№ 93
гр. Русе, 05.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на петнадесети юни през
две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Силвия Павлова
Членове:Палма Тараланска
Светослав Н. Т.
при участието на секретаря Мариета Цонева
като разгледа докладваното от Силвия Павлова Въззивно търговско дело №
20234501000116 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, по чл. 258 и сл. ГПК.
„ПРОФИ КРЕДИТ България”ЕООД гр.София, ЕИК175074752,
чрез юрисконсулт К.М. е обжалвало постановеното по гр.д.№5864/2022г. по
описа на РРС решение, с което е прогласена нищожността на клаузата за
дължимост на възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“,
уговорена в договор за потребителски кредит №40008050807 от 16.02.2022г.
Излага оплаквания за недопустимост и неправилност на решението, подробно
посочени в жалбата и иска неговата отмяна и отхвърляне на исковете.
Претендира разноски за въззивната инстанция.
Насрещната страна-въззиваемият П. Т. П. е подал отговор на
въззвивната жалба чрез пълномощник адвокат Д. М., в който се застъпва
становище за нейната неоснователност и се иска решението да бъде
потвърдено. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл.38, ал.2 ЗА, с включен ДДС.
1
Съдът като взе предвид оплакванията в жалбата и след като
провери допустимостта и правилността на решението в обжалваната част, с
оглед оплакванията, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна, в законния
срок, при наличие на правен интерес, поради което е допустима и подлежи на
разглеждане по същество.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск за прогласяване на
нищожност на клаузи от ДПК, сключен между страните, предвиждащи
заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ в размер на
1400лв. и „Флекси“ в размер на 2600лв., поради противоречието им с чл.26,
ал.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10а, чл.11, чл.19 ЗПК, чл.143, ал.1 ЗЗП, както и с иск
с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Ответникът „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ЕООД е оспорил допустимостта на иска, с довод за липса на правен
интерес, тъй като няма претенции за заплащане на уговореното
възнаграждение за допълнителни услуги, от друга страна, задълженията по
ДПК са погасени. Оспорил е и основателността на претенциите.
С решението си първоинстанционния съд е прогласил за нищожни
клаузите от ДПК, предвиждащи заплащане на възнаграждение за
допълнителни услуги „Фаст“ в размер на 1400лв. и „Флекси“ в размер на
2600лв., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Прието е от съда, че клаузите са
нищожни като противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла
на чл.143, ал.1 ЗЗП, защото сборът от сумите на двете услуги е равен на 100%
от отпуснатия кредит-4000лв., като по този начин е нарушен принципа на
добросъвестност и справедливост в гражданските и търговски
взаимоотношения. С уговарянето на тези клаузи е налице нарушение и на
чл.10а, ал.2 и ал.4 ЗПК, тъй като ответникът не може да иска заплащане на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на
кредита, а ал.4 предвижда, че видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно определени в ДПК. В
процесния ДПК допълнителните услуги "Фаст" и "Флекси" не са ясно и точно
определени, а е фиксирана само сумата на всяка една от двете услуги, без да е
ясно в какво се изразяват те, как е определен размерът на всяка една от
услугите, ползвани ли са те от ищеца-потребител, което означава, че
кредиторът не се е съобразил с цитираните законови разпоредби на ЗПК при
2
сключването на договора за потребителски кредит. Предвид това съдът е
приел, че клаузата, съдържаща се в Раздел VI "Параметри" от Договор за
потребителски кредит, сключен между ищеца и ответника, която предвижда
заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга "Фаст" в
размер на 1400 лв. и възнаграждение за закупена допълнителна услуга
"Флекси" в размер на 2600 лв., страда от съществени пороци и в този си вид
те не могат да породят правни последици за страните. Приел е, че с
включването на допълнителните услуги в договора за кредит се цели
допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително
възнаграждение на кредитодателя, единствено с цел да се избегнат
ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, което от своя страна води до
недействителност на процесните клаузи. Съдът е посочил, че една сделка
противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи
цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота;
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва
се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно
условие. Последиците на сделката са несъвместими с общоприетите житейски
норми за справедливост и добросъвестност. В случая е налице неоправдано
разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи
значителна загуба, а друго се обогатява, поради което процесните клаузи от
сключения договор за потребителски кредит накърняват добрите нрави. По
тези съображения, искът е уважен.
Решението на районния съд следва да бъде потвърдено.
Изложените от съда мотиви са правилни, пространни, обосновани на
събраните доказателства, поради което на основание чл.272 ГПК настоящия
състав препраща към тях. Неоснователно е оплакването за недопустимост на
решението, поради липса на правен интерес от предявяване на иска. Една от
предпоставките за предявяване иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД е
наличието на правен интерес, какъвто е налице, тъй като между страните
съществува спор относно действителността на конкретни договорни клаузи,
предвиждащи допълнителни възнаграждения за услуги „Фаст“ и „Флекси“.
Предявяването на претенции от въззивника за заплащане на уговорено
възнаграждение по допълнителните услугите не е обуславящо интереса от
предявяване на иска. Такъв е налице винаги, когато има спор относно клаузи
3
от договора или целия договор. В случая, не се спори, че ищецът е заплатил
една вноска от 304лв. /включваща 111.11лв.-размер на вноска за
допълнителни услуги/ по кредита, след което същият е рефинасиран. С оглед
предмета на договора и страните по него – физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална
компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, процесния
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято
правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят
предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно
е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между
потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в
множество решения. По отношение договорите за потребителски кредит на
общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148
ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищеца, а не в общи
условия към него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по
смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем,
върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно
известно на състава от множеството дела, по които са представени идентични
контракти между същия заемодател и различни потребители. Настоящия
състав счита, че уговорените като допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“,
клаузи са неравноправни. Съгласно разпоредбата на чл.10а ЗПК, кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит. В случая т.нар. „допълнителни
услуги“, за които е уговорено възнаграждение в размер, равен на този на
предоставения заем, не попадат в приложното поле на цитираната норма.
Срещу тези такси /възнаграждения/ не се дължи никакво поведение от страна
на кредитора – сумите се дължат за предоставени възможности на
потребителя да управлява кредита, като би могъл да променя условията на
погасителния си план, както и за ускорено разглеждане на искането му. В
този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи заради
извършени разходи, нито заради определени действия, предприети от
4
кредитора /арг.чл.10а, ал.2 и ал.4 ЗПК/. Наименованието на допълнителния
пакет услуги прикрива истинската цел на клаузата – увеличение
възнаграждението на кредитора за предоставения заем, което от своя страна
води до нарушение императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, според
която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС на Република България. При прибавяне към
уговореното възнаграждение по договора, възнаграждението за
допълнителните услуги, несъмнено води до многократно превишаване тавана
на ГПР, което обуславя нищожността на уговорката за плащане на това
възнаграждение /чл.19, ал.5 ЗПК/. Ето защо и по тези съображения,
решението на първоинстанционния съд се явява правилно, поради което
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, на въззиваемия се дължат разноски.
На представляващия го адвокат Д. М., осъществяващ безплатна правна помощ
на основание чл.38, ал.2 ЗА, се дължи възнаграждение в размер на 100лв.
Според настоящия състав ДДС върху този размер не се дължи и не следва да
се присъжда. Съгласно чл.2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се
облагат всяка възмездна облагаема доставка на стока или услуга, всяко
възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на
територията на страната, извършено от регистрирано по този закон лице или
от лице, за което е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно
вътреобщностно придобиване на нови превозни средства с място на
изпълнение на територията на страната, всяко възмездно вътреобщностно
придобиване с място на изпълнение на територията на страната на акцизни
стоки, когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно
незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по този закон, както
и вносът на стоки. Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки на
стоки и услуги не се облагат с данък добавена стойност. Правната помощ,
която адвокат или адвокат от Европейския съюз може да оказва на лица,
които имат право на издръжка, на материално затруднени лица или на
роднини, близки или на друг юрист, е безплатна. По смисъла на чл.9, ал.1, вр.
чл.8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните
доставки на услуги не подлежат на облагане с данък върху добавената
стойност - арг. чл.2, т.1 ЗДДС, чл.2, пар.1, б. „в" от Директива 2006/112/ЕО на
5
Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху
добавената стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на
основание чл.38, ал.2 ЗА по съображения, че възмездяването става
впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на
предвидените в нормата предпоставки, е осъдена да заплати адвокатско
възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно
чл.25, ал.2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е
извършена. Последващи този момент действия не могат да имат значение за
възникване на данъчно задължение. Постановяването на съдебен акт, с който
насрещната страна е осъдена да заплати възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ, не съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на
ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и
това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква
право да получи възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната
страна, по което адвокатът има само права, но не и задължения.
Съдържанието на създаденото със съдебния акт правоотношение се изчерпва
със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да бъде платена
определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл.3 ЗДДС, което да издаде фактура и
да начисли ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от
постановения от него осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС
върху дължимото за оказаната безплатна правна помощ адвокатско
възнаграждение без това да е изрично предвидено в закона. Нито ЗДДС обаче,
нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се отклонява
от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Не следва
нещо различно от разпоредбата на пар.2а ДР НМРАВ. Разпоредбата няма
отношение към дължимия данък върху добавената стойност при
осъществяване на безвъзмездна доставка на услуга, каквато е безплатната
правна помощ по чл.38, ал.1 ЗА. Тя урежда начисляването на ДДС върху
възнагражденията на регистрираните по ЗДДС адвокати и го определя като
неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не
установява задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна
помощ. Такова съдържание разпоредбата не би и могла да има, защото няма
законова делегация, която да овластява Висшия адвокатски съвет да
6
регламентира данъчни правоотношения. В този смисъл е определение по
ч.гр.д.№1323/2023г. на Четвърто ГО на ВКС. Настоящия състав не възприема
цитираната в писменото становище на адвокат М. практика на ВКС.
Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед
разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
По тези съображения, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №195/23.02.2023г., постановено по гр.д.
№5864/2022г. по описа на Районен съд Русе, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД, ЕИК175074752,
да заплати на адвокат Д. В. М., АК-Пловдив, с адрес гр.*********** сумата
100лв.-адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7