РЕШЕНИЕ
№ 235
гр. Враца, 26.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Пенка П. Петрова
Калин Тр. Тодоров
при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20221400500376 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 5047/02.09.2022 г. на
„Кредитреформ България" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, чрез управителя Р. В., срещу решение № 260115 от
19.05.2021г., постановено по гр.д. № 1330/2019г. по описа на Районен съд
Бяла Слатина, изменено с определение № 260015 от 10.02.2022г. в частта за
разноските, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск за
признаване за установено, на основание чл.422 от ГПК, че Г. Д. И., ЕГН
**********, с постоянен и настоящ адрес с.***, обл.Враца, ***, му дължи
сумата 1000,00 лв. главница по договор за кредит № ***/15.07.2016г.,
сключен между длъжника и „4финанс“ ЕООД /“Вивус“/, прехвърлен на
“Кредитреформ България“ ЕООД с договор за цесия от 23.11.2018г., 206.31
лв. - такса за експресно разглеждане, 927.00 лв. - наказателна лихва за
периода от 24.09.2016г. до 22.11.2018г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното изплащане на главницата и е осъден
да заплати на адв. К. И. Б. от АК-София, процесуален представител на Г. Д.
И., направените разноски по заповедното производство и по исковото
производство в общ размер 760 лева.
В жалбата се поддържа, че решението е незаконосъобразно, неправилно
1
и необосновано. Жалбоподателят счита, че мотивите изложени от съда в
решението, са неотносими към предмета на спора. Твърди, че неизготвянето
на погасителен план към договора за кредит не е пропуск, а се дължи на
факта, че между страните не е уговорено разсрочено плащане на погасителни
вноски; че кредитът е отпуснат за срок от 30 дни и с настъпване на падежа се
дължи цялата сума, която е ясно и точно посочена в графа „Общо дължима
сума". Счита за несъстоятелни и доводите на първоинстанционния съд, че
липсват данни за погасителната вноска и каква част от нея погасява главница,
лихва и каква такси за обслужване на кредита, тъй като цялата сума по
кредита се погасява чрез една единствена вноска. Във връзка с това счита, че
последващите възражения, свързани с „погасителната вноска" - каквато в
конкретния договор не е уговорена между страните, е следвало въобще да не
бъдат разглеждани от съда, а още по-малко да са едно от основанията за
отхвърляне на иска. Жалбоподателят поддържа, че не отговаря на истината и
твърдението на съда, че в договора за кредит липсва клауза относно
наличието на право на отказ на потребителя от договора, както и срок, в който
това право може да бъде упражнено, тъй като в чл. 5 от Общите условия към
договора за кредит /приложени по делото/, раздел „Право на отказ", ясно и
подробно е регламентирано правото на кредитополучателя да се откаже от
договора за кредит, срока, в който може да упражни това свое право, начина,
по който следва да се извърши отказа, както и последиците от евентуалното
му извършване. Посочва също, че процесният договор за кредит е десети по
ред между страните, поради което ответницата И., с оглед на това, че е
погасила 9 предходни кредита с идентични условия, е била наясно с
механизма на сключване на договора и начините за определяне на дължимите
лихви и техния размер. В случай, че съдът счете гореизложеното за
неоснователно и приеме доводите на първоинстанционния съд за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, то
възразява срещу превратното тълкуване на нормата на чл. 23 ЗПК от съда. В
тази връзка счита, че посочената норма касае всички случаи, в които
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен и прилагането
й не е обвързано с предявяването на иск по чл. 55 ЗЗД в условията на
евентуалност, каквато е и съдебната практика, включително и трайната
практиката на ОС-Враца. Моли съда, да отмени обжалваното решение на
Районен съд Бяла Слатина, като незаконосъобразно, неправилно и
необосновано и да постанови решение, с което да установи със сила на
присъдено нещо, че Г. Д. И. има задълженията към него, подробно посочени в
исковата молба; да му присъди направените в първоинстанционното
производство разноски, както и платените в настоящото производство:
държавна такса в размер 75,00 лв. и адвокатски хонорар платен за
представителство в първоинстанционното производство в размер 456.00 лв. с
ДДС и юрисконсултско възнаграждение в размер 200,00 лв.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на жалбата от
насрещната страна Г. Д. И., чрез пълномощника й адв. М. Л. Л., в който се
2
оспорва основателността на въззивната жалба. Въззиваемата счита
обжалваното решение на PC-Бяла Слатина за правилно, обосновано и
постановено в съответствие с материалния закон. Твърди, че правилно
решаващият състав на PC-Бяла Слатина е приел, че не е спазено изискването
на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК и счита, че дори и кредитът да е дължим в 30-дневен
срок и с настъпването на падежа му да се дължи цялата сума по него, то в
договора за кредит следва да има погасителен план с разбивка по пера, а
именно колко е дължимата главница, колко е дължимата лихва в цифрено
изражение (а не само в процентно изражение), както и допълнително
дължимите такси по кредита, за да може кредитополучателят да добие
представа още при сключването на договора, какво ще дължи в момента на
настъпване на падежа. Отделно от гореизложеното, договорът за кредит е
удължен, тъй като кредитополучателят се е възползвал от допълнителна
услуга - удължаване срока на кредита, поради което дължимите по кредита
разходи са се увеличили, а само и единствено от договора за кредит не е ясно
какво се дължи по същия. Поддържа, че няма никакво значение кой по ред е
този договор и няма как да стане ясно дали договорът действително е девети
по ред между страните. Посочва, че неточно и подвеждащо в договора за
кредит е посочено, че ГПР е в размер на 49.7 %, тъй като в този размер не са
включени допълнителните такси, озаглавени като „услуги“, а имено таксата
за експресно разглеждане и таксата за удължаване срока на кредита.
Следователно в договора се предвижда ГПР в по-нисък размер от реалния
размер на ГПР, който очевидно надхвърля 50%, което нарушава
императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че допълнителните
услуги също следва да бъдат включени при формиране на ГПР, тъй като
представляват общ сбор по разходите за кредита, и невключването им в
годишния процент на разходите по кредита обосновано може да се разглежда
като нарушение на императивните правила на закона, което е абсолютно
забранено в чл. 21 от ЗПК. Изтъква също, че в процесния договор за кредит
липсва възможността, регламентирана в чл. 11, ал.1. т. 12 ЗПК, за
предоставяне на информация, а единствено е предвидена такава в общите
условия, за които липсват доказателства да са подписвани от него. Счита
също за неправилно виждането на въззивника за дължимост на чистата
стойност на кредита при обявяване на процесния договор за кредит за
недействителен, като цитира практика на СГС и Окръжен съд – Пловдив по
този въпрос, според която правното основание да се претендира вземането за
чистата стойност на кредита е неоснователно обогатяване, а в настоящото
производство, вземането се претендира на договорно основание, поради което
е недопустимо присъждане на претендираната сума на друго основание,
различно от търсеното. Следователно, ако въззивният съд сподели изводите
на първоинстанционния съд относно недействителността на договора, то
искането за присъждането на чистата стойност на кредита е абсолютно
неоснователно и недопустимо в настоящото производство. Моли съда, да
остави без уважение подадената въззивна жалба на „Кредитреформ България”
3
ЕООД срещу решението на PC-Бяла Слатина и да го потвърди, като правилно,
обосновано и законосъобразно, както и да му присъди разноските във
въззивното производство.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят
„Кредитреформ България” ЕООД, чрез процесуалния си представител,
поддържа подадената жалба и представя писмена защита, а въззиваемата
страна Г. Д. И. не се явява и не се представлява; поддържа отговора в
подадена молба-становище.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу
обжалваем съдебен акт.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269 ГПК, въззивният
съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и допустим.
За да се произнесе по правилността на обжалваното решение,
настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Въз основа на подадено на 28.08.2019г. от „Кредитреформ България”
ЕООД, гр. София, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
ГПК в РС-Бяла Слатина е образувано ч.гр.д. № 1138/2019 г. по описа на съда,
по което съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение № 696
от 29.08.2019г., по силата на която длъжникът Г. Д. И., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес с.***, обл.Враца, ***, е осъдена да заплати на
заявителя сумите: 1000,00 лв. главница, дължима по договор за кредит №
***/15.07.2016г., сключен между длъжника и „4финанс“ ЕООД /“Вивус“/,
прехвърлен на “Кредитреформ България“ ЕООД с договор за цесия от
23.11.2018г., 206.31 лв. - такса за експресно разглеждане, 927.00 лв. -
наказателна лихва за периода от 24.09.2016г. до 22.11.2018г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК –
26.08.2019г. /пощенски клеймо/, до окончателното изплащане на вземането,
както и направените разноски – 42, 67 лв. държавна такса и 50,00 лв.
юрисконсултско възнаграждение. Заповедта за изпълнение е връчена на
длъжника, който, чрез пълномощник адв. К. Б. – САК, в срок е подал
възражение по чл.414 ГПК срещу нея и в предвидения в чл. 415, ал. 1 от ГПК
едномесечен срок, заявителят е предявил установителни искове против
длъжника по делото.
В исковата молба, с която са предявени тези искове, ищецът твърди, че
4
на 15.07.2016г. между "4финанс" ЕООД, опериращо на пазара на финансови
услуги под търговската си марка "Вивус" и ответницата Г. Д. И. е сключен
договор за кредит № ***, по реда на чл. 6 от ЗПФУР, явяващ се десети по ред
договор между тях. Поддържа, че в заявката си Г. Д. И. е заявила желание да
й бъде отпусната сума в размер 1000,00 лева, като е заявила и ползването на
допълнителната, незадължителна услуга за експресно разглеждане на
заявката. Изтъква, че кредитополучателят е подписал договора чрез натискане
на бутона "Подпиши", с натискането на който се счита, че се подписват всяка
страница от договора и приложимите Общи условия. Посочва, че кредитът е
отпуснат за период от 30 дни, с падежна дата 14.08.2016г., като сумата е
преведена от кредитора чрез паричен превод в "Банка ДСК" ЕАД на същия
ден - 15.07.2016г. Ищецът поддържа, че към уговорената дата на връщане на
сумата, кредитополучателят се е задължил да заплати на „4финанс" ЕООД
сума в общ размер 1 240,00 лв., от които: 1 000,00 лева - главница, 206,31 лева
- такса експресно разглеждане и 33,69 лева - лихва за периода на отпускане на
кредита. Твърди, че с настъпване на падежа на договора, Г. Д. И. се е
възползвала от правата си съгласно т. 11 от Общите условия към договора за
кредит и е поискала удължаване на срока за връщане на кредита, поради
което срокът за връщане на кредита е удължен до нова падежна дата -
23.09.2016г. Поддържа, че с настъпване на падежа по договора - 23.09.2016г.,
кредитополучателят не е погасил дължимата сума и е изпаднал в забава.
Посочва, че съгласно клаузите на договора и т. 13.2а от Общите условия, от
24.09.2016г. „4финанс" ЕООД (Вивус) е започнал да начислява наказателна
лихва, формирана чрез надбавяне на основния лихвен процент, определен от
БНБ - 10,00% към договорния лихвен процент, върху неизплатената главница
за периода на просрочието. Изтъква, че от „Вивус" изпращат напомнителни
писма до ответницата на адреса й, посочен в договора за кредит, в които се
съдържа информация за просрочения кредит - актуален размер на
задължението, дни просрочие, начислена наказателна лихва и които, съгласно
т. 13.4. от Общите условия към договор за кредит, са за сметка на
кредитополучателя. Твърди, че въпреки отправените покани, ответницата не е
погасила гореописаните вземания – на 10.04.2018г. е извършила едно плащане
в размер 200 лв., с което е погасена част от натрупаната до този момент
наказателна лихва. Посочва, че на 23.11.2018г. "4финанс" ЕООД, в качеството
на цедент, е сключило с "Кредитреформ България" ЕООД, в качеството на
цесионер, Договор за прехвърляне на вземания № ВGF-2018-033/23.11.2018г.,
по силата на който цедентьт е прехвърлил на цесионера вземанията по
Договор № ***, както следва: главница 1000,00 лева; такса за експресно
разглеждане 206,31 лева; договорна лихва 33, 69 лв.; наказателна лихва 927,00
лева за периода от 24.09.2016г. до 22.11.2018г. и отписани такси за събиране
(изпратени писма) - 30,00 лева. Посочените вземания са подробно описани в
Приложение 1, което е неразделна част от договора за прехвърляне на
вземания. Изтъква, че по силата на сключения договор за цесия, в чл. 26 от
него, цесионерът е изрично упълномощен да уведомява длъжника от името на
5
цедента за прехвърлянето на задълженията му. Съгласно предоставеното
пълномощно и в изпълнение на условията на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД,
"Кредитреформ България" ЕООД е изпратил уведомление за цесията чрез
писмовна пратка, която е получена лично от длъжника. Твърди, че от
сключването на договора за цесия до подаване на исковата молба забавата на
ответницата продължава.
В писмен отговор в срока по чл.131 ГПК ответницата Г. Д. И., чрез
пълномощник адв. К. Б. – САК, е оспорила предявените искове, като
неоснователни. Направила е възражение, че иска е недопустим, тъй като не е
предявен от надлежна страна, защото не е налице надлежно уведомяване по
реда на чл.99 от ЗЗД за извършената цесия. Неуведомяването за извършената
цесия се излага и като довод за неоснователност на претенцията. Оспорва
твърдението на ищеца, че е сключила договор за кредит и излага доводи, че
никога не е била уведомявана за настъпване на предсрочна изискуемост на
кредита. В условията на евентуалност/алтернативност твърди нищожност на
договора за кредит, неправомерно завишаване на начисления лихвен процент
по договора и противоречието му с добрите нрави и оспорва дължимостта на
таксата за експресно разглеждане и обслужване на кредита по подробно
изложени в писмения отговор основания. Моли да бъдат отхвърлени исковете
и претендира направените разноски по заповедното и исковото производства.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства,
които обсъдени поотделно и в тяхната пълнота, дават основание на
настоящия съдебен състав да приеме за установена следната фактическа
обстановка:
Като доказателства по делото са представени неподписан документ -
Договор за кредит № ***/15.07.2016 г. В специалните условия на този
договор като кредитодател е вписан "4финанс" ЕООД, гр. София, а като
кредитополучател - Г. Д. И.; вид на кредита - потребителски; сума на кредита
- 1000 лв.; лихвен процент 40, 99%, ГПР- 49. 70%, срок за изплащане 30 дни,
дата на получаване - 15.07.2016г. с падеж 14.08.2016 г.; сума за експресно
разглеждане - 206, 31 лв.; обща дължима сума 1240, 00 лева, както и Общи
условия за договора за кредит на "4финанс" ЕООД. Към исковата молба е
приложено и преводно нареждане за кредитен превод от 15.07.2016 г. на
„Банка ДСК” ЕАД, от което се установява, че "4финанс" ЕООД е извършил
паричен превод в полза на Г. Д. И. на сумата 1000, 00 лева. Като основание на
превода е посочен номера на договора за кредит - № ***.
С отговора на исковата молба ответницата е оспорила наличието на
облигационна връзка под формата на сключен договор за кредит между нея и
първоначалния кредитодател „4финанс” ЕООД, като в молба-становище от
6
20.01.2020г. е конкретизирала, че не е давала съгласието си за сключване на
договора, не е попълвала и подавала искания до ищеца с цел получаване на
потребителски кредит, поради което договора е нищожен, както по смисъла
на ЗПК, така и на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД – поради липса на съгласие
и/или предвидена от закона форма.
Преди първото съдебно заседание е постъпило писмено становище вх.
№ 228/13.01.2020 г., в което ищецът е поискал съдът, на основание чл.192
ГПК, да задължи „Банка ДСК” ЕАД да разкрие банкова тайна и да предостави
информация дали е заверена сметката на Г. Д. И. със сумата, предмет на
договора и получена ли е тази сума от ответницата. Първоинстанционния съд
е задължил третото неучастващо в процеса лице - „Банка ДСК” ЕАД да
представи исканата информация. С писмо вх. № 2919/12.06.2020 г. „Банка
ДСК” ЕАД е уведомила съда, че на 15.07.2016г. по банкова сметка с титуляр
Г. Д. И. е постъпила сумата 1000 лв. с наредител „4финанс” ЕООД.
Във връзка с изложените твърдения, касаещи активната
материалноправна легитимация на ищеца, към исковата молба е приложен
Договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-033 от 23.11.2018 г. (само
стр.1 и стр.15), сключен между "4финанс" ЕООД и "Кредитреформ България"
ЕООД и приложение № 1 към него (само стр.1, стр. 67 и стр.76), в което на
стр. 67 фигурира Договор кредит № ***/15.07.2016 г. с кредитополучател Г.
Д. И.. Представено е пълномощно - приложение № 4 към договор за
прехвърляне на вземания № BGF-2018-033 от 23.11.2018 г., с което "4финанс"
ЕООД е упълномощил "Кредитреформ България" ЕООД да извърши
уведомяването на длъжниците по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Ищецът е представил и уведомление за прехвърляне на вземания изх. №
9790/23.11.2018г., на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, адресирано до ответницата
Г. Д. И., с което същата е уведомена за прехвърляне на задълженията й към
"4финанс" ЕООД по договора за кредит към "Кредитреформ България"
ЕООД. Видно е, от приложеното известие за доставяне на „Български пощи”
ЕАД, че това уведомление е връчено лично на ответницата Г. Д. на
03.01.2019г., което е удостоверено с подпис. Наред с това следва да се
посочи, че ответницата лично е получила препис от исковата молба, както и
от приложенията към нея, включително уведомлението за прехвърляне на
вземания, видно от приложената към делото разписка (л.39).
При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен
7
състав прави следните правни изводи:
Правното основание на предявените искове е чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 6 ЗПФУР и чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД.
С иска по чл. 422 от ГПК се цели установяване на съществуването на
вземане, реализирано по реда на заповедното производство в хипотезите на
подадено възражение от страна на длъжника или когато заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК или
когато съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение (чл.415, ал.1 ГПК). В
това производство по същество се установява дали вземането съществува и
дали е изискуемо. Искът е положително установителен и съгласно
разпределяне на доказателствената тежест при условията на пълно и главно
доказване ищецът следва да докаже факта, от който произтича вземането му и
размера на последното. Целта на предявяването на установителен иск по чл.
422 ГПК е да се установи със сила на присъдено нещо, че ищецът има вземане
срещу ответника, като заповедта за изпълнение на паричното задължение и
решението по иска по чл. 422 ГПК съставляват двете кумулативни
предпоставки за издаването на изпълнителен лист.
За да бъдат уважени предявените искове, ищецът носи тежестта в
условията на пълно и главно доказване да установи, че между "4финас"
ЕООД и Г. Д. И. е възникнало валидно облигационно правоотношение по
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние /договор за
кредит/ чрез реално предоставяне на определена парична сума на
ответницата, в качеството й на заемател; поемане на задължение от заемателя
за връщане на заетата сума; че между страните са налице валидни уговорки за
заплащането на такса за експресно разглеждане и на наказателна лихва при
забава; че е сключен валиден договор за цесия, по силата на който
заемодателят е прехвърлил на ищеца вземанията си по сключения с ответника
договор за кредит.
При извършеното оспорване на предявените искове в тежест на
ответницата е да докаже недължимост на претендираните суми изцяло или
отчасти като установи изпълнение на задълженията си по договора или
докаже наличието на правопогасяващи, правоизключващи,
правоунищожаващи или правоотлагащи факти.
Според изложените в исковата молба твърдения, претендираните от
ищеца вземания произтичат от договор за предоставяне на финансови услуги
8
от разстояние, сключен между "4финанс" ЕООД и ответницата Г. Д. И..
Съгласно разпоредбата на чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече.
Съгласно дадената дефиниция в разпоредбата на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР,
"средство за комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да се
използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Несъмнено използването на електронни формуляри в интернет, провеждането
на разговори по телефон и изпращането на писма по имейл представляват
средства за комуникация от разстояние и предвид изложените от ищеца
твърдения за методите на сключване на процесния договор,
правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения
нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл.18 ЗПФУР при договори за предоставяне
на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е
изпълнил задълженията си за предоставяне на преддоговорна информацията
на потребителя, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване
на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства
се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в случаите на
електронни изявления - Законът за електронния документ и електронния
подпис (в действащата редакция към м.07.2016 г., като към настоящия момент
същият е с изменено заглавие – Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги).
В настоящия случай, за доказване на възникналото между страните
правоотношение са представени неподписани документи – Договор за кредит
№ ***/15.07.2016 г. и Общи условия към същия, за които се твърди, че са
потвърдени от ответницата с натискането на бутон на интернет страницата на
дружеството-кредитор. Приложени по делото са и преводно нареждане за
кредитен превод от 15.07.2016 г. на „Банка ДСК” ЕАД и писмо вх.№
2919/12.06.2020 г. „Банка ДСК” ЕАД, от които се установява, че на
15.07.2016г. "4финанс" ЕООД е извършил паричен превод в полза на Г. Д. И.
9
на сумата 1000, 00 лева на основание договор за кредит № ***.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 ЗЕДЕП (в редакцията му към 2016 г., т.
е. преди изменението, обнародвано в ДВ, бр. 85 от 2017 г.), електронен
документ представлява всяко електронно изявление, записано на магнитен,
оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, като
писмената форма се счита спазена, ако е съставен електронен документ.
Електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма
чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне
на информацията (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕП). Електронното изявление се счита за
подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП (в редакцията към 2016 г.) –
за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или
логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото
авторство, като законът въвежда три форми на електронния подпис –
обикновен, усъвършенстван и квалифициран. Законът придава значение на
подписан саморъчно документ само на този електронен документ, към който
е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП), но допуска
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания
писмен документ, като ако се касае за частен документ, той се ползва с такава
сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК), а в случай че това
авторство бъде оспорено, тежестта за доказване истинността на документа се
разпределя съобразно специалното правило на чл. 193 ГПК. В този смисъл -
Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о.,
Определение № 169 от 6.04.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 672/2017 г., I т. о.
В конкретния случай, от представения на хартиен носител договор за
кредит от 15.07.2016г. е видно, че съдържа посочване на ответницата като
автор и титуляр по смисъла на чл.4 ЗЕДЕП, както и индивидуализиращите
лични данни на същата. Настоящият съдебен състав намира, че този договор
съдържа електронно изявление, записано на предвиден в чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП
носител с възможност да бъде възпроизведено, т. е. попълненият по
електронен път договор за кредит представлява електронен документ.
Ищецът не твърди договорът да съдържат усъвършенстван или квалифициран
електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 2 и ал. 3 ЗЕДЕП, който да е
положен от Г. Д. И.. Както бе посочено, ответницата оспорва авторството на
10
договора за кредит, а ищецът е изявил воля да се ползва от представеното с
исковата молба и оспорено от ответницата доказателство. Ето защо договорът
следва да бъде обсъждан като част от доказателствата по делото, като с оглед
направеното оспорване за ищеца е възникнало задължение да ангажира други
доказателства за установяване на авторството на това електронно изявление.
По делото са представени писмени доказателства - неоспорени от
ответницата преводно нареждане за кредитен превод от 15.07.2016 г. на
„Банка ДСК” ЕАД и писмо вх.№ 2919/12.06.2020 г. „Банка ДСК” ЕАД, от
които се установява, че в изпълнение на договор за кредит № *** ответницата
Г. Д. И. е получила сумата 1000, 00 лева, преведена й по сметката от
"4финанс" ЕООД. Настоящият съдебен състав намира, че при представен
договор и налично писмени доказателства за изплащане на заетата сума, са
налице достатъчно доказателства, въз основа на които може да бъде направен
обоснован извод за възникване на облигационно правоотношение между
страните въз основа на сключен помежду им договор за кредит.
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър
на БНБ по чл.3а Закона за кредитните институции /ЗКИ/ се установява, че
посоченият в договора кредитор е регистриран като финансова институция
по смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя
дружеството и като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК.
От друга страна отпуснатият заем на ответницата като физическо лице
представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от
ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и същата има качеството на
потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от ДР
на ЗЗП.
При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на
договора, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за
потребителски кредит, чиято правна регулация относно формата и начина на
сключване се съдържа в ЗПФУР, а относно съдържанието на договора - в
ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
11
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон е нищожна, а според чл.22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК целият
договор за потребителски кредит е недействителен. Посочено е също, че за
договора за потребителски кредит се прилагат и чл.143-148 ЗЗП.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните
указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС/.
При извършената служебна проверка, настоящият състав намира, че
договорът за потребителски кредит не страда от пороци, водещи до неговата
недействителност в цялост и не противоречи на изискванията на посочените
разпоредби на ЗПК. Спазена е писмената форма съгласно изискванията на
чл.10, ал.1 ЗПК вр. чл.3, ал.2 ЗЕДЕП. Изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК за
сключването на договора по ясен и разбираем начин и с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт е спазено, а изискването шрифта да не е по-малък от
12 в случая е неотносимо с оглед сключването на договора за кредит под
формата на електронен документ. Договорът е сключен в съответствие с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1-12, като в чл.5 от ОУ е разяснено и
наличието на право на отказ от договора. Общите условия съставляват
неразделна част от договора, поради което въззивният съд намира, че с
посочената клауза са изпълнени изискванията на чл.11, ал.1, т. 1-12 ЗПК. Към
договора не е приложен единствено погасителен план, съобразно
изискванията на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, но в случая кредитът е отпуснат за срок
от 30 дни при фиксирана лихва, поради което не е необходимо да съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителни вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
12
целите на погасяването.
В отговора на исковата молба ответницата навежда доводи за
недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК, поради неспазване на
изискванията и на чл.11, ал.1, т.9а ЗПК. Настоящият съдебен състав намира
тези доводи за неоснователни. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9а ЗПК изисква
договорът да съдържа методиката за изчисляване на референтния лихвен
процент съгласно чл. 33а. В случая договорът действително не съдържа
такава методика, но доколкото между страните по същия не е договарян
референтен лихвен процент по смисъла на § 1, т.6 от ДР на ЗПК, то и
посочената методика не може да представлява част от задължителното му
съдържание.
Действителна е клаузата от договора, касаеща размера на договорената
възнаградителна лихва от 40, 99 %. Годишният лихвен процент /ГЛП/ е
компонента, която се включва при формирането на годишния процент на
разходите /ГПР/, чийто максимален размер е определен в чл.19, ал.4 от ЗПК.
В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се прави на
плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не
надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР. Към
датата на сключване на договора за потребителски кредит размерът на
законната лихва е 10%, при основен лихвен процент, определен от БНБ 0%
плюс десет пункта отгоре. Видно е, че определеният в договора размер на
годишния процент на разходите /ГПР/ от 49. 70 % не надвишава пет пъти
размера на законната лихва, поради което посочената клауза не е нищожна
поради противоречие със закона - чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Следва да се отбележи
също, че със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респ. с
исковата молба, заявителят-ищец не е претендирал договорената
възнаградителна лихва, поради което същата не е предмет на делото, респ. не
е необходимо съдът да се произнася по действителността на клаузата в
договора, касаеща лихвения процент.
В обобщение на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че от
събраните по делото доказателства е установено сключването на валиден
договор за кредит, по силата на който "4финанс" ЕООД, в качеството си на
кредитодател, е предоставил на Г. Д. И., в качеството й на кредитополучател,
паричен заем в размер на 1000,00 лева, а ответницата се е задължила да върне
заема в срок до 14.08.2016 г.
13
От събраните по делото доказателства се установи, че между кредитора
по договора "4финанс" ЕООД и ищеца "Кредитреформ България" ЕООД е
сключен валиден договор за прехвърляне на вземания, по силата на който
цедентът е прехвърлил вземания произтичащи от сключени с физически лица
договори за потребителски кредити, сред които и вземанията си,
произтичащи от сключения договор с ответницата Г. Д. И.. Непротиворечива
е съдебната практика, че съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на
вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато е съобщено от
предишния кредитор – цедента, и че правно релевантно за действието на
цесията спрямо длъжника е единствено съобщаването й извършено от
цедента, но не и от цесионера - новия кредитор; момента, от който цесионерът
е материалноправно легитимиран кредитор по цесията срещу длъжника,
съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД е момента, от който цесията поражда действие
спрямо длъжника - датата на уведомлението до длъжника, извършено от
цедента.
От доказателствата по делото е видно, че цедентът, чрез изрично
упълномощения от него цесионер, е връчил уведомлението за извършената
цесия на длъжника Г. Д. И., като изпратеното писмо до посочения в договора
адрес е връчено лично на адресата, поради което прехвърлянето на вземането
по договора за потребителски кредит има действие за нея.
С оглед възраженията на ответницата, че не е надлежно уведомена за
извършената цесия и оспорването на подписа, положен в известието за
доставяне, допълнително следва да бъде изложено следното: Към исковата
молба също е приложено уведомление на цедента до длъжника за
извършената цесия, което ответницата лично е получила заедно с препис от
исковата молба и от приложенията към нея, видно от приложената към
делото разписка (л.39). Връчването на всички книжа по делото на ответницата
е надлежно и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване
правни последици. Това се отнася и до уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД за
извършеното прехвърляне на вземането. Ето защо съдът приема
уведомлението за достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата
молба и приложенията на ответницата. При това положение е налице
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД,
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от съда, като факт от
14
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание
чл. 235, ал. 3 ГПК. Най-сетне следва да се отбележи и това, че след като в
настоящето производство не се установи задължението на длъжника да е
погасено, то получаването на уведомлението за извършена цесия лично от
кредитополучателя е ирелевантно за основателността на предявените искове.
Уведомлението по чл.99, ал.4 ЗЗД е предвидено в полза на длъжника с цел да
го предпази от двойно плащане на едно и също задължение. Длъжникът може
да възрази за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди,
че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от него лице до
момента на уведомяването. В случая обаче липсват такива твърдения и не се
установява претендираните с исковата молба задължения да са погасени чрез
плащане.
След като в предвидения в договора срок ответницата не е изпълнила
основното си задължение за връщане на получената сума, в полза на
кредитора-ищец, по силата на договора за цесия с кредитодателя, даващ му
материалната легитимация да встъпи в правата му, се поражда правото да
ангажира отговорността на ответницата като поиска реално изпълнение на
паричното задължение и обезщетение за забава. Поради това главният иск се
явява изцяло основателен и доказан и следва да бъде уважен в пълния
претендиран размер от 1000,00 лева, като бъде присъдена и законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното й изплащане.
Следващото претендирано от ищеца вземане е за сумата 206,31 лева,
представляваща дължима такса за експресно разглеждане на искането за
отпускане на кредит.
Разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК предвижда възможност кредиторът
да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, а в ал.2 на същата разпоредба
се предвижда забрана кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
В случая, видно от Общите условия, таксата за експресно разглеждане е
за предоставяне на допълнителна, незадължителна услуга по искане на
кредитополучателя за разглеждане от кредитора на искането за отпускане на
кредита до 15 минути от изпращането му. В случай, че тази опция не бъде
избрана, кредиторът е задължен да даде отговор на искането за отпускане на
15
кредит в срок от 7 дни (чл.2).
Настоящият съдебен състав намира, че събирането на така предвидената
такса за експресно разглеждане на заявлението за отпускане на кредит
представлява допълнителна услуга и е допустимо съобразно разпоредбата на
чл.10а, ал.1 ЗПК. Не могат да бъдат възприети наведените в отговора на
исковата молба доводи, че тази клауза е нищожна поради противоречие с
разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК. Таксата за експресно разглеждане на
заявлението е свързана с кандидатстването за кредит, докато таксите и
комисионните, свързани с усвояването или управлението на кредита,
предполагат наличието на вече одобрен и отпуснат кредит.
Не могат да бъдат възприети и наведените доводи, че с уговорката за
заплащане на такса за експресно разглеждане се заобикаля разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като тази допълнителна незадължителна услуга не се
включва в годишния процент на разходите по кредита - т.4.1 от Общите
условия.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че в производството не са
доказани от ищеца обстоятелствата, налагащи начисляването на подобна
такса, а именно, че кредиторът "4финанс" ЕООД е разгледал заявката на
ответницата в срок от 15 минути. По делото не е представено на хартиен
носител заявлението на Г. Д. И., от което да е видно датата и часът на
подаването му. Липсват и данни дали в срок от 15 минути от подаване на
предложението за сключване на договора за кредит е изпратен отговор на
заявителя. Не е ясен дори часът, в който е сключен договорът между страните.
При липсата на доказателства, въз основа на които може да бъде направен
извод, че на ответницата е предоставена услугата, за която в договора й е
начислена дължима такса, настоящият съдебен състав намира, че претенцията
за това вземане следва да бъде отхвърлена като недоказана.
Последната искова претенция е за установяване дължимост на сумата
927,00 лева, представляваща наказателна лихва, дължима съгласно т.13.2 от
Общите условия, за периода от настъпване на забавата - 24.09.2016 г. до
22.11.2018 г. Посочената клауза предвижда, че в случай на забавяне на
плащанията кредитополучателят дължи надбавка за наказателна лихва,
прибавена към договорения лихвен процент, в размер на законовата лихва
върху неизплатената сума за периода на просрочие. Следователно съгласно
посочената клауза на ОУ мораторната лихва се формира на базата на
16
договорената възнаградителна лихва 40,99 % плюс надбавка от 10%,
равняваща се на основния лихвен процент, определен от БНБ, т.е. общият
размер на обезщетението за забава възлиза на 50,99%
По своята правна същност претендираната наказателна лихва
представлява обезщетение за забава. При извършване на преценка за
възникване на претендираното право съдът съобразява, че разпоредбата на
т.13.2 от ОУ към договора противоречи на императивното правило на чл. 33,
ал. 2 от ЗПК, предвиждащо обхват на отговорността на длъжника при забава
на дължимите плащания по кредита до размер на законната лихва. При
наличието на противоречие с императивна законова разпоредба посочената
клауза се явява нищожна. Доколкото обаче нищожността на отделна клауза
не влече нищожност изобщо на договора, тази клауза по арг. от чл. 26, ал. 4
ЗЗД следва да се замести по право от императивното правило на чл. 33, ал. 2
от ЗПК, като на ищеца се присъди законната лихва, която за периода от
24.09.2016 г. до 22.11.2018 г., върху главница от 1000,00 лева възлиза на
219,45 лева. От тази сума следва да се приспадне сумата от 200 лева, която
ответницата е заплатила на 10.04.2018г. и остава дължима сумата 19, 45 лева.
До този размер следва да се уважи претенцията, като се отхвърли за
горницата до претендираните 927,00 лева.
В обобщение на изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение на РС-Бяла Слатина следва да бъде отменено поради
нарушение на процесуалния и материалния закон в частта, в която са
отхвърлени предявените установителни искове за установяване дължимост на
сумата 1000,00 лева - главница, ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
26.08.2019г., до окончателното й изплащане, и за установяване дължимост на
обезщетение за забава за периода от 24.09.2016 г. до 22.11.2018 г. до размер
на сумата 19, 45 лева, като вместо него следва да бъде постановено решение,
с което исковите претенции бъдат уважени в посочените размери. В
останалата част, в която са отхвърлени предявените искове за установяване
дължимост на сумата 206,31 лева, представляваща такса за експресно
разглеждане на искането за отпускане на кредит, и обезщетение за забава над
уважения размер от 19, 45 лева до пълния претендиран размер от 927,00 лева,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
17
По разноските:
Като законна последица от отмяна на решението в една част и
потвърждаването му в друга, присъдените в заповедното производство и в
първата инстанция разноски следва да бъдат ревизирани и да се присъдят
такива и за въззивното производство.
С оглед задължителните указания, дадени в т. 12 от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ВКС, ОСГТК, съдът в
исковото производство дължи да разпредели отговорността за разноските и в
заповедното производство съобразно изхода на спора, за което постановява
осъдителен диспозитив.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата следва да заплати на
ищцовото дружество разноски за заповедното производство от 44, 28 лв. за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение и за първоинстанционното
производство от 262, 19 лв. за държавна такса и адвокатско възнаграждение
съразмерно с уважената част от исковете.
Ответницата е претендирала адвокатско възнаграждение в полза на
процесуалния си представител адв. К. Б. в заповедното и в исковото
производство в размер, съгласно чл.38 от ЗА. В тази връзка са представени
договор за правна защита и съдействие от 09.09.2019г. в заповедното
производство и договор за правна защита и съдействие от 11.11.2019г. в
първоинстанционното производство, в които е договорено адв. К. Б. да оказва
правна защита и съдействие на ответницата в двете производства, като е
посочено, че за договорената услуга на адвоката се дължи възнаграждение,
съгласно чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. При това положение, с оглед интереса от
2 133, 31 лева, в исковото производство е приложима разпоредбата на чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в редакцията й преди изменението, обн. в ДВ бр.
45/15.05.2020г., в сила от същата дата, въз основа на която минималното
адвокатско възнаграждение е в размер 379, 33 лева, респ. дължимото в полза
на процесуалния представител на ответницата възнаграждение е в размер 198,
06 лв., съобразно отхвърлената част от исковете, а в заповедното
производство е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 7 вр. с ал. 2, т. 2 от
Наредбата, въз основа на която адвокатското възнаграждение, дължимо в
полза на процесуалния представител на ответницата е в размер 99,03 лв.,
съобразно отхвърлената част от исковете. Общо дължимото в полза на
процесуалния представител на ответницата адвокатско възнаграждение в
двете производства е в размер 297, 09 лева.
18
С оглед изхода на делото решението на Районен съд - гр. Бяла Слатина
следва да бъде отменено и в частта, в която ищцовото дружество е осъдено да
заплати на адв. К. Б. адвокатско възнаграждение, за разликата над сумата 297,
09 лева до присъдените 760, 00 лв.
Въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на въззивното
дружество сумата 249, 67 лева разноски за държавна такса за въззивната
жалба и адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от същата.
Въззивното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. Адв.
М. Л. Л. - РАК сумата 198, 06 лева адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция съразмерно с отхвърлената част от жалбата, съгласно чл.38, ал.1,
т.2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260115 от 19.05.2021г., постановено по гр.д. №
1330/2019г. по описа на Районен съд Бяла Слатина, изменено с определение
№ 260015 от 10.02.2022г. в частта за разноските, В ЧАСТТА, в която са
отхвърлени предявените от "Кредитреформ България" ЕООД, ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление гр.***, искове за признаване за установено,
че Г. Д. И., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес с.***, обл.Враца,
***, дължи на “Кредитреформ България“ ЕООД, сумата 1000,00 лв. главница,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда – 26.08.2019г., до окончателното й
изплащане, и обезщетение за забава за периода от 24.09.2016 г. до 22.11.2018
г. до размер на сумата 19, 45 лева, дължими на основание договор за кредит
във формата на електронен документ № ***/15.07.2016г., сключен между Г.
Д. И. и „4финанс“ ЕООД /“Вивус“/, прехвърлен на “Кредитреформ България“
ЕООД с договор за цесия от 23.11.2018г., както и В ЧАСТТА, в която
"Кредитреформ България" ЕООД е осъдено да заплати на адв. К. Б.
адвокатско възнаграждение за разликата над сумата 297, 09 лева до
присъдените 760, 00 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявени искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 6 ЗПФУР и чл.
422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, че Г. Д. И., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ
19
адрес с.***, обл.Враца, ***, дължи на "Кредитреформ България" ЕООД, ЕИК:
***, със седалище и адрес на управление гр.***, следните суми: 1000,00 лв.
главница, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 26.08.2019г., до
окончателното й изплащане и 19, 45 лева обезщетение за забава за периода от
24.09.2016 г. до 22.11.2018 г., дължими на основание договор за кредит във
формата на електронен документ № ***/15.07.2016г., сключен между Г. Д. И.
и „4финанс“ ЕООД /“Вивус“/, прехвърлен на “Кредитреформ България“
ЕООД с договор за цесия от 23.11.2018г., за които суми е издадена Заповед №
696 от 29.08.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.
гр. дело № 1138/2019 г. на РС-Бяла Слатина.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260115 от 19.05.2021г., постановено по
гр.д. № 1330/2019г. по описа на Районен съд Бяла Слатина, изменено с
определение № 260015 от 10.02.2022г. в частта за разноските, В
ОСТАНАЛАТА ЧАСТ, в която са отхвърлени предявените от "Кредитреформ
България" ЕООД против Г. Д. И., с ЕГН ********** искове за признаване за
установено, че Г. Д. И. дължи на “Кредитреформ България“ ЕООД сумата
206.31 лв. - такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на
кредит и обезщетение за забава над уважения размер от 19, 45 лева до пълния
претендиран размер от 927,00 лева, както и В ЧАСТТА, в която
"Кредитреформ България" ЕООД е осъдено да заплати на адв. К. Б.
адвокатско възнаграждение до размер на сумата 297, 09 лева.
ОСЪЖДА Г. Д. И., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес
с.***, обл.Враца, ***, ДА ЗАПЛАТИ на "Кредитреформ България" ЕООД,
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр.***, разноски за
заповедното производство от 44, 28 лв. за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, за първоинстанционното производство от 262, 19 лв. за
държавна такса и адвокатско възнаграждение и за въззивното производство
от 249, 67 лева за държавна такса за въззивната жалба и адвокатско
възнаграждение, съобразно уважената част от исковите претенции.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата "Кредитреформ България" ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление гр.***, ДА ЗАПЛАТИ на адв. М. Л. Л., ЕГН **********
от РАК с адрес на кантората: гр. ***, по съразмерност сумата 198, 06 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ във въззивното производство на Г. Д. И., с ЕГН **********.
20
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
21