Р Е Ш Е Н И Е
№ 262173/6.7.2021г.
Гр.Варна,06.07.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРИ СЪСТАВ, в публично
заседание проведено на единадесети юни през две хиляди двадесет и първа година,
в състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МОНИКА ЖЕКОВА
при участието на секретаря ХРИСТИНА ХРИСТОВА, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 9178 по описа на ВРС за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано въз основа на искова молба с вх.№ 52914/5.8.2020 г.,
предявена от ищеца П.Х.Л., ЕГН **********, с
адрес: *** против ответното дружество „К. С. 1.“ ООД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление:***, *. В изпълнение на дадените от ВРС указания
обективирани в Разпореждане от 18.08.2020 г. ищецът по делото, чрез адвокат Ж.Н.
от САК, с адрес за призовки и съобщения: *, чрез адв. Ж.Н. от САК
е привел исковата си молба в съответствие с изискванията за редовност. В
писмена молба заведена във ВРС с вх.№ 264225/03.09.2020 г. е уточнил ясно, че
поддържа направените твърдения от ищеца в обстоятелствената част на
подадената Искова молба. На следващо място, съгласно дадените пълномощия на
адв. Н., с уточнителната си молба ищецът е заявил, че оттегля претенцията
на П.Л. за сумата от 2600 лв.,представляващи обезщетение за извършени
пътни разходи за периода м. януари до м. декември 2018 г. и за периода от м.
януари до м. март 2019 г., като моли ВРС да производството в тази
му част. Съгласно горното и съгласно дадените указания, ищецът е формулирал и
петитум на исковата молба, както следва:
Обективирано е искане РС Варна да постанови
Решение, с което ДА БЪДЕ ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че в полза
на ищеца П.Х.Л.,ЕГН **********, с адрес: *** съществуват парични вземания, дължими от ответника
„К. С. 1.“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, *,
представлявано от управителите Н. М. Е.и М. М. М., за които е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по 410 от ГПК № 2324/03.06.2020 г. по
ч.гр.д. № 3590/2020 г. по описа на PC Варна, XXXIX състав, а
именно:сумата от 290 лв. (двеста и деветдесет лева), представляваща
неизплатено трудово възнаграждение за м. февруари 2019 г., сумата
от 43,50 лв. (четиридесет и три лева и петдесет ст.),представляващи трудово
възнаграждение за м. март 2019 г. по трудов договор № 34/27.07.2017 г.,
сключен между П.Х.Л. и длъжника „К. С. 1.“ ООД, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаването на заявлението в съда - 17.04.2019
г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 290 лв.
(двеста и деветдесет лева), представляваща обезщетение по чл. 220,
ал. 1 от КТ, горните вземания произтичащи от неизплатени задължения по
трудов договор № 34/27.07.2017 г., сключен между заявителя П.Х.Л., ЕГН **********
и работодателя „К. С. 1.“ ООД, ЕИК *.Посочено е, че ответникът може да
изплати вземанията по цитираната банкова сметка, *** ищеца.С оглед горното
ищцовата страна е прецизирала исканията си и по–точно уточнила е петитума на
иска и е направила изрично, частично оттегляне на иска. Констатирайки факта на
изпълнение на дадените от РС Варна указания до ищцовата страна, исковият съд е
приел, че следва исковото производство да бъде частично прекратено за сумата от
2600 лева, на осн. чл. 232 ГПК. Прекратявайки исковото производство в
посочените части, съобразно задължителните указания дадени в ТР № 3/2104 г. в
точка 13-та, исковият съд е приел, че следва и да обезсили частично издадената
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК. При така изложеното по-горе, исковият съд е прекратил частично
образуваното исково производството по гр.д. № 9178/2020год.по
описа на ВРС,ХLII– ри състав, САМО ЗА СУМАТА от 2600 лв.,представляващи
обезщетение за извършени пътни разходи за периода м. януари до м.
декември 2018 г. и за периода от м. януари до м. март 2019 г.,на
основание чл. 232 ГПК поради частично оттегляне на исковата претенция с правно
осн.чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Със същото
Определение от 4.9.2020г.е обезсилена частично издадената по частно
гр.дело№ 3590/2020 г. по описа на ВРС,ХХХIХ–ти състав - Заповед
№2324/03.06.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК само за
сумата от 2600 лв.,представляващи обезщетение за извършени
пътни разходи за периода м. януари до м. декември 2018 г. и за периода от м.
януари до м. март 2019 г., на основание чл. 415, ал. 5 ГПК.
Ищецът основава исковата си молба на следните твърдени
правно релевантни факти и обстоятелства:
В сезиращата съда искова молба ищецът е посочил, че предявява иск в указаният му едномесечен срок относно
вземането си срещу фирма „К.С.“ ООД на основание чл. 415, ал. 4 от ГПК. Ищецът
намира, че Заповедта за изпълнение на паричното задължение по чл. 410 от ГПК -
Заповед №2324 от 03.06.2020 г. по ч.гр.д. № 3590/2020 г. на 39-ти състав на РСВ
е правилна законосъобразна и отразява справедливостта на проведеният процес.
Отправеното Възражение от „ К.С.“ ООД, ЕИК *с адрес ***, *
чрез адвокат Г. К.от Варненска адвокатска колегия с адрес *, сл. тел. *на
основание чл. 414 от ГПК ,за ищеца било „несъстоятелно и вредно“, наситено с
членове, решения и заповеди, които по - скоро можело да се приемат „като четиво
за обогатяване на образованието“, отколкото да послужи за изясняване на
становища по конкретния процес. Това възражение твърди ищецът, че било в
противоречие с реалната действителност, а тя била „унизителна и срамна“, защото
всеки гражданин положил съзнателен труд било необходимо да получи съответно
полагащо му се възнаграждение, а не: „да се търсят начини заобикалящи закони и
разпоредби с цел ощетяване на работника.
Ищецът в исковата си молба цитира част от
възражението, като е съгласен, че такава ведомост е изготвена и представена
само за м. 02.2019 г., която обаче била фалшива, за което се обърнал с молба до
РП Варна, вх. № 9534 от 08.07.2020 г. На тази разчетна ведомост неизвестно
лице, твърди ищецът, че е положило дори и подписът на Л.. Нещо повече – ищецът
твърди, че за първи път вижда такъв формат ведомост. Дали Л. бил получил
описаната сума, сочи ищецът, че лесно работодателят може да представи платежно
удостоверение, както успял да изготви за целият предишен период. Но след като
той не желаел, тогава ищецът заявява ,че сам ще представи извлечения от
банковата му сметка, откъдето било видно, че последният превод на работодателят
„К. С. 1.“ към банковата сметка на Л. бил на 14.02.2019 г. за сумата 225,32 лв.
с отразяване, че е заплата за м. 01.2019 г. На второ място ответникът се
спира на твърденията на насрещната страна, че когато трудовият договор е
прекратен по взаимно съгласие по чл. 325 ал. 1 т. 1 от КТ не се полагало
обезщетение за неспазено предизвестие съгласно чл. 220 ал. 1 и ал. 2 от КТ.
Трудовият договор обаче, твърди ищецът, че е прекратен формално на това
основание от работодателя, тъй като лично Л. не бил входирал молба за
напускане, а такава бланка му била представена от самият работодател и то в
продължение на 17 календарни дни на ищеца му били поднасяни бланки
предварително напечатани от работодателя, като му се обяснявало, че ще си
получи всички пари до последната стотинка. Тези обещания обаче не били спазени.
Първата /вероятно бланка има предвид ищеца/ била с дата от 20.02.2019 г. под № 019,
която отказал да подпише, като такива опити от този характер били доста. В
продължение на повече от 2 (две) седмици сочи в исковата си молба ищецът, че
бил подложен на „тормоз и принуда“ - действия които Л. намира за наказуеми по
Наказателният закон, защото освобождаването по чл. 325 от КТ било доброволен
акт и никой нямал право да „упражнява натиск, както в случаят“. В исковата си
молба ищецът отбелязва, че макар и с недокрай попълнени реквизити в заповедта
№030/07.03.2019 г. и изготвената бланка фигурирал чл. 220 ал. 1 от КТ и чл. 224
ал. 1 от КТ, които било доказателство, че с работодателят макар и формално са
се договорили за тези обезщетения. И не на последно място в т. 3 от
възражението се сочело, че дружеството не дължало сума в размер на 2600 лева за
пътни разходи. Тогава възниквал пред ищеца въпроса: „Работещите извън пределите
на гр. София по какъв начин да се явят до работните си места?“ Известно било,
сочи ищеца в исковата си молба, че район * е в двете посоки с разстояние 50 км.
Този разход за транспорт пита ищеца: Кой трябва да го поеме? От извадките,
които представял ищеца, сочи още П.Л., че се виждало, че официалните суми
превеждани по банков път често били под 200 лева месечно и след като Л.
пропътувал всеки работен ден разстоянието за работа и изхарчил дори понякога и
повече от 200 лева месечно, то ищецът счита, че тези разходи му се полагат.
В уточнителната си молба ищецът е посочил, че всеки
гражданин в РБ е длъжен да получи възнаграждение за своя труд. Накратко ищецът
описва дейността, която осъществявал при работодателя си: Филиала в кв. „*“ бил
основен склад на фирмата и офис. В него се доставяли стоки и консумативи по
цели тирове. За разтоварване и складиране участвали понякога всички. От тази
база ищецът и негови колеги, ползвайки служебни автомобили, натоварвали
материалите, консумативи и др. на същите и така ги доставяли до адресантите,
поръчали ги на територията на гр. София, околностите и извън нея. Материали
доставяли и в други населени местности. Работният ден приключвал след като се
изчерпели натоварените по автомобила материали. Понякога натовареността била
толкова много, че се налагало да се работи не по 8 часа, а по 12-15 часа,
особено това се случвало в предпразнични дни и следпразнични. Имало периоди
поради липсващи колеги поради болнични и отпуски натоварването да бъдело
изключително. Така разстоянието София - * един път се осъществявало с личния
автомобил и втори път със служебния в двете посоки. Ето защо разходите за пътни,
обобщава ищецът, че били наложителни и неотложни. Например - при сравнение на
месечните преводи по заплати понякога били между 180 и 200 лева месечно и ако
не се заплащал този разход, то работникът щял да работи без заплата, дори на
загуба. Така че, изводи като „тези, че ако се признаят такива разходи това щяло
да ощети работодателят“ ищецът намира за несъстоятелни. Самото естество на
работа го налагало, а този разход бил неизбежен, още повече че било отчетено
при самите доставки, при които разходите били калкулирани и се заплащали от
самите получатели на материалите и консумативите. На някои служители, твърди
ищецът, че им им били предоставени служебни автомобили, а на други, които не
ползвали такива - фирмата йм заплащала разходите по транспорта. Ищецът не вижда
кое в случая било незаконно. Например : твърди, че са му били изплащали за
минало време транспортни разходи, но в последно време това било забавено поради
финансови затруднения на фирмата с обещание, че ще се издължат и може би това
щяло да се случи ако Л. не бил принудително отстранен от фирмата. За да не
обременява фирмата с допълнителни разходи, ищецът сочи, че първоначално сезирал
Центъра по медиация, където можело спорът да бъде разрешен в кратък срок и
безплатно, но след като Управителя бил сезиран, същият заявил: „Нека да видим
съдът какво ще каже?“, но въпреки произнасянето на заповедния съд, отново
възникнало недоволство у ответната страна.
На следващо място ищецът в исковата си молба се спира
върху въпроса относно адвокатският хонорар на адвоката-защитник на фирма „*“
- адвокат Г. К.във връзка с направените разносни - хонорар в размер на 921
лева. На първо място ищецът завява, че не познава лицето и дори нямал желание
да се запознават. Изразява мнение, което: „няма да се хареса на мнозина“.
Ищецът заявява, че е обжалвал размера за разноските от 921 лева в двуседмичен
срок, както е упоменато в заповедта от 03.06.2020 г. в т. 6-та. Моли съдът да
извърши подробен анализ относно представеният списък с разноски от адвокат Г.
К.. Категорично „протестира“ против този изключителен размер
съдебно-деловодни разноски, а именно адвокатско възнаграждение в размер на
921,00 лева. При така изложено това възнаграждение за ищеца представлявало
„истински рекет“ спрямо него, позорен акт спрямо всякакви етични норми.
Настоява да се запознае най-подробно, тъй като счита, че това е някаква грешка.
Воденето на този процес по чл. 410 от ГПК за ищеца било бърз и безплатен и
присъждането срещу него на разходи за този адвокат при сумата от 921 лева било
„позор в правораздавателната система“. В подкрепа на твърденията и исканията си
ищецът е направил доказателствени искания.В уточнителната си молба ищецът както
е посочено и по-горе е оттеглил
претенцията за сумата от 2600 лв., представляващи обезщетение за
извършени пътни разходи за периода м. януари до м. декември 2018 г. и за
периода от м. януари до м. март 2019 г., като моли съда да прекрати
производството в тази му част, като е прецизирал и петитума на иска си. Към
уточнителната молба ищецът е представил и желае по делото да бъдат приети като
доказателства следните документи: 1. Трудов договор № 34/27.07.2017 г.; 2.
Заповед № 030/07.03.2019 г. за прекратяване на трудовия договор; 3. Страници 16
до 19 от трудова книжка на П.Л..След отговора на искова молба, в допълнително
становище относно молба на ответното дружество за изменение на определение от
04.09.2020 г., така, че да му бъдат присъдени 321 лв. разноски в заповедното
производство за защита по оттеглената претенция, ищецът моли ВРС да остави тази
молба без разглеждане а ако прецени, че е допустима- молбата да бъде оставена
без уважение. На първо място, ищецът и процесуалният му представител оспорват
изцяло претенцията за разноски, тъй като в заповедното производство изобщо не била
осъществена защита на ответника, освен че било възразено срещу заповедта (както
било известно - съдът не разглеждал доводите на длъжника по същество, както и
не можел да обсъжда представени от него доказателства). Правната защита на
ответника в действителност се осъществявала в същинския си вид в настоящото
исково производство. На следващо място, ищецът чрез процесуалния си
представител считат, че по отношение направените в заповедното производство
разноски, съдът следва да се произнесе с крайния си съдебен акт, поради което
изменение в случая било недопустимо. Ако съдът приеме, че така постановеното
определение следва да бъде изменено в смисъла, посочен в молбата на ответника,
и разноски за адвокатско възнаграждение бъдат поставени в тежест на ищеца, то
ищецът е направил възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение в размер на 321 лева за заповедно производство, тъй
като претендирания размер не съответствал на действителната правна и фактическа
сложност на делото, в частта му, в която производството е било прекратено. С
оглед на горното, ищецът моли ВРС да остави молбата по чл. 248 от ГПК за
изменение на определение от 04.09.2020 г., поставено по настоящото дело, в
частта за разноските, без уважение.( По реда на чл.248 ГПК ВРС се е произнесъл, като в хода
на образуваното и развило се пред ОС Варна въззивно производство ОС Варна е
отменил определението на РС Варна, излагайки правни доводи ,че разноски не се
дължат на ответника).
В срока по чл.131 ГПК ответното дружество чрез адв.Г.К.от
ВАК оспорва изцяло
изложените в исковата молба фактически твърдения. Същите според ответната
страна не отговаряли на обективната истина.
Предявеният пред ВРС
иск ответната страна намира за допустим, но изцяло неоснователен по следните
съображения: 1. Ответното дружество твърди ,че е
заплатило всички дължими суми към служителя П.Л..
Съгласно чл. 128, т. 1 и т. 2 от КТ работодателят бил
длъжен в установените срокове да начислява във ведомости за заплати трудовите
възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд, както и
да им плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
Разпоредбата на чл. 270, ал. 3 от КТ установявала императивно начина на
изплащане на трудовото възнаграждение: то следвало да се извършва лично по
ведомост или срещу разписка, а по писмено искане на работника или служителя -
на негови близки, или да се превежда на влог в посочена от него банка. Във
всички изброени случаи плащането се документирало по надлежния ред. Съгласно
задължителната практика на ВКС получаването на трудово възнаграждение от
работника се доказвало с подписа му във ведомостта, както и срещу разписка.
/така, препраща ответното дружество към Решение № 171 от 03.10.2016 г. по гр.
д. № 1407/2016 г., г. к., III г. о. на ВКС/.
За ответното дружество било видно от приложената по
делото ведомост, че е налице подпис
на заявителя за получаване на трудово възнаграждение за процесния период. Ето
защо и работодателят – ответник твърди, че е изпълнил задължението си съгласно
императивната разпоредба на чл. 128 КТ и е
изплатил на служителя трудово възнаграждение за процесния период.
На второ място по претенцията с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ ответникът твърди
следното: Трудовият договор бил прекратен със Заповед № 030/07.03.2019 г.
по взаимно съгласие във връзка с подадена Молба № 019 от 07.03.2019 г. от П.Х.Л..
Тази молба била подадена доброволно от ищеца и счита ответника, че изложените
твърдения за „тормоз и принуда“ се явяват „клеветнически“ по своята същност.
Сочи се още в отговора на исковата молба, че когато трудовия договор е
прекратен по взаимно съгласие по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, какъвто бил настоящия
случай, нямало законово изискване за предизвестие и срок за такова, съответно в
такъв случай претендирането на обезщетение за неизпълнено задължение за
предизвестие или неспазено предизвестие съгласно чл. 220, ал. 1 и, ал. 2 КТ се
явявало незаконосъобразно. Само за пълнота е отбелязано в отговора на искова
молба, че хипотезата на чл. 220 КТ визирала два варианта за уреждане на
прекратяването: отправяне на предизвестие и продължаване на трудовото
правоотношение /полагане на труд/ до изтичането му или предизвестие и
прекратяване веднага - преди да изтече неговия срок - и съответно тогава се
дължало обезщетение на другата страна в размера на брутното трудово
възнаграждение за неспазения срок на предизвестие. В случая заявителят изрично поискал
трудовото му правоотношение да бъде прекратено, считано от 07.03.2019 г., като
в такъв случай не му се дължало
обезщетение по чл. 220 от КТ. С оглед гореизложеното моли ответната страна
ВРС да отхвърли предявените искове като неоснователни ведно с присъждане на
ответната страна на сторените в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски.
На следващо място в отговора на искова молба е
изразено и становище по приложените писмени доказателства с искова молба и
уточнителна молба: 1. Ответникът оспорва приложената жалба до Районна
прокуратура - гр. Варна. Твърденията наведени в нея ответникът намира за изцяло
неверни и несъстоятелни. Оспорва всички документи, приложени от ищеца, със
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.В подкрепа
на изложеното в отговора на искова молба ответникът също е формулирал
доказателствени искания.В нарочна писмена молба от дата 17.09.2020 г. ответната
страна е направила искане с правно основание чл. 250 ГПК за допълване на
Определение № 160598/4.9.2020 г. в частта за разноските,като по тази молба ВРС
вече се е произнесъл а актът на първоинстанционния съд ,както е посочено по-горе
е отменен от ОС Варна.
В проведеното по делото открито съдебно заседание на
11.06.2021 г. ищецът по делото П.Л., явил се лично,без процесуалния си
представител, намира предявените искове за основателни и доказани, като желае
уважаването йм.Изрично е оспорен размера на претендираното от ответната страна
адвокатско възнаграждение. В идентичен смисъл са и писмените бележки на
процесуалния представител на ищеца – адвокат Ж.Н. от САК, депозирани както по
ел.път, така и чрез пощенски услуги и двукратно приложени по делото ведно със
списъка по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие.
В проведеното открито заседание ответната
страна , представлявана от адвокат Р.Е. от ВАК поддържа становището си
за неоснователност и недоказаност на исковете, респ. желае произнасяне на съда
в този смисъл и присъждане на съдебно –деловодни разноски съгласно списъка по чл. 80 ГПК .
СЪДЪТ,
въз основа на твърденията и доводите на страните, събраните доказателства
ценени в съвкупност и по вътрешно убеждение, съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК,
намира за установено от фактическа страна следното:
Страните по делото не спорят, че настоящия исков
процес е продължение на воденото преди това заповедно производство.
От приобщено като писмено доказателство към
настоящото исково производство заповедното дело – частно гр.д. № 3590/2020
г. по описа на РС Варна, ХХХIX –ти състав,
се установява и изяснява по несъмнен начин от фактическа страна следното : На
дата 17.04.2019 г. в СРС П.Л., в качеството си на заявител е депозирал
Заявление с правно основание чл.410 ГПК против дружеството „*” ООД, със седалище и адрес на
управление ***, като по това заявление в СРС е било образувано частно гр.дело № 21 999/2019 г. С
Определение № 186743/5.8.2019 г.( л. 15 – ти от делото на СРС ) СРС 73 –ти състав на основание
чл. 411, ал.1 и чл. 418 ГПК е прекратил производството по ч.гр.д.№ 21999/19 на
СРС, като го е изпратил на местно и родово компетентния да го разгледа съд - Варна.
Преписът от цитираното определение е бил връчен на заявителя на дата 19.05.2019
г. и с писмо от 13.1.2020 г. частното гр.дело е било изпратено на СГС за
произнасяне по Жалбата на П.Л.. В СГС е било образувано в. ч. гр. д. № 407/2020 г., като с Определение № 4718/2.3.2020 г.
на СГС Жалбата на П.Л. против определението на СРС от 5.8.2019 г. е била
оставена без уважение. След разрешаване на въпроса за подсъдността на
заявлението, с писмо с изх. № 9505/10.3.2020
г. СРС е изпратил заповедното дело ведно с въззивното частно гр.д. на СГС на РС
Варна, както във ВРС е образувано частно гражданско дело № 3590/2020 год. по
описа на ХХХIX –ти
състав.
По същество от заповедното дело се
установява, че след изпълнение на дадените от РС Варна указания до ищеца, на
база Разпореждане № 17476/03.06.2020 г. ВРС е приел, че са налице
предпоставките визирани в нормата на чл.410 ГПК,като е разпоредил издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение в полза на заявителя и против
длъжника (л.15 –ти
от заповедното дело на РС Варна).Видно от оригинала на Заповед № 2324/03.06.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, издадената от ВРС ХХХIX –ти състав по ч.гр.
д. № 3590/2020 г. по описа на РС
Варна (л.16 –ти
от същото дело ) , заповедният съд е разпоредил длъжникът „К. С. 1.” ООД, ЕИК:*, със седалище и адрес на управление:***, *ДА ЗАПЛАТИ на
Заявителя/Кредитора заявителя Панчо Х.Л., ЕГН: **********, с адрес: ***, следните суми: сумата 290,00 лв. /двеста и
деветдесет лева/, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. февруари 2019г., сумата 43,50 лв. /четиридесет и три лева и 50ст./, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. март
2019г. по Трудов договор № 34/27.07.2017 г., сключен между заявителя П.Х.Л.,
ЕГН: ********** и длъжника „К. С. 1.” ООД, ЕИК:*, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 17.04.2019
г., до изплащане на вземането, сумата 290,00
лв. /двеста и деветдесет лева/, представляваща обезщетение по чл.220, ал.1 КТ, както и сумата 2600 лв. /две хиляди и шестстотин лева/, представляваща
пътни разходи за периода от м.януари до м. декември 2018г. и за периода от м.
януари до м. март 2019г. В самата заповед
заповедния съд е посочил, че вземането произтича от следните обстоятелства: Неизплатени задължения по Трудов
договор № 34/27.07.2017 г., сключен между заявителя на П.Х.Л., ЕГН ********** и
длъжника „*” ООД, ЕИК *, вписана е била и банковата
сметка на заявителя по която може да се извърши плащане. От всички приложени по
заповедното дело книжа от л. 20 и сл. се установява, че заповедта по чл. 410 ГПК е била редовно връчена на длъжника, че е депозирано в срока по чл. 414 ГПК
възражение против заповедта, че са били дадени указания до заявителя по реда на
чл. 415 ГПК и че в преклузивния срок ищецът е сезирал исковия съд с обективно,
кумулативно съединените специални положителни установителни искове с правно
основание чл.422, ал. 1 , вр. чл. 415 , ал.1 ГПК и чл. 86 , ал.1 ЗЗД.
С оглед горното исковият съд приема, че при установената
по исковото производство идентичност на страните в исковото и заповедното дело,
идентичност на предмета на искова защита с диапозитивната част на заповедта за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,ОСИ са процесуално допустими и
по тях съдът дължи произнасяне по същество, като отчита и частичното
прекратяване на исковото производство.
По същество, на база събраните по делото доказателства,
исковият съд приема за безспорно установено от фактическа страна следното :
Ищецът по делото П.Л. и ответното дружество „К. С. 1. „
ООД са били страни в трудово правоотношение .Този факт е установен на база
приобщеното на л. 22 – ри заверено за вярност с оригинала копие на Трудов
договор № 34 / 27.07.2017 г. Установява
се от вписаното в трудовия договор, че ищецът е приел да работи при
ответника на длъжност „ снабдител ,
доставчик „ с код по НКПД 43212015 и месторабота със задължения, утвърдени от
работодателя в длъжностна характеристика, представляваща неразделна част от
трудовия договор . Работното време е
било определено на 4 часа , като
трудовия договор е бил сключен за неопределен срок, след 6 месечен срок на
изпитване в полза на работодателя. Вписаното в трудовия договор възнаграждение
– основно месечно / дневно, часово /е посочено като 235,00 лв. с периодичност
на изплащане месечно и с допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит 0,60 % за всяка година трудов стаж при настоящия
работодател/ за всяка година трудов стаж
на същата сходна или със същия
характер работа , длъжност или професия / .Изрично е бил договорен и основен
/ удължен платен годишен отпуск по чл.155 КТ за срок от 20 работни дни. Последния
раздел на трудовия договор е свързан с прекратяване на ТПО, като е посочено
изрично , че срокът за прекратяване на
трудовия договор е 30 дни. Видно от копието на договора , същият е подписан и
от двете страни по трудовото правоотношение и ищецът се е задължил да постъпи
на работа на 27.07.2017 г.
При така изложеното по-горе, ВРС приема,че страните по
спора са страни по трудово правоотношение считано от 27.07.2017 г. а
договореното основно месечно трудово възнаграждение на ищеца за 4 ч. работен ден
е било от 235 лв., плюс 0,60 % за всяка прослужена година при същия
работодател.
Приложеното на лист 44 –ти заверено за вярност с оригинала
копие на молба, изготвена на 7.3.2019 г. в писмен вид ,носеща подпис на ищеца,
свидетелства затова, че ищецът е депозирал цитираната молба пред работодателя –
ответник, с номер 019 и искане да бъде освободен от заеманата от него длъжност
считано от 07.03.2019 г.Така депозираната молба е била уважена от
ответника работодател, като със Заповед
№ 030/07.03.2019 г. за прекратяване на трудов договор № 34/27.07.2017 г.
работодателят и ответник е прекратил ТПО с П. Л., на основание чл. 325, ал.1,
т.1 КТ с посочени причини затова „ по взаимно съгласие „ .
В цитираната заповед формално се съдържа вписването на
лицето да се изплатят обезщетения : 1. На осн. чл.220 , ал.1 КТ , 2. На осн.
чл. 224, ал.1 КТ, но няма никакви посочени суми в лева. От копието на същата
заповед е видно, че е била подписана от двете страни по ТПО, а екземпляр от
същата заповед ищецът е получил на същата дата .
Приложеното по делото на лист 43 –ти в заверено за вярност
с оригинала копие на разчетно – платежна ведомост на “ К. С. 1. „ ООД за м.
февруари 2019 г., ангажирано от ответника е било оспорено от ищеца и съдът е
дал възможност на ответника да заяви дали ще се ползва от оспорения като
неистински, неавтентичен документ. В тази връзка, след изрично заявеното от
ответника, че ще се ползва от документа, даване на разрешение от прокурор при
РП - Варна да се върне от РП - Варна на ответника оригинала на документа, по
делото на лист 75 –ти е приобщен оригинала на оспорения документ и съдът е
открил производство по оспорване на истинността на документ по чл.193 ГПК като
е разпределил и тежестта на доказване.
С оглед проверка на автентичността на документа съдът е
допуснал необходимата съдебно графологична експертиза, възложена на вещото лице
Ц.М.Ц. . Заключението на в.л. Ц. е приобщено по делото на листи 132- 138 ,
неоспорено от страните . На база експертното заключение на в.л.Ц. по делото е
безспорно установено,че подписът в разчетно - платежна ведомост за м. февруари
2019 г. е положен от П.Х.Л., респективно оспорването на документа е останало
безуспешно и същият този документ е автентичен .
Относимо напълно към предмета на спора е и приобщеното на
лист 105 – ти, неоспорено от ищеца заверено за вярност с оригинала копие на потвърждение за плащане. Видно от
завереното за вярност с оригинала копие на цитираното потвърждение за плащане,
на дата 04.01.2021 г. / т.е. след образуване и на исковото производство , след
5.8.2020 г. / ответникът работодател е
превел по банкова сметка ***,26 лв. Това плащане не е оспорено и от адв. Ж. Н.
в писмените й бележки, като дори адв.Н. желае искът да се отхвърли за тази сума поради плащане в хода на процеса .
За пълното изясняване на фактическата страна на спора по
делото е допусната, изготвена и неоспорена от страните необходимата съдебно
счетоводна експертиза. От заключението на вещото лице – експерт счетоводител Р.
С., приобщено на листи 128 -130, безспорно се установяват следните относими към
спора по същество факти / 1. Трудовото възнаграждение на ищеца за м. 2.2019 г.
от 224,00 лв. е било получено от П. Л. срещу подпис във ведомостта за заплати.
2. Трудовото възнаграждение за м. 3. 2019 г. от 31,26 лв. е било заплатено на
ищеца по банков път на 4.1.2021 г. и 3. Обезщетение по чл.220, ал.1 КТ не е
начислявано при ответника и съответно няма плащане. Така депозираното
заключение на вещото лице С. е прието по делото в последното открито съдебно
заседание, като вещото лице при разпита си е обяснило подробно и ясно начина на
извършване на експертизата, използваните за целта данни по делото и при
работодателя включително е дало и устно заключение относно начина на формиране
на обезщетението по чл. 220, ал.1 КТ и размера на същото.
Освен цитираните по-горе доказателства по делото са
приобщени и други, подробно описани в протоколите от открити съдебни заседания
, като по-голямата част от същите нямат пряко отношение към предмета на делото.
Частично относими към спора по същество и то само досежно твърденията на ищеца
залегнали в исковата молба за системно нарушаване на трудовото законодателство
от страна на работодателя са приобщените на л. 97 и сл. заверено копие на
Решение на осн. чл. 97, ал.1 АПК на ГИТ от
16.12.2020 г. с което е отхвърлена като
неоснователна жалбата на „Клиин Сървиз „1
ООД с искане за отмяна на предписание по т. 9 от Протокол за извършена проверка
с изх.№ 2032140 , връчен на 1.12.2020 г. издаден от ИТ Варна , дадено на осн.
чл.404,ал.1 КТ .Самия препис от
протокола е приобщен на лист 100 – 104 , като от заключителната част се констатира , че на
осн. чл.404, ал.1 ,т.1 , т.10 и т.12 КТ
, чл. 72 , ал.1 т.1 ЗТМТМ и чл. 78 ал. 1 , т.1 ЗНЗ са дадени на
работодателя – ответник предписания в общо 10 точки , всички със срок за
изпълнение до 5.1.2021 г.В т. 8 са дадени предписания работодателят да превежда
трудовите възнаграждения на работниците по банков път, само по писмено иска за
това от тяхна страна , съгл. чл. 270,
ал.3,изр.2 –ро КТ .В т. 9 е дадено
предписанието работодателят да изплати договореното трудово възнаграждение за работа за м. март 2019 г. на лицето П.Х.Л.
на длъжност „ снабдител , доставчик „, съгласно чл. 128, т.2 КТ, вр. чл.270,
ал.2 и ал.3 КТ .
И на последно място от приложената към исковата молба
Жалба от ищеца до РП Варна / л.7 / е установено , че ищецът е сезирал и РП
Варна за нарушения на трудовото законодателство от страна на ответното
дружество. Относими към предмета на спора са и извлеченията от банковата сметка
на ищеца, приложени на листи от 8 – ми до 14 – ти , на които в жълт цвят са
повдигнати извършвани по банков път плащания от страна на работодателя към
ищеца, както и приложеното на л. 25 – ти заверено за вярност с оригинала
копие от стр.19 от трудовата книжка на
ищеца, съдържащо надлежно вписване на датата на прекратяване на ТПО с „К. С. 1.
„ООД .
По отношение на приложеното на л. 72 – ри заверено за
вярност с оригинала копие на протокол за извършена насрещна проверка от ТД на
НАП, същото това доказателство би имало отношение към друго производство по
което компетентен да се произнесе със съответния ДРА е НАП а не РС Варна.
Предвид така установеното
от фактическата обстановка, съдът прави следните изводи от ПРАВНА СТРАНА :
Предявеният от ищеца установителен иск е с правна квалификация
чл.422, ал.1 ГПК, заявен при наличие на правен интерес – установяване със СПН съществуването
на оспореното в заповедното производство парично вземане.Поради допустимостта
на иска съдът следва да разгледа спора по същество .
Настоящият съдебен състав намира, че от всички приложени по делото
писмени доказателства следва правеният извод,че предявеният специален положителен
установителен иск, въпреки всички събрани по делото доказателства е останал
изцяло неоснователен и недоказан .
За да обоснове този правен извод съдът на първо място съобразява
характера на производството по делото и трайната съдебна практика относно
установяването и доказването на правно релевантните факти свързани с
възникването, съществуването и прекратяването на трудово правоотношение .
Анализът на писмените доказателства налага извода, че от дата 27.07.2017 г. до дата 07.03.2019 г. страните по спора са
били страни по трудово правоотношение, Със заповед № 030/07.03.2019 г. за
прекратяване на трудов договор № 34/27.07.2017 г. работодателят и ответник е
прекратил ТПО с П. Л., на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ- по взаимно съгласие
.
При прекратяване на ТПО на
посочената дата ищецът не е предявил в съда иск с правно основание чл.344 КТ,
респективно всички релевирани доводи затова, че трудовото правоотношение е
прекратено формално по взаимно съгласие не могат да бъдат разгледани от исковия
съд ,дори и да са верни . Това е така,т.к. едва ако работникът оспори
прекратяването на ТПО с иска по чл.344 КТ и то в рамките на преклузивния срок
,съдът има задължението да се произнесе по въпроса дали прекратяването на
трудовото правоотношение е законосъобразно и дали е налице посоченото в
заповедта за прекратяване на ТПО от работодателя материално правно основание. В
случая , по делото са приложени искане от ищеца за прекратяване на ТПО и
заповед за прекратяване на ТПО на основание чл. 325, ал.1 , т.1 КТ , като нито
един от двата документа не се твърди да е неавтентичен .При тези обективни
данни , при липса на заведен иск по чл.344 КТ , настоящия състав може да изведе
единствения извод, че трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено по
взаимно съгласие на страните считано от дата 07.03.2019 г.
Спорен е въпроса дали на ищеца се
дължат трудови възнаграждения за престиран от него труд за м. 02 и м. 03.2019
г., както и обезщетение по чл.220 КТ.
Отговорът на тези спорни въпроси
се съдържа в заключенията по допуснатите и неспорени заключения на вещите лица Ц.Ц. по
графологичната експертиза и Р.С. по съдебно – счетоводната експертиза, които
заключения съдът кредитира и като обективни и като компетентно и безпристрастно
дадени .
От заключението на в.л.Ц.
несъмнено е установено, че подписът върху разчетно платежната ведомост за
м.02.2019 г. е именно на ищеца .От заключението на в.л.С. се установява, че
именно срещу полагане на подписа върху ведомостта за м. 2.2019 г. ищецът е
поучил дължимото се трудово възнаграждение а за м. 3.2019 г. ищецът е поучил в
хода на настоящото производство плащане на трудовото му възнаграждение по
банков път . Ясно е заключението на в.л. С., че работодателя не е начислявал
обезщетение на ищеца по чл.220 КТ .
По същество заключенията и на дете
вещи лице отразяват обективно данните събрани по делото, кореспондират си
помежду си и с останалия писмен доказателствен материал.
Съдът намира за доказано
твърдението на ищеца, че ответникът е допускал нарушения на трудовото
законодателство, като в тази връзка са предписанията на Инспекцията по труда, в
изпълнение на част от които ответникът е заплатил на ищеца по банков път на
04.01.2021 г. трудовото възнаграждение за м. 3. 2019 г. от 31,26 лв.
Както бе посочено и по –горе за м.
02.2019 г. на ищеца е било платено от работодателя трудово възнаграждение от
224,00 лв. е било получено от П. Л. срещу подпис във ведомостта, т.е. дължимите
се трудови възнаграждения претендирани от ищеца са заплатени. Съдът отчита
факта, че на възнаграждението за м. март 2019 г. ответникът е платил на ищеца
едва след предписания на Инспекцията по труда , обжалване на тези предписания и
далеч след депозиране на заявлението по чл.410 ГПК. Сравнението на датата на
която ищецът е подал заявлението си за издаване на заповедта по чл.410 ГПК пред
СРС и датата на плащане налагат извода, че от завеждането на заявлението в
СРС 17.04.2019 г. до датата на плащане
на сумата 31,26 лв. – 4.1.2021 г. е изминал почти двугодишен период от време,
време в което действително работодателя е имал и възможността и задължението да
плати на ищеца така дължимото се възнаграждение. Фактът на погасяване на
паричното задължение за трудово възнаграждение за м. март 2019 г. ,чрез
плащане, макар и в хода на исковото производство обосновава извода за
неоснователност на претенцията в тази част, респ. отхвърлянето й.
В обобщение, на база заключенията
на в.л.С. и Ц. се налагат основните изводи от правна страна ,че ищецът е
получил дължимото му се трудово възнаграждение за м. 02.2019 г. срещу подпис в
разчетно – платежната ведомост за м. 02.2019 г. а за м. 03.2019 г. дължимото се
трудово възнаграждение е било платено от работодателя на 4.1.2021 г. по банков
път.Т.е. не са налице към момента задължения на ответника – работодател за
заплащане на трудово възнаграждение към ищеца съгласно нормата на чл.128,
т.2 КТ .
По отношение на искането на ищеца
за заплащане на сумата от 290 лв. (двеста и деветдесет лева), представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ, вземане , произтичащо
от прекратяването на трудов договор № 34/27.07.2017 г., съдът приема,че тази
претенция е останала недоказана по основание. Обезщетението за неспазено
предизвестие е регламентирано в нормата на чл.220 КТ .Съгласно чл.220,ал.1 КТ –
Страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие
,може да го прекрати и преди да изтече срокът за предизвестието, при което
дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение
на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. В чл.220, ал.2 КТ е посочено, че страната която е предизвестена за прекратяване на трудовото
правоотношение , може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието
, като дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение на работника или служителя за неспазено предизвестие .
В конкретния случай, работникът и ищец сам
е отправил искане за прекратяване на ТПО и искането му е било уважено на същата
дата.Формално в заповедта за прекратяване на ТПО е посочен текста на чл. 220 КТ, но срещу този текст липсва сума за плащане.Установено е по делото на база
ССчЕ,че обезщетение на ищеца по чл.220 КТ не е било начислявано, като това се
обяснява с основанието за прекратяване на трудовото правоотношение – по взаимно
съгласие .
Ето защо, след като не се касае за
хипотеза на чл. 326 или 328 КТ / като е разяснено в приложния коментар на
Кодекса на труда ,издание Сиби 2009 г.,разработен на основана на труда на
професор Мръчков / не е налице фактическия състав ,при който на
работника/служител да се дължи от работодателя обезщетение за неспазено
предизвестие . Именно поради в хипотезата на прекратяване на ТПО по чл.325, ал.1, т.1 КТ преобразуващото субективно право по
чл.220 КТ не е възникнало за ищеца.А това е така и защото съгл. чл.325 КТ трудовия договор се прекратява без която и да
е от страните да дължи предизвестие в лимитативно посочените хипотези на точки
от 1 до 12 , сред които и точка 1 – по взаимно съгласие на страните ,изразено в
писмено , така както е установено на база писмените доказателства по делото .
Или с оглед всичко изложеното по-горе съдът приема ,че предявените
обективно,кумулативно съединени специални положителни установителни искове от
ищеца против ответното дружество следва да бъдат изцяло отхвърлени като
неоснователни и недоказани, т.к. по делото е установено и изяснено, че ищецът е
получил дължимите му се трудови възнаграждения а обезщетение по чл. 220 КТ не
му се следва .
При този изход на спора съдът следва да се произнесе и по въпроса
за отговорността за разноските съгласно нормата на чл.81 ГПК .
Неоснователността на исковете с правно осн. чл.422 ГПК обуславя
приложението на чл. 78, ал.3 ГПК – присъждане на разноски в полза на ответника
.
От приложения на л.139 –ти списък по чл. 80 ГПК представен от адв.Е.
е видно, че ответникът претендира следните разноски : 1. За заплатено
адвокатско възнаграждение н настоящото
производство 600 лв., 2.За заплатено адвокатско възнаграждение в заповедното
производство 921,00 лв. , общ размер 1521 лв.
Тези разноски ищецът сам е оспорил по реда на чл. 78, ал.5 ГПК,
навеждайки справедливите според настоящия състав доводи ,че от ищец ще се
превърне в длъжник, въпреки ,че според
него му се дължат далеч по-високи суми от тези които претендира и
въпреки,че сам е оттеглил претенцията си от 2600 лв.
При определяне на размера на разноските съдът следва да
съобрази мотивите на Определение №
926/15.3.2021 г. на ОС Варна , постановено по в. ч.гр.д.№ 482/ 2021 г. / л.29
–31 от в.ч.гр.,част от настоящото /.
ВРС напълно се солидаризира с въззивния състав, че страните следва
да упражняват правата си без злоупотреба, така както повелява нормата на чл.3 ГПК .
Факт е , че предмет на издадената Заповед по чл. 410 ГПК са
отделни парични вземания произтичащи от едно и също трудово правоотношение,
както че заповедният съд е присъдил в полза на П.Л. сумите 290 лв., 43,50 лв. /
неплатени трудови възнаграждения /, 290 лв., обезщетение по чл.220 КТ и 2600
лв. пътни разходи .
Факт е също така, че още в писмена молба от 3.9.2020 г. ищецът е
оттеглил претенцията си с правно осн. чл.220 КТ и цена 2600 лв., поради което и
исковият съд с Определение 260598/4.9.2020 г.е прекратил частично исковото
производство и обезсилил заповедта по чл.410 ГПК в оттеглената част, което
налага извода, че в исковото производство защитата на ответника е била сведена
до оспорване на дължимост на две трудови възнаграждения с цена 290,00 лв. +
43,50 лв., общо 333,50 лв.и за оезщетение по чл. 220 КТ с цена 290 лв.Сборът от
333,50 лв.и 290 лв. прави точно 353,50 лв,. или това е целият общ материален интерес
по настоящото исково производство.Сравнението на сумата от 353,50 лв. със
заявения размер на съдебно – деловодни разноски за платено адвокатско
възнаграждение от общо 1521 лв. води до извода,че претенцията на ответната
страна за разноски е 4 пъти по-висока от самия материален интерес по делото,
което настоящия състав намира за несправедливо .
Съдът счита,че възражението на ищеца с правно основание чл. 78,
ал.5 ГПК определено е основателно , като излага следните правни доводи затова :
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.5 ГПК ако заплатеното от страна възнаграждение
за адвокат е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност
на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък
размер на разноските в тази им част, но не по –малко от определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Настоящият състав преценявайки фактите и обстоятелствата по делото и отчитайки,
че по повод възраженията в отговора на ответника в производството по установителния
иск (производството което принципно не се отличава с изключителна сложност)
намира, че при липса на кумулативните предпоставки фактическа и правна сложност
на казуса, проведените общо три заседания , адвокатския хонорар на ответната
страна следва да бъде редуциран до минимума .
За да
определи справедливия размер на възнаграждението на ответната страна за
процесуално представителство съдът съобразява
Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Обн., ДВ, бр. 64 от
23.07.2004 г., ,последно изм. и доп., бр.
68 от 31.07.2020 г.).В
цитираната Наредба 1/2004,в чл.7, ал (2) (Изм. – ДВ, бр. 28 от 2014 г.; изм. с
Решение № 5419 на ВАС на РБ - бр. 45 от 2020 г., в сила от 15.05.2020 г.; изм.,
бр. 68 от 2020 г.) е записано,
че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен
интерес възнагражденията са следните:1. (изм. - ДВ, бр. 2 от 2009 г., бр. 28 от
2014 г.; изм. с Решение № 5419 на ВАС на РБ - бр. 45 от 2020 г., в сила от
15.05.2020 г.; изм., бр. 68 от 2020 г.) при интерес до 1000 лв. – 300 лв.;.В случая исковият съд ,отчитайки характера на исковата
защита,предметните предели на същата, осъщественото от ответната страна
процесуално представителство по делото,материалния интерес по делото, който
е под 1000 лв., приема, че справедливия размер на разноски които се дължат на
ответната страна възлиза на общо 300,00 лв.,поради което и на осн. чл. 78, ал.3 ГПК присъжда в полза на ответната страна този размер на разноски редуцирани
поради установената прекомерност на претендиран адвокатски хонорар. При липса
на данни ответникът да е представляван от адвокат регистриран по ЗДДС съдът не
присъжда ДДС върху данъчната основа от 300,00 лв. Водим и и от мотивите на ВОС,
ВРС счита, че подаване на възражение в заповедното производство не се отличава
с фактическа и правна сложност а по своята същност води до откриване на
възможността заповедното производство да прерасне в исково , случай като
настоящия.Доколкото в Наредба 1 / 2004 г. липсва специално правило за
определяне на размер на адвокатско възнаграждение в заповедно производство за
защита на длъжника, ВРС приема,че размерът от общо 300,00 лв. съдебно деловодни
разноски по исковото производство е справедливия за цялостната защита на
ответната страна започнала с подаване на възражение по чл.414 ГПК. Ето защо, съдът
присъжда общо сумата от 300,00 лв. на основание чл. 78, ал.3 ГПК в полза на
ответника по исковото производство, като отчита и факта,че при частичното
прекратяване на производството по делото ОС Варна е приел,че ВРС неправилно е
присъдил разноски в полза на ответника в заповедното производство, поради което
и не определя други разноски освен визираните .Извън всичко изложено,не на
последно по степен на важност, исковият съд отчита и факта, че размера на
разноските за процесуално представителство на ищеца е именно в дължимия се
минимум 300,00 лв., като намира за справедливо възнагражденията на
процесуалният представители да са еднакви или поне близки по размер, доколкото
се касае за един и същи процес в която всяка страна упражнява правата си
добросъвестно.Ето защо съдът присъжда в полза на ответника пред настоящата
инстанция на осн. чл. 78,ал.3 ГПК съобразно изхода на спора сумата от 300,00
лева съдебно – деловодни разноски за процесуално представителство пред
настоящата инстанция.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ :
ОТХВЪРЛЯ
изцяло предявените
обективно,кумулативно съединени специални положителни установителни искове от
ищеца П.Х.Л., ЕГН **********, с адрес: ***
против ответното дружество „К. С. 1.“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление:***, *, с исканията ДА БЪДЕ ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО между
страните, че в полза на ищеца П.Х.Л.,ЕГН **********, с адрес: *** съществуват
парични вземания, дължими от ответника „К. С. 1.“ ООД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление:***, *, представлявано от управителите Н. М. Е.и
М. М. М., за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
410 от ГПК № 2324/03.06.2020 г. по ч.гр.д. № 3590/2020 г. по описа на PC Варна,
XXXIX състав, а именно:СУМАТА от 290 лв. (двеста и деветдесет
лева), представляваща неизплатено трудово възнаграждение за
м. февруари 2019 г., СУМАТА от 43,50 лв. (четиридесет и три лева и
петдесет ст.),представляващи трудово възнаграждение за м.
март 2019 г. по трудов договор № 34/27.07.2017 г., сключен между П.Х.Л. и
длъжника „К. С. 1.“ ООД, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаването на заявлението в съда - 17.04.2019
г. до окончателното изплащане на вземането, както и СУМАТА от 290,00
лв. (двеста и деветдесет лева), представляваща обезщетение по чл.
220, ал. 1 от КТ, вземания произтичащи от неизплатени задължения по
трудов договор № 34/27.07.2017 г., сключен между П.Х.Л., ЕГН ********** и
работодателя „К. С. 1.“ ООД, ЕИК *,като НЕОСНОВАТЕЛНИ
И НЕДОКАЗАНИ, на основание чл.422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 ГПК , вр. чл.86,
ал.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА ищеца П.Х.Л., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на ответното дружество „К. С. 1.“
ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, *, СУМАТА от общо
300,00 лева ( хиляда шестстотин шестдесет и седем лева и двадесет и осем
стотинки ) - представляващи сторените пред настоящата инстанция в
исковото производство от ответната страна съдебно - деловодни разноски,за възнаграждение
за процесуално представителство от един адвокат, след редуциране на
адвокатското възнаграждение поради прекомерност съгласно чл. 78, ал.5 ГПК, на
осн.чл. 78, ал.3 ГПК .
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване в ДВУСЕДМИЧЕН СРОК от връчването му страните
пред Варненски окръжен съд.
ПРЕПИС от
Решението да се връчи на страните чрез процесуалните им представители.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: