№ 392
гр. Сливен, 27.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, X СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Нина М. Коритарова
при участието на секретаря Мариана В. Тодорова
като разгледа докладваното от Нина М. Коритарова Гражданско дело №
20212230106065 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на Г. Д. ХР., ЕГН: ********** от гр. ****
чрез адв. С.Р. от АК-Сливен против „Е. Миролио“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: гр. Сливен, „Индустриална зона“, с която е предявен осъдителен иск с
правно основание чл. 225, ал. 2 КТ.
Ищецът твърди, че със Заповед № 277/15.04.2020 г. на изпълнителния директор на
ответното дружество му било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и било
прекратено трудовото му правоотношение. С Решение № 348/03.12.2020 г. на СлОС по
в.гр.д. № 701/2020 г., влязло в сила на 21.12.2021 г. било признато уволнението му за
незаконно и била отменена посочената заповед. Твърди, че при незаконно уволнение
работникът имал право на обезщетение от работодателя в размер на брутното трудово
възнаграждение за времето, през което е останал без работа, поради това уволнение, но не за
повече от 6 месеца. В случай, че бил работил на по-ниско платена работа имал право на
разликата в заплатите. За периода от 16.04.2020 г. до 15.10.2020 г./124 работни дни/ щял да
получи, ако продължавал да работи при ответника общо сумата от 8081,95 лв., а бил
получил сумата от 5180,82 лв.
Моли съдът да осъди ответника да му заплати сумата от 2900 лв., съставляваща незаплатено
обезщетение по чл. 225 КТ съставляваща разликата между получаваното брутно трудово
възнаграждение преди уволнението и възнаграждението, което е получил по друг трудов
договор и обезщетението изплатено от ТП на НОИ за периода от 16.04.2020 г. до 15.10.2020
г. ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-29.12.2021 г. до
окончателното й изплащане. Претендира деловодни разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът депозирал отговор на исковата молба, с която оспорва
исковете по основание и размер. Ищецът не бил представил доказателства относно размера
на брутното си трудово възнаграждение, което следвало да включи единствено основното
трудово възнаграждение и допълнителните възнаграждения с постоянен характер. Брутното
трудово възнаграждение не било равно на осигурителния доход. Следвало да се вземе
предвид при определянето му и чл. 24, ал. 2, т. 8 ЗДДФЛ. Прави възражение за заплащане на
1
адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 вр. ал.1, т. 3.
Съдът с определение по чл. 140 ГПК № 340 от 11.02.2022 г. е отделил като безспорно между
страните обстоятелството, че е било налице трудово правоотношение между тях, което е
било прекратено поради признато за незаконно уволнение с влязло в сила решение. Със
същото определение съдът е указал на ищеца, че следва да докаже основанието и размера на
претендираното от него обезщетение при прекратяване на трудовото му правоотношение
поради признато за незаконно уволнение с влязло в сила решение, като докаже размера на
брутното си трудово възнаграждение, което би получил през процесния период и разликата
между това възнаграждение и възнаграждението по друг трудов договор и обезщетението
изплатено му от ТП на НОИ. Съдът е указал на ответника, че следва да докаже, че е било
извършено плащане на претендираното обезщетение.
Ищецът е изменил размера на предявения от него иск на основание чл. 214 ГПК от 2900 лв.
на 3252,21 лв.
Съдът след анализ и оценка на представените по делото доказателства прие за установена
следната фактическа обстановка:
Със Заповед № 277/15.04.2020 г. на изпълнителния директор на ответното дружество на
ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено трудовото му
правоотношение. С Решение № 348/03.12.2020 г. на СлОС по в.гр.д. № 701/2020 г., влязло в
сила на 21.12.2021 г. и потвърдено с Решение № 60329 от 21.12.2021 г. на ВКС Четвърто ГО
било признато уволнението му за незаконно и била отменена посочената заповед.
Видно от изготвената по съдебно-счетоводна експертиза брутното трудово възнаграждение
на ищеца по сключения с ответника трудов договор е в размер на 1206 лв., като в това
възнаграждение е включено основното месечно възнаграждение в размер на 1025 лв.,
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 12 % или 123 лв.,
възнаграждение за специфични условия в размер на 8 лв. премия 100 % присъствие в размер
на 50 лв. Брутното трудово възнаграждение, което ищецът би получил за процесния
шестмесечен период от 16.04.2020 г. до 15.10.2020 г. е в размер на 7175,70 лв. За периода от
м. 04.2020 г. до м.06.2020 г. ищецът е работил на трудов договор при друг работодател при
който е получавал брутно трудово възнаграждение в размер на 274,50 лв. за м. април, на 610
лв. за м. май и на 138,64 лв. за м. юни. Съгласно удостоверение с изх. № **********-
1/29.12.2021 г. през м. юли, август, септември и октомври 2020 г. на ищеца са били
изплащани парични обезщетения за безработица по чл. 54б, ал. 1 и ал. 3 КСО- за м. юли в
размер на 694,45 лв., за м. август в размер на 939,55 лв., за м.септември в размер на 857,85
лв. и за м. октомври досежно процесния период в размер на 408,50 лв. Размерът на сумата
изчислена като разликата между брутното трудово възнаграждение, което ищецът би
получил, ако не беше уволнен и полученото от него обезщетение от ТП на НОИ и брутното
трудово възнаграждение по друг трудов договор за периода от 16.04.2020 г. до 15.10.2020 г.
било в размер на 3252,21 лв., която сума след приспадане на дължимия данък по ЗДДФЛ
била равна на 2926,99 лв.
Съдът кредитира изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза като изготвена от
безпристрастно вещо лице в рамките на неговата компетентност.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди събраните по делото
доказателства, достигна до следните и правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал.1 от КТ, при незаконно уволнение работникът или
служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово
възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не
повече от 6 месеца. Съгласно чл. 225, ал. 2 КТ когато през шестмесечния срок работникът и
служителят е работил на по-нископлатена работа той има право на разликата в заплатите.
За да възникне правото на обезщетение в посочената хипотеза, следва да са налице следните
2
предпоставки: незаконосъобразност на уволнението и отмяната му, наличие на понесени
от работника или служителя вреди, изразяващи се в пропускане на доход от трудово
възнаграждение за периода в който той е останал без работа в резултат на уволнението.
В случая предпоставки са налични с оглед влязло в сила съдебно решение, с което е
признато уволнението на ищеца от ответника за незаконно и е отменена заповедта за
уволнение, както и са налице пропуснати ползи от ищеца в размер на разликата между
брутното трудово възнаграждение, което би получил за процесния шестмесечен период при
ответника и трудовото възнаграждение, което е получил при друг работодател и
изплатеното му обезщетение за безработица. Оставане без работа по смисъла на чл. 225 от
КТ представлява единствено липсата на последващо трудово правоотношение, по силата на
което работникът или служителят да е получавал трудово възнаграждение, т.е. единствено
доходите от трудово правоотношение са от значение за отговорността на работодателя
по чл. 225, вр. с чл. 344, ал.1, т.3 от КТ (в този смисъл е решение № 109/21.03.2001 г. по гр.д.
№ 1085/2000 г., ІІІ г.о. на ВКС).
По делото страните не спорят, че ищецът за периода от м. април до м. юни 2020 г. е полагал
труд по трудово правоотношение с друг работодател.
В тази насока съдът намира, че полагането на труд по това правоотношение е ограничило
размера на вредата по см. на чл. 225 от КТ от оставането без работа на ищеца поради
незаконното уволнение, но това обстоятелство има отношение единствено към размера на
обезщетението, което следва да му се присъди, като в тази хипотеза, причинно-следствената
връзка между незаконното уволнение и причинената вреда от оставането без работа не е
прекъсната.В т.см. Решение № 944 от 7.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5022/2008 г., IV г. о.,
ГК, докладчик съдията Светла Цачева, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, в което се
приема, че когато в рамките на 6-месечният период след незаконното уволнение, работникът
е постъпил на работа при нов работодател по трудов договор със срок, изтекъл в рамките на
6-те месеца, първоначалният работодател дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода
преди и след времетраенето на срочния тр. договор, а по време на изпълнението му, ако
работата е била по-ниско платена и обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ.
Основание за горното се намира и с оглед на това, че в израза "останал без работа", визиран
в чл. 225, ал. 1 КТ, законодателят е имал предвид, че правото на обезщетение може да бъде
реализирано само ако уволненият работник или служител в рамките на спорния период от
време не е бил ангажиран по трудово правоотношение, защото само ангажираността по
друго валидно трудово правоотношение, което осигурява на незаконно уволненото лице,
защита на правото му на труд, еквивалентна на тази, по незаконосъобразно прекратеното
трудово правоотношение, може да изключи отговорността да се плати обезщетението по чл.
225, ал. 1 КТ. Именно за това в съдебната практика се приема, че заетостта по всеки друг
източник на законно получени средства за издръжка на уволнения и неговото семейство, не
могат да се третират като основания, изключващи дължимостта на това обезщетение.
Съгласно императивното правило на чл. 228, ал.1 от КТ брутното трудово възнаграждение
за определяне на обезщетенията по раздел III от КТ, в които попада и обезщетението по чл.
225, ал.1 от КТ, е полученото от работника или служителя такова за месеца, предхождащ
месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение или последното
получено от работника месечно БТВ. Приетото в т.см. допълнително заключение по
допуснатата ССчЕ, което съдът възприема като обективно и пълно, се установява, че
дължимата сума, след приспадане на полученото трудово възнаграждение при друг
работодател е 1931,56 лв.
Ето защо следва да се приеме, че ищецът има право на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в
посочения размер от 1931,56 лв. Обстоятелството, че в рамките на
процесния шестмесечен период на ищеца за м. юли, август, септември и октомври 2020
г. е било изплатено обезщетение за осигурения социален риск „Безработица” не е
3
основание за отхвърляне на иска за обезщетение по чл.225, ал.1 КТ. Плащането по
социалното осигуряване няма обезщетителен спрямо работника характер, нито
застрахователен характер спрямо имуществената отговорността на работодателя. Обезщетението за
безработица е с осигурителна функция да гарантира на безработния минимален доход, вместо липсващо трудово възнаграждение,
и тъкмо поради това, в сравнение с обезщетението по чл. 225, ал. 1
КТ, обезщетението за безработица е в по-
нисък размер и няма норма, която да предвижда отпадане на имуществената
отговорност на работодателя, при получено от работника плащане по общественото осигуряване
за безработица.
В случая ищецът е доказал всички елементи от фактическия състав на чл. 225, ал. 2
КТ- незаконността на уволнението си, претърпените вреди, съставляващи пропуснати
ползи и техния размер равен на разликата между брутното трудово възнаграждение, което
би получил при ответника за процесния период, ако не беше незаконно уволнен и брутното
трудово възнаграждение, което е получил при друг работодател за три месеца в рамките на
шестмесечния процесен период и в размер на брутното трудово възнаграждение което би
получил при ответника за тримесечния период от процесния шестмесечен период през който
е бил безработен и е получавал обезщетение за безработица, както и причинната връзка
между факта на незаконното уволнение и вредите. Когато в рамките на 6-месечният период
след незаконното уволнение, работникът е постъпил на работа при нов работодател по
трудов договор със срок, изтекъл в рамките на 6-те месеца, първоначалният работодател
дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода преди и след времетраенето на срочния
трудов договор, а по време на изпълнението му, ако работата е била по-ниско платена и
обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ.
Обезщетението по чл. 225 КТ репарира пропуснатите ползи равняващи се на брутното
трудово възнаграждение, което ищецът би получил през шестмесечния период ако не беше
неправомерно уволнен от работодателя. Доходите от други граждански договори или
търговска дейност извън тези от други трудови правоотношения са ирелевантни. Същото
важи и по отношение на изплатеното обезщетение за безработица по изложените
съображения.
С оглед на диспозитивното начало на гражданския процес обаче съдът следва да уважи иска
в предявения му размер от 3252,21 лв. след извършеното изменение на иска по чл. 214 ГПК,
като тази сума включва изчислената от вещото лице и претендирана от ищеца разлика
между брутното трудово възнаграждение, което би получил при ответника за процесния
период, ако не беше незаконно уволнен и брутното трудово възнаграждение, което е
получил при друг работодател за три месеца в рамките на шестмесечния процесен период,
както и разликата между брутното трудово възнаграждение, което би получил при
ответника за процесния период, ако не беше незаконно уволнен и изплатените му
обезщетения за безработица за три месеца в рамките на процесния период. Въпросът за
облагането на дължимото обезщетение по чл. 225 КТ с данък върху дохода на ФЛ по чл. 24,
ал. 1 от ЗДДФЛ е въпрос относно изпълнението на решението, а не по основателността на
претенцията по чл. 225 КТ и нейния размер, тъй като същото обезщетение се съизмерява с
брутното трудово възнаграждение.
По разноските:
Предвид изхода на спора, ищецът има право на присъждане на разноските в производството
в размер на 433 лв., съставляващ адвокатско възнаграждение – съгласно приложения списък
на разноските. Съдът определи този размер на адвокатското възнаграждение на основание
чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА във вр. с чл. 36, ал. 2 ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ. Съдът намира
за неоснователно възражението на ответната страна, че не се дължи адвокатско
възнаграждение на ищцовата страна, тъй като в разпоредбата на чл. 38, ал.1, т-. 3 от ЗА
изрично е предвидена възможност за оказване на безплатна адвокатска помощ на лица,
4
които са близки на адвоката като тази категория не включва изчерпателно изброени лица и
би могло да се приеме, че се отнася и за лица, с които адвокатът се намира в приятелски
отношения.
Тъй като се касае за трудов спор ищецът е освободен от заплащане на държавна
такса, съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. С оглед изхода на делото
обаче, дължимата такава за производството, следва да бъде заплатена от ответника по
сметка на СлРС, на основание чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, в размер на 130,09
лв.- (чл. 1 от ТДТССГПК), която сума следва да бъде внесена по сметка на съда.
В тежест на ответника следва да се възложи и възнаграждението на вещото лице, заплатено
от бюджета на съда, а именно сумата от 136,50 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Е. Миролио“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.
Сливен, „Индустриална зона“, да заплати на Г. Д. ХР., ЕГН: ********** от гр. ****, на
основание чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ, сумата в размер на 3252,21 лв./след изменение на
размера на иска по чл. 214 ГПК/, представляваща обезщетение за оставането му без работа
поради уволнението за периода 16.04.2020 г. до 15.10.2020 г. изразило се в пропусната
полза в размер на разлика между брутното трудово възнаграждение, което би получил при
ответника за процесния период, ако не беше незаконно уволнен и брутното трудово
възнаграждение, което е получил при друг работодател за три месеца/април, май и юни 2020
г./ в рамките на шестмесечния процесен период, както и разликата между брутното трудово
възнаграждение, което би получил при ответника за процесния период, ако не беше
незаконно уволнен и изплатените му обезщетения за безработица за три месеца/юли,
август , септември, октомври 2020 г./ в рамките на процесния период ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба-29.12.2021 г. до
окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „Е. Миролио“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.
Сливен, „Индустриална зона“, да заплати на Г. Д. ХР., ЕГН: ********** от гр.
****, сторените деловодни разноски предвид уважаването на иска в размер на 433 лв.
възнаграждение за един адвокат по чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА.
ОСЪЖДА “ Е. Миролио“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.
Сливен, „Индустриална зона“, ДА ЗАПЛАТИ по сметката на Сливенски районен съд,
следващата се държавна такса в размер на 130,09 лв., както и сумата в размер на 136,50 лв.
заплатено от Бюджета на съда възнаграждение на вещото лице.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Сливен с въззивна жалба в
двуседмичен срок по реда на Глава Двадесета от ГПК.
Препис от решението да се връчи на страните, съгл. указанията на чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
5