РЕШЕНИЕ
№ 1245
гр. Пловдив, 11.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иван Г. Йорданов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20255300501916 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК .
Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от В. О. З., ЕГН
**********, с адрес: ***, срещу решение №1860/22.04.2025г. постановено по
гр.д.№3/2025г. по описа на РС – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният
иск от жалбоподателката с правно основание чл. 79 от ЗЗД вр. с чл. 240 от ЗЗД
за осъждане на ответника М. С. Н., ЕГН **********, да й заплати сумата в
размер на 10 000 лева – главница, част от общо дължимите 25 000 лева,
представляващи парично задължение по устен договор за заем от 2019 г.,
сключен между ищцата В. О. З., в качеството на заемодател и ответника М. С.
Н., в качеството на заемател, по силата на който ищцата В. О. З. е
предоставила по банков път на ответника М. С. Н. сумата в общ размер на 25
000 лв. с общо пет банкови превода, всеки от които за сумата от по 5000 лв.,
както следва: на 18.11.2019 г. - 5000 лв. с посочено основание на превода „по
договор за заем“ ; на 19.11.2019 г. - 5000 лв. с посочено основание на превода
„по договор за заем“ ; на 25.11.2019 г. - 5000 лв. с посочено основание на
превода „по договор за заем“ ; на 07.01.2020 г. в 13:33 часа - 5000 лв. с
посочено основание на превода „по договор за заем“ и на 07.01.2020 г. в 23:09
часа - 5000 лв. с посочено основание на превода „по договор за заем“.
Във въззивната жалба са релевирани оплаквания за неправилност и
необоснованост на първоинстанционното решение, като постановено в
нарушение на материалния, процесуалният закон и съдопроизводствените
1
правила. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на
ново по съществото на правния спор, с което исковата претенция да бъде
уважена с присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемия М. С. Н., ЕГН **********, с който се взема становище за
нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на
първоинстанционното решение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и
е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание
чл.240, ал.1 от ЗЗД предявен В. О. З., ЕГН **********, за осъждане на
ответника да й върне сумата от 10 000 лева –, част от общо дължимите 25 000
лева, дадени му по силата на сключен между страните през 2019г.
неформален договор за заем. Ищцата твърди, че през периода 18.11.2019г.-
07.01.2020г. е превела на ответника общо 25 000 лева , на пет отделни транша,
по банков път.Посочва, че сумата му била предоставена като заем, който той
отказал да върне и след връчената му писмена покана.
Ответникът оспорва иска и настоява за отхвърлянето му като
неоснователен. Признава, че е получил посочените суми, но не по договор за
заем, а с цел построяване на общ дом, в който двамата с ищцата и тяхното
дете да живеят заедно.Твърди , че през периода на съжителството на страните
е имал доходен бизнес и достатъчно средство, поради което не се е нуждаел от
заем.Посочва, че той е превеждал на ищцата различни суми, като общият
размер на тези преводи възлиза на около 21 000 лева.
С обжалваното решение съдът е отхвърлил предявения иск с правно
основание чл.240,ал.1 от ЗЗД. С оглед на събраните по делото доказателства е
приел за установено предаването на сумата от 25000 лева от ищцата на
ответника. Отхвърлил е претенцията по съображения, че при доказателствена
тежест за ищцата , същата не е установила в процеса , че сумата е предадена
въз основа на договор за заем.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания. При извършената служебна проверка съдът намери, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което следва
да бъде проверена неговата правилност.
По отношение на приетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че съгласно задължителните указания, дадени в
2
Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е
обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и
отговора към нея липсват оплаквания, т. е. настоящата инстанция не може да
приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни
възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата
страна.
С въззивната жалба и отговора на въззивната жалба не се оспорват
фактическите изводи на първоинстанционния съд , обявени и за ненуждаещи
се от доказване, че през периода 2012г.-2020г. страните са живели на семейни
начала и имат общо дете, както и че през този период ответникът е започнал
строителство на общия им дом.Не се оспорват и изводите, че през периода
18.11.2019г.-07.01.2020г. ищцата е превела на ответника общо 25 000 лева , на
пет отделни транша, по банков път.
С въззивната жалба се оспорват решаващите съображения на
първоинстанционния съд за отхвърляне на исковата претенция поради
неустановеност в процеса, че сумата от 25 000 лева е била предадена от
ищцата на ответника въз основа на договор за заем.
По смисъла на чл. 240 ал. 1 от ЗЗД с договора за паричен заем
заемодателят предава в собственост на заемателя определена сума пари,
срещу насрещното задължение на заемателя да ги върне. Договорът се счита
за сключен от момента на предаване на съответната сума, а не от постигане на
съгласието на страните, за това независимо дали е налице писмен акт между
тях или само устна уговорка, само с предаването на съответната сума е
завършен фактическия състав на съглашението. Съгласно установената трайна
практика на ВКС, обективирана например в Решение № 180 от 26.11.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 4345/2018 г., IV г. о., ГК;Решение № 244 от 21.01.2020 г. на
ВКС по гр. д. № 983/2019 г., III г. о., ГК;Решение № 192 от 7.11.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 2519/2014 г., III г. о., ГК, в производството по иск с правно
основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е
доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на
обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем.
Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от
задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на
друго основание. В случай, че предаването на парична сума е установено, но
липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се
презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като
задължението може да произтича от друг източник/ например да е свързано с
погасяване на предходен дълг; да е изпълнение на задължение по сключен
друг неформален договор/ и ищецът не е освободен от задължението да
установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства.
От събраните пред първата съдебна инстанция писмени доказателства и
свидетелски показания, въззивният съд приема, че по делото не е установено
при лежаща доказателствена тежест върху ищцата, че е предала процесната
сума на ответника въз основа на договор за заем.
Видно е , че в представените по делото платежни нареждания до
3
обслужващата банка , в които за извършения паричен трансфер към сметка на
ответника, ищцата е попълнила основание „договор за заем”. Въззивният съд
приема, че тези документи установяват само предаването на сумата , но не й
основанието посочено в тях, тъй като са едностранно съставени от ищцата ,
не са подписани от ответника и същият оспорва по делото получаването на
сумата на посоченото в тях основание- договор за заем.
По делото е документално установено и обстоятелството, че по силата
на сключен на 11.11.2019г. договор за потребителски кредит № ****, между
кредитодателя „Райфайзенбанк (България) ЕАД, кредитополучателя В. О. З. и
съдлъжника М. С. Н., на ищцата е бил отпуснат кредит в размер от 41 800
лева със срок за връщане- 05.12.2029 г. , а според неоспореното заключение на
вещото лице по приетата пред първоинстанционно производство ССЕ е
налице връзка между така отпуснатия кредит и преведените по банков път от
ищцата на ответника три вноски.
Въззивният съд приема , че и тези доказателства не са достатъчни до
обосноват извод за наличие на облигационна обвързаност по договор за заем ,
тъй като същите не установяват, че сумата е предадена от ищцата на
ответника с намерение за връщане, което е съществен белег на договора за
заем.
Въззивният съд намира, че сключване на проектирания с исковата молба
договор за заем не се установява и от показанията на разпитаните по делото
свидетели на страните.
Така от показанията на свидетелката на ищцата А. П. се установява, че
двете са много близки и се познават още от детските си години. Ищцата й
споделила , че с М. искат да създадат собствен дом и трябвало да теглят
кредит. Тъй като М. не се водил официално на работа по договор и нямало да
му отпуснат кредит, ищцата изтеглила кредит от около 50 000 лв., за да си
построят дом, в който да живеят заедно с ответника като семейство. Ищцата
дала парите на М., за да построи къща в***. Свидетелката сочи, че тези пари
са използвани за строежа на къщата в ***, в която ищцата и ответника да
живеят заедно.Заявява, че не е виждала тази къща, но знае, че е построена,
защото дъщерята на страните ходи там при баща си , който по време на
фактическото им съжителство имал заведения.
Според показанията на свидетеля на ответника Д. Д. познава страните
от 2012 г. -2013 г.,като изработил мебелите за едно от заведенията на
ответника. Свидетелят знае, че ответникът разполагал с достатъчно
средства,тъй като стопанисвал четири заведения, като построил и къща за
семейството. Свидетелят посъветвал ответника да вземе заем , защото влагал
много пари в строежа на къщата и имало риск да му бъде извършена данъчна
проверка.Тогава ответникът му споделил , че приятелката му е теглила заем,
за да докаже произхода на средствата. Свидетелят заявява, че ответникът
разполагал с достатъчно средства, той изцяло издържал семейството и
двукратно е присъства на предаване на парични суми от ответника на ищцата ,
като в единия от случаите сумата е била в размер от 10 000 лева.
При така установеното от фактическа страна, следва да се приеме, че
4
ищцата, която носи тежестта да докаже факта на сключването на договор за
заем между страните, не е доказала наличието на такъв договор, от който факт
да черпи изгодни за себе си правни последици.От представените по делото
писмени доказателства и показанията на разпитаните по делото не се
установява наличието на съвпадащи насрещни волеизявления, целящи
настъпването на правните последици на договор за заем. При наличие на
данни за други правоотношения между страните , не може да се направи
обосноват извод по делото, че предаването на сумата от ищцата на ответника е
именно в изпълнение на сключен между тях договор за заем, като по делото не
е доказано и намерение от страна на ответника за връщането й , като
съществен елемент от договора за заем. Тъй като надлежни доказателства за
поемане на заемно задължение по делото не са ангажирани от страна на
ищцата, чиято е доказателствената тежест е да установи основанието на
сключения договор, то като недоказана исковата й претенция за връщане на
сумата от 10 000 лева, част от общо дължимите 25 000 лева, предадени на
ответника по договор за паричен заем, следва да бъде отхвърлена.
Като е отхвърлил предявеният иск по чл.240,ал.1 от ЗЗД поради
неосъществяването на твърдения източник на спорното право на ищцата -
договор за заем, първоинстанционния съд е постановил правилно и
законосъобразно решение,което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 вр. с ал.1,т.3 от
Закона за адвокатурата жалбоподателката следва да бъде осъдена да
заплати адвокат Г. К., оказал безплатна правна помощ на М. Н. пред
въззивната инстанция адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1860/22.04.2025г., постановено по гр. д.№
3/2025г. по описа на РС- Пловдив, VI гр. състав
ОСЪЖДА В. О. З., ЕГН **********, да заплати на адвокат Г. К. от АК -
Пловдив, с личен № **********, с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 вр. с
ал.1,т.3 от ЗА, сумата в размер на 1300 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство на М. С. Н., ЕГН **********
пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните по реда и условията на чл.280 и сл. ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5
6