РЕШЕНИЕ
№ 1949
гр. Варна, 30.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на първи
декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Диана К. Стоянова
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно гражданско дело №
20213100502546 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ПК. Приета е за
разглеждане въззивна жалба на М. Л. Т. срещу решение №262444/06.08.2021г., постановено
по гр.д. №14986/20г. по описа на ВРС, 11 състав, с което е бил уважен иск на кредитор
„Кредитреформ България“ЕООД за присъждане на придобита с цесия просрочена главница
по договор за потребителски кредит в размер на 1000лв и са определени разноски.
Жалбоподателката не е посочила конкретни нарушения като оплаквания срещу
постановеното решение. Както в жалбата, така и в бланкетно писмено становище,
депозирано пред настоящия съд, длъжницата се позовава на влошаване на заболяване,
осуетяващо възможностите й да полага труд и произтеклата от това невъзможност да получи
доходи и да изплаща получения кредит в период от 4 години, така както преди това е
изплатила други свои задължения към същия кредитор. Моли решението да бъде
обезсилено, но не излага оплаквания по допустимостта му.
Насрещната страна не е изразила становище по жалбата. Представител на
въззиваемия не е пледирал и по същество.
Няма заявени претенции за определяне на разноски.
Предварителните въпроси и допустимостта на производството въззивният съд е
1
разгледал в определение №3729/21.10.2021г., като е обявил бланкетния характер на жалбата,
приложимите процесуални норми при заявено признание на иск и императивни законови
норми, изискващи служебен контрол в полза на потребител, ползвал кредитна Към
настоящия момент не са настъпили обстоятелства, които да налагат промяна на това
произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани
в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и съответства на предявен
осъдителен иск на правоприемник на доставчик, специализиран в предоставяне на
необезпечени „бързи“ кредити за събиране на придобито с цесия парично задължение,
произтичащо от неизпълнено задължение на кредитополучателя да върне получена в заем
главница след изтичане на уговорен срок за ползване. Присъдената парична сума е
индивидуализирана като произтичаща от конкретен договор за кредит и съвпада точно с
описаното в исковата молба вземане цедирано от заемодател „4финанс“ЕООД.
В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира, че твърденията
за възникване на задължението на заемателя, пропускане на срока за изпълнение,
придобиването на правата на заемодателя от ищеца и положените усилия за уведомяване на
длъжника за прехвърлянето от изрично овластен от цедента нов кредитор очертават
притезанието на цесионера като положителна предпоставка за правото на иск, а посочването
на ответницата като неизправен длъжник-заемател изцяло покрива и процесуалната
легитимация по спора. Няма обосновани пречки за упражняване на това право на иск,
делото е било разгледано от компетентен съд и по реда, определен от закона за спорове,
породени от отношения с потребител, каквато характеристика се налага поради договарянето
между търговец и физическо лице, без обосновка на връзка на получената престация с
професионалната заетост на заемателя. Въззивният съд не констатира нарушения, които да
изключват допустимостта на процеса и постановения съдебен акт.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от
ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Ответницата е осъществила защита по спора лично, като е депозирала в срока за
отговор и след съставен проект за устен доклад две писмени становища, в които изрично е
признала както обстоятелствата по поемане на задължение по посочения от ищеца кредит от
27.02.2017г., така и ползването на главницата от 1000лв и липсата на каквото и да било
предложено от нея изпълнение след изтичането на уговореното ползване за 30 дни.
Оспорена е само претенция, която ищцата неправилно е възприела като търсен от нея дълг
над главницата, натрупан според нея след цедирането на задължението на новия кредитор.
Недвусмислено обаче е признато изискуемо и просрочено задължение за връщане на сума от
1240лв по кредитната сделка като общ дълг, формиран от главница от 1000лв и уговорени с
първоначалния кредитор лихви. „Защитата“ на въззивницата в първата инстанция изцяло е
2
съсредоточена в оспорване именно и само на горница над това прието от нея задължение до
сума от 2125.80лв, която била изисквана от цесионера, но по отношение на действителния
предмет на делото – дълга за връщане на главница ответницата признава, че претенцията е
основателна и възнамерява да изпълни това свое задължение след като се възстанови
възможността й за работа, осуетена от новооткрито заболяване и ограниченията поради
пандемията. Тези заявления от страна на въззивницата са докладвани от
първоинстанционния съд като признание на иска.
Въззивният съд споделя този извод, тъй като несъмнено ответницата не желае да се
брани срещу претенция, ограничена до връщане на главницата по кредитита, тъй като
признава не само фактите по получаване на сума от 1000лв, но и правните последици от
пропускането на уговорения срок за връщането им на новия кредитор, посочен от заемателя(
Решение № 469 от 24.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 328/2009 г., IV г. о., ГК).
Преди да основе своя акт на това признание обаче съдът следва да провери и
останалите предпоставки по чл. 237 ал. 3 ГПК за приключване на съдебното дирене,
посочени бланкетно от първата инстанция в обжалвания акт, основан на признанието на
иска. Няма съмнение, че защитата срещу осъдителната претенция е в разпоредителната
власт на самия длъжник, но качеството му на потребител изисква от съда служебна проверка
за валидност на основанието, от което кредиторът черпи признатите права. Само тогава ще
може да се допусне и присъждането на признатото вземане. Защитата на потребителите,
получили услуга от специализиран доставчик изисква проверка за неравноправно
съдържание на договора независимо от процесуалната позиция на длъжника, а за да изпълни
основно свое задължение дори и когато не се провежда съдебно дирене по признати права
(чл. 7 ал. 2 ГПК) съдът трябва да изложи съображенията си за съответствието на въпросното
задължение с изисквания на специалния закон(ЗПК) и общите правила (ЗЗП).
Въззивният съд съобразява представения договор, с който ищецът е придобил групи
от вземания, определяеми чрез препращане към опис-приложение, в което е
индивидуализиран конкретен кредитен договор с конкретен клиент и размер на дължима
главница. Именно този договор, сключен между праводателя цедент е признала ответницата.
Доколкото предмет на делото несъмнено е потребителско кредитиране, договорната свобода
на страните е ограничена от правилата за защита на кредитополучателя като потребител по
Закона за потребителския кредит(редакция от 29.07.2016 г.). Сключеният договор отговаря
на изискванията за писмена форма, а към този момент чл. 10 ал.1 ЗПК е изисквал ясно и
разбираемо и за двете страни оповестяване на всички елементи на договора по начин, който
средния потребител да възприеме като едно цяло, без да има отделни пасажи, чиято форма е
значително по-трудна за възприемане(т.нар. незабележими клаузи с дребен шрифт). В
случая съдът приема, че това изискване е спазено. За целите на задължението за връщане на
главницата значение има само съдържанието на договора, което е предвидено в чл. 11 ал.1
т.1 – 7,11,16 ( датата и мястото на сключването, вида на предоставения кредит;
индивидуализация на страните, срока за ползване и общия размер на главницата и условията
за усвояването и издължаването, предупреждение за последиците за потребителя при
3
просрочие на вноските), а такива клаузи съдът категорично намира за включени в договора.
Цялото останало съдържание е без значене за процесното задължение, тъй като дори
и да е опорочено с неравноправни клаузи, отричането на валидност на част или дори на
целия договор няма да изключи задължението на заемателя да върне „чиста“ стойност на
кредита(чл.23, вр. чл. 22 ЗПК). Няма никакви твърдения за извършено каквото и да е
плащане от страна на потребителя, за да се породи съмнение, че доставчикът е имал повод
да приложи някоя от другите клаузи от договора и да се наложи допълнителна преценка на
това съдържание на сделката. В заключение, въззивният съд не намира повод да отрече
валидност на основанието, породило същественото за всеки кредит задължение за връщане
на главница. Затова и признанието на заемателката за дължимостта на получена от нея
главница от 1000лв след изтичане на срока, уговорен за ползване с заемодателя не е в
противоречие нито с императивни правила на закона(в частност с норми, закрилящи
потребителите, ограничаващи свободата на договаряне на кредитна услуга), нито с
изискванията на морала, допускащи съдебна защита само на справедлив кредиторов
интерес. Като е зачел признанието първоинстанционния съд не е нарушил процесуалното
правило на чл. 237 ГПК.
Извън тази служебна проверка няма оплаквания, които въззивният съд да може да
разгледа (Определение №130 от 1.03.2016г. по гр. д. № 489/2016г. на ВКС, I г. о.). Липсата
на спорни факти и правни последици изключват съдебно дирене и решението по същество
следва да бъде основано на признанието за наличие на неплатен в срок дълг, съответно и
претенцията за присъждане на дължима главница следва да бъде уважена поради
признанието на ответницата.
Доводите на въззивницата относно влошеното й здравословно и имуществено
състояние нямат отношение към възникването на задължението и могат да бъдат отнесени
като защита само към следващите действия на кредитора, при евентуално предприето от
него принудително изпълнение. Нито безработицата, нито заболяването на въззивницата
могат да се квалифицират правно като извинителна причина за забавата, настъпила с
пропускане на падежа на 29.03.2017г., а липсата на секвестируем доход или имущество
могат да се противопоставят на взискателя едва след насочване на изпълнение срещу
длъжника.
Въззивният съд достига до резултат съвпадащ по същество с обжалвания акт на
първата инстанция, поради което и решението следва да се потвърди.
Разноски в настоящото производство не са претендирани.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, съставът на Варненски
окръжен съд
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА решение №262444/06.08.2021г., постановено по гр.д. №14986/20г.
по описа на ВРС, 11 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5