Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 17.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи октомври
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: В. ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Анелия Груева, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 2314 по
описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 19.11.2020г.,
постановено по гр.д. № 67074/2019г. на СРС, ГО, 85 състав, са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Е.Б.Т.” ЕАД срещу В.Н.Л.
обективно кумулативно субективно съединени искове, както следва: иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за установяване
съществуването на вземането за сумата от 1 287, 23 лева - главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабдяван имот – ап. **, находящ се в гр.
Пловдив, бул. “******, клиентски номер 10352261, ИТН 1967236, за периода от 01.05.2017г. до 30.09.2018г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане и иск
с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на
вземането за сумата от 151, 53 лева - законна мораторна лихва за периода от 04.07.2017г.
до 20.06.2019г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 40754/2019г., СРС, ГО, 85 състав.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Е.Б.Т.” ЕАД. Жалбоподателят навежда оплаквания за
неправилност на постановения съдебен акт поради нарушение на материалния закон.
Поддържа, че СРС в противоречие с действителното фактическо и правно положение
е приел, че ответникът не е собственик на процесния имот и като резултат от
това – че между страните не съществува облигационно отношение по продажба на
топлинна енергия. Сочи, че по делото е представен нотариален акт за дарение на
недвижим имот от 1993г., въз основа на който ответницата е придобила
собствеността върху процесното жилище. В жалбата се твърди, че количеството на
доставената в имота топлинна енергия и нейната стойност били установени по
несъмнен начин въз основа на приетото и неоспорено от страните заключение на
съдебно-техническа експертиза. По изложените съображения е направено искане за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените
искове да се уважат в пълен размер.
Насрещната страна В.Н.Л. оспорва въззивната жалба по
подробно изложени в отговора съображения за липса на доказателства, че между
страните по делото съществуват договорни правоотношения по доставка на топлинна
енергия за процесния период, както и че липсват доказателства за обема на
реално доставената в имота топлинна енергия за исковия период и че нейната
стойност възлиза именно на претендираната сума.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
по делото не са ангажирани доказателства, че ответникът е собственик или
носител на вещно право на ползване върху процесния имот, поради което е
направен извод, че между страните не съществува облигацинно правоотношение по
доставка на топлинна енергия.
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената
и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Основното спорно по делото обстоятелство на етапа на
въззивното производство е свързано с установяване качеството клиент на топлинна
енергия за битови нужди. По така очертания правен спор настоящият съдебен
състав приема следното:
Договорът за търговска
продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди
се счита
за сключен с конклудентни действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на
чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота – собственост или вещно право на ползване.
Източникът на едно облигационно договорно отношение
може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните
праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато
между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 от ЗЗД. По общите правила
на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато
обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като
обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие
/конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма
за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е
приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 от
ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа
на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна
енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до
топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са
потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с
доставчика /чл. 153, ал. 1 от ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява
придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие. Обстоятелството
дали и кога е открита партида при ищцовото дружество е ирелевантно, доколкото в
разглеждания случай същата има само счетоводно значение и не може да дерогира
законовата разпоредба на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Законът по
императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на
придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на
същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по време има
сключен договор за същия обект.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/. Без
значение са предвидените в Общите условия за продажба на топлинна енергия от
„Топлофикация Пловдив“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. Пловдив правила
във връзка с промяната на собствеността върху топлоснабдявания имот и
предвидените задължения на стария собственик за уведомяване за настъпилите
изменения на обстоятелствата. И това е така, тъй като както вече бе посочено
по-горе, чрез императивни правни норми са установени страните по договорите за
доставка на топлинна енергия в хипотеза на договор, сключен при Общи условия,
като купувачите са само собствениците и ползвателите на имота въз основа на
учредено вещно право на ползване, респективно лицата, които изрично са изявили
воля за сключване на договор за доставка на топлинна енергия.
В настоящия случай ищцовото дружество поддържа във
въззивното производство като правопораждащ претенцията му юридически факт единствено
твърдението за съществуване между страните на презюмиран договор /сключен със
самия факт на придобиване на собствеността върху топлоснабдявания имот/, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по обосноваността на изводите на
СРС относно този факт.
От данните по делото е видно, че с договор за дарение на
недвижим имот от 26.04.1993г., обективиран в нотариален акт № 126, том 14, рег.
№ 3962, дело № 3938/1993г., Н.С.И.и Ч.Т.И.са дарили на дъщеря си В.Н.Л. правото
на собственост върху следния недвижим имот: апартамент № 36, находящ се в гр. Пловдив,
******, като дарителите си запазили правото на пожизнено и безвъзмездно
ползване върху имота. Като носител на ограничено вещно право на ползване върху недвижимия
имот, за който не е спорно, че е топлофициран /същият се намира в сграда –
етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа/, дарителите Н.С.И.и
Ч.Т.И.имат качеството на клиенти на топлинна енергия за процесния период по
смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Обстоятелството, че ответникът е титуляр на
правото на собственост върху отопляемия обект /носител на т.нар. „гола
собственост”/ е ирелевантно за конкретната му материалноправна легитимация да
отговаря по предявените искове за стойността на доставената топлинна енергия, доколкото
именно носителят на вещното право на ползване упражнява правомощието да владее
и ползва имота, съответно е задължен за разноските, свързани с ползването му
/чл. 57 от ЗС/. Не се установява за процесния период правото на ползване да е
прекратено или конкретно да е упражнявано от лице, различно от ползвателя. Ето
защо се налага извод, че за исковия период клиент на топлинна енергия и
съответно задължено лице да заплаща стойността на потребената в имота топлинна
енергия са трети за спора лица – титулярите на ограниченото вещно право на
ползване. Ищцовото дружество, чиято е доказателствената тежест в процеса,
изрично указана от първоинстанционния съд в доклада по делото по чл. 146 от ГПК, не установи с допустимите доказателствени средства пасивната материална
легитимация на ответника и качеството му на длъжник на посоченото в исковата
молба юридическо основание.
Друг извод не
следва от представената декларация от ответницата, в която е поискала
получаване на електронна фактура за потреблението в процесния имот в качеството
й на собственик. Тази декларация е нечетлива по отношение на датата, месеца и
годината на съставянето й, с оглед преценка на относимостта на същата към
исковия период. Освен това, факта на титулярството в правото на собственост
върху имота не е спорно. Исковата претенция е неоснователна поради
обстоятелството, че задължено лице да заплаща стойността на потребената в имота
топлинна енергия е трето за спора лице /дарителите на имота/, които са вещни
ползватели. Същевременно по делото не са ангажирани доказателства, че вещното
право на ползване е било погасено за исковия период по някой от предвидените в 59
от ЗС способи, нито че ответницата е сключила изричен договор с ищцовото
дружество за доставка на топлинна енергия - например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но договорът
за продажба на топлинна енергия за битови нужди не се презумира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно
решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че ответницата не
е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявените искове, тъй като
между страните по делото не съществува облигационно правоотношение по договор
за продажба на топлинна енергия за процесния имот. Ищцовото дружество не
установи качеството си на кредитор по спорното вземане на заявеното в исковата
молба основание.
Като е достигнал до същите крайни изводи
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 350 лева, съгласно представения
договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Релевираното възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение е неоснователно, тъй като същото е уговорено
в минимален размер по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20256124 от 19.11.2020г.,
постановено по гр.дело № 67074/2019г. по описа на
СРС, ГО, 85 състав.
ОСЪЖДА „Е.Б.Т.“ ЕАД, с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление *** да заплати на В.Н.Л., ЕГН **********,***, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 350 /триста и петдесет/
лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.