Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260174/02.11.2020 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд, Девети граждански състав
на пети октомври две хиляди и двадесета година
в публично заседание в следния състав:
Председател:
Петър Вунов
секретар: Михаела Стойчева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 635
по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І от
ГПК.
Образувано е по искова молба от „Ай Ти Еф Груп" АД, с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК,
вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, срещу Е.А.Г..
Ищецът твърди,
че на 02.07.2014 г. между него като кредитодател и ответника
като кредитополучател бил сключен договор за кредит № 45655. Договарянето между
тях се
осъществило
чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и
телефон), като договорът за кредит се сключил във формата на електронен документ и
правоотношението се реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за
електронния документ и електронния подпис и приложимите към сключения договор
за кредит Общи условия на „Ай Ти Еф Груп" АД. Съгласно сключения между
страните договор за кредит № 45655 на
същата дата Е.А.Г. получила по своя микросметка в
системата на „ePay.bg" от „Ай Ти Еф Груп" АД паричен заем в размер на
600 лева, който се задължила да върне заедно с уговорената лихва за ползване на
кредита в размер на 560 лева в срок от 8 месеца от 03.07.2014 г. до 27.02.2015
г. и при условията договорени между страните. Кредитополучателят заплатил 3
погасителни вноски по договора за кредит, като по този начин била погасена сума в
размер на 181,32 лева от главницата и 373,68 лева от лихвата. Остатъкът от дължимата
главница бил
в размер на 418,64 лева, а от лихвата - в размер на 186,36 лева
за периода от 30.10.2014 г. до 27.02.2015 г. Сочи се още, че ответникът завел отрицателен
установителен иск срещу ищеца за установяване на недължимост на договорната лихва по договор за
кредит № 456055, но с Решение № 1358/28.04.2017 по гр. д. № 1654/2017 г. по описа на Пловдивския районен съд, потвърдено
с Решение № 1339/03.11.2017 г. по гр. д. № 1794/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, същият бил отхвърлен. За
заплащането на гореописаните суми
ищецът подал
заявление по чл. 410 ГПК срещу
ответника, по което било образувано ч. гр. д. № 3693/2019 г. По него била издадена
исканата заповед за изпълнение, но срещу
нея постъпило възражение от ответника. Предвид изложеното се
иска да бъде постановено решение, с което да се приеме за установено, че ответникът дължи
на ищеца по сключения помежду им договор за кредит № 45655 от 02.07.2014 г. следните суми: 418,64 лева, представляваща неизплатена главница и 186,36 лева,
представляваща неизплатена договорна лихва за периода от 30.10.2014 г. до
27.02.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендират се и направените деловодни разноски в настоящото и в
заповедното производство.
Ответникът
оспорва предявените искове. Признава се сключването на
договор за кредит № 45655 с ответника, по
който получил сума в размер на 600 лева по негова микросметка. Твърди
се, че платил съвестно и
доброволно възможните му суми, но претендираната лихва била непосилна, като уговорката, в която била предвидена, противоречала на добрите нрави. Сочи се и че съобразно т. 11.1 от Общи условия на
05.01.2016 г. се обърнал към ищцовото дружество на използвания от тях електронен адрес за кореспондения с
молба да получи справка за задълженията си
към момента,
на която му било отговорено, че нямал такива.
Предвид изложеното се моли да се постанови решение, с
което да се
отхвърлят
изцяло предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл.
235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
С Определение № 260054/11.08.2020 г. е прието за безспорно между
страните и ненуждаещо се от доказване, а и от представените писмени
доказателства – Договор № 45655/02.07.2014 г. с погасителен план към него, Общи условия на
„Ай Ти Еф Груп“ АД – гр. София, Стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителски кредити Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 ЗПК и Разписка за
извършено плащане № 200000006827166/02.07.2014 г. се
установява, че между страните по делото е бил сключен договор
за потребителски кредит, сключен от разстояние, с описаното
в исковата молба и посочено по-горе съдържание, по който ответникът е получил
от ищеца паричен заем в размер на 600 лева.
С Решение № 1358/28.04.2017 г., постановено по гр. д. № 1654/2017 г. по
описа на Районен съд Пловдив,
потвърдено с Решение № 1339/03.11.2017 г. по гр. д. №
1794/2017 г. по описа на Окръжен съд Пловдив, е отхвърлен
предявеният от ответника срещу ищеца иск за установяване недължимостта на
сумата от 560 лева, представляваща лихва по Договор за
потребителски кредит № 45655/02.07.2014 г. за периода от 02.07.2014 г. до 10.02.2016 г., поради недействителността на уговорката, тъй като
противоречала на добрите нрави.
По делото е представена и кореспонденция между
страните по електронните им пощи, която съдържа и удостоверение за липса на кредитно
задължение, но в него изрично е
посочено, че е във връзка с Договор за кредит № 43722/09.06.2014 г.
От
материалите, съдържащи се в ч. гр. д. № 3693/2019 г. по описа на РС-Хасково, приложено
като доказателство по настоящото производство, се установява, че по заявление на
ищеца в негова полза срещу ответника е издадена Заповед за изпълнение № 1782/26.11.2019
г. за процесните суми, както и за 195,22 лева – законна лихва от 27.02.2015 г. до 01.10.2019 г., ведно със
законната
лихва върху главницата, считано от 15.10.2019 г., както и направените разноски – 25 лева за държавна такса и 300 лева - адвокатско
възнаграждение. В предвидения от закона срок е подадено
възражение от ответника и с Разпореждане от 04.02.2020 г. на ищеца е указано, че може да предяви иск за установяване на
вземанията си
в едномесечен срок и последният е сторил това.
При така
установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предявени са при условията на
обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, които
са процесуално допустими, доколкото изхождат от заявител по образувано
заповедно производство срещу длъжника в едномесечния срок от уведомяването му
за своевременно депозирано от страна на последния
възражение срещу издадена заповед за изпълнение относно процесните вземания.
Разгледани по същество, исковете са
основателни, поради следните съображения:
Не се спори по делото, а и от
събраните писмени
доказателства по несъмнен начин се установява, че между
страните е бил налице валиден
договор за потребителски кредит, сключен от разстояние. Съдържанието на това правоотношение е подробно регламентирано в представените Договор №
45655/02.07.2014 г. с погасителен план към него, Общи условия на „Ай Ти Еф Груп“ АД – гр. София, Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити Приложение
№ 2 към чл. 5, ал. 2 ЗПК. Тук е
уместно да се отбележи и че същият отговаря на установените в закона изисквания за форма и съдържание на този вид договор. Ето защо следва да се приеме, че процесният договор е породил уговорените с него правни последици, а именно дружеството е
отпуснало кредит в размер на 600 лева, който ответникът е трябвало да погаси чрез изплащането
на определени вноски в предвидените срокове и размери. Изпълнението на
основното задължение на ищеца се установява от приетата и неоспорена Разписка за извършено плащане № 200000006827166/02.07.2014 г., от която е видно, че на посочената дата сумата
е била изцяло
преведена по
сметка на ответника. На следващо място, не се спори между страните, че той
е погасил напълно само първите три вноски, а четвъртата – частично. Касае
се за изявление на страна, съдържащо неизгодни за нея факти, релевантни за
спорното право, поради което има характер на признание и се явява важно
доказателствено средство. Когато признанието води до съвпадане на фактическите
твърдения на двете спорещи страни, това е указание за тяхната истинност. В този
смисъл са Решение
№ 475 от 08.06.2010 г. по гр. д. № 1311/2009 г. на ВКС, III г. о., Решение №
362 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 1420/2011 г. на ВКС, IV г. о. и др. При това положение следва да се приеме, че
размерите на непогасените вземания на ищеца за главница и договорна лихва съвпадат с претендираните такива, а именно: 418,64 лева
и 186,36 лева. Следва да се има предвид и че
те са били възникнали и изискуеми към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като уговореният падеж за изпълнение вече е бил настъпил. Възражението на ответника за
наличието на признание от ищеца за недължимост на процесните суми не може да
бъде възприето, тъй като в представеното удостоверение изрично е посочено, че е във връзка с Договор за кредит № 43722/09.06.2014 г., т.е. касае
вземанията по друг договор между страните. По отношение на доводите за нищожност
на уговорената в договора за потребителски кредит клауза,
на която се основава претендираната сума за договорна лихва, настоящият състав принципно споделя същите, но в
конкретния случай е длъжен да съобрази влязлото в сила Решение
№ 1358/28.04.2017 г. по гр. д. № 1654/2017 г. по описа на Районен съд Пловдив. То е имало за предмет именно дължимостта на
същото вземане и по него ответникът по настоящото дело е имал качеството на ищец
по предявения
отрицателен установителен иск. По него
той е трябвало да изчерпи всички свои
възражения срещу оспорваното право във висящия процес, а отхвърляйки претенцията му, със силата на пресъдено нещо е установено, че спорното правото
съществува към посочения момент и то не може да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди
този момент.
При това
положение и доколкото по делото не се
твърди, а и не са ангажирани доказателства за изплащането на останалите вноски по
кредита и до момента, ответникът ги дължи на ищеца.
Предвид изложеното съдът намира,
че исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да бъдат изцяло
уважени.
Вземането за главница е дължимо ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 3693/2019 г. по описа на РС – Хасково - 15.10.2019 г., до окончателното й изплащане, по аргумент от
разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът,
който разглежда специалните установителни искове, предявени по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство.
В случая към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение ответникът е дал повод за образуване на
заповедното производство, тъй като към този момент, а и към настоящия, не е
погасил процесните вземания. Ето защо следва да бъде ангажирана отговорността
му за сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 3693/2019 г. по описа на РС –
Хасково. От представените по него писмени доказателства се установява, че те са
действително направени и възлизат на 325 лева
за платени държавна такса и адвокатско
възнаграждение.
С оглед изхода на настоящото
производство и че ищецът е направил изрично и
своевременно искане за разноски и по настоящото производство, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК единствено на същия следва да се присъдят такива, а именно сумата от 375 лева, съобразно
ангажираните доказателства за извършването им и представения списък по чл. 80 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, по отношение на Е.А.Г., ЕГН **********, адрес: ***, че дължи на „Ай Ти Еф Груп" АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, район „Възраждане", бул. „Александър Стамболийски" № 84 - 86, по сключения между тях договор за потребителски кредит № 45655 от 02.07.2014 г. суми в размер на: 418,64 лева, представляваща неизплатена главница по кредита, и 186,36 лева, представляваща неизплатена договорна лихва за периода от 30.10.2014 г. до 27.02.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 3693/2019 г. по описа на Районен съд – Хасково - 15.10.2019 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Е.А.Г., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Ай Ти Еф Груп" АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, район „Възраждане", бул. „Александър Стамболийски" № 84 - 86, сумата от 700,00 лева, от която 375,00 лева, представляваща направени разноски по настоящото дело и 325,00 лева, представляваща направени разноски по ч. гр. д. № 3693/2019 г. по описа на РС – Хасково, за която е издадена Заповед № 1782/26.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: /п/ не се чете
/Петър Вунов/
Вярно с
оригинала!
Секретар:
М. С.