Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 15
февруари 2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно
отделение, първи въззивен състав, в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети
януари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН ПЕТКОВ
Членове: НЕДЯЛКА НИКОЛОВА
КРИСТИНА ТОДОРОВА
при секретар
Карамихова и с участието на прокурор Петрова, като разгледа докладваното от
съдия Тодорова в.н.о.х. дело № 460 по описа на съда за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
С
присъда № 6 от 18.06.2020 г. на Районен съд – гр.Е. П., постановена по н.о.х.д.
№ 348/2017 г. по описа на същия съд, подсъдимия Х.С.Х.,***, с ЕГН **********, е
признат за невиновен в това, че на 31.01.2015 г., около 16,30 часа, в с.Г. Р.,
община Е. П., област Софийска, в двора на бившето ТКЗС, чрез нанасяне на удар с
юмрук в областта на задната част на тила в близост до дясното ухо, е причинил
на И.Р.Н., с ЕГН **********, средна телесна повреда, изразяваща се в счупване
на челюст – счупване на десния ставен израстък на долната челюст, довело до
затруднения в дъвченето и говоренето - престъпление по чл.129 ал.2, във вр. с
ал.1 от НК, поради което и на основание чл.304 от НПК е оправдан по така
повдигнатото му обвинение.
Със
същата присъда е отхвърлен предявеният от гражданският ищец И.Р.Н. против
подсъдимия Х.С.Х. граждански иск за заплащане на сумата от 10 000 лева,
представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на
извършеното престъпление, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
31.01.2015 г. до окончателното й изплащане
Срещу
така постановената присъда е постъпил въззивен протест от прокурор при Районна
прокуратура – гр.Е. П.. В протеста са въведени оплаквания, че атакуваната оправдателна
присъда е незаконосъобразна, необоснована и неправилна. В тази насока се
излагат конкретни твърдения, че първоинстанционния съдебен акт е постановен при
неправилна преценка на доказателствената съвкупност, като е даден приоритет на
едни доказателства за сметка на други; при липса на извършен обективен и пълен
анализ на доказателствата, в съответствие с изискванията на чл.305 ал.3 от НПК;
при неправилно приложение на материалния закон спрямо установените по делото
факти. Сочи се още и допуснато в мотивите на протестираната присъда, съществено
процесуално нарушение по смисъла на чл.348 ал.3, т.2, вр. с ал.1, т.2 от НПК,
изразяващо се в наличие на противоречие между възприетото за установено от
фактическа страна и изведените правни изводи. Отправят се оплаквания от подалият протеста прокурор и по
отношение на процесуалната деятелност на първостепенния съд, касаеща
назначаването на допълнителна съдебномедицинска експертиза по делото. Твърди
се, че това е сторено в противоречие с разпоредбата на чл.153 от НПК, доколкото
експертизата е възложена на вещо лице, различно от това, изготвило основната
съдебномедицинска експертиза, при липса на данни по делото последното да е било
предубедено или да е изготвило невярно заключение. Другото оплакване във
въззивният протест е насочено към предложената от първостепенния съд оценка на
доказателствената съвкупност, ангажирана по делото. В този аспект се твърди, че
при извършването на същата, неправилно е дадена вяра от районния съд на
показанията на свидетелите С. Д., Н. И. и И. Д., доколкото последните са
заинтерсовани, нелогични и противоречиви, а същевременно са игнорирани изцяло
показанията на пострадалия и на свидетелката В. Г.. Поддържа се, че показанията
на тези двама свидетели са последователни и взаимно кореспондиращи си, а така
също се подкрепят от съдебномедицинските заключения, установили степента на
причиненото на пострадалия телесно увреждане и механизма на причиняването му. Предвид
така изложените съображения, представителят на държавното обвинение счита, че
решаващият извод на първоинстанционния съд за липсата на несъмнена и
категорична доказаност на авторството на подсъдимия Х. в извършването на
престъплението по чл.129 ал.2, вр. ал.1 от НК, за което му е повдигнато
обвинение, е неправилен, незаконосъобразен и не почива на верен анализ и
обективна оценка на доказателствената съвкупност. С оглед на това и на
основание чл.336 ал.1, т.2 във вр. с чл.334 т.2 от НПК в протеста се предлага
въззивния съд да отмени изцяло атакуваната присъда, с която подсъдимия Х. е
оправдан за посоченото престъпно деяние и да го осъди за същото. Алтернативно
се заявява искане в протеста, инкриминираното на подсъдимия престъпно деяние да
бъде преквалифицирано в такова по чл.131 ал.1, т.12, вр. чл.130 ал.1 от НК, без
да се развиват конкретни доводи в тази насока.
Присъдата
е обжалвана и от частния обвинител и граждански ищец И.Р.Н., чрез повереника му
– адв.Н.П., с твърдения за нейната неправилност, необоснованост и постановяването
й в противоречие с материалния и процесуалния закон. Основното оплакване на
повереникът е отправено срещу решаващия извод на първостепенния съд, послужил
за основа на постановената от него оправдателна присъда – за липса на
доказаност подсъдимия да е причинил инкриминираната телесна повреда на
пострадалия. Според повереникът, така сторения в атакувания акт, извод на
първата инстанция се базира на извършената от него неправилна и необективна
оценка на доказателствените източници, при която са кредитирани единствено
оневиняващите подсъдимия доказателства. Изтъква се, че първостепенния съд е
следвало да даде вяра на показанията на пострадалия и на свидетелката Г., от
които несъмнено се установява, че подсъдимия е нанесъл удар с юмрук в дясната
част на челюстта на пострадалия, резултирал в причинена му, в средна степен
телесна повреда. С тези аргументи се претендира от въззивния съд да отмени
атакуваната присъда и да постанови нова такава, с която подсъдимия Х. да бъде
признат за виновен по повдигнатото му обвинение и да бъде уважен предявения
срещу него граждански иск.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция, представителят на С.о.п. поддържа изцяло
протеста срещу оправдателния съдебен акт на първия съд, по съображенията и
съобразно исканията, изложени в него. В допълнение се изтъква, че
протестираната присъда е необоснована, тъй като е постановена при игнориране на
част от доказателствения материал и превратно тълкуване на друга част от него,
което от своя страна е довело до „грешни фактически изводи“. Сочи се и
неправилно приложение на материалния закон, предвид стореното с
първоинстанционната присъда цялостно оправдаване на подсъдимия за
инкриминираното му престъпление. Искането, което се заявява в съответствие с
направените оплаквания, е за отмяна на оспорената по въззивен ред присъда и
постановяване на нова осъдителна присъда, с която подсъдимия да бъде признат за
виновен по повдигнатото му обвинение и му бъде определено наказание лишаване от
свобода в минимален размер, чието изпълнение бъде отложено по реда на чл.66
ал.1 от НК. Алтернативно са заявява искане от СОП за отмяна на протестираната
присъда и постановяване на нова присъда, с която подсъдимия Х. да бъде осъден
за престъпление по чл.131 ал.1, т.10, вр. чл.130 ал.1 от НК.
В
проведеното от въззивната инстанция съдебно заседание, повереникът на частния
обвинител и граждански ищец И.Р.Н. – адвокат Н.П., навежда аргументи за
постановяване на обжалваната присъда при допуснати съществени процесуални
нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Изтъква се, че приетите
за установени от първостепенният съд фактически констатации са в пълен разрез
със събрания и проверен по делото доказателствен материал. В тази насока се
сочи, че неоснователно не се кредитират свидетелските показания на единствения
очевидец на деянието – В. Г., а същевременно се приемат с доверие от решаващия
съд показанията на свидетелите И. Д. и С. Д., които са недостоверни и
заинтересовани. В обобщение на оплакванията си във въззивната жалба,
повереникът твърди, че доказателствата по делото несъмнено установяват
подсъдимия Х.Х. да е осъществил от обективна и субективна страна състава на
инкриминираното му престъпление, поради което моли оспорената оправдателна
присъда да бъде отменена и подсъдимия да бъде признат за виновен в извършването
на това престъпление.
В съдебно
заседание пред настоящата втора инстанция, защитникът на подсъдимия Х.С.Х. –
адвокат Н.А., моли проверяваната по въззивен ред присъда, да бъде потвърдена
изцяло, като правилна и законосъобразна. Излага доводи, че обективния анализ на
събраните по делото доказателствени материали, какъвто първостепенния съд е
направил, налага именно сторените от съда решаващи изводи за недоказаност на
повдигнатото срещу подсъдимия обвинение. Подчертава се от защитата, че правилно
и в пълно съответствие с наличните доказателства, първата инстанция е приела,
че извършените на въпросната дата, от подсъдимия Х. действия не осъществяват
състава на инкриминираното му престъпление, доколкото не се установява да са
станали причина за настъпване на телесната повреда на пострадалия. С оглед на
тези съображения, защитникът моли подадения въззивен протест да бъде оставен
без уважение и оправдателния съдебен акт на първата инстанция да бъде
потвърден.
В
последната си дума пред въззивният съд, подсъдимия Х.С.Х. моли първоинстанционната
присъда да бъде потвърдена.
Настоящата въззивна инстанция, при изпълнение на задължението си по чл.313 и чл.314 от НПК, да извърши цялостна проверка на
правилността на невлязлата в сила първоинстанционна присъда, включваща и
проверка на правилността на доказателствената дейност на първата инстанция и
доколкото именно оценката на доказателствата е оспорена с въззивния протест,
констатира допуснати в тази насока от първостепенния съд, особено съществени
процесуални нарушения, с оглед разпоредбата на чл.348 ал.3, т.2, пр.1 от НПК,
съставляващи самостоятелно отменително основание по чл.335 ал.2 от НПК. Недостатъците
в решаващата дейност на районния съд се отнасят, както до оценката на
доказателствата и формирането и обективирането на изводите по фактите, така и до липса на изложени съображения за изведените от
първостепенния съд правни заключения по приетите фактически констатации.
При постановяване на присъдата, с която е оправдан подсъдимия Х.Х. по
възведеното му обвинение по чл.129 ал.2, вр. ал.1 от НК, първоинстанционният
съд не е изпълнил процесуалното си задължение да изготви мотиви в съответствие
с изискванията на чл.305 ал.3 от НПК, включващи посочване на доказателствената
основа на възприетите фактически обстоятелства и обсъждане на противоречията
между доказателствените материали, с мотивиране на изводите за кредитирането
им. Несъмнено е, че първият съд е формулирал фактическите обстоятелства, които
е приел за установени и че е извеждал аргументи от доказателствените източници,
но същевременно на практика липсва анализ на доказателствата и противоречията в
тях, както и излагане на мотиви защо се кредитират едни, а други се лишават от
доверие. Липсата на дължимият анализ на доказателствата при налични
противоречия в доказателствените източници, не дава яснота за процеса на
формиране на вътрешното убеждение на съда и това рефлектира на правото на
защита на страните и в частност на това, да разберат основанията за
постановяване на съдебния акт.
В хода на съдебното следствие
пред първостепенния съд е проведен разпит на свидетелите, както и е осъществена
процедурата по чл.281 от НПК на различни основания, предвидени в нормата, за
прочитане на техните показания, дадени на досъдебното производство. Обсъждайки
тези свидетелски показания, и след като е констатирал противоречия в
показанията на част от свидетелите, дадени в различните фази на производството,
при това за факти, които са от съществено значение за предмета на доказване,
районния съд на практика не е изложил съображения защо дава вяра на определени
показания. В мотивите се съдържа само общо посочване, че се възприемат
депозираните свидетелски показания на Р. /Н./, К., Г., Д., И., И. Д., С. Д., А.,
И., Т., Н. и К., въз основа на които „се извлича изложената фактическа
обстановка“, като същевременно е отбелязано и, че „не се кредитират в пълна
степен“ показанията на свидетелите Н.С., И. Д., С. Д. и В. Г., тъй като „не са
последователни и в пълна степен логични, и не кореспондират в пълна степен с
останалия събран в хода на съдебното дирене, доказателствен материал“. Тези
декларативни изрази не удовлетворяват изискването за конкретен анализ на
свидетелските показания, включващ и такъв на противоречията в тях, с посочване
на обстоятелствата, които се приемат за установени въз основа на тези
доказателствени източници. Освен това, някои свидетелски показания са били
интерпретирани от решаващия състав на съда произволно, като от тях са
възприемани единствено обстоятелства, които не са пряко относими към главния
факт в процеса /виж анализа на свидетелските показания на Г./.
Такива пороци в процеса на
формиране на вътрешното убеждение на първостепенният съд се констатират по отношение
на оценката на свидетелските показания на Н.С., С. Д. и В. Г., за които
единствено е посочено, че съдържат твърдения за „неверни обстоятелства“ и са „в
противоречие с целия събран в хода на съдебното дирене, доказателствен
материал“. С тези си констатации, обаче първият съд не е изпълнил задължението
си по чл.305 ал.3 от НПК. Процесуалните правила, свързани с оценката на
събраните по делото доказателства, изискват в мотивите да се посочи въз основа
на кои доказателствени материали, какви обстоятелства се приемат за установени
по делото, а при противоречия в доказателствените източници, да се изложат от
решаващия съд съображенията му, поради които се възприемат едни, а други – се
отхвърлят. Освен това, следва да се подчертае, че съдебната преценка за
надеждност и достоверност на гласните доказателствени източници се свежда преди
всичко до това, дали съответното доказателствено средство съдържа сведения с
достатъчно подробен и конкретен характер, дали същите са последователни,
непротиворечиви и кореспондиращи на тези, изводими от останалите източници на
доказателства. В случая, такава оценка по отношение на гореспоменатите
свидетелски показания, а и касателно всички ангажирани по делото гласни
доказателства, не е сторена от районния съд в мотивите на присъдата му. В
частност, в последните липсва изложена каквато и да е съпоставка между
показанията на тези свидетели, дадени при проведените им разпити в хода на
производството и останалите доказателствени материали, на които съобразно
изразената позиция на първия съд, същите противостоят. Първостепенният съд изобщо
не е посочил защо лишава от доверието си именно показанията на тези свидетели -
Н.С., С. Д. и В. Г., което е пречка за контрол върху процеса на формиране на
вътрешното му убеждение.
В допълнение на констатациите,
касаещи преценката на показанията на отделни свидетели, следва да се отбележи,
че макар районният съд да е декларирал, че е оценил доказателствата в тяхната
съвкупност, липсва конкретно съпоставяне на изводимото от гласните
доказателствени средства – дали те са еднопосочни по отношение на фактическите
обстоятелства или са в противоречие по между си. Така, от множеството
ангажирани по делото гласни доказателствени средства, единствено е констатирано
от съда наличието на съществени противоречия между свидетелстването на пострадалия
И.Р.Н. в различните фази на производството, във връзка с действията на
подсъдимия Х.. В този аспект, предприетия от
първостепенният съд процесуален подход сочи и на избирателна оценка на
доказателствата. В частност, посочено е, че при извършеният на досъдебното
производство, втори по ред разпит на свидетеля Н., същия е заявил, че не може
да каже с категоричност кой му е нанесъл удара в лицето, довел до счупване на
челюстта му. В показанията си пред първоинстанционния съд, свидетелят Н. е
заявил други факти по отношение на поведението на подсъдимия – че е възприел
подсъдимия Х. да му нанася удар с юмрук в дясната част на челюстта му, в
близост до дясното ухо, от който удар същия паднал на земята. При тези
съществени противоречия първостепенният съд не е аргументирал никакъв извод за
това, кои показания, дадени от свидетеля И.Н., възприема като достоверни и поради
какви съображения.
Липсва също така обективирана от
първоинстанционният съд преценка на това, показанията на кои от множеството
разпитани по делото свидетели – С. Д., Ц. К., В. Г., Н.С., И. Д., Г. Т., И.Н.,
Б. Д. се отхвърлят, и кои се възприемат за правдиви и с какви доводи. Това е
било необходимо не само защото показанията на посочените свидетели са значими
по отношение на предмета на доказване, но и защото се констатират съществени
противоречия между сведенията, дадени от тези свидетели, касаещи поведението на
подсъдимия въпросния ден. В показанията пред първата инстанция, свидетелите Н.С.,
И. Д. и С. Д. категорично отричат някой от тях, в това число и подсъдимия Х.,
да са упражнили физическо въздействие върху свидетеля И.Н. въпросния ден, като
свидетелите И. Д. и Н.С. дори отричат да са виждали подсъдимия същия този ден.
Същевременно показанията на свидетелите И.Н., В. Г., Б. Д. и Ц. К. съдържат
доказателствена информация в точно обратен смисъл – че след като се развил
вербалния конфликт между свидетелите И.Н. и Н.С., последния се върнал отново в
стопанския двор, заедно с неговия брат – свидетеля С. Д., баща му – свидетеля И.
Д. и подсъдимия Х.; - че свидетелите С. Д. и Н.С. носели в ръцете си брадви, а
свидетеля И. Д. – метална тръба; - че първият удар на св.Н. бил нанесен именно
от подсъдимия Х. – с юмрук, в областта на дясната част на челюстта, в близост
до ухото, от който удар пострадалия паднал на земята; - че след това удари с
ритници по тялото на свидетеля Н. продължили да нанасят другите трима мъже,
като свидетеля И. Д. ударил пострадалия с металната тръба в областта на бедрото
на левия му крак; - че от причинения от подсъдимия на свидетеля Н. удар в
челюстта, впоследствие се установило, че същата е счупена.
Първоинстанционният съд е бил
длъжен да констатира тези противоречия, както и да извърши преценка кои от
гласните доказателствени средства могат да бъдат кредитирани, още повече, че
тези обстоятелства са от съществено значение за преценката за съставомерността
на поведението на подсъдимия Х.Х..
Посочените нарушения при оценката
на доказателствата, които са опорочили процеса на формиране на вътрешното
убеждение на решаващия съд, както и основаването на изводи по фактите въз
основа на предположения, са довели и до неправилно установяване на фактическите
обстоятелства, включени в предмета на доказване и оттам до изведените от тях
правни изводи. Така, заключението, че ”не е възможен категоричен и несъмнен
извод, че счупването на челюстта на свидетеля Р. е причинено именно от
подсъдимия Х.“, е напълно произволен и изведен въз основа на предположения, доколкото
в проверяваната присъда не са очертани доказателствата, които го обезпечават. Преди
всичко, това заключение е в пълно противоречие с фактическите положения, които
преди това в мотивите си първостепенния съд е възприел, при описването на
конкретно възприетата от него фактическа обстановка. По-конкретно, в мотивите
на атакуваната присъда по недвусмислен начин е отбелязана констатацията на съда
на л.153 от делото, относно действията на подсъдимия Х.Х. при пристигането му
заедно със свидетелите Димитрови в стопанския двор – „подсъдимият ударил откъм
гърба свидетеля И.Р. с юмрук в областта на челюстта в близост до дясното му
ухо. От удара Р. паднал на земята. Опитал се да се изправи, но св.И. Д. го
ударил с металната тръба по крака и той отново паднал. Подсъдимия Х. се
оттеглил настрани и си тръгнал“. По-нататък първият съд е посочил и, че по-късно
същия ден, пострадалия Н. бил задържан в полицейското управление, когато
почувствал болка в областта на челюстта, поради което поискал да му бъде
оказана медицинска помощ; че при прегледа на Н., свидетеля Н. /лекар при ФСМП Е.
П./ констатирал счупване на челюстта му в дясната част; че при извършеното
няколко дни по-късно рентгеново изследване на св.Н., установената фрактура на
долната челюст в дясно, била потвърдена. Следователно, при формиране на
крайните си решаващи изводи, първостепенния съд декларативно и неаргументирано
е отхвърлил тези фактически положения, които преди това в мотивите си е
възприел, при описването на конкретно възприетата от него фактическа обстановка
и съответно е извел правни заключения в пълно противоречие с тези, установени
от него констатации по фактите. Освен това, гореизложеният извод е произволен и
поради казаните съображения в предходния абзац, по отношение оценката на
показанията на свидетелите И.Н., В. Г., Б. Д.. В допълнение към това, следва да
се отбележи и, че никъде районния съд не е обективирал аргументи защо не
възприема нищо от заявеното от посочените свидетели, които са разпитвани в хода
на съдебното следствие, при които разпити са дали подробни, детайлни и
конкретни сведения, във връзка с действията на подсъдимия Х.. Тези свидетелски
показания изобщо не са били обсъдени във взаимовръзката им и в съвкупност с
останалите доказателствени материали /заключения на съдебномедицинските
експертизи, писмените доказателствени средства/ и от съдебния акт не става ясно
въз основа на кои доказателствени източници, съдът е направил заключението си
за недоказаност на авторството на подсъдимия в причиняването на средната
телесна повреда на пострадалия Н..
Изцяло декларативни и изградени
въз основа на предположения, в нарушение на забраната по чл.303 ал.1 от НПК, са
изводите за това, че по делото е останала недоказана съпричастността на
подсъдимия в настъпилата средна телесна повреда на пострадалия и поради това,
че съдебномедицинската експертиза установявала „вероятност решаващия удар на
св.Н. да е бил нанесен освен с юмрук, но и с крак и метална тръба“, а
допълнителната съдебномедицинска експертиза дала заключение „настъпването на
травматичните увреждания на пострадалия Р. да се дължат на най-малко три
отделни удара“.
Тези доводи, използвани от първостепенният
съд, за да обоснове невинността на подсъдимия Х. в извършване на
инкриминираната му престъпна деятелност, не почиват на изводими от
доказателствените средства факти, а изцяло на предположения. Това е така,
доколкото от мотивите на съда не става ясно конкретно от кои доказателствени
източници, се извеждат посочените фактически обстоятелства. Тук отново
първостепенният съд е подходил избирателно при оценката на доказателствата,
като е коментирал във връзка с механизма на получаване на причиненото на
пострадалия телесно увреждане /счупване на челюстта/, единствено съдебномедицинската експертиза, относно
заключението й, че счупването на челюстта на пострадалия може да се получи при
удар с юмрук, крак или метална тръба. Изводът на районният съд в този смисъл е направен
въз основа на предположения – че е „налице вероятност решаващият удар да е бил
нанесен освен с юмрук, както се твърди с обвинителния акт, но и с крак и
метална тръба“. Изобщо обаче не е извършена от първостепенният съд конкретна
преценка на доказателствените източници и съответно посочване на тези от тях,
които обезпечават така формирания от него фактически извод.
По-нататък, оневиняващите
подсъдимия изводи в проверяваната присъда, са обосновани по недопустим начин и
от предположението и произволното твърдение, че установеното обстоятелството,
че подсъдимия е нанесъл само един удар на пострадалия, не изключва „и
вероятността, възприета и от експертите по СМЕ, поне единия или и двата удара
отправени по тялото и главата на пострадалия, да са с последица счупване на
челюстта му“. Тук отново първостепенният съд е анализирал единствено
заключението на допълнителната съдебномедицинска експертиза, чиито изводи е
интерпретирал не според действителното им съдържание. Това е така, защото
посочената експертиза дава заключение за това, че всички констатирани при
пострадалия телесни увреждания /и в областта на главата и в областта на дясното
бедро/ се дължат на най-малко три отделни удара, но никъде в експертното
заключение не е посочено, че единствено увреждането на пострадалия – счупване
на долната челюст, е предизвикано в резултат на три отделни удара. Ето защо,
обективността е изисквала решаващият съд да извърши задълбочен анализ на тези
експертни констатации във връзка с другите доказателствени материали – гласните
доказателствени средства, заключението на основаната СМЕ, приетите по делото
медицински документи.
В обобщение, всичко изложено
по-горе сочи на извод, че на практика липсват мотиви на постановената от
първата инстанция присъда, доколкото от процесуалноправна гледна точка липса на
мотиви на съдебния акт по смисъла на чл.348 ал.3, т.2, пр.1 от НПК, се
констатира не само когато такива отсъстват изобщо, но и когато те са толкова формални
и незадълбочени, или съдържат съществени вътрешни противоречия досежно приетите
за установени обстоятелства, включени в предмета на доказване с оглед
фактическите и правни рамки на обвинението, че не дават възможност да бъде
разбрано какво е възприел решаващия съд и по какъв начин е формирано вътрешното
му убеждение. Липсата на мотиви на проверявания съдебен акт пък винаги води до
невъзможност контролиращата инстанция да извърши проверка за правилното
приложение на закона от решаващия съд.
Гореобсъжданата липса на мотиви
съгласно цитираната разпоредба от НПК /чл.348 ал.3, т.2, пр.1 от НПК/ в
проверявания съдебен акт, води до съществено нарушение на процесуалните правила
и е от категорията на абсолютните основания за неговата отмяна, защото
накърнява процесуалното право на страните да получат в пълен обем защита на
своите интереси, чрез достъп до съд и разглеждане на депозираните от тях жалби
или протест по реда на инстанционната проверка. Предвид характера на допуснатото нарушение,
въззивният съд намира, че същото може да бъде отстранено единствено при ново
разглеждане на делото от първоинстанционния съд. Противното би означавало
страните да бъдат „лишени от една инстанция по същество”, с решението на която
могат и следва да получат категоричен и непротиворечив отговор на въпросите,
обсъждани при постановяване на присъдата.
Тези доводи на въззивната
инстанция за допуснато от първостепенния съд съществено процесуално нарушение,
налагащо връщане на делото за ново разглеждане от същия съд, не търпят корекция
и предвид характера на инстанционно проверявания съдебен акт – изцяло
оправдателен такъв. Принципно, тогава, когато са налице основания за пълното
оправдаване на едно лице по възведеното му обвинение, допуснатите нарушения,
дори и да са от категорията на абсолютните съществени, не могат да доведат до
нарушаване на неговите права, което да стане повод за връщане на делото за ново
разглеждане, тъй като правата му в най-пълна степен са гарантирани чрез
постановяването на оправдателна присъда. При неправилност обаче на
постановеният от първата инстанция оправдателен съдебен акт, въззивният съд
следва да упражни правомощията си, предоставени му с разпоредбата на чл.334
т.1, пр.2 във вр. с чл.335 ал.2 от НПК, за отстраняването на тези процесуални
нарушения, доколкото последните биха залегнали в съдебен акт, който не би бил в
интерес на подсъдимото лице, а същевременно би бил постановен при засягане
правото му на защита.
Всичко гореизложено от своя страна
обуславя и извод за отмяна на
атакуваната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав
на същия първоинстанционен съд.
Предвид характера на допуснатото
в контролираната присъда съществено процесуално нарушение, настоящият състав на
СОС не обсъжда оплакванията по същество на спора, изложени във въвзивния
протест и въззивната жалба на частния обвинител, както и изнесените такива от страните
в съдебно заседание.
По изложените съображения и на
основание чл.334, т.1, пр.2 във вр. с чл.335 ал.2 от НПК, С. окръжен съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло присъда № 6 от 18.06.2020 г.
на Районен съд – гр.Е. П., постановена по н.о.х.д. № 348/2017 г. по описа на
същия съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия
първоинстанционен съд, от стадия на съдебното заседание.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационна проверка.
Председател:
Членове: 1.
2.