 30 000 (трийсет хиляди) лева за
причинените му неимуществени вреди от постановеното Определение №
50690/29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4355/2021 г., ІV г. о., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.02.2025 г. до
окончателното плащане на сумите, поради нарушение на правото на
Европейския съюз, на основание чл. 2в от ЗОДОВ, като неоснователен.
ОСЪЖДА Н. Н. А. , ЕГН **********, с адрес: З. – гр. П., да заплати на
Върховен касационен съд, сумата от 150 (сто и петдесет) лева – разноски по
8
делото за юрисконсултско възнаграждение, на основние чл. 10, ал. 4 от
ЗОДОВ.
Решението може да бъде обжалвано пред Пловдивския апелативен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Пазарджик:_______________________
9